Определяне на съпричиняване при блъснат пешеходец на автомагистрала

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 514

гр. София, 01.08.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2673 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Гаранционния фонд (ГФ) срещу решение № 357/21.03.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 2832/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 262479/25.07.2022 г. по гр. дело № 12596/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, жалбоподателят е осъден да заплати, на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ, на ищеца по делото А. А. П. сумата 48 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди – болки и страдания от телесни увреждания, настъпили в пряка причинно-следствена връзка с пътнотранспортно произшествие (ПТП), реализирано на 27.05.2019 г. в [населено място], на автомагистрала (АМ) „Хемус“, в района на 3-ти километър в посока [населено място], виновно причинено от водача на неидентифицирано превозно средство, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2019 г. до окончателното издължаване.

В касационната жалба на ГФ се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Насрещната страна – ищецът А. П., в отговора си на касационната жалба и в откритото съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 1266/19.03.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: какви обстоятелства следва да съобрази съдът, респ. – по какви критерии следва да извърши преценката си при определяне степента и размера на приноса на увреденото лице за настъпването на причинените му от деликта вреди.

Както е посочено и в определението по чл. 288 от ГПК, отговор на този въпрос е даден в трайно установената практика на ВКС, като в обобщение на същата, в решение № 18/17.09.2018 г. по гр. дело № 60304/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е разяснено следното: Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на обезщетението, като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях е по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни, обезщетението се намалява поравно. Този критерий обаче сам по себе си е неприложим в случаите, когато се касае за състави на непозволеното увреждане, които не изискват виновно поведение от страна на деликвента, а и поначало вината на увреденото лице е без значение за настъпването на фактическия състав на съпричиняването, тъй като намаляването на обезщетението не представлява санкция за неправомерно поведение на увредения. Освен тези два критерия, като критерий за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат. Преценката за намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на деликвента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, но също така – ако е налице субективен елемент, трябва да бъдат взети предвид тежестта на извършеното правонарушение, ако действието на увредения е противоправно, както и степента на неговата вина. Самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Затова е допустимо, ако след извършването на преценката на всички факти и обстоятелства по делото от значение за определяне на съпричиняването, се достигне до извод, че приносът на увреденото лице в общия вредоносен резултат е по-голям от този на деликвента, обезщетението да бъде намалено с повече от половината. Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някои случаи може да бъде по-голям от този на делинквента.

Настоящият съдебен състав изцяло възприема горното разрешение на поставения по делото правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

При извършената служебна проверка, съдът установи, че въззивното решение е валидно постановено, както и че то е процесуално допустимо в обжалваната част. Относно правилността на същата, съдът намира следното:

Правилно въззивният съд е приел, че предявеният по делото иск по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ е доказан по основание, а именно – процесното ПТП е виновно причинено от водач на неидентифицирано моторно превозно средство (МПС), който е напуснал местопроизшествието, и в пряка причинна връзка от виновното и противоправно поведение на водача, ищецът, който е участвал в ПТП като пешеходец, е претърпял телесни увреждания.

Правилно апелативният съд е определил и справедливият, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер от 60 000 лв. на обезщетението, като паричен еквивалент на понесените от ищеца процесни неимуществени вреди, настъпили вследствие процесното ПТП.

Също правилно въззивният съд е приел, че с поведението си ищецът е допринесъл, по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, за настъпването на пътнотранспортното произшествие. За да достигне до този свой извод, апелативният съд правилно – въз основа на писмените доказателства и заключението на съдебната авто-техническа експертиза (САТЕ) по делото, е установил механизма на настъпване на процесното ПТП, а именно: Същото е настъпило на 27.05.2019 г., около 04.40 ч., в [населено място], в района на 3-ти километър в посока [населено място] на АМ „Хемус“ – на прав пътен участък, в тъмната част на денонощието, но при добра метеорологична видимост. Неустановеният лек автомобил се е движел по пътната лента за принудително спиране на автомобилите (т. нар. „аварийна“ лента), с посока от [населено място] към [населено място], със скорост на движение 60 км/ч. В същия този момент ищецът се е движил попътно на автомобила, в дясната част на същата пътна лента за принудително спиране на автомобилите. Водачът на автомобила не е намалил скоростта си и е продължил да се движи в първоначалната си посока, вследствие на което се реализира произшествието – автомобилът удря ищеца-пешеходец с предната си дясна част, странично в зоната на десен калник, като ударът за автомобила е приплъзващ по десния му габарит, а за пешеходеца, ударът е в негова лява задна част; вследствие на удара, тялото на ищеца е било отхвърлено напред и вдясно от автомобила, като се е установило върху платното за движение. След удара автомобилът е продължил движението си, без да спира, като е напуснал мястото на произшествието. От авто-техническа гледна точка, причината за настъпилото ПТП са субективните действия на водача на неустановения автомобил със системите за управление на автомобила, който не е задействал спирачната система на автомобила своевременно, при наличие на пешеходец върху платното за движение, при което е реализирал закъснение, от което е последвал удара с пешеходеца. Водачът на неустановения автомобил е имал възможност да вижда пострадалия пешеходец, независимо от цвета на дрехите му, и е имал възможност да спре преди мястото на удара. Причина за ПТП са и субективните действия на ищеца-пешеходец, който се е движил по платното за движение на място, което не е било предназначено за движение на пешеходци. Пострадалият пешеходец (ищецът) е имал възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП, като се движи извън платното за движение на АМ „Хемус“. В тази връзка – единствено неправилно, въззивният съд не е взел предвид, изрично посоченото в исковата молба обстоятелство, че ищецът се е движел в „аварийната“ лента на автомагистралата с цел да спре попътно движещ се автомобил, който да го откара до [населено място]. От друга страна, правилно апелативният съд – въз основа съвкупната преценка на писмените доказателства и на заключението на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) по делото, е установил, че към момента на настъпване на процесното ПТП, при ищеца е била налице концентрация на алкохол в кръвта от 1.05 промила, което съставлява лека степен на алкохолно повлияване, характеризиращо се с повишено настроение, емоционална неустойчивост и отслабено внимание.

При така установените релевантни обстоятелства по делото, въззивният съд правилно е приел, че с поведението си на пътя, водачът на неустановения лек автомобил е нарушил нормата на чл. 58, т. 3 от ЗДвП, като се движел по автомагистралата – в лентата за принудително спиране, без да са налице изключенията за това, както и нормата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, като не е намалил скоростта и не е спрял – за което свидетелства липсата на спирачни следи, при възникналата опасност за движението, а именно – движещият се пешеходец в лентата за принудително спиране, която опасност водачът е бил в обективна възможност да възприеме.

Правилен е и изводът на апелативния съд, че от своя страна ищецът-пешеходец, със своето поведение също е допринесъл за настъпването на произшествиетото, тъй като се е движел на абсолютно забранено за пешеходци място – в грубо нарушение на общата забрана, установена с чл. 55, ал. 1, изр. 2 от ЗДвП – за навлизане на пешеходци в платната за движение на магистрален път, и без да се убеди, че няма други участници в движението по платното за движение.

В противоречие обаче с цитираната по-горе практика на ВКС, с която е дадено разрешението на поставения по делото правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 51, ал. 2 от ГПК, респ. – и неправилно – в нарушение както на процесуалния, така и на материалния закон въззивният съд само формално е посочил, че отчел броя, вида и тежестта на извършените нарушения от водача на превозното средство и от ищеца-пешеходец, без да е извършил конкретна съпоставка между тях, респ. – съдът не е извършил комплексна, обективна и реална преценка, доколко всеки от тях двамата е допринесъл за настъпването на процесното ПТП. Също в противоречие с цитираната практика на ВКС и в нарушение на материалния закон, апелативният съд изцяло е отрекъл вината на ищеца, като правно-релевантно обстоятелство – критерий за определяне степента и размера на неговия принос за настъпването на процесното ПТП, респ. – и на процесните неимуществени вреди от него. В тази връзка, както вече беше посочено, въззивният съд неправилно не е съобразил изрично твърдяното от ищеца в исковата му молба, обстоятелство, че той се е движел в „аварийната“ лента на автомагистралата с цел да спре попътно движещ се автомобил, който да го откара до [населено място], т.е. – движението на ищеца като пешеходец по автомагистралата – в нарушение на забраната по чл. 55, ал. 1, изр. 2 от ЗДвП – е било напълно съзнателно, при положение, че по делото е установено, че и той е имал възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП, като се движи извън пътното платно. Неправилно апелативният съд е намерил за неоснователни възражението и доводите на ответника, че ищецът е допринесъл за настъпването на ПТП, и поради това, че се е движел по автомагистралата след употребата на алкохол. Въззивният съд необосновано е отрекъл наличието на пряка причинна връзка между настъпването на произшествието и установеното алкохолно опиянение на ищеца от 1.05 промила, което макар и леко по степен, се характеризира с емоционална неустойчивост и отслабено внимание, а това несъмнено също – наред с желанието му рано сутринта да спре попътно движещ се автомобил на „авто-стоп“, е попречило на ищеца адекватно да възприеме и прецени разстоянието от приближаващия зад него в аварийната лента лек автомобил и своевременно да се отдръпне от пътя му на движение. Така допуснатите от въззивния съд нарушения на закона при извършената от него преценка и необосноваността на част от фактическите му констатации, са довели до неправилност и на изводите му, че отговорността на водача била по-голяма от тази на ищеца-пешеходец, поради което неправилно съдът е определил в размер на 20 % приноса на последния за настъпването на процесното ПТП и на процесните неимуществени вреди от него. Съвкупната и комплексна преценка на установените по делото конкретни обстоятелства налага извода, че и двамата участници, като са нарушили виновно съответната забрана (водачът на неустановения автомобил – в нарушение на чл. 58, т. 3 от ЗДвП, а ищецът-пешеходец – в нарушение на чл. 55, ал. 1, изр. 2 от ЗДвП) да се движат в лентата за принудително спиране на автомобилите („аварийната“ лента) на автомагистралата, като и двамата са могли, но не са направили необходимото за предотвратяването на пътнотранспортното произшествие, са допринесли в еднаква степен за настъпването му – и според трите критерия, установени в цитираната по-горе практика на ВКС – степента на каузалност на вредоносното поведение на всеки от двамата участници в произшествието (критерий от обективна страна), степента на вината на делинквента и на пострадалия (критерий от субективна страна), както и справедливостта, като общоустановен от закона критерий при репарирането на неимуществени вреди.

От гореизложеното следва и, че въззивният съд неправилно е намалил с 20 % определеното от него обезщетение от 60 000 лв., вместо с 50 % – какъвто е реалният размер на съпричиняването на процесните неимуществени вреди от страна на ищеца, респ. – неправилно съдът като краен резултат е уважил предявения иск за сумата 48 000 лв., вместо за действително дължимия от ответния ГФ размер на процесното обезщетение от 30 000 лв.

По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която искът по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ е уважен за разликата над сумата 30 000 лв. до сумата 48 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, като вместо това бъде постановено решение по същество – за отхвърляне на иска в тази му част, като неоснователен. Въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата обжалвана от ответника част, с която искът по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ е уважен до размера от 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума.

Така постановяваната с настоящото решение промяната на крайния резултат по делото, налага съгласно чл. 81 от ГПК, отмяна на обжалваното въззивно решение и в частта му относно разноските и държавните такси по делото, с която ответникът е осъден да заплати такива, както следва: на ищеца – разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – за горницата над сумата 270 лв. за първата инстанция; на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. Р. Р. – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв – за горницата над сумата 1 059 лв. за първата инстанция и за горницата над сумата 631.97 лв. за въззивната инстанция, както и по сметка на СГС – държавна такса за първата инстанция – за горницата над сумата 1 200 лв. Също предвид крайния резултат по спора, постановяван от настоящата касационна инстанция, съгласно чл. 81 от ГПК и на основание чл. 38 от ЗАдв, ответникът дължи и следва да бъде осъден за заплати на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. Р. Р. – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, в размер 1 250 лв. – съразмерно уважената част от иска и размера на същия, предмет на касационното производство, като общият размер от 2 000 лв. на адвокатското възнаграждение съдът определя предвид фактическата и правна сложност на спора пред настоящата инстанция и обема на положения от адв. Р. труд, изразяващ се в изготвянето на отговора на касационната жалба. Предвид крайния резултат по спора, съгласно чл. 81 от ГПК и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, и претендираните от последния, дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение в общ размер 280.25 лв. (от които: 100 лв. – за първата инстанция, заедно с вече присъдените в размер 260 лв.; 67.75 лв. – за въззивната инстанция, заедно с вече присъдените в размер 292.25 лв.; и 112.50 лв. – за касационната инстанция – съразмерно отхвърляната част от иска и размера на същия, предмет на касационното производство, като общият размер от 300 лв. на юрисконсултското възнаграждение съдът определя предвид фактическата и правна сложност на спора пред настоящата инстанция и обема на положения труд от юрисконсулта – процесуален пълномощник на ответника, изразяващ се в изготвянето на касационната жалба и изложението към нея, като при определяне дължимия размер на юрисконсултското възнаграждение и за трите инстанции, съдът съобразява и ограничението по чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП, а именно максималният размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП); както и дължими разноски в общ размер 731.25 лв. за заплатените държавни такси за въззивното и за касационното производство по делото, съразмерно на отхвърляната част от иска; или общият дължим от ищеца на ответника размер на разноските, който следва да се присъди с настоящото решение, възлиза на сумата 1 011.50 лв. (дължима заедно с вече присъдените с въззивното решение и посочени по-горе суми от 260 лв. и 292.25 лв.).

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 357/21.03.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 2832/2022 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която Гаранционният фонд е осъден да заплати, на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ, на А. А. П. – разликата над сумата 30 000 лв. до сумата 48 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 07.09.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; както и в частта относно разноските и държавните такси по делото, с която Гаранционният фонд е осъден да заплати: на А. А. П. – разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК за първата инстанция – за горницата над сумата 270 лв.; на адвокат Р. С. Р. – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв – за горницата над сумата 1 059 лв. за първата инстанция и за горницата над сумата 631.97 лв. за въззивната инстанция; и по сметка на Софийския градски съд – държавна такса за първата инстанция – за горницата над сумата 1 200 лв.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от А. А. П. срещу Гаранционния фонд иск с право основание чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ за разликата над сумата 30 000 лв. до сумата 48 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпените неимуществени вреди – болки и страдания от телесни увреждания, настъпили в пряка причинно-следствена връзка с пътнотранспортното произшествие, реализирано на 27.05.2019 г. в [населено място], на автомагистрала „Хемус“, в района на 3-ти километър в посока [населено място], виновно причинено от водача на неидентифицирано превозно средство , ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 07.09.2019 г. до окончателното ѝ изплащане;

ОСЪЖДА Гаранционния фонд да заплати на адвокат Р. С. Р. сумата 1 250 лв. – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв за производството пред касационната инстанция по делото;

ОСЪЖДА А. А. П. да заплати на Гаранционния фонд сумата 1 011.50 лв. – дължими разноски на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК за юрисконсултско възнаграждение и за заплатени държавни такси в производството пред трите съдебни инстанции по делото.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 357/21.03.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 2832/2022 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата обжалвана част, с която Гаранционният фонд е осъден да заплати, на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ, на А. А. П. сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.09.2019 г. до окончателното ѝ изплащане.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: