Обезщетение от прокуратурата при прекратено наказателно производство поради декриминализиране

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е № 718/01.12.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ , в съдебно заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА РУБИЕВА

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова и на прокурора Андреев, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1677 по описа за 2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на А. К. Т., чрез процесуалните им представители, против въззивно решение № 1126 от 08.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1618/2024 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение № 260138 от 23.02.2024 г. по гр. д. № 11108/2019 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 8 състав, с което е уважен предявеният от А. К. Т. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 15 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконно наказателно преследване, ведно със законната лихва от 24.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, а до пълния претендиран размер от 120 000 лв. - искът е отхвърлен.

Касационната жалба на Прокуратурата е срещу осъдителната част на решението за сумата от 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, а касационната жалба на А. К. Г. е срещу отхвърлителната част на решението за разликата над присъдените му 15 000 лв. до претендираните 120 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди.

В касационната жалба на Прокуратура на РБ се поддържа, че определеният размер на обезщетението за претърпените от А. Т. неимуществени вреди от воденото незаконно производство не съответства на действително претърпените от него вреди, поради което е необосновано завишен. Твърди се, че съдът не е приложил правилно нормата на чл. 52 ЗЗД, тъй като не е взел предвид всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението или тези, които е отчел, не са намерили в достатъчна степен отражение при формиране на присъдената сума. Като такива са посочени: ниската продължителност на наказателното производство, липсата на пряка причинна връзка между уволнението и наказателното преследване, наличието на влязла в сила присъда, независимо, че впоследствие деянието е декриминализирано, обстоятелството, че медийното отразяване на случая е в резултат от обществен интерес, а не от конкретни действия на Прокуратурата, несъобразяване с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането.

В касационната жалба на А. Т. се сочи, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно и постановено в противоречие с материалния закон. Поддържа се становище, че неправилно е определена продължителността на наказателното производство, като в действителност е над 5 години.

В открито съдебно заседание всеки един от двамата касатори, чрез процесуалния си представител, поддържа подадената касационна жалба и оспорва касационната жалба на насрещната страна.

С определение № 3470 от 01.07.2025 г. е допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения въпрос: „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?“, за да се извърши проверка дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на приетото в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г., както и с останалата цитирана практика на ВКС.

Отговорът на този въпрос е даден в задължителната (чл. 130, ал. 2 ЗСВ) тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 г., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, а практиката на Върховния касационен съд по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ доразвива нормативното тълкуване с тях /напр. решение № 186 от 21.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2017 г., III г.о., решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., ІV г. о., решение № 281 от 30.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 582/2018 г., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1960/2023 г., III г. о., решение № 192 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2022 г., ІV г. о., решение № 234 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 889/2023 год., ІV г. о., решение № 377 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касаторите решения и др./ Постановлението изяснява, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица обективно проявени обстоятелства, които се намират в пряка или косвена връзка с непозволеното увреждане и се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Казуалната практика на Върховния касационен съд извежда като релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следните обстоятелства - тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техният вид и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейният вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; разгласяване на обвинението и публичност, /като се отчита спецификата на професията на пострадалия – когато обществото има оправдано завишени изисквания към морала и спазването на закона от изпълняващите я лица/. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално - за всички вреди във връзка с незаконното обвинение. В мотивите на решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът е длъжен да посочи конкретните установени обстоятелства в пряка или косвена връзка с обвинението и да изясни тяхното значение за определения по справедливост размер на обезщетението. Съдът следва да съблюдава и размерът на обезщетението да не доведе до неоснователно обогатяване на увреденото лице.

Настоящият съдебен състав изцяло възприема горните разрешения, установени в практиката на ВС и ВКС.

По същество на касационните жалби:

Въззивният съд е приел, че с исковата молба са предявени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от Прокуратура на Република България за осъществено наказателно преследване, завършило с прекратяване на наказателното производство, поради декриминализиране на деянието. Посочил е, че, за да бъде уважена исковата претенция следва да бъде установено противоправно поведение на държавния орган, настъпване на вреди и причинно-следствена връзка между двете. От фактическа страна е установил, че наказателното производство, в рамките на което ищецът е бил осъден с влязла в сила присъда, е било възобновено и впоследствие прекратено поради нормативно изменение на чл. 158а, ал. 1 НК, като деянието, в извършването на което ищецът е признат за виновен, е декриминализирано /ДВ, бр. 74/26.09.2015 г./. Съдът се е позовал на практиката на ВКС, съгласно която за посоченото основание за прекратяване се отнася възприетото в т. 8 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според което процесуалните действия, извършени преди настъпването на основанието за прекратяване, не дават право на обезщетение, защото са били законни, тъй като последиците са едни и същи. Направил е извод, че последващата преценка на законодателя, че трябва да се заличи престъпния характер на деянието и че виновните извършители следва да се освободят от наказателна отговорност и от последиците от осъждането, не им дава право да искат обезщетение за вредите, претърпени по време на наказателното преследване до амнистията, респективно до декриминализиране на съответното престъпление. В заключение е посочил, че липсва елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, а именно незаконност на процесуалните действия в наказателното производство, което обуславя неоснователност на претенцията до датата на декриминализирането на деянието. Уточнил е, че обезщетение се дължи за периода от датата на декриминализирането на деянието 30.09.2015 г. до датата на стабилизирането на постановлението за прекратяване. На следващо място, съдът е разгледал въпроса за размера на дължимото обезщетение. Взел е предвид, че повдигнатото на ищеца обвинение е било за тежко умишлено престъпление, била му е наложена мярка за неотклонение „подписка“. Като обстоятелство, обуславящо по-висок размер на претърпените вреди, съдът е преценил дисциплинарното уволнение на ищеца. Приел е, че от свидетелските показания е установено, че същият е преживял тежко прекратяването на трудовото му правоотношение с Медицинския университет, където е бил преподавател. В тази връзка въззивният съд е отхвърлил възраженията на Прокуратурата, че не следва да отговаря за действията на трети лица, като е посочил, че уволнението е било извършено именно поради провежданото наказателно производство и е непосредствена последица от него, което е отразено и в заповедта за уволнение. Приел е, че посредством ангажираните свидетелски показания ищецът е доказал твърдените неимуществени вреди, изразяващи се в тревога, неудобство, страх, притеснения. По повод направените от Прокуратурата оплаквания е посочил, че възприятията на свидетелите са непосредствени и не се установява заинтересованост на същите, за да се приложи разпоредбата на чл. 172 ГПК, както и че отговарят на заключението на приетата по делото психологична експертиза. При определяне на обезщетението решаващият съд е отчел и обстоятелството, че наказателното производство срещу ищеца е имало широк отзвук в медиите, което е уронило неговия авторитет, но съдът е посочил, че заглавията и внушенията на медийните публикации не могат да се вменят във вина на прокуратурата, която не е установено неправомерно да е предоставяла невярна информация за воденото производство, поради което отговорността ѝ не може да се ангажира във връзка със съдържанието на публикациите и внушенията, които произтичат от тях. В заключение съдът е определил обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди в размер на 15 000 лв.

Предвид отговора на правния въпрос, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, намира, че оплакванията в тази насока в касационната жалба на ответника са основателни; респ. - неоснователни са оплакванията на касатора-ищец, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението бил занижен. Съображенията за този извод са в следния смисъл:

При определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, но не е преценил в достатъчна степен значението им. В резултат на това, неправилно е приложил материалния закон - чл. 52 ЗЗД, като определеният за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящия състав на ВКС /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.

Касационният съдебен състав споделя извода на въззивната инстанция, че релевантния период за определяне размера на дължимото от ответника обезщетение за неимуществени вреди е този от изменението на правната уредба до влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. В тази връзка въззивният съд правилно е отчел, че става въпрос за около 11 месеца, което е разумен срок, но не е съобразил, че това обстоятелство налага определянето на по-нисък размер на дължимото от Прокуратурата обезщетение.

На следващо място, при оценката на конкретно установените и търпени от ищеца неимуществени вреди съдът не е съобразил, че те не са по-високи от обичайните при други подобни случаи. Всяко наказателно производство води до изпитване на негативни емоции и стрес у обвинения, с оглед очакването на бъдеща репресия. Установените по делото от събрания доказателствен материал състояния на нервно напрежение, огорчение, безпокойство, шок, стрес, засягане на достойнството, срамът, който е изпитвал, предвид това, че случаят е получил разгласяване сред обществото, поради което се е изолирал, несъмнено са се отразили негативно на ищеца, но не в тежка степен. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в по-висок размер и с по-силен интензитет от обичайните за лице в неговото положение. При обсъждане влиянието на наказателното производство върху здравословното състояние на ищеца, въззивният съд не е съобразил в нужната степен обстоятелството, че липсват доказателства за влошаване на здравословното състояние на ищеца, за настъпило общо увреждане на физическия и психологическия му статус и/или за обостряне на някакви заболявания, хронични състояния и др. Според приетото по делото експертно заключение не се установява да е било налице психично разстройство и няма данни ищецът да е преживял остра стресова реакция и/или посттравматично стресово разстройство. Вещото лице е посочило, че и към момента има известна нагласа за задържане на негативното настроение, като лицето поначало е предразположено към дистрес и соматизация. От свидетелските показания се установява, че отношението на роднините на ищеца не се е променило към него, като преимуществено негативните му емоции са били породени от отражението на обвинението върху професионалната му заетост. Въз основа на доказателствата действително се установява, че ищецът е изгубил работата си поради нагласите на колегите му спрямо него след повдигането на обвинението, но не са ангажирани конкретни доказателства за действително ограничени възможности за бъдещата реализация на ищеца.

Основните аргументи на ищеца във връзка с изпитаните морални вреди от накърнената му репутация касаят медийните интерпретации на случая и внушенията, които журналистическите заглавия навеждат. Посоченото се потвърждава и от вещото лице, според което медийно разгласената информация е предизвикала у ищеца силни негативни преживявания както в личен, така и в обществен план. Съобразявайки представените доказателства по делото, се установява, от една страна, че действително случаят е бил масово разгласен във всички популярни медии, чрез които е достигнал до неограничен кръг лица. Отговорността но чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обаче е за вредите, които са в пряка причинна връзка с воденото наказателно производство, като Прокуратурата отговаря, ако неправомерно разпространява неверни данни за невинни лица, но не и за внушенията и интерпретациите, които се налагат със заглавията в медиите. Съдържанието на публикациите се определя от техните автори и политиката на издателя на съответната медия. В случая, не са наведени доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца, че са били изнасяни данни от извършваните процесуално-следствени действия, особено в приетия за релевантен за определянето на обезщетението период.

След съвкупната преценка на всички обстоятелства, имащи отношение към прилагането на законовия критерий за справедливост, настоящият съдебен състав намира, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца болки и страдания в релевантния период от около 11 месеца възлиза на 2 000 лв. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените морални вреди, на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда с оглед посоченото по-горе в изложението и на жизнения стандарт и конкретните икономически условия за живот в страната към периода на увреждането. Съдът отчита и принципа, че обезщетението не следва да води до обогатяване на увреденото лице.

Посоченото налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Обжалваното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. К. Т. разликата над 2 000 лв. до 15 000 лв., както и в частта за разноските над сумата от 23,67 лв., се явява неправилно, поради което следва да се отмени на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, като касационната инстанция постанови решение, с което да отхвърли претенцията за сумата от 13 000 лв., представляваща разликата над 2 000 лв. до 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 24.08.2016 г. до окончателното плащане.

Воден от горните мотиви, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, на основание чл. 293, ал. 1, във вр. с ал. 2 ГПК,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1126 от 08.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1618/2024 г. от Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 260138 от 23.02.2024 г. по гр. д. № 11108/2019 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 8 състав, за осъждането на Прокуратура на Република България да заплати на А. К. Т. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 2 000 лв. до присъдените 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 24.08.2016 г., както и в частта за разноските над сумата от 23,67 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от А. К. Т., с ЕГН: [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица] – адв. К., против Прокуратура на Република България, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 13 000 лв. /разликата над 2 000 лв. до 15 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконно наказателно преследване, ведно със законната лихва, считано от 24.08.2016 г. до окончателното изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1126 от 08.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1618/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав, в останалата обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.