Обезщетяване на некомпенсирани 24-часови дежурства на военнослужещ

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 270

гр.София, 19.05.2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр.дело № 2976 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Военно формирование 32140 – Варна срещу въззивно решение № 475 от 18.04.2023 год., постановено по гр. дело №2523/2022 год. по описа на Окръжен съд – Варна, ІV с-в, с което е потвърдено решение № 2771 от 02.09.2022 год., постановено по гр. дело № 10528/2020 год. по описа на Районен съд – Варна, 10 с-в, в обжалваната му част, в която Военно формирование 32140 – Варна е осъдено да заплати на С. О. С. сумата от 28 161.42 лв. – главница, явяваща се разликата над 5 221.51 лв. до присъдената сума от 33 382.93 лв. /1 061 дни или 8 488 часа/, представляваща стойност на неизплатено обезщетение за положен извънреден труд за периода от 01.04.2001 год. до 31.08.2017 год., /некомпенсирани 262 дни или 2 096 часа служебно време/, на основание сключен между страните договор за кадрова военна служба № 79 от 04.09.1996 год., ведно със законната лихва върху главницата, дължима от датата на подаване на исковата молба – 27.08.2020 год. до окончателното изплащане на възнаграждението, сумата в размер на 9 001.63 лв., представляваща разликата над 1 124.53 лв. до присъдената сума от 10 126.16 лв., представляваща лихва за забава за периода от 01.09.2017 год. до 27.08.2020 год. върху главницата от 33 382.93 лв. – стойност на неизплатено обезщетение за положен извънреден труд за периода от 01.04.2001 год. до 31.08.2017 год., с продължителност от 1 061 дни или 8 488 часа.

С определение № 3745 от 25.07.2024 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Как се обезщетява положеният труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства от военнослужещия /т.е. работа при нормална продължителност на служебното време, което е надхвърлено с удължаването му/, който не е компенсиран с почивка?

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че служебното време при 24-часовите дежурства /обхващащи два календарни дни/ следва да се зачита в размер на 12 часа за всеки от двата дни, през които се носи дежурството – чл. 154, ал. 2 ПКВС /отм./, т. 4.2 от заповед на министъра на отбраната № ОХ-313 от 08.05.2001 год., т. 17 от заповед на министъра на отбраната № ОХ-296 от 19.05.2011 год., чл. 17 от действащата Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год., издадена от министъра на отбраната /обн., ДВ, бр. 2 от 08.01.2013 год./. През двата календарни дни, обхващащи всяко 24-часово дежурство, което започва и завършва през работни дни /делнично дежурство/, военнослужещият фактически отработва 3 работни дни, като разликата в отработените часове служебно време между два нормативно определени работни дни и едно делнично дежурство е точно 8 часа. Или за дните на едно делнично дежурство военнослужещият отработва фактически 24 часа, вместо законовата норма от 16 часа, поради което и дължимата компенсация за делнично дежурство е също 8 часа, т.е. точно един работен ден /освен компенсацията на ищеца е изплатено възнаграждение за дежурството – обстоятелство, което същият не оспорва, както и дължимото възнаграждение за 16-те часа – за двата делнични дни, което не спира за времето на дежурството/. При изчисляване на полагащата се компенсация за дежурство, обхващаща два делнични дни, следва да се отчита компенсация в размер на 8 часа, но ползвана в ден, различен от дните на дежурство. Въззивният съд кредитирал третия вариант от заключението на вещото лице и приел, че дължимата компенсация е в размер на 16 часа за делнично дежурство в противоречие с чл. 17 от действащата Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год. За задължението си да е на разположение по всяко време на денонощието ищецът бил получавал ежемесечно пари в завишен размер, т.е. той бил овъзмезден по презумпция за това неудобство – чл. 193, ал. 1 и чл. 212 ЗОВСРБ, която уредба била специална по отношение на тази в КТ. За времето на разположение, когато служителят не бил „на работното си място“, а вкъщи – както било в частност, дежурството се носело „от дома“ и това не било служебно време. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба С. О. С. счита, че въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, а и безспорно между страните, че те са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищецът през процесния период от 2001 год. до 2017 год. е бил военнослужещ и в това си качество е заемал длъжности, чиито основни функции и дейности не са „носене на дежурство"; на 07.08.2017 год. била издадена заповед на командира на военно формирование 54950 – Бургас за прекратяване на договора за военна служба на ищеца, освобождаване от длъжност, от военна служба и зачисляване в запаса на военнослужещ от военно формирование 38920 – Варна, а със заповед от 31.08.2017 год. на командира на военно формирование 38920 ищецът бил отчислен от списъчния състав на военното формирование; през периода от 04.04.1990 год. до 31.08.2017 год. ищецът служил на надводни кораби във ВМС на Република България.

Въззивният съд е констатирал, че съобразно вариант първи от първоначалното заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, за периода от 2001 год. до 2005 год. нямало данни кога и какви компенсации са били давани на ищеца, с оглед на дежурствата и нямало изплащане на извънреден труд; за периода от 01.09.2014 год. до 31.08.2017 год. нямало некомпенсирани дежурства; за периода от 01.04.2001 год. до 31.08.2014 год. некомпенсираните дежурства на ищеца били в размер на 266 дни или 2 096 часа, за които се дължало възнаграждение от 5198.40 лв. /които констатации са потвърдени от вещото лице в изготвената от него първо допълнение към заключението/. Съобразно вариант втори от заключението на вещото лице, до м.юли 2007 год. всички дежурства по „дежурен кораб по ВМС" били обезпечени с компенсация; за периода от 01.04.2011 год. до 31.08.2017 год. били дадени общо дежурства, за които се следвали 16 000 часа компенсации, като компенсираните часове били 8248, а некомпенсираните часове – 7 752 или 969 дни, за които дължимата сума била в размер на 29 424.40 лв.; дължимата лихва за периода от 01.09.2017 год. до 27.08.2020 год. възлизала на 9 262.10 лв. Според вариант трети от заключението на вещото лице, дежурствата по „дежурен кораб по ВМС" били дежурства, за които се следвали компенсации, като те били винаги 24 часа, всяко от които трябвало да се компенсира с три дни компенсация; при делничните дежурства компенсациите били 2 дни или 16 часа, а дежурствата по „дежурен кораб по ВМС" – 24 часа, т.е. дублирали се само 16 часа, като оставали още 8 часа неползвана компенсация; за процесния период не били ползвани още 952 часа компенсация или 119 дни, като дължимата сума възлизала на 34 336.48 лв. – компенсация за 8 704 часа или 1 088 дни; лихвата за забава за периода от 01.09.2017 год. до 27.08.2020 год. била в размер на 10 752.23 лв.

Въззивният съд е извел от правна страна, че отношенията между страните по повод претенциите на ищеца за заплащане на допълнително възнаграждение за фактически отработеното от него удължено работно време над месечната продължителност през периода 01.04.2001 год. до 31.08.2017 год., некомпенсирано с почивки, се уреждат от разпоредбите на ЗОВСРБ /отм./, ПКВС /отм./, действащия ЗОВСРБ /обн., ДВ бр. 35 от 12.05.2009 год., в сила от 12.05.2009 год. с последна редакция ДВ, бр. 14 от 10.02.2023 год., в сила от 10.02.2023 год./, ППЗОВСРБ, заповед на министъра на отбраната №ОХ-313 от 08.05.2001 год. /отм./, заповед №ОХ-241 от 10.04.2001 год., заповед №ОХ-266 от 27.04.2005 год., заповед на министъра на отбраната №296 от 19.05.2011 год. и Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год., както и че удълженото служебно време при 24-часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 194, ал. 3 ЗОВСРБ, но некомпенсираното такова с намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба се заплаща като извънреден труд, като тази парична компенсация е различна от дължимото по силата на чл. 196 ЗОВСРБ допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 1 от същия закон за специфични условия при изпълнение на военната служба за часовете при дежурства, поради което заплащането на едното не изключва заплащането на другото.

Приел е също така, че максималната продължителност на дежурството на военнослужещите не може да превишава 24 часа, а общо за един месец – 168 часа, че времето за дежурство е служебно време, като аналогично на чл. 203, ал. 1 и ал. 2 ЗОВСРБ /отм./, разпоредбите на чл. 194, ал. 1 и ал. 2 ЗОВСРБ установяват, че нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от 1/2 нормалната дневна продължителност, т.е. удълженото служебно време не може да е повече от 12 часа. В случаите на превишаване на общата продължителност на служебното време по ал. 2 на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ – за извънреден труд. Позовавайки се на чл. 16, ал. 1, чл. 17 и чл. 19 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год., както и по аналогия на нормата на чл. 136а, ал. 5 КТ, предвид възприетия принцип, че удълженото работно /служебно/ време се компенсира с почивки, въззивният съд е счел, че ако до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно /работно/ време при носене на 24-часови дежурства, само тогава му се заплаща възнаграждение за извънреден труд. Като не е възприел довода на ответника, че за времето от дежурството, в което военнослужещият е „на разположение", не се дължи заплащане, тъй като заплащането на дължимото допълнително възнаграждение за носене на дежурство не е обусловено от това дали носещият дежурство фактически се намира на територията на поделението си и като е кредитирал вариант трети на даденото от вещото лице заключение, в което е посочено, че дежурствата по „дежурен кораб по ВМС" следва да се приемат за дежурства, за които се следват компенсации, въззивният съд е формирал извода, че дължимото за процесния период възнаграждение възлиза на 34 336.48 лв. – за 8 704 некомпенсирани часа или за общо 1 088 дни, а обезщетението за забава за периода от 01.09.2017 год. до 27.08.2020 год. – на 10 752.23 лв.

С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден във формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – решение № 50162 от 17.11.2022 год. на ВКС по гр. дело № 4259/2017 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 50164 от 21.10.2022 год. на ВКС по гр. дело № 802/2020 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 163 от 08.07.2022 год. а ВКС по гр. дело № 4483/2021 год., ІV г. о., ГК, решение № 89 от 23.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 1542/2019 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 758 от 18.04.2011 год. на ВКС по гр. дело № 199/2010 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 165 от 02.06.2016 год. на ВКС по гр. дело № 6064/2015 год., ІV г. о., ГК, решение № 195 от 28.12.2017 год. на ВКС по гр. дело № 4282/2016 год., ІV г. о. ГК, решение № 128 от 26.05.2010 год. на ВКС по гр. дело № 282/2009 год., ІV г. о., ГК, решение № 696 от 23.11.2010 год. на ВКС по гр. дело № 887/2009 год., ІV г. о., ГК, решение № 437 от 01.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 1333/2009 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 454 от 11.06.2010 год. на ВКС по гр. дело № 342/2009 год., ІІІ г. о., ГК, както и в мотивите на Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 год., ОСГК. Според тази практика, когато военнослужещ полага труд през време, превишаващо нормативно определената продължителност при даване на двадесет и четири часови дежурства, е налице удължаване на работното време. Удължаването е допустимо само като временна мярка и се компенсира чрез съответното намаляване на работното време през други работни дни с писмен акт – чл. 136а КТ и чл. 194, ал. 5 ЗОВСРБ. Целта на компенсацията е съхраняване на живота, здравето и работоспособността на военнослужещия и обезпечаване на пълноценното изпълнение на трудовите задължения. Ползването на почивките и отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползваната почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, но той е принципно разрешен в общия нормативен акт – чл. 136а, ал. 5 КТ. Начинът за изчисляването му е посочен в същия текст – компенсацията се заплаща като извънреден труд. Изчислената положителна разлика между нормалната месечна продължителност на служебното време и действителната фактическа продължителност на отработеното време е величината, която подлежи на парична компенсация.

В ЗОВСРБ е предвидена специална уредба за заплащането на допълнително възнаграждение при превишаване на общата продължителност на служебното време, която изключва прилагането по аналогия на чл. 262 КТ. В такива случаи по силата на чл. 194, ал. 3 и 7 /ал. 8 след изменението през 2016 год./ и чл. 214, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ЗОВСРБ допълнителното възнаграждение се определя при условията и по реда, предвидени в Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год. за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите, неговото отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното време и за изпълнение на службата през почивни дни и в дните на официални празници. Последната е приложима относно вземания за некомпенсиран с почивки труд, възникнали при прекратяване на правоотношение по договор за военна служба, след влизането й в сила на 08.01.2013 год. Размерът на допълнителното възнаграждение за изпълнение на задължения над общата продължителност на служебното време се определя при условията на чл. 43 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год. – определя се основно възнаграждение за един час, като основното месечно възнаграждение на военнослужещия /в съответствие с присвоеното военно звание и степен/ се разделя на месечната продължителност на служебното време в часове, определена по чл. 3, за месеца, през който е изпълнявал възложени задължения над общата продължителност на служебното време, като допълнителното възнаграждение за месец е в размер на 25 на сто от основното възнаграждение на военнослужещия за един час, умножено по броя на часовете за месеца, през които е изпълнявал възложени задължения над общата продължителност на служебното време.

По същество на касационната жалба:

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо, но се явява неправилно, с оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/. Въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение в нарушение на материалния закон – чл. 195, ал. 5 ЗОВСРБ и чл. 17 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год.

Съгласно чл. 194 ЗОВСРБ, нормативно установеното работно време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при петдневна работна седмица, като общата му продължителност в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време, т.е. същата е не повече от 12 часа в денонощие в работни дни. Нормалната дневна продължителност на служебното време се увеличава в рамките на общата продължителност на служебното време с писмена заповед на ръководителите на съответните структури или на командирите /началниците/ на военни формирования – чл. 9 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год. Максималната продължителност на дежурството не може да превишава 24 часа, а общо за един месец – 168 часа /чл. 195, ал. 2 ЗОВСРБ/, като времето за дежурство е служебно време /чл. 195, ал. 3 ЗОВСРБ/. При носене на 24-часови дежурства служебното време се зачита в размер на 12 часа за всеки от дните, през които се носи дежурството, независимо от разпределението му по часове в тези дни – чл. 17 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год.

В настоящия случай е установено, че ищецът е бил военнослужещ през процесния период, като е изпълнявал различни длъжности във военно формирование 38920 – Варна. Установено е, че е полагал няколко вида дежурства, в т.ч. дежурен кораб по ВМС – с продължителност е 24 часа, носено от домовете на повикване в извънслужебно време, в почивни и празнични дни, но за увеличеното служебно време не е получил всички дължими почивки преди прекратяване на служебното правоотношение.

Правилно въззивният съд е определил броя на дежурствата за всеки месец и базата за изчисляване на обезщетението – чл. 43, т. 1 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год. Изводът на въззивния съд, че периодите на дежурството „дежурен кораб по ВМС“ в условията на повикване следва да се считат за служебно време, е съобразен с чл. 195, ал. 3 ЗОВСРБ, както и с приетото в Решение от 09.03.2021 год. по дело С-344/19 на СЕС, Голям състав и Решение от 09.03.2021 год. по дело С-580/19 на СЕС, Голям състав. Макар през тези периоди ищецът да не е бил длъжен да стои на работното си място, той е следвало да се яви в поделението в случай на необходимост в срока, посочен в т. 1.2 от Заповед № 178 от 12.06.2007 год., т.е. бил е на постоянно разположение на повикване. Следователно той е търпял ограничения, които обективно и чувствително засягат възможността му свободно да организира времето, през което неговите професионални услуги не се изискват, и да се посвети на своите собствени интереси.

Правилно са приспаднати и часовете на реално ползваните през исковия период компенсации. Неправилно обаче са пресметнати като подлежащи на компенсиране по реда на чл. 195, ал. 5 ЗОВСРБ общо 16 часа в рамките на едно 24 часово дежурство, вместо действителните 8 часа. Въззивният съд не е взел предвид разпоредбата на чл. 17 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год., която приравнява едно 24 часово дежурство на две последователни дежурства по 12 часа, при което увеличеното служебно време е 2 х 4 ч., или общо 8 часа /нормата на чл. 154, ал. 2 ПКВС /отм./ е с идентично съдържание; в същия смисъл е и т. 4.2 от Заповед № ОХ-313 от 08.05.2001 год. – приложена по делото/.

Несъобразяването с посочените норми е довело до погрешно определяне на броя на часовете, подлежащи на парична компенсация и съответно до неправилно определяне на дължимите суми по главния и акцесорния иск.

Ето защо и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено, като неправилно, а тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия по събирането на доказателства, съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК, делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК, въззивният съд следва да допусне изслушването на нова съдебно-счетоводна експертиза, която да бъде извършена от друго вещо лице, което да даде заключение относно дължимия размер на претендираното обезщетение за неползвана почивка при условията на чл. 43 и 44 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год. с оглед разликата между нормалната месечна продължителност на служебното време и действителната фактическа продължителност на отработеното от ищеца време през процесния период, след приспадане на времето, през което той е бил компенсиран с почивки, както и относно размера на претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва.

Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 ГПК, съобразно крайния изход от спора, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 475 от 18.04.2023 год., постановено по гр.дело №2523/2022 год. по описа на Окръжен съд – Варна, ІV с-в.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Варна.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/