Осъждане за причинена смърт на пешеходец на пешеходна пътека при завой

Текстът на акта

Ключови фрази

4
Р Е Ш Е Н И Е

№ 471

гр.София, 05 ноември 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в публично съдебно заседание на двайсет и четвърти октомври през две хиляди двайсет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при секретаря ….НЕВЕНА ПЕЛОВА ……….…………….…и с участието на прокурора…..……...ПЕТЯ МАРИНОВА……….. изслуша докладваното от съдия ………………………КАЛПАКЧИЕВ …………... к.н.д. № … 864... по описа за ... 2025 год. и, за да се произнесе, взе предвид следното :

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 НПК по касационна жалба на адвокат Р. И. – защитник на подсъдимия Д. А. против решение № 106 от 10.07.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 21/2025 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, НО, 1. въззивен състав.

С касационната жалба на защитника на подсъдимия се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Поддържа се, че въззивният съд не е приложил закона правилно, тъй като разпоредбите на чл. 119, ал. 1 и ал. 4 ЗДвП се отнасят като обща към специална и не могат да съществуват едновременно в правната квалификация на престъплението; че въззивният съд не е изложил надлежни съображения при отхвърляне на приложението на привилегирования състав на чл. 343а НК, доколкото не е посочил какви други действия подсъдимият е трябвало да предприеме освен обаждане на телефон 112, при положение, че смъртта на жертвата е настъпила мигновено; че въззивният съд не е изложил мотиви по развитите от защитата съображения за конкуренцията на основанията по чл. 55 и чл. 58а от НК, имащи значение за определяне на наказанието; че наказанието следва да бъде определено при условията на чл. 66, ал. 1 НК, доколкото се касае за непредпазливо престъпление и при установените добри данни за личността на подсъдимия; че самопризнанието на подсъдимия е следвало да бъде ценено като смекчаващо обстоятелство; че въззивният съд не е съобразил, че действалият към момента на деянието закон е по-благоприятен за дееца. С жалбата се отправя искане за отмяна на решението на апелативния съд поради допуснатите нарушения на материалния закон и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, алтернативно се иска намаляване на наказанието на две години лишаване от свобода и отлагане на изпълнението му на основание чл. 66, ал. 1 НК.

Пред касационния съд защитникът на подсъдимия А. не се явява, редовно призован, а в писмена молба заявява, че поддържа подадената касационна жалба и моли за нейното уважаване.

Повереникът на частните обвинители не взема участие в заседанието пред касационната инстанция, редовно призован. В писмена молба моли да се остави в сила въззивното решение, съответно касационната жалба – без уважение.

В съдебно заседание на касационната инстанция прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата на защитника на подсъдимия А.. Според прокурора законът е приложен правилно; нормата на чл. 343а НК е неприложима, тъй като според задължителната съдебна практика помощта е възможна само по отношение на живо лице, а в случая жертвата е починала веднага след деянието; нормата на чл. 119, ал. 1 и ал. 4 ЗДвП не съдържа общ и специален текст; въззивният съд е отговорил на възражението за неприложимостта в случая на чл. 55 НК, а наложеното наказание е справедливо определено на основание чл. 54 НК. Пледира за оставяне на решението в сила.

Подсъдимият Д. А., редовно призован, не се явява пред касационния съд и не изразява становище по касационната жалба на своя защитник.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани в чл. 347, ал. 1 НПК, намери за установено следното:

С присъда № 16 от 25.11.2024 г. по н.о.х.д. № 317/2024 г. Габровският окръжен съд е признал подсъдимия Д. А. за виновен в това, че на 10.10.2022 г., в [населено място], при управление на моторно превозно средство, нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 119, ал. 1 и ал. 4 ЗДвП, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на В. Л., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б“, пр. 1, вр. с ал. 1, б. „в“, вр.с чл. 342, ал. 1 НК, вр. с чл. 58а, ал. 1 и чл. 54, ал. 1 НК му наложил наказание в размер на четири години и осем месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС определил първоначален общ режим. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства.

С присъдата в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски – в полза на ОП – Габрово да заплати 2 433.60 лв, разноски от досъдебното производство, а в полза на ОДМВР – Габрово сумата от 1067.70 лева – разноски от досъдебното производство и 10 лева в полза на ОС – Габрово – за издаване на два броя изпълнителни листове.

По жалба на защитника на подсъдимия А., пред Великотърновския апелативен съд е било образувано в.н.о.х.д. № 21/2025 г., приключило с решение № 106 от 10.07.2025 г., с което на основание 334, т. 3, вр. с чл. 337, ал. 1, т. 1 и чл. 338 НПК въззивният съд изменил първоинстанционната присъда като намалил наказанието лишаване от свобода на четири години, а на основание чл. 338 НПК потвърдил присъдата в останалата част.

Касационната жалба на защитника на подсъдимия А. е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

С оглед посочените в жалбата доводи, ВКС разгледа първо тези, които се отнасят до касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, а останалите претенции на защитника, касаещи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, ще бъдат анализирани накрая.

По доводите за нарушение на закона – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК и за частична липса на мотиви – по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК:

Защитникът поддържа, че въззивната инстанция е приложила неправилно закона, защото е приела наличие на причинна връзка между нарушенията на чл. 119, ал. 1 и ал. 4 ЗДвП и общественоопасните последици, въпреки че нормите на закона се отнасят като обща към специална.

Възражението е неоснователно. Разпоредбата на чл. 119 ЗДвП е част от раздел 22 на закона, регламентиращ поведението на водачите на пътни преводни средства към пешеходците. В първата алинея от нормата се съдържа правило за поведение на водачите спрямо пешеходците, които са се насочили, се намират на или пресичат пешеходна пътека, докато четвъртата алинея урежда задължението на водачите на завиващи нерелсови пътни превозни средства да пропуснат пешеходците. Съотношението между ал. 1 и ал. 4 от чл. 119 на ЗДвП не е общ към специален закон, а двете алинеи на разпоредбата уреждат различни задължения на водачите на пътни превозни средства спрямо пешеходците при специфични пътни ситуации – на пешеходна пътека и при маневра завиване на пътното превозно средство.

В конкретния случай пострадалата пешеходка се е намирала на пешеходна пътека, същевременно подсъдимият е предприел маневра завиване надясно. В този смисъл деецът е имал задължения да пропусне пешеходката да премине, да намали или спре превозното средство, които произтичат от правилото, както на ал. 1, така и на ал. 4 от чл. 119 на ЗДвП

Последните две възражения на защитата се отнасят да липса на мотиви във въззивното решение по съществени за наказателната отговорност на дееца въпроси, които реферират към касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК:

Неоснователно е възражението на защитника, че въззивният съд не е изложил надлежни съображения при отхвърляне на приложението на привилегирования състав на чл. 343а НК. Аргументите на съда за неприложимост на привилегирования състав на чл. 343а НК се съдържат на л. 56 от въззивното дело, като те са в съответствие със задължителната практика на ВКС, изводима от т. 5 на Постановление № 1/1983 г. на Върховния съд.

Неоснователен е доводът в касационната жалба, че въззивният съд не е изложил мотиви по развитите от защитата съображения за конкуренцията на основанията по чл. 55 и чл. 58а от НК, имащи значение за определяне на наказанието. На л. 57 от въззивното дело апелативният съд е развил достатъчни по обем и съдържание аргументи за неприложимост на основанието по чл. 55 НК при определяне на наказанието.

По възражението на защитника на подсъдимия А. за наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наложеното наказание

В жалбата на защитника се съдържат доводи за явна несправедливост на намаленото от Великотърновския апелативен съд наказание лишаване от свобода – неотчитане на ниската обществена опасност на дееца, направеното самопризнание и по-благоприятния наказателен закон към датата на деянието.

Касационната инстанция се солидаризира с изводите на ВТАС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия А.. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното от защитника му основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. За да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК за изменение на въззивния съдебен акт чрез намаляване на наказанието, касационната инстанция трябва да установи очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. В разглеждания казус подобен извод не може да бъде направен. Размерът на отмереното от ВТАС наказание – шест години лишаване от свобода, намалено след задължителната редукция по чл. 58а, ал. 1 НК на 4 години – е справедлив и съобразен с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на подсъдимия А. е индивидуализирана при условията на чл. 54, ал. 1 от НК под средния размер на предвидените в чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б“, пр. 1, вр. с ал. 1, б. „в“, вр.с чл. 342, ал. 1 НК санкционни рамки, като адекватно е отчетено значението на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства.

На л. 55 от въззивното делото апелативният съд е изложил съображения за релевантния наказателен закон, като на основание чл. 2, ал. 2 НК е приложил действалия закон към датата на деянието, предвиждаш по-нисък минимум, оценен основателно като по-благоприятен за дееца.

Претенцията на защитника за намаляване на наложеното на дееца наказание е мотивирана със съображения, че съдът не е отчел в достатъчна степен като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство направеното от него самопризнание и изразено съжаление.

Изтъкнатото от касатора обстоятелство, свързано с действията му след деянието и конкретно, признанието на фактите по обвинителния акт и изразеното искрено съжаление, е съобразено при оценка на установените смекчаващи отговорността му обстоятелства на плоскостта на изразеното от него съжаление за тежкия резултат, наред с чистото му съдебно минало, младата му възраст, трудова ангажираност, социална интеграция и добрите данни за личността му – л. 55 – л. 57 от в.н.о.х.д № 21/2025 г. на ВТАС.

Допълнително намаляване на наказанието, без наличие на обуславящи го основания, не би допринесло за осъществяване на нито една от целите на чл. 36 от НК. При индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия А. няма как да бъдат игнорирани съществените по тежест отегчаващи обстоятелства, които разкриват фактическата специфика на казуса, а именно данните за наложените множество административни наказания за нарушения на правилата за движение по пътищата, включително и такива, свързани с правилата за скоростта, които са довели впоследствие и до лишаване на дееца от право да управлява моторно превозно средство.

Тези данни на собствено основание завишават както персоналната опасност на подсъдимия А., като водач на моторно превозно средство, така и специфичната обществена опасност на извършеното от него деяние, като не позволяват по-снизходително санкциониране.

Неоснователно е искането на защитника за повторно отчитате на признанието на фактите от страна на подсъдимия като смекчаващо обстоятелство със значително роля при определяне на наказанието. Производството по делото е протекло по реда на диференцираната процедура по глава 27, чл. 371, т. 2 НПК, поради което е приложимо ТР № 1/2009 на ОСНК на ВКС. Според приетото в т. 7 от тълкувателното решение „признанието на фактите по обвинението следва да се оценява с оглед на характеристиките и съдържанието на самопризнанието като форма на съдействие при установяване на обективната истина. Ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство, а не е следствие от ефективната дейност на компетентните органи, същото би могло да се третира като смекчаващо обстоятелство, включително и в пределите на отговорността по чл. 55 НК.“

Видно от материалите, приобщени към досъдебното производство, подсъдимият е изразил отношението си към обвинението чрез изявленията му по време на разпита му след привличането му като обвиняем и при предявяване на разследването – л. 26-27 и л. 95 от досъдебното производство. Подсъдимият е упражнил правото си защита, като е отказал да дава обяснения, съответно при предявяване на разследването е заявил, че се нуждае от време, за да се осъзнае и вземе становище за вината си.

При това положение законосъобразно въззивната инстанция е отказала да отчете признанието на фактите от подсъдимия, направено в съдебно заседание и за целите на процедурата по глава 27 НПК, повторно при индивидуализиране на наказанието.

При тези съображения ВКС приема, че определеното на подсъдимия А. наказание от четири години лишаване от свобода е справедливо, отговаря на установеното съотношение между смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства и пълноценно ще постигне целите на наказанието – да се поправи и превъзпита дееца и да въздейства предупредително и възпитателно спрямо него и останалите членове на обществото.

В обобщение ВКС счита, че в рамките на възложената му компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания акт на Апелативен съд – Велико Търново по в.н.о.х.д. № 21/2025 г.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 106 от 10.07.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 21/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, Наказателно отделение, 1. наказателен състав

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.