Отпадане на наложена глоба при материално затруднение и смекчаващи обстоятелства

Текстът на акта

Ключови фрази

Противоправно търсене и извършване на теренни археологически разкопки или подводни проучвания * явна несправедливост на наказанието * глоба * многобройни смекчаващи вината обстоятелства * необоснованост * изменение на съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е
№ 659
гр.София, 16 декември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети ноември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛ ЛУКОВ

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА

ВЛАДИМИР АСТАРДЖИЕВ

при секретаря Невена Пелова и участието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдия Янкова наказателно дело № 917 / 2024 г .
Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Великотърновската апелативна прокуратура и жалба на адвокат С.С. от САК, защитник на подсъдимите П. П. и П. Л. против решение № 77 от 07.06.2024 г. на Великотърновския апелативен съд по ВНОХД № 47/2024 г.
В протеста се твърди, че въззивното решение е неправилно в частта, с която наложените на двамата подсъдими наказания за извършените от тях престъпления по чл.278, ал. 6, пр. 2, алт. 2 от НК и по чл. 277а, ал.7, пр. 2-ро от НК са били изменени, като на основание чл. 55, ал.1, т. 2, б. „б“ от НК за всяко от тях и съответно като общо определено, на основание чл.23, ал.1 от НК им е било наложено наказание пробация, включваща три пробационни мерки: - задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от три години с периодичност на явяване и подписване два пъти седмично; - задължителни срещи с пробационен служител за срок от три години и безвъзмезден труд в полза на обществото 100 часа годишно за срок от три поредни години, а наложените им глоби, на основание чл. 55, ал. 2 от НК са били намалени на 1500 лв. Така формулираното оплакване за неправилност е подведено в протеста като основание за касационна проверка по „ чл. 348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК“, тоест като изпълващо съдържанието и на трите касационни основания.
С допуснатото от съда нарушение на чл.54, ал.2 от НК, понеже не е отчел вярно всички имащи значение за индивидуализиране на наказанието обстоятелства, включително и завишената обществена опасност на извършителите, на престъпленията от този вид и на конкретните деяния в частност е аргументирано заявеното нарушение на материалния закон. В подкрепа на второто касационно основание - съществено процесуално нарушение се сочи извършеният от съда неправилен анализ и оценка на доказателствата, вследствие на което е допусната атакуваната замяна на основното наказание и редуцирането на наказанието глоба. С наложената на подсъдимите пробация и намаленото им наказание глоба е аргументирано и третото касационно основание - явна несправедливост на наказанието, поради очевидното му несъответствие с обществената опасност на деянието и дееца и на целите по чл.36 от НК. Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на същия съд „за налагане на наказание лишаване от свобода на подсъдимите и за отстраняване на съществените процесуални нарушения“ (стр. 16 от протеста).
В жалбата на защитника са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1 и т. 3 от НПК . Твърди се, че по делото липсват категорични доказателства подсъдимите да са извършили престъпленията, за които са обвинени, поради което и неправилно са били признати за виновни. Застъпената позиция е обоснована чрез възпроизвеждане на данните от гласните доказателствени средства и предложения собствен прочит на защитата. Оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания е ограничено до възражение срещу третата пробационна марка и наложените глоби, аргументирано и за двамата с тежкото им социално и материално положение, а за подс. Л. и с влошеното му здравословно състояние.
В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста, а жалбата на подсъдимите счита за неоснователна.
В заседанието пред ВКС, подсъдимите П. и Л., редовно призовани се явяват лично и с упълномощения си защитник адв.С.. Касационната жалба се поддържа изцяло с посочените в нея оплаквания и по наведените доводи в тяхна подкрепа. Защитата намира подадения от прокуратурата протест за неоснователен, като идентична е позицията и на двамата подсъдими.
При упражнено право на последна дума подсъдимите молят за оправдаване.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С първоинстанционната присъда № 28 от 15.11.2023 г. , постановена по НОХД № 286 /2023 г. от Окръжен съд Велико Търново подсъдимите П. П. и П. Л. са били признати за виновни в извършено на 31.07.2019 г. в [населено място], [община] престъпление по чл. 277а, ал. 7, пр. 2 - ро от НК, за което и на основание чл. 54, ал. 1 от НК съдът им наложил наказание в размер на шест месеца лишаване от свобода за всеки от тях. Със същата присъда двамата подсъдими били признати за виновни и в това да са извършили на същата дата 31.07.2019 г. и престъпление по чл. 278, ал. 6, пр. 2, алт. 2 от НК, при държани от подс. П. - 35 броя археологически обекти на стойност 413лв., а от подс. Л. - 6 броя археологически обекти на стойност 720 лв., за което и на основание чл.54, ал.1 от НК и чл. 57, ал. 2 от НК им е наложено наказание - шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на по 3 000 лв. На основание чл.23 от НК им е било определено общо най - тежко наказание на всеки от тях в размер на шест месеца лишаване от свобода, към което е присъединено изцяло наказанието глоба в размер на 3000 лв. С присъдата съдът се произнесъл и по въпроса с веществените доказателства и разноските по делото.
Великотърновският апелативен съд, с атакуваното решение, изменил първоинстанционната присъда, като на основание чл.55, ал.1, т. 2, б.“б“ от НК заменил както индивидуално определеното на двамата подсъдими за всяко от извършените от тях престъпления в наказание „пробация“, включващо три пробационни мерки, така и общо определеното на основание чл.23, ал.1 от НК наказание. На основание чл.55, ал.2 от НК намалил размера на кумулативното наказание глоба на всеки от подсъдимите от 3000 лв. на 1500 лв., което на основание чл.23, ал.3 от НК присъединил към общото най - тежко наказание. По този начин с въззивното решение, като краен резултат подс.П. и подс.Л. били наказани - всеки от тях с наказание „пробация“, включваща три пробационни мерки : - задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от три години с периодичност на явяване и подписване два пъти седмично; - задължителни срещи с пробационен служител за срок от три години и безвъзмезден труд в полза на обществото от 100 часа годишно за срок от три поредни години и наказание глоба в размер на 1500 лв. В останалата част първоинстанционната присъда била потвърдена.
По протеста.
На първо място, с оглед наведените подкрепящи доводи и отправени искания е наложително да бъдат ясно очертани допустимите параметри на настоящата касационна проверка, защото само по този начин би се избегнало произнасяне по незаявени основания. Цялостното съдържание на протеста, независимо от сериозният му обем, както и отправеното в същия финализиращо искане позволяват да се заключи, че релевираните в него оплаквания за неправилно прилагане на закона и за допуснати съществени процесуални нарушения са изцяло свързани с нарушение на правилата за индивидуализация на наказанието, доколкото според прокурора въззивният съд неправилно е определил същото в условията на чл.55 от НК, без да е отчел завишената обществена опасност на двамата подсъдими, на престъпленията от този вид и на конкретно извършените от подсъдимите престъпления в частност. Това в обобщен вид е и основния довод обосновал претенцията и за неправилно прилагане на закона, и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и за явна несправедливост на наказанието. Всички подробно изложени съображения, аргументирани с въведената особена закрила на археологическото наследство - в националното и европейското законодателство, както и извършения подробен преглед на съдебната практика на ВКС по повод престъпленията по чл.277а от НК и чл.278 от НК дават основание да се приеме, че обхватът на касационния контрол по подадения касационен протест е ограничен единствено в рамките на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК - явна несправедливост на наложеното наказание.
Така разчетено оплакването на държавното обвинение според настоящия касационен състав е неоснователно.
В конкретен план относимите при индивидуализацията на наказанието формиращи фактори са отчетени вярно още от първостепенният съд, който правилно е съобразил към смекчаващите обстоятелства: за подсъдимия П. - чистото му съдебно минало и ниската стойност - 413 лв. на археологическите обекти, предмет на престъплението по чл. 278, ал.6 от НК, а за подсъдимия Л. - малкия брой на държаните от него археологически обекти - 6 бр. и относително ниската им стойност - 720 лв. както и влошеното му здравословно състояние и затруднено материално положение - пенсионер по болест. Като отегчаващо за отговорността на подс.Л. обстоятелство е отчетена предходната му съдимост за престъпно деяние от същия вид по НОХД № 492/ 2013 г. на ВТОС.
Въззивният съд, в обсега на правомощията си по чл.314 от НК извършил цялостна проверка на първоинстанционната присъда и обективирал в атакуваното решение положителната си оценка към дейността на първоинстанционния съд по индивидуализиране на наказанието, като изразил съгласие с направените от последния изводи по отчетените като положителни за подсъдимите обстоятелства. В същото време, при собствената си оценка от една страна засилил интензитета на вече отчетените при определяне на наказанието смекчаващи такива като акцентирал - за подс. П. върху ниската индивидуална стойност на 35 - те археологически обекта, повечето от които в рамките на 5 - 10 лв., а за подс. Л. върху малкия брой на държаните археологически обекта. От друга страна контролираният съд намерил за налични и допълнителни смекчаващи обстоятелства - продължителният период на воденото срещу подсъдимите наказателно производство, доброто процесуално поведение и частичните признания на подсъдимите, обстоятелството че е осъществена само една от предвидените в чл.277а, ал.7 от НК форма на престъпно изпълнение и че държаните от подсъдимите общо 41 археологически обекти не са такива с национално значение, а представляват предимно музеен интерес, като отнесъл ниската им културно-историческа стойност към преценката за обществената опасност на деянието, определяйки я на това основание като относително ниска. Така мотивиран контролираният съд приел, че са налице предвидените в чл.55, ал.1 от НК условия, а именно че смекчаващите обстоятелства разкриват признака „многобройност“ по смисъла на посочената норма и в същото време и най-лекото предвидено наказание - лишаване от свобода в определения в общата част минимум от три месеца, се явява несъразмерно тежък, поради което и преминал към определяне наказанията и за двамата подсъдими при условията на привилегированата норма по чл.55, ал. 1, т. 2, б.“б“ от НК.
ВКС не намира основание да не се съгласи с тази оценка, като я намира за съответна на данните по делото. Значението на чистото съдебно минало на подсъдимия П., влошеното здравословно състояние на подсъдимия Л. - със 71% трайно намалена работоспособност, относително ниската културно - историческа стойност на инкриминираните предмети, както и ниската им икономическа стойност при все че в случая, с оглед обекта на защита с процесните престъпления, не тя е водеща, както и петгодишният период на воденото срещу тях наказателно производство с дължимото в тази връзка отчитане на невисоката фактическа и правна сложност на делото, доколкото се касае за установени в рамките на един ден инкриминирани деяния, действително съставляват обстоятелства, които смекчават отговорността им и адекватно са били отчетени.
Доводите в протеста, основани върху принципното положение за значимостта – в национален и световен мащаб на археологическото културно наследство и ролята му като източник на национална и европейска колективна памет, закрепени в редица национални и наднационални правни норми са верни и споделими, но те са съобразени при самото инкриминиране на деянията накърняващи обществените отношения свързани с опазване на културно - историческото наследство. В този смисъл, сами по себе си не са от естество да повлияят допълнително на обществената опасност като формиращ елемент по см. на чл.9, ал.1 от НК и съответно да я завишат само на това основание.
Конкретните престъпления извършени от двамата подсъдими също не се отличават от обичайните случаи на престъпленията от този вид, като изложените в тази посока съображения от въззивната инстанция почиват на данните по делото и са обективно верни. Както се отбеляза по-горе сама по себе си ниската стойност на предмета на престъплението по чл.278 от НК не е с водещо значение, доколкото обект на защита са обществените отношения, свързани с опазване на историческо - културното наследство на България, придаващо им различна от паричното измерение стойност и в каквато посока ВКС вече е имал повод да се произнесе - Р № 220 от 6.03.2018 г. на ВКС по н. д. № 1025/2017 г., III н. о. В случая обаче и двете предпоставки в подкрепа на невисоката индивидуална обществена опасност на деянията на подсъдимите са налице – процесните археологически обекти - 35 бр. за подс.П. и 6 бр. за подс.Л. са с предимно музейна стойност, а техния брой и ниската им икономическа стойност не дават основание за преценка, че е налице съществен интензитетът на засягане на защитимите с престъплението по чл.278 от НК обществени отношения.
Идентично е положението и с претендираната завишена степен на обществена опасност на престъплението по чл.277а, ал.7 от НК, която е аргументирана с факта на държането на самите оръдия - в случая двата металотърсача. Що се отнася до изтъкнатите съображения аргументиращи съставомерност дори при членуване във федерация по металдетектинг е неясно в каква посока обосновават обвинителната теза за завишена степен на обществена опасност на деянията по чл.277а, ал.7 от НК. Вярно е, че на подсъдимите в различено отдалечен момент към датата на престъпното деяние по чл.277а, ал.7 от НК е била отказана регистрация на притежаваните от тях металдетектори, предназначени и послужили за търсене на археологически обекти. Последното обаче е част от субективната страна на деянието доколкото разкрива знанието им за необходимостта от такава регистрация, както и съзнаването, че такава липсва към последващото държане на процесните металдетектори. Обстоятелствата взети предвид в състава на самото престъпление не предполагат възможност за допълнително отчитане, нито в положителен, нито в негативен аспект, включително и не се вземат предвид при индивидуализиране на наказанието, съгласно предвидената в чл.56 от НК забрана. Формалният характер на престъплението сам по себе си също е неотносим към степента на обществената опасност, а съставлява юридическа характеристика, свързана с липсата на изискване от настъпване на конкретен резултат. В този смисъл цитираните множество решения на ВКС свързани със съставомерността по чл.277а, ал.7 от НК, при положение че подсъдимите са осъдени за това престъпление е неясно как обслужват тезата на обвинението за допусната с приложението на чл.55 от НК незаконосъобразност.
В обобщение на гореизложеното ВКС не намира основание да възприеме отправеното в протеста искане за отмяна въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, понеже не установи по делото да е допуснато от въззивната инстанция нарушение по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК.
По касационната жалба на двамата подсъдими.
Съдържателния преглед на изложената в жалбата аргументация също налага намеса на ВКС във връзка с дължимото очертаване на допустимия обхват на касационната проверка. И това е така, понеже възражението за неправилното осъждане на подсъдимите е заявено като резултат от допуснато, както е посочено - нарушение по „чл.348, ал.1, т.1 от НПК“. В същото време прегледа на изложената в касационната жалба аргументация позволява извод, че от една страна липсват каквито и да е данни в подкрепа на цифрово посоченото основание - нарушение на закона - съобразно дефинирането му в чл. 348, ал.2 от НПК очертаващо само нарушение на материалния закон, а от друга всички наведени в жалбата оплаквания, дори и посочените норми, които се претендира да са нарушени – чл.303 от НПК и чл.304 от НПК са с процесуален характер. Казано другояче, всички доводи и съображения разкриват претенцията за процесуално неизрядна дейност на въззивната инстанция и са принципно относими към друго касационно основание - по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК. Разгледани на тази плоскост, съобразно разчетената воля на жалбоподателите, всички наведени съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила разкриват признаците на основание, предвидено единствено във въззивната проверка, но не и в касационната такава, а именно необосноваността на съдебния акт. Не са изложени например доводи за проведен в нарушение на чл.107, ал.5 от НПК доказателствен анализ - за игнориране, превратно или изопачено тълкуване съдържанието на който и да е от доказателствените източници, за негодност на ползваните доказателства или средствата за тяхното установяване, за неудовлетворени доказателствени искания, което да е компрометирало разкриването на обективната истина, за нарушение на минималните стандарти за осъдителна присъда, посочени в чл. 116, чл. 127, ал.2, чл. 177, ал. 1, чл.279, ал. 1, чл. 281, ал. 8 от НПК. Неизчерпателното изброяване е нужно според настоящият касационен състав, понеже илюстрира горепосочения извод, че нищо от тези пороци не е ангажирано като довод в подкрепа на релевираното оплакване. Касационната жалба съдържа единствено преглед на възпроизведените показания на разпитаните свидетели и предложената им собствена оценка като недоказващи престъпленията на подсъдимите, предмет на воденото наказателно производство. Не може да получи друга характеристика, освен като оплакване за необоснованост и отправената претенция, че деянията са недоказани, понеже по делото не са установени свидетели - очевидци. Освен друго поставеното изискване е в пряко противоречие с чл.14, ал.2 от НПК утвърждаващ принципа, че никое доказателство или доказателствено средство не може да има предварително определена сила. В обобщение може да се напомни отново, че извън правомощията на ВКС е присъщата на долустоящите инстанции дейност по събиране и оценката на доказателствата. Респективно исканата в жалбата преоценка на доказателствената съвкупност, вследствие на която ВКС да установи различни фактически положения, въз основа на които да изведе правни заключения за невиновност на подсъдимите е изцяло извън обхвата на дължимата в тази инстанция касационна проверка.
Като легитимно въведено, а по същество и като основателно ВКС намира само възражението за явна несправедливост на наложеното наказание, макар и не по всички изтъкнати в жалбата доводи.
Предварително е необходимо да се посочи, че напълно правилно въззивният съд е съобразил комплексния характер на наказанието пробация. При определяне на дължимите за постигането на целите по чл.36 от НК пробационни мерки адекватно и вярно е съобразил и всички имащи отношение обстоятелства, които е оценил според действителното им значение и относителна тежест. С оглед демонстрираното и от двамата подсъдими несъобразяване с правовия ред и конкретно с правилата, недопускащи така наречената „иманярска“ дейност, претенцията им насочена към искането за минимален обем на предвиденото в наказанието пробация въздействие, ограничено само до задължителните първи две пробационни мерки е лишено от основание. И това е така, понеже задължителната регистрация и задължителните пробационни срещи с пробационен служител по никакъв начин не биха били достатъчни да постигнат дължимото поправително и превъзпитателно въздействие, което се търси и цели с наказанието пробация, разбирано като комплексна санкция. За да обезпечи постижимостта на предвидените в чл.36 от НК цели наказателната принуда, както правилно е приел въззивният съд, следва да включва и полагането на безвъзмезден труд в полза на обществото. Противопоставянето на касаторите, обосновано със затрудненото им материално състояние е неотносимо, понеже по естеството си тази пробационна мярка няма имуществен израз и последици, каквито разкрива например наказанието глоба. Здравословното състояние на подс.Л. също не изключва обективната възможност за реализирането й още повече, че посочената пробационна мярка е определена от съдилищата в минимално предвидените в чл. 42а, ал.3, т. 3 от НК параметри - 100 часа. Ето защо и оплакването от несправедливостта на наложеното наказание пробация в частта относно включената пробационна мярка по см. на чл.42а, ал.2, т. 6 от НК е неоснователно.
Не така стои въпроса с наложеното на подсъдимите наказание глоба. След като е намерил за приложими правилата за определяне на наказанието по чл.55, ал.1 от НК, относно кумулативно предвиденото наказание съдът е следвало да обсъди внимателно изискванията на чл. 47, ал.1 от НК, обвързващи преценката на съда с имотното състояние на дееца и дължимата с оглед чл.57, ал.2 от НК констатация за съответствие на комплексната санкция с целите на чл.36 от НК, като е разполагал и с възможността предвидена в чл.55, ал.3 от НК. В конкретния казус, както е приел и коректно е отбелязал контролираният съд и двамата подсъдими са материално затруднени, но това обстоятелство, включително и социалния им статус - подс.П. е личен асистент и полага грижи за болната си майка, а подс.Л. е със 71% намалена трудоспособност, не е обсъдено адекватно в контекста на имуществения характер на конкретното наказание глоба. В случая данните от делото, обсъдени в аспекта на дължимата по чл.47, ал.2 от НК преценка не обуславят извод, че за постигане целите на наказанието е налице необходимост на двамата подсъдими да бъде наложено и кумулативното наказание глоба. Ето защо и оплакването за явна несправедливост на наказанието ВКС намира за основателно, но само относно наложеното в кумулативност с наказанието пробация наказание глоба от 1500 лв. и на двамата подсъдими. В тази част въззивното решение следва да се измени, като се отмени приложението на чл.55, ал. 2 от НК. На основание чл.55, ал.3 от НК кумулативно предвиденото в чл.278, ал.6 от НК наказание глоба не следва да бъде налагано.
Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 2 , т. 1 от НПК,

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ решение № 77 от 07.06.2024 г., постановено по ВНОХД № 47/2024 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, като го отменя в частта относно приложението на чл. 55, ал.2 от НК и в частта, в която на основание чл.23, ал. 3 от НК е присъединено наказанието глоба в размер на 1500 лв. за всеки от подсъдимите, като на основание чл.55, ал.3 от НК не налага на подсъдимите П. Й. П. и П. М. Л. по - лекото наказание глоба, наложено им наред с наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл. 278, ал.6 от НК.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :