Недействителност на потребителски кредит при неясно формиран годишен процент на разходите

Текстът на акта

Ключови фрази

13

Р Е Ш Е Н И Е

№ 147

[населено място], 09.06.2026 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди и двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

при участието на секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1861 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Подадена е касационна жалба от В. Т. К., чрез адв. Н. И. срещу решение № 229/28.05.2025 г. по в. гр. д. № 240/2025 г. на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено решение от 93/07.08.2024 г. по гр. д. № 228/2024 г. на Районен съд – Никопол в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК, че касаторът дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 2 743,81 лв. – редовно падежирали главници за периода от 16.03.2021 г. до 19.01.2023 г., дължими по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866, сумата в размер на 2 092,85 лв. - договорна лихва за периода от 15.11.2020 г. до 22.02.2023 г., и сумата в размер на 638,33 лв. – изискуема мораторна лихва върху вноски с настъпил падеж, за периода от 15.11.2020 г. до 22.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 27.10.2023 г. до окончателното и изплащане, като В. К. е осъдена да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 7 710,78 лв., представляваща неплатена, предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.01.2023 г., до окончателното и изплащане, както и да заплати разноски по делото.

В касационната жалба са развити оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Основно касаторът счита, че процесният договор се явява недействителен поради непосочване в него на действителния годишния процент на разходите по същия – не са включени дължимата такса ангажимент и застрахователната премия, не са отразени всички компоненти, които реално участват във формиране на ГПР. Неточното посочване на ГПР се приравнява на липса на посочен такъв, а това води на осн. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК до недействителност на договора за потребителски кредит. Касаторът счита, че в договора не се съдържа и информация, която следва да бъде предоставена на осн. чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, представляващо самостоятелно основание за установяване недействителността на договора. В заключение посочва, че е направил плащания по договора в размер на 4 176,13 лв., които следва да се отнесат към дължимата от кредитополучателя чиста стойност на кредита в размер на 11 580 лв., като оспорва да дължи законна лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Иска отмяна на въззивното решение, като бъдат присъдени всички извършени от касатора разноски за заповедното и исково производство, без да дължи разноски на насрещната страна.

В писмения си отговор ответникът по касационната жалба „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД поддържа становище за неоснователност на последната. Намира, че не са нарушени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и 12 ЗПК. Конкретно в процесния договор е посочен общият размер на ГПР и общата сума, която е подлежала на връщане. Кредитополучателят е подписал договора за заем, с което е удостоверил, че е бил уведомен за всички клаузи по него, съгласява се с тях и желае договорът да бъде сключен. Претендира присъждане на разноски.

С определение № 3640/19.12.2025 г. по т.д. № 1861/2025 г. на ВКС, I т.o. e допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса: К ак се формира и как следва да бъде представена стойността на ГПР в договора за потребителски кредит, и какви са правните последици при липса на елемент по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК? за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на СЕС, обективирана в решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС; решение от 16 юли 2020 г. на СЕС по дело С-686/19 и решението от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС.

С оглед становищата на страните и по реда на чл.290, ал.2 ГПК, като извърши проверка по заявените основания за касиране на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“, клон България и В. Т. К. е бил сключен договор за потребителски кредит № PLUS-17681866/11.02.2020 г., за който са приложими нормите на ЗПК, както и че кредитополучателката е усвоила отпуснатия кредит в размер на 11 580 лв., а на 28.05.2020 г. е сключила споразумение с кредитора за отсрочване на погасителните вноски. Отбелязал е, че вземането срещу касатора е било прехвърлено изцяло на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с последващото подписано приложение към рамковия договор за цесия. Въззивният съд е посочил, че не са ангажирани надлежни доказателства, установяващи, уведомяването на ответницата за това, че целият кредит е бил обявен за предсрочно изискуем, с оглед на което е приел, че искът по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК се явява основателен само за тези вноски, които са били с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Счел е още, че доколкото в депозираната искова молба ищецът изрично е посочил, че обявява за предсрочно изискуем остатъка от кредита и това волеизявление е достигнало до знанието на ответницата с връчването на преписа от исковата молба, поради което следва да се приеме, че и останалата част от главницата е станала изискуема. С оглед на изложеното е уважил предявения в условията на евентуалност осъдителен иск по чл. 432 във вр. с чл. 430 ТЗ за сумата от 7 710,78 лв. /равностойни на 3 942,46 евро/.

Съдът е посочил още, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 (към закона) начин. Въззивният съд е счел, че в процесния договор ясно са отразени както лихвеният процент - 13,84 % , така и годишният процент на разходите - 16,32 % , без да е направил анализ на начина на тяхното формиране. Приел е още, че в процесния договор е отразена общата стойност на плащанията, конкретизирани са били броят, размерът и падежът на погасителните вноски, както и какъв е остатъкът от главницата, а размерът на ГПР е значително по-нисък от максималния предвиден в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С оглед на това въззивният съд е счел, че не могат да се приемат за основателни доводите за прекомерност на размера на договорната лихва и за нейното противоречие със закона и добрите нрави, приел, че процесният договор е породил правно действие между страните и произтичащите от него вземания са изискуеми и ликвидни.

По допустимостта на въззивното решение:

Пред първоинстанционния съд е подадена искова молба за признаване за установено, че В. К. дължи на ищеца сумата от 10 918,99 лв. /равностойни на 5 582,79 евро/ - главница по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866 от 11.02.2020г., който е обявен за предсрочно изискуем, считано от 26.04.2022г., заедно с договорна лихва в размер на 4 230,85лв. /равностойни на 2163,20 евро/ за периода от 15.11.2000г. до 26.04.2020г. и обезщетение за забава в размер на 1065,20лв. /равностойни на 544,63 евро/ за периода от 16.11.2020г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 27.10.2022г. до деня на окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 от ГПК от 28.10.2022г. по ч.гр.д.№ 468/2022г. на НРС, срещу която длъжника е възразил по реда на чл.414 от ГПК. При условията на евентуалност, ако посоченият по-горе иск за установяване съществуването на вземането бъде отхвърлен изцяло или отчасти, ищецът претендира за осъждане на ответника, да му заплати следните суми: сумата от 10 918,99лв. / равностойни на 5 582,79 евро/, главница по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866 от 11.02.2020г., който е обявен за предсрочно изискуем, считано от 26.04.2022г., договорна лихва в размер на 4 230,85лв. /равностойни на 2163,20 евро/, за периода от 15.11.2000г. до 26.04.2020г., обезщетение за забава в размер на 1 065,20лв. /равностойни на 544,63 евро/, за периода от 16.11.2020г. до датата на подаване на исковата молба в съда.

Съставът на ВКС намира, че в частта по евентуалния иск с правно осн. чл.432 вр. чл.430 ТЗ въззивното решение е недопустимо.

Според изричната разпоредба на чл.422 вр. чл.415 ГПК искът на кредитора след издадена в негова полза заповед за изпълнение по чл.410 ГПК или за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, и : 1/постъпило възражение от страна на кредитора или 2/заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, е установителен, а не осъдителен. Заповедното производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания. По силата на чл.404, т.1 ГПК заповедта за изпълнение е изпълнително основание. Изпълнителната сила на заповедта настъпва /а в хипотезата по чл.417 ГПК се стабилизира/ при неподаване на възражение от длъжника в срок или оттеглено възражение или след влизане в сила на решение за уважаване на иск за съществуване на вземането. С предявяването на осъдителен иск се цели същата защита, както и при издадена заповед за изпълнение и последващ я установителен иск – да се установи съществуването на вземането и се осъди ответникът да го заплати. Следователно за вземането на основанието, от което то произтича, и въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, както и в размера на същото по заповедта, за кредитора не е налице правен интерес да предяви обективно съединен с установителния иск по чл.422 ГПК осъдителен иск. Според разясненията по т.11б и т.13 от ТР № 4/2013 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС такъв правен интерес ще е налице в следните хипотези: Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл.210, ал.1 ГПК може да се предяви осъдителен иск кумулативно с установителния иск по чл.422 ГПК. За кредитора съществува правен интерес да предяви осъдителен иск за същото /по основание и размер/ вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, в случаите на обезсилване на заповедта за изпълнение /не и при отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение, на осн. чл.419, ал.3 ГПК/. Правен интерес от предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност на подадения установителен иск по чл.422 ГПК кредиторът-ищец може да обоснове и при прекратяване на производството по установителния иск /извън сключването на съдебна спогодба или при констатация, че заповедта за изпълнение е влязла в сила/– напр. при неотстраняване на нередовност на исковата молба.

В случая видно от издадената по ч.гр.д. № 468/2022 г. на РС-Никопол заповед за изпълнение и от исковата молба се установява пълно тъждество– по основание и по размер, на предявените с установителния иск и при условията на евентуалност с осъдителен иск вземания, за които е издадена горепосочената заповед. Не се констатира да е налице основание за прекратяване на производството по установителния иск по чл.422 ГПК, поради което и с оглед вече изложените съображения по-горе в мотивите на настоящия акт, предявеният при условията на евентуалност /при посочено от ищеца условие – при отхвърляне изцяло или отчасти на установителния иск/ осъдителен иск по чл.432 вр. чл.430 ТЗ е недопустим.

На осн. осн. чл.293, ал.4 вр. чл.270, ал.3 вр. чл.269, изр.1, пр.2 ГПК касационната инстанция се произнася служебно по допустимостта само в обжалваната част на въззивното решение. Предмет на настоящето касационно производство е решението на ОС-Плевен в частта, в която е потвърдено решението на НРС в частта за осъждане на В. К. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 3 942,46 евро /равностойни на 7 710,78 лв ./, представляваща неплатена, предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.01.2023 г., до окончателното й изплащане. В отхвърлителната част на осъдителния иск решението на НРС не е било обжалвано по в.гр.д. № 240/2025 г. на ПлОС и е влязло в сила. Поради което решението на ПлОС следва да се обезсили в така посочената част по уважения осъдителен иск и да се прекрати производството по исковата молба в същата част.

Решението на ПлОС в частта по предявения по реда на чл.422 установителен иск е допустимо.

По правния въпрос настоящият състав на ВКС намира следното:

На осн. §2 от ДР на Закона за потребителския кредит с този закон се въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.). Така в чл.3, б.“ж“ и „и“ от Директивата са дефинирани понятията: 1/ „общи разходи по кредита за потребителя" - всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, съответно 2/„годишен процент на разходите" - общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2 . В чл.10, ал.2, б.“ж“ от Директивата се въвежда изискване договорът за кредит да посочва по ясен и кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.

Съответно в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Предвид горното и на осн. чл. 633 ГПК с оглед задължителния характер на решенията на СЕС за всички съдилища и учреждения в Република България, за да се даде отговор на поставения правен въпрос, следва да се съобразят дадените тълкувания на СЕС по преюдициални запитвания във връзка с приложението на Директивата.

Разгледаната практика на СЕС е последователна и се основава на крайната цел на създадената специална регламентация – максимална степен на защита на интересите на потребителите при недобросъвестно поведение на кредиторите при сключване на договор за потребителски кредит. Съгласно съображения 6, 7, 9, 19 и 31 от Директива 2008/48 последната е насочена по-специално да бъде развит по-прозрачен и ефективен кредитен пазар в рамките на вътрешния пазар, да бъде постигната пълнa хармонизация в областта на потребителските кредити, която гарантира на всички потребители в Европейския съюз високо и равностойно ниво на защита на техните интереси, да се гарантира, че договорите за кредит съдържат цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да се даде възможност на потребителите да вземат своите решения при пълно знание на фактите и да са наясно с правата и задълженията, произтичащи от договор за потребителски кредит, както и да се гарантира, че преди да сключат договор за кредит, потребителите в целия Европейски съюз ще получат подходяща информация за годишния процент на разходите, която им позволява да сравняват тези проценти. Освен това в съображение 43 от Директива 2008/48 се посочва по-специално, че въпреки еднаквата математическа формула за изчисляване на ГПР, той все още не е напълно сравним навсякъде в Съюза. Поради това с тази директива се цели ясното и изчерпателно дефиниране на общите разходи по кредита за потребителя.

Конкретно в т.66-68 от решение по дело С-448/17 е разяснено, че на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Като в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. Даден е отговор, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че обстоятелството, че договор за потребителски кредит, от една страна, не посочва ГПР, а съдържа само математическа формула за изчисляването му, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, и от друга страна, не посочва лихвения процент, е решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална юрисдикция за това дали клаузата от този договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на посочената разпоредба.

Така също в т.29-31 от решение по дело С-686/19 е посочено, че съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48 понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща „всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи. От формулировката на тази разпоредба следва, от една страна, че само „нотариалните разходи“ са изрично изключени от посоченото определение. От друга страна, в това определение не се уточнява дали посочените в него разходи се ограничават до разходите, които са необходими за получаването на кредита. СЕС е направил извод, че от същата формулировка следва, че понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща „всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора“ и че „разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, […] също“ се включват в тези разходи. Според практиката на Съда с това понятие се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Така, за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза възприема в член 3, буква ж) от Директива 2008/48 широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ .

В цитираното от касатора решение по дело С-714/22 г. /т.55-56/ е прието, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Предвид изложените съображения съдът е приел, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

В служебно известното на състава на ВКС решение от 23.01.2025 г. по дело C-677/23 СЕС посочва, че член 10, параграф 2, буква ж) от Директива 2008/48, изменена с Директива 2011/90, трябва да се тълкува в смисъл, че допусканията, използвани за изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР), трябва да бъдат изрично посочени в договора за кредит и в това отношение не е достатъчно потребителят сам да може да ги определи чрез анализ на клаузите от договора.

Горните разрешения налагат следния отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Годишният процент на разходите отразява всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за потребителски кредит и които са известни на кредитора. Същият се изчислява чрез математическа формула и се изразява в процент от общия размер на предоставения кредит, като когато са приложими, при изчисляването му се вземат предвид и допълнителни допускания. Годишният процент на разходите е съществен елемент от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, тъй като дава информация на потребителя да определи обхвата на своето задължение към момента на сключване на договора и възможност да го съпостави с други предложения. Поради което неточното посочване в договор за потребителски кредит на всички компоненти, които се включват в ГПР, се приравнява на липса на този елемент и води до недействителност на договора, на осн. чл.22 ЗПК.

По основателността на касационната жалба в частта по предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск:

Въззивното решение е постановено в противоречие с цитираната практика на СЕС и на дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване.

Основателно е оплакването в касационната жалба за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон, като ОС-Плевен е приел, че след като в процесния договор за потребителски кредит е посочен като размер годишният процент на разходите – 16,32 %, отразена е общата стойност на плащанията, конкретизирани са броят, размерът и падежът на погасителните вноски и след като размерът на ГПР е значително по-нисък от максимално предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК, то е изпълнено условието по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съответно в нарушение на закона е направен и извод, че договорът е валиден и е породил своето действие между страните. При обсъждане клаузите на договора за потребителски кредит въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, което е довело до неправилно установяване на фактите по спора, а оттук и до неправилно приложение на материалното право. При изрично наведени оплаквания във въззивната жалба относно начина на представяне в съдържанието на договора на ГПР, ОС-Плевен не е съобразил, че освен като общ процент ГПР не е бил изрично отразен и със съставните си компоненти. Не са посочени какви разходи се включват в него, така както същите са примерно изброени в чл.3, б. „ж“ от Директивата, респ. в § 1, т.1 от ДР на ЗПК : „общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. В случая освен общото посочване на ГПР в процентно изражение- 16, 32 %, в договора отделно са предвидени разходи, платими от длъжника, за такса ангажимент и за застрахователна премия, като поради липсата на разбивка на ГПР на отделни компоненти, за потребителя е останало неясно дали в така цитирания процент са включени и тези разходи и с колко точно в този смисъл се оскъпяват плащанията по договора. Поради което той е бил лишен от възможност да получи максимална предвидимост на плащанията, които се очаква да извърши във връзка с процесния кредит, както и да сравни различни предложения за сключване на договор за кредит, като направи информиран избор за подписване на конкретен договор.

С оглед на изложеното настоящият състав на ВКС достига до извод за липса на задължителен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит на осн. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, чието отсъствие законът свързва със санкцията по чл.22 ЗПК – договорът за кредит е недействителен. В случая, като се съобрази от една страна влязлата в сила отхвърлена част и обезсилената и прекратена с настоящето решение част от предявените от кредитора искове, а от друга страна останалата висяща част от установителния иск по чл.422 ГПК и твърдението на касатора относно сторените от него плащания по процесното правоотношение, съдът намира, че обявяването на договора за недействителен изцяло не би причинило на кредитополучателя-потребител значителни неблагоприятни последици.

Тъй като въззивният съд не е обсъдил последиците на така установената недействителност, по отношение на които са били наведени доводи от касатора в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, поддържани и в касационната жалба, касационната инстанция не може за пръв път да ги разгледа с решението си. Поради което, на осн. чл.293, ал.3 ГПК въззивното решение следва да се отмени в частта, с която е потвърдено решение на НРС в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК, че касаторът дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 1 402,89 евро /равностойни на 2 743,81 лв./ – редовно падежирали главници за периода от 16.03.2021 г. до 19.01.2023 г., дължими по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866, сумата в размер на 1070,06 евро /равностойни на 2 092,85 лв./ - договорна лихва за периода от 15.11.2020 г. до 22.02.2023 г., и сумата в размер на 326,37 евро /равностойни на 638,33 лв./ – изискуема мораторна лихва върху вноски с настъпил падеж, за периода от 15.11.2020 г. до 22.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 27.10.2023 г. до окончателното и изплащане. Като делото следва да се върне на въззивния съд за ново произнасяне по спора в тази част от друг състав.

В частта за разноските: Настоящата инстанция следва да се произнесе по разноските само относно частта от въззивното решение, която е обезсилена с касационното решение и е прекратено производството. В отменената и върната на ПлОС част въззивният съд при новото разглеждане на делото, на осн. чл.294, ал.2 ГПК ще следва да се произнесе по разноските /и за ВКС/ за тази част съобразно изхода от спора. За да се направят съответните изчисления, е необходимо също така да се отчете, че първоинстанционното решение по гр.д. № 228/2024 г. на НРС частично не е било обжалвано и е влязло в сила в необжалваната част.

При съобразяване на гореизложеното се налага извод, че в полза на процесуалните представители на В. К. се дължат от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД следните допълнителни възнаграждения /извън присъдените с определение № 415/25.11.2024 г. по гр.д. № 228/2024 г. на НРС/, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв: 1/ за адв. К. Б. за заповедното производство- 127,82 евро; 2/ за адв.М. Л. по в.гр.д. № 17/2024 г. на ОС-Плевен - 255,65 евро; 3/ за адв. Н. И. - 255, 65 евро за по гр.д. № 228/2024 г. на НРС, 255,65 евро по в.гр.д. № 240/2025г. на ПлОС и 511,29 евро за касационното производство или общо 1022,59 евро. Горепосочените възнаграждения са определени от настоящата инстанция при съобразяване на: действителната фактическа и правна сложност на делата пред съответната инстанция, при отчитане на конкретните доводи и доказателствени искания, изграждащи защитата на длъжника, на проведените заседания и участието в тях на процесуалния представител. Само като ориентир са взети предвид начините за изчисляване на възнагражденията по чл.7, ал.2 и ал.7 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

В. К. не дължи на ищеца изплатените от него разноски /държавни такси, юрисконсултско възнаграждение и депозит за вещо лице/ за заповедното и първоинстанционното производство съобразно изхода на спора в посочените по-горе части за разликата над 198,13 евро /равностойни на 387,50 лв./ до 266,38 евро /равностойни на 521 лв./, присъдени с определение № 415/25.11.2024 г. по гр.д. № 228/2024 г. на НРС за изменение на решение по гр.д. № 228/2024 г. НРС в частта за разноските. Присъдената с решението по гр.д. № 228/2024 г. на НРС държавна такса за първоинстанционното производство, вносима по сметка на съда от В. К., в размер на 78, 84 евро /равностойни на 154,20 лв./, не се дължи от касаторката, а от ищеца, който следва да бъде осъден на осн. чл.77 ГПК да довнесе по сметка на съда тази сума. За производство по в.гр.д. № 240/2025 г. на ОС-Плевен въззивницата К. е внесла държавна такса от 82,91 евро /равностойни на 162, 15 лв./. Предвид изхода от спора пред настоящата инстанция ищецът следва да заплати на В. К. извършените разноски за производството пред ПлОС в размер на 48,09 евро /равностойни на 94,05 лв./. Заплатената от въззивницата държавна такса по първото въззивно производство по в.гр.д. № 17/2024 г. на ПлОС в размер на 249,16лв. съгласно определение № 415/25.11.2024 г. по гр.д. № 228/2024 г. на НРС изцяло е присъдена в нейна полза. Поради което ВКС не дължи произнасяне по отношение на последните разноски.

За касационното производство В. К. е сторила разноски за държавна такса, като следва ответникът по касацията да бъде осъден да й заплати сумата от 87,10 евро /равностойни на 170,36 лв./.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на Първо отделение,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 229/28.05.2025 г. по в. гр. д. № 240/2025 г. на Окръжен съд Плевен в частта, с която е потвърдено решение от 93/07.08.2024 г. по гр. д. № 228/2024 г. на Районен съд – Никопол в частта, с която В. Т. К. е осъдена да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 3 942,46 евро /равностойни на 7 710,78 лв./, представляваща неплатена, предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.01.2023 г., до окончателното й изплащане.

ПРЕКРАТЯВА производството по исковата молба в тази й част.

ОТМЕНЯ решение № 229/28.05.2025 г. по в. гр. д. № 240/2025 г. на Окръжен съд Плевен в частта, с която е потвърдено решение от 93/07.08.2024 г. по гр. д. № 228/2024 г. на Районен съд – Никопол в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК, че В. Т. К. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866, сумата от 1 402,89 евро /равностойни на 2 743,81 лв./ – редовно падежирали главници за периода от 16.03.2021 г. до 19.01.2023 г., дължими по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866, сумата в размер на 1070,06 евро /равностойни на 2 092,85 лв./ - договорна лихва за периода от 15.11.2020 г. до 22.02.2023 г., и сумата в размер на 326,37 евро /равностойни на 638,33 лв./ – изискуема мораторна лихва върху вноски с настъпил падеж, за периода от 15.11.2020 г. до 22.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 27.10.2023 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 468/2022 г. на НРС.

ВРЪЩА делото на ОС-Плевен за ново разглеждане в тази част от друг състав на въззивния съд.

ОТМЕНЯ решение № 229/28.05.2025 г. по в. гр. д. № 240/2025 г. на Окръжен съд Плевен в частта, с която е потвърдено определение № 415/25.11.2024 г. по гр.д. № 228/2024 г. на НРС, в частта за осъждане на В. Т. К. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД разликата над 198,13 евро /равностойни на 387,50 лв./ до 266,38 евро /равностойни на 521 лв./, разноски за заповедното и първоинстанционното производство, както и в частта да заплати по сметка на НРС сумата от 78, 84 евро /равностойни на 154,20 лв./, държавна такса за първоинстанционното производство.

ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да заплати на В. Т. К., ЕГН [ЕГН] сумата от 135,19 евро, представляващи направените от нея разноски за държавна такса за въззивното производство по в.гр.д. № 240/2025г. на ПлОС и за касационното производство, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.

ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да заплати на адв. К. Б., като пълномощник на В. К. в заповедното производство, възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв в размер на още 127,82 евро.

ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да заплати на адв. М. Л., като пълномощник на В. К. пред първата въззивна инстанция по в.гр.д. № 17/2024 г. на ОС-Плевен, възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв в размер на още 255,65 евро.

ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да заплати на адв. Н. И., като пълномощник на В. К. в първоинстанционното производство по гр.д. № 228/2024 г. на НРС, във въззивното производство по в.гр.д. № 240/2025г. на ПлОС и в касационното производство, възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв в размер на още 1022,59 евро.

ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВКС държавна такса за първоинстанционното производството в размер на 78, 84 евро, на осн. чл.77 ГПК.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: