Неравноправни клаузи за валутен риск при кредит в швейцарски франкове

Текстът на акта

Ключови фрази

Потребителски спорове, чл. 113 ГПК * Неравноправни клаузи в потребителски договори * нищожност на неравноправни клаузи

Р Е Ш Е Н И Е

№ 194

гр. София, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ , Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 617 по описа за 2023 г., взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците И. И. Д. - Х. и З. Е. Х., двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Г. П. - С. срещу решение № 1247 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 386/2022 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав, с което е потвърдено решение № 265314 от 09.08.2021 г. по гр. дело № 5119/2018 г. на Софийски градски съд, 18 граждански състав, с което на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ са осъдени И. И. Д. - Х. и З. Е. Х. да заплатят солидарно на ищеца „Юробанк България“ АД, [населено място] сума в размер 121 462 швейцарски франка, представляваща част от сумата 133 478,31 швейцарски франка - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № H./06.08.2008 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 17.04.2018 г. до окончателното й плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 15 117,50 лв., представляваща направени по делото разноски съразмерно с уважената част от иска.

Касаторите правят оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по нередовна искова молба, тъй като от обстоятелствената част и петитума не става ясно общо заявената сума в размер 142 578,12 швейцарски франка за кои вноски от погасителния план към договора се отнася, както и претендираната сума в размер 121 462 швейцарски франка за коя част от вноските се отнася. Поддържат становище, че по този начин ответниците /настоящи касатори/ са били поставени в невъзможност ясно и точно да формулират възраженията си за ненастъпила предсрочна изискуемост на вземането, наличие на анатоцизъм и неравноправни клаузи, за които съдът следи служебно. Касаторите релевират доводи и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като излагат следните съображения: въззивният съд в нарушение на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК не е изложил фактически изводи относно всички релевантни факти, не е обсъдил всички доводи от страните и част от събрания по делото доказателствен материал, не е направил правни и логически издържани заключения досежно приложимите по конкретния спор правни норми; от мотивите не е ясно въз основа на кои доказателства съдът е приел иска за доказан, нотариалните покани - за надлежно връчени и кредитът - надлежно обявен за предсрочно изискуем; въпреки че е установил наличието на неравноправни клаузи, въззивният съд необосновано е приел, че договорът би бил сключен и без тях, и че нищожността на отделните клаузи не влече нищожност на целия договор; дори да се приеме, че целият договор не е нищожен, а нищожните му клаузи биха могли да бъдат заместени от императивни, или диспозитивни норми, незаконосъобразно въззивният съд е кредитирал безкритично заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, като не е отчел, че заключението за дължимия остатък от задължението на ответниците е дадено без погасителния план към договора и без съобразяване на приетите за нищожни договорни клаузи, като в тази връзка съдът е следвало по свой почин да назначи съдебно-счетоводна експертиза, която да установи действителния размер на задължението, след като укаже на вещото лице от кои клаузи по договора да се абстрахира и как да изчисли действителния остатък на задължението; въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, като е лишил ответниците от допустими, необходими и относими доказателствени искания, с които адекватно да защитят правата си.

Ответникът „Юробанк България“ АД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат И. Т. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че решението е допустимо, тъй като исковата молба е редовна; с оглед предсрочната изискуемост на кредита исковата претенция може да бъде формирана като обща сума. Счита, че не е налице очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, а същият е постановен при спазване на материалния закон, процесуалните правила и приложимата съдебна практика. Излага доводи, че въззивният съд въз основа на конкретни доказателства е установил фактическата обстановка и е обосновал защо счита, че кредитът следва да се върне във валута – швейцарски франкове; при спазване на чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 26, ал. 4, предл. 2 ЗЗД съдебният състав е приел, че не е налице недействителност на целия договор за кредит; постановил е решението не само въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, но след анализ на представените доказателства, изследване на волята на страните и с оглед вътрешното си убеждение, законодателството и съдебната практика.

С определение № 928 от 12.04.2024 г. по настоящото т. дело № 617/2023 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за проверка на съответствието на даденото от съда разрешение по уточнения релевантен правен въпрос с практиката на СЕС: При договор за кредит за покупка на жилище, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, и констатирана нищожност поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 10 ЗЗП на клаузи от този договор, отнасящи се до валутния риск, следва ли съдът да приеме, че договорът би бил сключен и без нищожните клаузи и да го запази, или следва да прогласи целия договор за нищожен?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди оплакванията в касационната жалба и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл. 293 ГПК, приема следното:

Въз основа на събраните писмени доказателства въззивният съд е констатирал, че между страните е налице валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за банков кредит - договор за кредит за покупка на недвижим имот № H./ 06.08.2008 г., както и че ищецът „Юробанк България“ АД е изпълнил основното си задължение да предостави паричната сума от 143 837.00 CHF, чиято левова равностойност към деня на предоставянето й е възлизала на 170 000 лв., при уговорените условия и срок - кредитът е отпуснат чрез заверяване /кредитиране/ на блокирана сметка на ответницата И. Д. в швейцарски франкове със сумата 143 837.00 CHF, като същия ден тази сметка е дебитирана със същата сума на основание „купени 143 837.00 CHF, продадени 170 000,95 BGN“ и е заверена /кредитирана/ сметката й в лева със сумата 170 000,95 лева. Съдебният състав е установил, че с договор за цесия от 02.10.2008 г. „Юробанк И Еф Джи“ АД е прехвърлило на „Бългериън Ритейл Сървисис“ АД всички свои вземания по договори за потребителски и жилищни кредити, заедно с всички обезпечения, привилегии и други принадлежности, включително вземането по процесния договор за кредит, както и че кредитополучателите са уведомени за цесията с нотариални покани от 08.06.2017 г. Приел е, че с допълнителни споразумения към договора за кредит, сключени на 18.03.2011 г. и 26.06.2012 г. между „Бългериън Ритейл Сървисис“ АД и ответниците /настоящи касатори/, страните са констатирали размера и допуснатите просрочия на задълженията и са уговорили режим на облекчено погасяване на общия дълг, като непогасената част от просочените вземания е прибавена към дължимата главница. Взел е предвид обратното цедиране на вземането по процесния договор за кредит от „Бългериън Ритейл Сървисис“ АД на „Юробанк България“ АД на 23.12.2016 г.

Въззивната инстанция е установила, че ответниците /касатори в настоящото производство/ не са изпълнили точно своето насрещно задължение, тъй като са платили само частично главницата и предвидената възнаградителна лихва. Констатирала е, че с преустановяване обслужването на кредита банката се е възползвала от правото си да обяви целия кредит за предсрочно изискуем съобразно уговореното в чл. 20 от договора за банков кредит, което е довело до дължимост на неиздължения остатък от главницата от страна на ответниците, поради което е направила извод за основателност на предявения иск за реално изпълнение на договорното задължение на ответниците за връщането на неиздължения остатък от главницата.

В обжалвания въззивен съдебен акт е споделен изводът на първоинстанционния съд, че клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 22, ал. 1 и чл. 23 от договора обективно са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и кредитополучателите, поради което е приел, че като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП същите са нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съдебният състав е счел за неравноправни по аргумент от чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП също клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора, допускащи едностранно изменение на съдържанието му от страна на банката, и клаузата на чл. 17, изр. последно, отнасяща в тежест на кредитополучателите евентуалните курсови разлики, но е стигнал до извода, че констатираната недействителност на посочените части от договора не влече недействителност на целия договор, тъй като той би бил сключен и може да действа и без тях. Въззивният съд се е обосновал с факта, че тези клаузи не засягат същността му и не опорочават преследваните с него юридически и стопански цели за задоволяване на двата насрещни основни интереса: на ответниците - да бъдат кредитирани, да получат нужната им за покупка на жилище сума, а на банката - да получи обратно предоставените парични средства заедно с уговорената възнаградителна лихва, като се е позовал на разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП. Приел е, че се касае до частична недействителност, която в хипотезата на чл. 26, ал. 4, предл. 2 от ЗЗД не влече недействителност на целия договор.

Съдебният състав е изложил съображения, че неравноправността на клаузите на чл. 12, ал. 1 и 2 от договора, отнасящи се до едностранното изменение на съглашението в частта относно лихвите, таксите и комисионните, е правно ирелевантна, тъй като предмет на спора е единствено остатъкът от главницата по кредита. Приел е, че клаузата, допускаща банката при обявена предсрочна изискуемост и след снабдяване с изпълнителен лист да избере дали да насочи принудителното събиране във валутата на кредита или в друга валута, и клаузата на чл. 21, ал. 2, по силата на която кредитополучателите са овластили банката при искане от тяхна страна тя да превалутира кредита в лева по курс „купува“ за деня на превалутирането, не са неравноправни.

По отношение на определянето на точния размер на непогасения остатък от задължението за главницата въззивният съд е преценил, че от претендирания от банката размер на главния дълг следва да бъдат приспаднати прибавените към него просрочени лихви по силата на сключените анекси, тъй като това би довело до натрупване на лихва върху лихва. С оглед на това съдът е достигнал до извода, че непогасеният остатък от главницата възлиза на сумата 133 478.31 швейцарски франка, от които 9 109.61 CHF са падежирали, а 124 368.70 CHF - непадежирали към датата на обявяването на целия кредит за предсрочно изискуем. Според съдебния състав посочването на тази сума в исковата молба и в решението глобално, а не като сбор от отделни анюитетни вноски, не води до недопустимост на съдебното решение, тъй като след обявяването на целия кредит за предсрочно изискуем от длъжниците се търси цялата останала непогасена сума, включваща както падежиралите вноски, така и останалите, непадежирали до този момент.

Въззивната инстанция не е споделила и възражението на ответниците, че кредитът е отпуснат не във валута CHF, а в български лева, позовавайки се на клаузите на чл. 1, чл. 2, ал. 1 и чл. 2, ал. 4 от договора за кредит.

Възражението на ответниците за нищожност на договорите за цесия е прието за неоснователно по следните съображения: не съществува законова пречка търговска банка да прехвърли свое парично вземане, което е придобила в това си качество, на лице, което не притежава такова /на кредитна институция/, като в това отношение не съществуват забрани нито по причина на лицата, нито с оглед естеството на вземането; с оглед факта, че цесионерът „Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД, който е придобил, а в последствие е цедирал обратно на банката процесното вземане, е факторингово дружество, то и първоначалната, и последващата цесии са породили своето правно действие. Направен е извод, че нито един от двата договора за цесия не е нищожен поради неопределеност на вземането, тъй като в случая неопределеност липсва.

Възражението за погасяване на главницата по давност също е прието за неоснователно по аргументи, изводими от основното заключение на съдебно-икономическата експертиза /т. 3/ и приложение № 2 към него: ответниците са изпълнявали задълженията си на кредитополучатели до 15.08.2015 г.; първата непогасена вноска за главницата е с падеж на 15.09.2014 г. и непадежиралият остатък от кредита е направен изцяло предсрочно изискуем през 2017 г., поради което от датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем до завеждането на исковата молба на 17.04.2018 г. не е изтекъл необходимият петгодишен давностен срок.

Въззивното решение е валидно и допустимо по съображенията, изложени от настоящия съдебен състав в определение № 928 от 12.04.2024 г. по настоящото т. дело № 617/2023 г. на ВКС, ТК, Второ отделение.

По релевантния правен въпрос:

Съгласно чл. 1, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори посочената Директива има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител. Съгласно чл. 288 ДФЕС директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Съобразно чл. 291, т. 1 ДФЕС държавите-членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки по вътрешното право за прилагане на правнообвързващите актове на Европейския Съюз. В изпълнение на това задължение с § 13а, т. 9 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП посочената Директива е въведена във вътрешното ни право. Поради това и с оглед факта, че разпоредбите на чл. 143, ал. 1, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП са идентични с чл. 3, чл. 4 и чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. посочените национални правни норми следва да се тълкуват в тяхната взаимна връзка, в духа и целите на Директивата и съобразно даденото от СЕС тълкуване на чл. 3 – 5 от нея.

В множество решения на СЕС /решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/71, OTP Bank и OTP Faktoring, EU:C:2018:750, т. 68; решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, Andriciuc и др., EU:C:2017:703, т. 43 и т. 1 от диспозитива; решение от 14.03.2019 г. по дело С-118/17, Dunai, EU:C:2019:207, т. 48; решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19, VB и др. срещу BNP Paribas Personal Finance SA, EU:C:2021:470, т. 56 и т. 60 и др./ е изразено разбирането, че клаузите, отнасящи се до валутния риск в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута и подлежи на погасяване в същата валута, както и в договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, попадат в обхвата на разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, т. е. определят основния предмет на договора. Преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени на ясен и разбираем език. Изискването за яснота и разбираемост и съответно за прозрачност на съставяните от продавача или доставчика договорни клаузи не може да бъде сведено само до разбираемостта на клаузите от формална и граматическа гледна точка, а следва да се тълкува разширително поради това, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента на информираност.

Относно неравноправния характер на клаузите, които се отнасят до валутния риск в т. 3 от диспозитива на решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/17, EU:C:2018:750 е уточнено, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд. В посочения смисъл са също решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19, EU:C:2021:470, т. 78 и т. 3 от диспозитива, решение от 20.09.2017 г. по дело C-186/16, EU:C:2017:703, т. 51 от диспозитива, определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, VU и IT срещу „Юробанк България“ АД,EU:C:2023:788, т. 30 и др.

Ако се установи, че клаузите за валутния риск не са съставени на ясен и разбираем език, сезираният със спора национален съд следва да прецени дали тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13 и дали въпреки изискването за добросъвестност те не създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по договора /в този смисъл решение от 14.03.2019 г. по дело C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 49; определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU:C:2023:788, т. 32 и др./.

В т. 2 от диспозитива на определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, Liviu Petru Lupean и др., EU:C:2018:103 е постановено, че разпоредбите от чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13 транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП/ следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие /значителна неравнопоставеност/ между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. В определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU:C:2023:788 Съдът на ЕС е тълкувал разпоредбата на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 в смисъл, че биха могли да са неравноправни по смисъла на тази разпоредба клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора - т. 1 от диспозитива на посоченото определение.

В различни решения, постановени по отправени от различни национални съдилища преюдициални запитвания, Съдът на Европейския съюз е доразвил практиката си относно последиците при констатирана неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, отнасящи се до валутния риск.

Съгласно съдебната практика на СЕС / решение от 26.03.2019 г. по съединени дела C‑70/17 и C‑179/17, Abanca Corporaci уn Bancaria и Bankia, EU:C:2019:250, т. 52; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела C-80/21—C-82/21, E.K. и др. срещу D.B.P. и M., EU:C:2022:646, т. 58 и др./, когато дадена клауза бъде обявена за неравноправна и следователно за нищожна, националният съд съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да не прилага неравноправната клауза, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, освен ако последният се противопостави на това.

Съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите-членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи. В разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП е предвидено, че наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В практиката на СЕС е прието, че с разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 се цели не обявяване недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. СЕС е посочил, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход. В този смисъл са решение от 29.04.2021 г. по дело C-19/20, EU:C:2021:341, т. 83, решение от 14.03.2019 г. по дело C-118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019 г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, EU:C:2019:819, т. 39, решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10, EU:C:2012:144, т. 32.

Разпоредбата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 е тълкувана от СЕС и в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на решаващия съд при констатирана нищожност на неравноправна клауза в договор, сключен между продавач или доставчик и потребите, да допълни договора, като измени съдържанието на приетата за неравноправна кауза /решение от 26.03.2019 г. по съединени дела C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 53; решение от 29.04.2021 г. по дело С-19/20, EU:C:2021:341, т. 67; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С-82/21, EU:C:2022:646, т. 59; решение от 18.11.2021 г. по дело С-212/20, EU:C:2021:934, т. 70 и 71; решение от 25.11.2020 г. по дело С-269/19, Banca B., EU:C:2020:954, т. 30; решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, EU:C:2019:819, т. 62; решение от 14.03.2019 г. по дело С-118/17, EU:C:2019:207, т. 46; решение по съединени дела С-154/15, С-307/15, С-308/15, т. 60; решение от 27.04.2023 г. по дело С-705/21, MJ срещу AxFina Hungary Zrt., EU:C:2023:352, т. 38 и др./. Приема се, че когато клауза, възлагаща валутния риск в тежест на потребителя, поради неравноправния си характер води до недействителност на договора за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, в неговата цялост, разпоредбите на чл. 6, параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от Директивата не допускат договорът да бъде обявен за действителен и съдържанието на произтичащите от неравноправната клауза задължения на потребителя да бъдат адаптирани посредством промяна валутата на договора или посредством определяне на максимален размер на обменния курс на тази валута /решение от 27.04.2023 г. по дело С-705/21, EU:C:2023:352, т. 41 и т. 1 от диспозитива/. Във връзка с този извод в решенията на СЕС са изложени съображения, че ако се допусне националният съд да изменя съдържанието на неравноправните клаузи и да допълва договора, това правомощие може да засегне постигането на предвидената в чл. 7 от Директива 93/13 дългосрочна цел – да се възпрат продавачите или доставчиците да прилагат неравноправни клаузи занапред. Те биха били изкушени да продължат използването на посочените клаузи, ако знаят, че дори и те да бъдат обявени за нищожни, договорът може да бъде изменен/допълнен в нужната степен от националния съд и така да се съхранят интересите им, което е правно нетърпимо /решение от 29.04.2021 г. по дело С-19/20, EU:C:2021:341, т. 69; решение по дело С-212/20, EU:C:2021:934, т. 69; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 – С-82/21, EU:C:2022:646, т. 60; определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, т. 55/. В своето решение по дело С-520/21, т. 83 СЕС изяснява, че продавачите или доставчиците не могат да заобиколят преследваните с Директивата цели, включително по съображения за запазване стабилността на финансовите пазари, а банковите институции като доставчици на услуги трябва да организират така дейността си, че тя да е в съответствие с Директивата.

Преценката дали договорът може да се изпълнява без съответните неравноправни клаузи се извършва съобразно нормите на вътрешното право на съответната държава-членка. Тази преценка представлява обективен анализ, който съдът дължи, независимо от обстоятелството, че потребителят изразява воля договорът да се запази след като се видоизмени /решение от 12.10.2023 г. по дело С-645/22, EU:C:2023:774, т. 31/. Преценката на съда дали договорът е изцяло недействителен не зависи от искането на потребителя, а е резултат от обективното прилагане на критериите по националното право. Ако установи, че дадена клауза е неравноправна, съдът е длъжен да уведоми страните и да ги покани да обсъдят въпроса при условията на състезателност.

Предоставената на потребителите с Директива 93/13 защита не е абсолютна. Когато съдът установи неравноправност на дадена клауза, той не е длъжен да откаже приложението й, ако потребителят, след като е бил надлежно информиран за недействителността й или недействителността на целия договор, изрази доброволно и информирано съгласие с въпросната клауза или договор и заяви, че иска да се счита обвързан от нея или от договора без да търси тяхното изменение /решение по дело C-472/11, т. 23, 27 и 35; решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, EU:C:2019:819, т. 53; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80 - С-82/21, EU:C:2022:646, т. 73/.

В случаите, в които потребителят изрази нежелание да се счита обвързан от неравноправните клаузи и съдът установи, че обявяването на тези клаузи за недействителни ще изложи потребителя на особено неблагоприятни последици /конкретно при договорите за кредит, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута, явяващият се като последица от недействителността реституционен ефект ще доведе до предсрочна изискуемост на отпуснатата в заем главница/, съдът може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба на националното право или със законова разпоредба, приложима по съгласие на страните /решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, EU:C:2019:819, т. 48; решение по дело С-705, EU:C:2023:352, т. 42, т. 50; решение от 31.03.2022 г. по дело С-472/2020 г., EU:C:2022:242, т. 41 и др./. Сочената разпоредба обаче не следва да е такава с общ характер, съгласно която предвидените последици от недействителността на правната сделка да се допълват с последиците, произтичащи от принципа на справедливостта и обичаите /решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, EU:C:2019:819, т. 62 и т. 3 от диспозитива; решение ат 16.03.2023 г. по дело С-6/22, т. 64 и т. 3 от диспозитива/. Обратно, ако не съществува възможност неравноправната клауза да бъде заместена с диспозитивна разпоредба или с такава, приложима по съгласие на страните, националният съд е длъжен да прогласи клаузите, респективно договора за изцяло недействителен.

В т. 2 от диспозитива на определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU:C:2023:788 СЕС е приел, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че когато констатира неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, националният съд може да приеме, че кредитът всъщност е деноминиран в националната или в резервната валута на съответната държава членка, само когато обявяването на договора за кредит за недействителен в неговата цялост вследствие на премахването на тези клаузи излага потребителя на особено неблагоприятни последици и такова изменение на договора е възможно въз основа на диспозитивна разпоредба от националното право или законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по договора. Ако няма такива разпоредби в националното право, предписаната от Директива 93/13 висока степен на защита на потребителите изисква националният съд, като има предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от подобни последици, така че да му гарантира да се върне в крайна сметка в положението, в което би се намирал, ако обявените за неравноправни клаузи никога не бяха съществували.

Националният съд трябва да посочи на страните в рамките на националните процесуални разпоредби и с оглед принципа на справедливостта в гражданското съдопроизводство по обективен и изчерпателен начин правните последици, които биха възникнали при премахването на неравноправната клауза, независимо дали страните са представлявани по делото от професионален пълномощник /определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU:C:2023:788, т. 67, решение от 29.04.2021 г. по дело С-19/20, EU:C:2021:341, Bank BPH, т. 97, решение от 16.03.2023 г. по дело С-6/22, EU:C:2023:216, т. 39/. Уведомяването е от особено значение, когато неприлагането на неравноправната клауза би могло да доведе до недействителност на целия договор и до евентуално задължение на потребителя за връщане на даденото му. Изключване действието на неравноправните клаузи, които налагат плащане на суми, съответно обявяване на целия договор за недействителен, поражда реституционен ефект по отношение на тези суми /решение от 21.12.2016 г. по обединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, EU:C:2016:980, т. 62 и т. 63/. В този случай при договорите за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, банката ще има право да иска връщане на даденото по договора, заедно със законната лихва от поканата за връщане, а потребителят ще има право да иска връщане на даденото, което надхвърля предоставената за ползване сума, заедно със законната лихва от поканата /решение от 15.06.2023 г. по дело С-520/21, EU:C:2023:478, т. 84 и диспозитива/. Поради това преди да обяви договора за изцяло недействителен съдът трябва обективно и изчерпателно да уведоми страните за правните последици и за особено неблагоприятните икономически последици от обявяването на недействителността на договора. При недействителност на договора, липса на изразена воля от потребителя за неговото запазване и липса на диспозитивна норма, която да приложи, респективно липса на съгласие на страните за приложима законова разпоредба, съдът, констатирайки недействителността и преди да я прогласи, трябва да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на недействителността на разглеждания договор за кредит, по-специално поради незабавната изискуемост на вземането на продавача или доставчика спрямо него, като например насърчи страните да водят преговори при предварително определени от него рамки, така че те да установят действителното равновесие между правата и задълженията си /в този смисъл решение от 25.11.2020 г. по дело C‑269/19, Banca B., EU:C:2020:954, т. 41 и т. 42, определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU:C:2023:788, т. 69, решение от 16.03.2023 г. по дело С-6/22, EU:C:2023:216, т. 61 /.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав дава следния отговор на релевантния правен въпрос:

При договор за кредит за покупка на жилище, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, и констатирана нищожност поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 10 ЗЗП на клаузи от този договор, отнасящи се до валутния риск, съдът следва да прогласи целия договор за недействителен, в случай че не може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба или с приложима в случай на съгласие на страните по договора за кредит законова разпоредба и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици. Съдът не може с цел да запази действителността на договора да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13, като ги адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. Съдът може да неутрализира част от клаузите единствено, ако тази именно част може да бъде окачествена като отделна самостоятелна договорка. Преди обявяване на договора за кредит в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ за недействителен съдът трябва обективно и изчерпателно да уведоми страните за правните и икономическите последици от обявяването на договора за кредит за недействителен изцяло, да им даде възможност да изразят становище и да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на недействителността на договора за кредит.

В почти същия смисъл е даден отговорът на релевантния правен въпрос в решение № 50011, постановеното на 26.11.2024 г. по т. дело № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, Първо отделение.

По правилността на въззивното решение:

Изводът на въззивния съд, че кредитът е отпуснат в швейцарски франкове, а не в български лева, съгласно клаузите на чл. 1 и чл. 2, ал. 1 и ал. 4 от процесния договор за кредит, е направен след обсъждане на събраните доказателства и договорните клаузи и е обоснован.

С оглед дадения отговор на релевантния правен въпрос настоящият съдебен състав счита, че правилно и в съответствие с формираната практика на СЕС и ВКС въззивният съд е определил като нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 22, ал. 1 и чл. 23 от процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот № H./06.08.2008 г. Изводът, че посочените клаузи обективно са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и кредитополучателите, поради което са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, е обоснован и законосъобразен. Квалифицирането като неравноправни по аргумент от чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора, допускащи едностранно изменение на съдържанието му от страна на банката, и клаузата на чл. 17, изр. последно, отнасяща в тежест на кредитополучателите евентуалните курсови разлики, е в съответствие с материалния закон и практиката на ВКС.

Неправилно въззивният съд е приел, че тези клаузи не засягат същността на договора и не опорочават преследваните с него юридически и стопански цели за задоволяване на двата насрещни основни интереса. Изводът, че независимо от недействителността на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 17, изр. последно, чл. 22, ал. 1 и чл. 23 от процесния договор, не е налице нищожност на целия договор, тъй като същият би бил сключен без нищожните му клаузи и може да действа и без тях, е направен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с практиката на СЕС. Посочените клаузи е следвало да бъдат обсъдени заедно с клаузите на чл. 1 и чл. 2 от договора, предвид тяхната връзка и зависимост. Съдебният състав не е съобразил практиката на СЕС, съгласно която клаузите, отнасящи се до валутния риск в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута и подлежащ на погасяване в същата валута, попадат в обхвата на разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, т. е. определят основния предмет на договора. Поради това въззивната инстанция неправилно не е извършила преценка дали тези клаузи са били изразени на ясен и разбираем език и съответно дали са неравноправни. Във въззивното решение не е отчетена и практиката на СЕС, съгласно която биха могли да са неравноправни по смисъла на чл. 3, параграф 1 от Директива 92/13, транспониран в чл. 143 ЗЗП, клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора. В резултат на посочените нарушения е направен необоснован извод, че се касае до частична недействителност, която в хипотезата на чл. 26, ал. 4, предл. 2 ЗЗД не води до недействителност на целия договор.

Въз основа на изложените съображения касационната инстанция счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което същото следва да бъде отменено и делото да се върне на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав на основание чл. 293, ал. 3 ГПК. При новото разглеждане на делото съдебният състав следва да обсъди клаузите на чл. 1 и чл. 2 от процесния договор във връзка с клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 17, изр. последно, чл. 22, ал. 1 и чл. 23 от договора, да извърши преценка дали същите определят основния предмет на договора и ако попадат в хипотезата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, дали тези клаузи са били изразени на ясен и разбираем език и съответно дали са неравноправни съобразно практиката на СЕС.

Ако направи извод, че клаузите, определящи основния предмет на договора, са неравноправни, въззивната инстанция трябва да изследва дали обявяването на процесния договор за недействителен в неговата цялост ще изложи ответниците по иска - кредитополучатели на особено неблагоприятни последици, да разясни на страните особено неблагоприятните последици, които биха могли да се породят от обявяването на недействителността на разглеждания договор за кредит, да им даде възможност да изразят становище и да вземе всички необходими мерки, за да защити ответниците по иска в качеството им на потребители от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на недействителността на договора за кредит.

Преценката за настъпване на неблагоприятните последици от евентуална недействителност на целия договор за кредит се предпоставя от дължимите суми, подлежащи на връщане от всяка от страните поради реституционния ефект на недействителността на договора, за която преценка въззивният съд следва при необходимост от специални знания да допусне съдебно-икономическа експертиза. Ответниците по иска – кредитополучатели следва да бъдат уведомени относно дължимостта на сумите като последица от евентуално неприлагане на договора, ако съдът приеме, че договорът за кредит е изцяло недействителен, за да могат информирано да заявят дали ще се ползват от потребителска защита с оглед евентуалното възникване на особено неблагоприятни за тях последици.

С оглед изхода на делото касационната инстанция не се произнася по исканията за присъждане на разноски, а същите следва да бъдат съобразени от въззивния съд по правилата на чл. 78 ГПК. При новото разглеждане и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК въззивната инстанция ще следва да се произнесе и по разноските за производството пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1247 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 386/2022 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав.

ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.