Справедливост на условната присъда при смърт на пътя по непредпазливост

Текстът на акта

Ключови фрази

9

Р Е Ш Е Н И Е
№.332

гр.София , 14 юли 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при участието на секретаря Илияна Петкова

и прокурора от ВКП Атанас Гебрев

след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 359/2026 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв.М., повереник на частните обвинители Ж. И. А., В. Г. Я., В. Г. Я., В. Г. Л., В. Г. Л. и С. Г. Л., срещу решение №24 от 09.02.2026 г., постановено по внохд №533/2025 г. по описа на Апелативен съд- Пловдив.

В жалбата са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Твърди се, че наложените на подсъдимия наказания от три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години и три години лишаване от правоуправление са явно несправедливи, тъй като несъответстват на обществената опасност на деянието и дееца, както и на отегчаващите отговорността обстоятелства. Високата обществена опасност на деянието се извежда от това, че транспортното произшествие е настъпило в аварийната лента на магистрала „Т.“, че трафикът е бил интензивен, че подсъдимият е поставил в опасност живота и здравето на двама полицейски служители, както и че е управлявал товарен автомобил със значително по-голяма маса от тази на лек автомобил –все обстоятелства, които са предпоставяли по- голямо внимание и предпазливост при осъществяваната от него транспортната дейност. Оспорва се и приложението на чл.66 ал.1 от НК, като се изразява несъгласие с приетото от съда, че „условното осъждане ще доведе до индивидуалната превенция на закона“ . Моли се атакуваното съдебно решение да бъде отменено, като се увеличат наказанията на подсъдимия Д., алтернативно, да бъде отменено приложението на института на условното осъждане и наказанието лишаване от свобода изтърпяно ефективно.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд адв.Т., преупълномощен от повереника на частните обвинители- адв.М., поддържа касационната жалба, подадена по желание на частните обвинители, като моли да се вземат предвид изложените в нея съображения и направените искания. Акцентира на оплакването, че въззивният съд при определяне на наказанието не е отчел високата степен на обществена опасност на деянието, предвид обстоятелството, че извън настъпилия съставомерен резултат, на мястото на произшествието са били застрашени от поведението на подсъдимия още две лица- полицейски служители, както и че ПТП-то е настъпило в аварийната лента, при наличие на интензивен трафик. Посочва, че не е било взето предвид като отегчаващо отговорността обстоятелство извършеното от подсъдимия несъставомерно нарушение, касаещо забрана на МПС да навлизат и се движат в аварийната лента на автомагистрали. Излага съображения и за връзката между наличието на интензивен трафик към момента на произшествието и обществената опасност на деянието, разгледани в контекста на преценка за справедливостта на наказанието.

Представителят на Върховната касационна прокуратура взема становище за неоснователност на касационната жалба, тъй като счита, че не са налице претендираните касационни основания. Намира, че определеният размер на наказанието лишаване от свобода е съобразен с наличните по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което се явява справедлив. Приема, че съдът не е допуснал нарушение на закона, прилагайки разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК. Предлага атакуваното решение да бъде оставено в сила.

Адв.И., защитник на подсъдимия Т. М. Д. споделя изложените от въззивната инстанция съображения, касаещи отмерването на наказанието лишаване от свобода и приложението на условното осъждане. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, а въззивния съдебен акт- потвърден.

Подсъдимият Т. М. Д., редовно призован в съдебното заседание пред ВКС, не се явява, поради което не взема становище по касационната жалба на частното обвинение.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД след като прецени доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните, изразено в съдебното заседание и материалите по делото, намери за установено следното:

С присъда №20 от 17.09.2025 г., постановена по нохд №556/2025 г., Окръжен съд- Пазарджик е признал подсъдимия Т. М. Д. за виновен в това, че на 20.12.2023 г. на автомагистрала „Т.“, км.67+800 м в платното за движение посока от [населено място] към [населено място], при управление на МПС- товарен автомобил- влекач „И.“ с рег [рег.номер на МПС] с прикачено полуремарке „К. СД“ с рег [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата чл.20 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. Г. Л., поради което и на основание чл.343 ал.1 б. „в“ във вр.с чл.342 ал.1 от НК и чл.2 ал.2 от НК и чл.58а ал.1 от НК му е наложил наказание три години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от пет години.

На основание чл.343г от НК подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС за срок от три години, като е било зачетено времето, през което той е бил лишен от това право по административен ред, считано от 21.12.2023 г.

В тежест на подсъдимия са били възложени и направените по делото разноски.

По въззивна жалба на частните обвинители пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд №533/2025 г., приключило с решение №24 от 09.02.2026 г., с което пъроинстанционната присъда е била изменена в частта относно основанието за наложеното на подсъдимия Т. Д. наказание лишаване от свобода, а именно чл.343 ал.1 б. „в“ във вр.с чл.342 ал.1 във вр.с чл.2 ал.1 във вр.с чл.58а ал.1 във вр.с чл.54 от НК, както и в частта относно разноските, които са били възложени на подсъдимия да заплати. В останалата част присъдата е била потвърдена.

Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

За престъплението по чл.343 ал.1 б. „в“ във вр.с 342 ал.1 от НК, предвиденото наказание лишаване от свобода към момента на извършване на деянието е било от три до осем години. Впоследствие със ЗИД, ДВ, бр.61/2025 г. в сила от 29.07.2025 г. законодателят е извършил промяна в долната граница на това наказание - от пет до осем години. Преценката на апелативния съд, че следва да намери приложение разпоредбата на чл.2 ал.1 от НК е вярна и тя обосновава извод за пределите, в които следва да се наложи наказание лишаване от свобода на подсъдимия, а именно между три и осем години.

С оглед провеждането на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, съдът е бил длъжен след като определи подходящия размер на наказанието лишаване от свобода за извършеното от подсъдимия Д. престъпление, да го намали с 1/3 на основание чл.58а ал.1 от НК, или да приложи разпоредбата на чл.58а ал.4 от НК, ако установи условията на чл.55 от НК и ако тази разпоредба е по-благоприятна за дееца. В конкретния случай не са били констатирани от първата и въззивната инстанция нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най-лекото предвидено в закона за съответното престъпление наказание /в случая три години лишаване от свобода/ е несъразмерно тежко. Ето защо наказанието лишаване от свобода законосъобразно е било определено на основание чл.58а ал.1 във вр.с чл.54 от НК. Отмереното от окръжния съд наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а ал.1 от НК на три години, потвърдено от апелативната инстанция, не е явно несправедливо. Липсва явна и очевидна диспропорция между определеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца, която да произтича от несъответна или незаконосъобразна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Фокусът на частното обвинение, за да иска увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода, е поставен върху следните обстоятелства: поведението на подсъдимия при управление на превозното средство, което е създало риск за живота и здравето на намиращите се на местопроизшествието полицейски служители; наличие на интензивен трафик по магистрала „Т.“ и несъобразяване с масата на товарния автомобил, изискващи особено внимание при управлението му; допуснато от водача нарушение на ЗДвП, свързано със забраната за навлизане и движение в аварийната лента. Всички тези обстоятелства са били поставени на вниманието и на въззивния съд, който подробно ги е обсъдил в мотивите към съдебния си акт. Така на л.45 от съдебното дело, втората инстанция е отразила виждането си, че като отегчаващ отговорността фактор следва да се приеме вида на управляваното от подсъдимия МПС- тежкотоварна композиция, състояща се от влекач и прикачено полуремарке, обстоятелство предпоставящо такова поведение на водача му, което да бъде съобразено с възможността от създаване на по-голяма опасност при управлението на товарния автомобил и настъпването на по-тежък резултат при евентуално произшествие. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че към кръга на отегчаващите отговорността обстоятелства следва да се причислят и причинените увреждания на двамата полицейски служители, намиращи се на мястото на произшествието и риска, на който са били изложени от водача на товарния автомобил. В този смисъл две от претендираните от частните обвинители обстоятелства, завишаващи отговорността на подсъдимия, не са били подминати от втората инстанция и са били отчетени при индивидуализацията на наказанието.

Тезата на частното обвинение, че интензивността на движението по автомагистрала „Т.“ повишава степента на обществената опасност на конкретното деяние, както и че навлизането на товарния автомобил в аварийната лента представлява утежняващ отговорността фактор, е била осмислена от апелативния съд и аргументирано отхвърлена на л.45 на гърба от съдебното дело. Напълно прав е бил контролираният съд да приеме, че след като в самопризнатите от подсъдимия факти по обвинителния акт не съществува такъв, касаещ интензивността на транспортния трафик към момента на ПТП-то, то изводи на базата на отсъстващ факт, не могат изобщо да бъдат правени. От друга страна, навлизането в аварийната лента на магистралата от процесния товарен автомобил, макар и да съставлява нарушение на разпоредбата на чл.58 ЗДвП, не може да бъде ценено като отегчаващо отговорността обстоятелство в конкретния случай. Това е така, тъй като то няма самостоятелно значение, а е последица от инкриминираното нарушение по чл.20 ал.1 от ЗДвП, понеже именно загубата на контрол над товарния автомобил от подсъдимия, е довела до напускането на лентата, по която превозното средство първоначално правомерно се е движело и навлизането му в аварийната лента. С други думи, навлизането в лентата за принудително спиране е резултат от неизпълнение на задължението на водача да контролира непрекъснато пътното превозно средство, което управлява.

В заключение степента на обществената опасност на деянието е правилно отчетена от решаващия съд, като аргументите, с които се иска нейното завишаване- интензивен трафик и навлизане в аварийната лента, по изложените дотук съображения, не могат да доведат до удовлетворяване на това искане. Допълнителни, неотчетени от въззивния състав отегчаващи фактори, не се откриват, а посочените от касаторите са били взети предвид при определяне размера на наказанието лишаване от свобода. Ето защо, ВКС приема, че определеното на подсъдимия наказание в размер, малко под средния за конкретното престъпление, а именно четири години и шест месеца лишаване от свобода /редуцирано на три години/, е съобразено с конкретната тежест на извършеното престъпление, с обществената опасност на дееца, както и с наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. В допълнение е необходимо да се отбележи и, че определянето на наказанието не е механичен математически сбор от смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а сложна комплексна дейност по тяхната оценка, водеща до избор на такова по размер наказание, което да е адекватно на тежестта на извършеното, на личността на дееца и на целите по чл.36 от НК.

На следващо място, претенцията на повереника на частните обвинители за отмяна приложението на чл.66 ал.1 от НК и ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от подсъдимия, е неоснователна.

Наказателният кодекс подчертава преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец, при преценката относно приложението на института на условното осъждане, без разбира се да се игнорира въздействието, което последното ще окаже върху останалите членове на обществото. Съдебната практика също е постоянна във виждането си, че за приложението на института на условното осъждане е необходимо да се разгледа преди всичко въпроса, дали подсъдимият може да бъде поправен без ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като съдът е длъжен да направи тази преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото и тя е цел на наказанието. Следователно необходимо е диалектически да се съчетаят изискванията на специалната превенция с тези на генералната.

Изводът, направен от въззивният съд, че целите на наказанието ще бъдат постигнати и без въдворяването на лицето в пенитенциарно заведение, е законосъобразен. Подсъдимият Т. Д. е неосъждан, трудово и семейно ангажиран, поведението му като дългогодишен водач на МПС го характеризира като дисциплинирано лице, спазващо пътните предписания. Данните по делото сочат, че престъпната проява по настоящото дело е инцидентна в живота му, като за своите 54 години към датата на деянието подсъдимият е бил добросъвестен гражданин, спазващ обществените норми и порядки. Признаването на вина /което е различно от признаване на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт/ и изказаното съжаление за стореното обосновават извод за стартирал процес на осъзнаване на неправомерността на извършеното и тежките последици от него, което пък от своя страна показва възможност за превъзпитание и поправяне на дееца и без ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

Наред с изложените съображения, самият факт на обвинението и проведения наказателен процес, осъждането и налагането на наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода /редуцирано на три години/ е от естество да окаже възпитателно-поправително въздействие върху подсъдимия /а и върху останалите членове на обществото/. При това условното осъждане притежава и този специфичен предупредителен момент, че запазва възможността за привеждане в изпълнение на наказанието, в случай, че деецът извърши ново престъпление- нещо, което оказва върху него съществено положително мотивационно въздействие / Иван Ненов, Наказателно право, Обща част, 1972 /. Този ефект в настоящият случай, се постига и чрез размера на изпитателния срок- пет години, чиято продължителност се явява сериозен мотив за подсъдимия Д. да се въздържа от неправомерни действия и поведение. Всъщност единствения аргумент, с който касаторите оспорват приложението на чл.66 ал.1 от НК е свързан с несъгласието им с извода на съда, че „условното осъждане ще доведе до индивидуалната превенция на закона“ /вероятно се има предвид за индивидуалната превенция на наказанието/. Този аргумент от една страна влиза в противоречие със заявеното от повереника в съдебното заседание пред ВКС, че „…за подсъдимия от самото начало твърдим, че той в действителност не е лице с висока обществена опасност“, а от друга –с личностните характеристики на Т. Д., установени по делото. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че условното осъждане на подсъдимия Т. Д. отговаря на предвидените в закона предпоставки и няма да компрометира постигането на специалната и генерална цел на наказанието.

Твърдението на повереника на частните обвинители, че при сходен личностен профил на подсъдимия, ВКС в свои решения не е приложил разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, не държи сметка за обстоятелството, че преценката за постижимостта на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на дееца, е конкретна във всеки отделен случай.

Оплакването на касаторите за явна несправедливост на наказанието лишаване от правоуправление в размер на три години, се обосновава със същите обстоятелства, които са били посочени и във връзка с наказанието лишаване от свобода и по отношение на които касационният състав вече взе отношение. Следва да се отбележи обаче, че при преценка на размера на това наказание, превалиращо значение имат данните за подсъдимия като водач на МПС. За период повече от 30 години, в който подсъдимият Д. е правоспособен водач, спрямо същия не са издавани наказателни постановления. Налице са три фиша от 26.11.2014 г.; 16.09.2019 г.и 07.10.2023 г. Първите два не следва да се вземат предвид, с оглед настъпила реабилитация, а последният фиш е издаден за нарушение, което не може да се дефинира като тежко, тъй като касае управление на МПС през деня без включени светлини. При това положение е невъзможно да се приеме, че става дума за водач, които системно нарушава правилата за движение по пътищата и спрямо който следва да се приложи завишена санкция. Точно обратното, касае се за дисциплиниран шофьор, отговорно и адекватно осъществяващ тази високо рискова дейност. Ето защо отмереното наказание- лишаване от правоуправление за срок от три години, не е явно несправедливо.

По изложените съображения, ВКС счита, че не са налице претендираните касационни основания, поради което жалбата, депозирана от частните обвинители чрез техния повереник следва да бъде оставена без уважение, а атакуваният съдебен акт- в сила.

Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №24 от 09.02.2026 г., постановено по внохд №533/2025 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1/

2/