Намаляване на присъда за умишлено причинена катастрофа след употреба на наркотици

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 6
гр. София, 09 януари 2025 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
СВЕТЛА БУКОВА
с участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Даниела Машева разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 889/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Е. Г. Г. с постъпило към нея писмено допълнение от защитника – адвокат М. К. от АК – Хасково, срещу въззивно решение № 137 от 31.07.2024 г. по ВНОХД № 20245000600078 г. по описа за 2024 г. на Апелативен съд - Пловдив.
В жалбата и допълнението се аргументират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Основно се настоява за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила поради проведеното съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК без да са налице процесуалните условия за това. Твърди се, че въззивната инстанция не е обсъдила с достатъчна критичност събраните в досъдебното производство доказателства, които не подкрепят самопризнанието на подсъдимия. Приетата съставомерност за престъпление по чл.342, ал.3, б.”б”, вр. ал.1 от НК се оспорва с доводи за липса на евентуален умисъл и неотчетено съпричиняване от други лица, които не са обвиняеми. Явна несправедливост на наложеното наказание се претендира поради отказа на съда да приеме наличие на многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Прави се искане обжалваното решение да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. При условията на евентуалност, ако не се приемат доводите за съществени процесуални нарушения и недоказаност на обвинението за отделните деяния, моли се за намаляване на наложените наказания на основание чл.55 от НК и условно осъждане по чл.66 от НК.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Е. Г. се явява лично и с упълномощения от него защитник адвокат М. К., която поддържа касационната жалба и допълнението към нея. В лична защита и в последна дума подсъдимият моли за връщане на делото за ново разглеждане или „по-лека присъда“, като се извинява за стореното.
Прокурорът при Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата поради отсъствие на касационни основания. Счита, че въззивният съд е извършил задълбочена проверка на процесуалната дейност на първоинстанционния съд, като се съгласява с констатацията на въззивната инстанция, че е спазена нормативната уредба на диференцираното производство и доказателствената преценка е законосъобразна, тъй като признанието на подсъдимия се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства. Определеното общо наказание по реда на чл.23, ал.1 от НК прокурорът намира за справедливо и съответно на извършените престъпления и целите чл.36 от НК, поради което предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Частният обвинител И. Д. Д. и повереникът й адвокат В. О. се явяват лично пред ВКС и оспорват касационната жалба. Считат, че авторството на деянията е изведено от предходните съдебни инстанции след внимателно обсъждане на всички събрани доказателства, а определеното наказание е съответно на извършеното и на продължителния период от време, в който подсъдимият е извършвал множество престъпления, за да се стигне до момента, в който е причинил тежко увреждане на пострадалата, която и към момента има здравословни проблеми, както и на двете й деца, които също са пострадали и така е обрекъл семейството й. Предлагат обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, за да се произнесе, съобрази следното:
С присъда № 7 от 25.01.2023г., постановена по НОХД № 20225300201992/2022г., Окръжен съд – Пловдив е признал подсъдимия Е. Г. Г., [дата на раждане] , за извършени множество престъпления, както следва:
- За виновен в това, че на 22.07.2021 г. на автомагистрала “Тракия” км 111+800, обл. Пловдив, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил “***” с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2 от Закона за движението по пътищата относно скоростта и умишлено причинил три средни телесни повреди на И. Д. Д., [дата на раждане] , поради което и на основание чл. 373, ал. 2 от НПК, чл. 342, ал. 3, б. ”б”, предл. 1-во, вр. ал. 1 и чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание четири години лишаване от свобода и го е лишил от право да управлява МПС за срок от пет години на основание чл. 342, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“ предл. 1-во, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК;
- За виновен в това, че по същото време и място е управлявал посоченото моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества, поради което и на основание чл. 373, ал. 2 от НПК, чл. 343б, ал. 3 и чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание една година лишаване от свобода и глоба в размер на хиляда лева и го е лишил от право да управлява МПС за срок от една година на основание чл. 343г, вр. чл. 343б, ал. 3, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК;
- За виновен в това, че по същото време и място, като водач на посоченото МПС противозаконно е пречил на орган на властта – младши автоконтрольор С. С. Н. и младши автоконтрольор М. К. З. – полицейски служители в Сектор “Пътна полиция” при ОД МВР - Пловдив, да изпълнят задълженията си по чл. 64, ал. 1 и ал. 2, чл. 70, ал. 1, т. 1 и т. 4 и чл.6, т.2 от ЗМВР, като е отказал да изпълни полицейското им разпореждане, за да му бъде извършена полицейска проверка и се опитал да избяга от тях, с което ги е възпрепятствал да извършат полицейската проверка, поради което и на основание чл. 373, ал. 2 от НПК, чл. 270, ал. 1 и чл.58а, ал. 1 от НК му наложил наказание една година лишаване от свобода.

На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил на подсъдимия едно общо (най-тежко) наказание четири години лишаване от свобода измежду наложените му наказания лишаване от свобода, като е постановил изтърпяването му при първоначален общ режим на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, със съответното приспадане по чл.59, ал.1 от НК на времето, през което е бил задържан.
На основание чл.23, ал.2 от НК към определеното общо наказание четири години лишаване от свобода е присъединено определеното на подсъдимия общо (най-тежко) наказание пет години лишаване от право да управлява МПС измежду наложените му такива наказания, със съответното приспадане по чл.59, ал.4 от НК на времето, през което е бил лишен от това право по административен ред и на основание чл. 23, ал. 3 от НК е присъединено наказанието глоба в размер на хиляда лева.
Съдът се е разпоредил относно веществените доказателства и деловодните разноски, възлагайки последните в тежест на подсъдимия.
С въззивно решение № 137 от 31.07.2024 г. по ВНОХД № 20245000600078/2024 г. по описа на АС – Пловдив, предмет на настоящата първа по ред касационна проверка, присъдата е потвърдена.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в пределите по чл. 347 от НПК, намира касационната жалба за допустима, а разгледана по същество за частично основателна - само относно наложеното наказание лишаване от свобода за престъплението по чл. 342, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“ и общото наказание четири години лишаване от свобода по чл.23, ал.1 от НК.
Доводът за съществено нарушение на процесуалните правила поради разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, вместо по общия ред, е неоснователен. Подсъдимият Г. е признал изцяло фактите по обвинението, които не са противоречиви или взаимноизключващи се до степен на конфликт с установените процесуални правила в Глава двадесет и седма от НПК относно въпросната диференцирана процедура. Съгласно т.4 от Тълкувателно решение №1/2009 г. по н.д. №1/2009г., ОСНК на ВКС, за провеждането й не се изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието. Необходимо е приобщените доказателства да са достатъчни за установяване по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия, какъвто е конкретният случай. Направеното самопризнание на подсъдимия за трите инкриминирани деяния, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, не е изолирано от събраните доказателствени материали в досъдебното разследване, както неоснователно се сочи в касационната жалба, а е съответно на съдържанието им, което е обсъдено коректно и подробно от контролираната инстанция на стр. 6-17 от обжалваното решение. При констатираната подкрепа на самопризнанията на подсъдимия от показанията на свидетелите К. А. К., Л. Н. Н., С. С. Н., М. К. З., Й. В. Ц., А. Й. Ц., М. Й. Ц., Н. С. Н., З. А. С., В. К. Т., К. Г. М., Д. Х. И. и частния обвинител И. Д. Д., кореспондиращи с писмените материали, в това число медицинската документация, протокола за оглед на местопроизшествието и фотоалбума към него, протокола за изземване на веществени доказателства и одорологически следи, протоколите за доброволно предаване, заповед за задържане на подсъдимия, както и веществените доказателства по делото, включително магнитен диск със записи от разговори на тел. 112 и леките автомобили с описаните по тях деформации и множество експертни заключения без данни за съмнение в компетентността и добросъвестността на вещите лица, които са ги изготвили и предвид документираното в съдебно заседание на 25.01.2023 г. волеизявление на подсъдимия пред първоинстанционния съд, че не желае да се събират доказателства за признатите факти и е съгласен събраните доказателства от досъдебното производство да се ползват при постановяване на присъдата, защитният довод за отсъствие на предпоставките за провеждане на съкратено съдебно следствие е несъстоятелен. Предходните съдилища не могат да бъдат основателно упрекнати, че са се доверили на изводимата информация от изброените и подробно анализирани в оспореното въззивно решение доказателствени материали, защото тя освен, че подкрепя самопризнанията на подсъдимия пред съда, на практика е била потвърдена от него и двамата му упълномощени защитници (адвокати) още при предявяване на разследването по реда на чл.227 от НПК. Запознавайки се със събраните доказателства в досъдебното производство, подсъдимият и защитниците му са направили поотделно еднозначни и изрични заявления, че не възразяват за начина, по който е водено разследването и нямат искания за събиране на нови доказателства, като са оспорили единствено правната квалификация и то само на едно от трите деяния, предмет на обвинението – това за умишлено причинено ПТП с аргументи за липса на умисъл (вж. л.177, т.3 от ДП). Позицията им по тези въпроси е останала непроменена пред първоинстанционния съд, като в хода на съдебните прения пред ОС – Пловдив защитниците са потвърдили, че приемат признатите от подсъдимия фактически обстоятелства в обвинителния акт и не спорят за осъществяване на престъпните състави по чл.343б, ал.3 и чл.270, ал.1 от НК, както и че подсъдимият е причинил ПТП с поддържания от прокурора вредоносен резултат, но считат, че това престъпление е непредпазливо, а не умишлено, както се приема в обвинителния акт (вж. 73 от НОХД №1992/2022 г. на ОС – Пловдив). Едва пред въззивната инстанция доказателствените изводи в първоинстанционната осъдителна присъда са оспорени частично с аналогични доводи като изложените в касационната жалба, отклонени от въззивния съд със споделими и законосъобразни съображения (вж. л.13-15 от обжалваното решение), които е безполезно да бъдат възпроизведени отново в настоящия съдебен акт. Що се отнася до коментираните в касационната жалба показания на полицейските служители С. Н. и Д. И., те действително потвърждават, че направената на подсъдимия на мястото на произшествието проба с техническо средство за наркотични вещества била отрицателна, но това не изключва доказателствената сила на обратните изводи от заключението на съдебната токсикохимична експертиза, защото такива процесуални последици не са предвидени в закона за резултатите от проведеното допълнително експертно изследване. Чрез експертизата са анализирани взетите непосредствено след ПТП доброволно от подсъдимия проби от кръв и урина. Със заключението й се потвърждава неговото самопризнание, че е употребил наркотично вещество преди управлението на лекия автомобил. Експертизата е законоустановен способ на доказване съгласно чл.136 от НПК. Принципно е недопустимо установяване на забрани за прилагането му в подзаконов нормативен акт. Такива, според защитата, се съдържат в чл.4, ал.1 и чл.5, ал.1 от Наредба № 1/2017г., което е невярно и същевременно ирелевантно предвид правилото в чл.15, ал.3 от Закона за нормативните актове за преодоляване на евентуалната конкуренция между нормативните актове – винаги в полза на нормативния акт от по-висока степен, който в случая е НПК. Надлежният ред по Наредба №1/2017 г., на който защитата се позовава, е установен като съставомерен признак на престъплението по чл.343б, ал.3 от НПК след инкриминираната дата и след приключване на досъдебното разследване (вж. ДВ бр.67/2023 г.), поради което не може да се приеме, че доказването на това основнорелевантно обстоятелство чрез неотменен законоустановен способ, какъвто е експертизата, е в нарушение на процесуалните правила. При така направеното признание от подсъдимия по реда на чл.371, т.2 от НПК, което обхваща и експертно потвърденото обстоятелство, че е употребил наркотични вещества, доколкото същото е включено в обстоятелствената част на обвинителния акт, правилно въззивният съд е отказал да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане по общия ред на първата инстанция на това основание.
Несъстоятелно е и оспорването, че вещите лица са установили метаболит на тетрахидроканабинол, който е фармакологично неактивен и опровергавал извода за наличие на забранено вещество. Противоположно на твърденията в касационната жалба, че не е открито наркотично вещество в организма на подсъдимия, е заключението на вещите лица инж. химик д-р Д. Я. и съдебния токсиколог д-р С. С., съгласно което идентифицираният специфичен метаболит на ТНС е фармакологично неактивен и поради това количественият му анализ няма съдебно-токсилогична значимост, но категорично доказва употребата на наркотично вещество от подсъдимия – тетрахидроканабинол (вж. л.83-85, т.1 от ДП), както са приели предходните съдебни инстанции.
Евентуалната съпричастност на други лица, включително длъжностни такива, за реализирани по същото време на автомагистралата други повече от четири ПТП, както и бягство на подсъдимия от първата по ред полицейска проверка и липса на преследване от страна на полицейските служители по време на процесното ПТП, не са обстоятелства от предмета на доказване по чл.102, т.1 от НПК относно авторството на инкриминираните деяния по конкретното дело. Поради това доводът на защитата за необсъждането им е неоснователен. Изпълнявайки задължението си да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, въззивният съд е извършил дължимата преценка за правилността и законосъобразността на атакувания пред него съдебен акт. С обжалваното решение въззивната инстанция правилно е съобразила приетото в т. 8 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС по т.д. № 1/2008 г. на ВКС, че направеното изявление по чл. 371, т. 2 от НПК не може да бъде оттеглено след постановяване на съдебното определение по чл. 372, ал. 4 от НПК. Поради това въззивният съд законосъобразно е достигнал до извода, че е налице надлежно извършено от страна на подсъдимия, със съгласието на упълномощените му защитници, признание на съставомерните факти от обвинителния акт, а твърдението в касационната жалба, че в мотивите на обжалваното решение въззивният съд е анализирал превратно и изолирано събраните по делото доказателства, се явява декларативно и неуместно с оглед приложените по искане на подсъдимия и защитниците му особени правила на съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, които имат своето проявление и при мотивирането на въззивния съдебен акт. Налице е надлежна аргументация в обжалваното решение защо не са възприети възраженията на защитата досежно установените факти и правната квалификация на деянието, осъществяващо умишлено причинено ПТП по чл.342, ал.3, б.“б“, вр. ал.1 от НК, които продължават да се поддържат и пред ВКС. В изложенията си по оспорените фактически и правни изводи в атакуваното решение, двете предходни съдебни инстанции са били изключително задълбочени в мотивите си и изложените от тях съображения са напълно достатъчни с оглед специалната процедура по чл. 373, ал. 2 от НПК.
Поради гореизложените съображения и надлежно протеклата диференцирана процедура касационната инстанция намира за неоснователни оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при разглеждане на делото, поради което не констатира наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК.
Не е налице и нарушение на материалния закон, тъй като оспорването на възприетата форма на вината като евентуален умисъл относно деянието, квалифицирано по чл.343, ал.3, б.“б“, вр. ал.1 от НК, с което главно се обвързва наведеното от защитата касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, е неоснователно. Въззивният съд правилно е разграничил евентуалния умисъл от формите на непредпазливата вина, в това число самонадеяността. Позовавайки се коректно на закона и посочените на стр.21 от обжалвания съдебен акт решения на ВКС по относими казуси, с основание контролираният съд се е съгласил с първостепенната инстанция, че деецът не е действал самонадеяно, а с евентуален умисъл, както по отношение на причиненото ПТП, така и на съставомерните последици от него. Този правен извод се потвърждава освен от особеностите на процесния случай във връзка с установения от АТЕ механизъм на ПТП и причините за него, но също и от потвърдената от вещото лице инж. Т. П. „липса на реакция“ от страна на подсъдимия (вж. заключение на АТЕ – л.172, т.I от ДП), който за разлика от водачите на спрелите в двете колони МПС, които са съобразили указанията на полицейските служители да преустановят движението си по автомагистралата и да спрат, той не е намалил скоростта си на движение от 138 км/ч. Без да предприеме каквито и да е мерки за безопасност на транспорта, със същата скорост деецът е приближил спрелите пред него в две колони автомобили и без да разчита на каквито и да е обективни или субективни други обстоятелства, даващи му увереност, че предвидените в закона общественоопасни последици няма да настъпят, управлявайки МПС по този начин и с тази скорост, без да задейства спирачната система, е причинил неизбежния от обективна страна удар с лекия автомобил, в който са били пострадалата Д. и членовете на семейството й. Тези данни ведно с останалите отрицателни фактори за безопасността на движението като конкретното местоположение на спрелите автомобили, разстоянието помежду им, изключващо възможността управляваният от дееца лек автомобил да премине безпрепятствено покрай или между тях и видимостта, която подсъдимият е имал към спрелите в двете колони МПС на разстояние позволяващо, ако не избегне удара, поне да задейства спирачната система, за да намали вредите от очевидно неизбежното ПТП, категорично обуславят субективната съставомерност на деянието като престъпление по чл.342, ал.3, б.“б“, вр. ал.1 от НК. Предпоставящото я наличие на евентуален умисъл, а не на непредпазливост (небрежност или самонадеяност), както несъстоятелно се твърди в касационната жалба, правилно предходните съдебни инстанции са извели съобразно критериите за разграничението на тези форми на вината в Тълкувателно решение № 59/28.12.1984 г. по н.д. 50/1984 г., ОСНК на ВС. Подсъдимият, макар да не е искал и целял пряко съзнавания от него общественоопасен характер на деянието, той е допускал неизбежността на причинените от него съставомерни последици по смисъла на правилата за умишлената вина по чл.11, ал.2 от НК, което изключва тезата на защитата, че е действал по непредпазливост.
Доколкото установеното управление на МПС след употреба на тетрахидроканабинол касае високорисково наркотично вещество по смисъла на Приложение №1 от Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите, неоснователно е и възражението за материално-правната незаконосъобразност на атакувания въззивен съдебен акт поради недоказаност на обвинението по чл.343б, ал.3 от НК. Принципно възражението в касационната жалба, че подсъдимият бил адекватен, няма отношение към съставомерността на деянието по чл.343б, ал.3 от НК, тъй като законодателят не държи деецът да е бил повлиян от употребата на наркотичното вещество. За ангажиране отговорността за извършено престъпление по чл.343б, ал.3 от НК е достатъчно да се установи обективно употребата на наркотични вещества, от което принципно се извежда и умисълът за осъществяване на престъплението. Забраната за управление на МПС след употреба на наркотични вещества по смисъла на чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 2 от ЗДвП е абсолютна предвид възприетия в чл.343б, ал.3 от НК законодателен подход за т.нар. „нулев толеранс” по отношение на управлението на МПС след употреба на наркотични вещества или техни аналози (вж. Решение № 87/12.05.2022 г. по н.д. № 251/2022 г., ВКС, първо н.о.). Поради това отсъства основание за намеса на касационната инстанция съобразно искането на касатора на основание чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
Оплакването за наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 е основателно, но не по всички изложени от защитата съображения. Макар да се претендира явна несправедливост само на наложеното на основание чл.23 от НК общо наказание четири години лишаване от свобода, аргументите, с които то е обвързано, а именно с неправилен отказ на съдилищата да приложат чл.55 от НК и условно осъждане по чл.66 от НК, налагат настоящата инстанция да провери спазен ли е принципът за индивидуализация на този вид наказания относно всяко от извършените от подсъдимия три престъпления, предмет на конкретното обвинение. Независимо от ограничението в чл.347, ал.1 от НПК на пределите на касационната проверка – само в обжалваната част, това се налага, защото видът и размерът на отделните наказания лишаване от свобода, за всяко от трите престъпления от съвкупността, предпоставят преценката за законосъобразност и на оспореното общо наказание четири години лишаване от свобода, определено на основание по чл.23, ал.1 от НК.
Наказанията лишаване от свобода са определени над установените минимуми, но под средния предвиден в закона размер в съответната санкционна норма от особената част на НК за всяко от трите престъпления. Принципно преценката на предходните съдебни инстанции за липса на предпоставките за определяне конкретните размери на наказанията лишаване от свобода по чл.55 от НК и проведената редукция на основание чл.58а, ал.1 от НК (с по - една трета за всяко от тези наказания) се възприема от ВКС като съответна на данните по делото и указанията в ТР №1/2009 г., ОСНК на ВКС за индивидуализация на наказанието при съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. Смекчаващите отговорността обстоятелства, включително посочените от защитата, между които младата възраст на подсъдимия, краткия стаж като водач на МПС, чистото съдебно минало преди инкриминираната дата, липсата на други противообществени прояви в изминалия тригодишен период след датата на деянията, инцидентния характер на настоящата престъпна деятелност, обстоятелството, че е студент и е израснал в стабилно и отговорно семейство с родители земеделски производители, съдействието му за разкриване на обективната истина, изразяване на съжаление за извършеното и безупречно процесуално поведение, не обуславят многобройност и/или изключителност по смисъла на чл.55 от НК предвид относителната тежест на обстоятелствата, завишаващи степента на обществена опасност на отделните деяния от съвкупността и тази на дееца, които в мотивите на обжалваното решение са противопоставени убедително от контролирания съд на защитния довод за многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Правилно въззивният съд е отклонил претенцията за намаляване на наказанията лишаване от свобода на основание чл.55 от НК предвид данните за извършени от подсъдимия предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, едно от които също е било свързано с режима на скоростта и е станало причина за ПТП, както и правилно очертаната в обжалваното решение интензивност на престъпната дейност на подсъдимия на конкретната дата, който в един ден е извършил настоящите три престъпления и отделно други две, също умишлени, за които впоследствие е бил осъден с одобрено от РС – Пазарджик споразумение по НОХД № 415/2022 г. Поради това и като се отчетат несъставомерните вредни последици от ПТП (леки телесни увреждания по смисъла на чл.130, ал.1 от НК на децата на пострадалата и имуществени вреди на ударените други МПС освен това на дееца) предвиденото в съответната наказателно-правна норма най - леко наказание за всяко от извършените престъпления не се явява несъразмерно тежко. Горното самостоятелно изключва приложението на чл.55 от НК, доколкото липсва основание за положителна преценка за несъразмерност, която е кумулативна предпоставка за определяне на наказанието за всяко от трите престъпления по този ред.
Защитното твърдение, че пострадалата е била без предпазен колан, правилно не е отчетено в полза на подсъдимия, тъй като съпричиняване на това основание не е установено по делото, нито такова обстоятелство е включено в обстоятелствената част на обвинителния акт и изрично се отрича от пострадалата Д..
Действително, както сочи повереникът на частния обвинител Д., деятелността на подсъдимия е осъществена на 22.07.2021 г. и касае пет умишлени престъпления – три, предмет на настоящото обвинение и две, предмет на осъждането му с одобрено от съда споразумение, но всички те са извършени за кратко време през деня на посочената дата и са хронологично и логически предпоставени едно от друго, поради което и доколкото подсъдимият е неосъждан преди това, а към днешна дата няма данни за административни нарушения или други престъпления, основателно защитата възразява, че цялата деятелност, включена в множеството престъпления по делото, има инцидентен характер, което в по-малка степен злепоставя личността на дееца в сравнение, ако петте престъпления бяха извършени в различни периоди от време.
Настоящата инстанция намира също, че при правилно отчетената по - лека форма на умишлена вина (евентуален вместо пряк умисъл) и наличните значителни като брой и тежест смекчаващи отговорността обстоятелства, определянето на наказание шест години лишаване от свобода за причиненото ПТП, преди редукцията с една трета по чл.58а, ал.1 от НК, при граници на наказанието от три до дванадесет години или значително над минимума от три години, е неоправдано завишено, защото целите на наказанието по чл.36 от НК могат да се постигнат с определяне на по - леко наказание лишаване от свобода предвид, че същото е елемент от комплексна санкция и преценката за съответност по смисъла на чл.35, ал.3 от НК и постигане целите по чл.36 от НК следва да е комплексна. На подсъдимия е наложено и кумулативно наказание пет години лишаване от право да управлява МПС, което също подлежи на ефективно изтърпяване.
Въззивният съд е подценил факта, че към инкриминираната дата подсъдимият е бил едва на 19 години т.е. възраст много близка до непълнолетната, която се характеризира с лекомислени постъпки поради ограничения житейски опит и продължаващото физиологично израстване. Ноторен факт е, че при младите хора желанието за независимост често води до провокативни или рисковани постъпки, за да „докажат себе си“. Младежите често не осъзнават сериозността на определени ситуации, което води до подценяване на рисковете. Поради това паралелна цел на наказанието е поправяне и превъзпитание на дееца, чрез които ще се постигне личностното му развитие на осъзнаване за последиците от извършените противообществени деяния. Въззивният съд се е ограничил да посочи, че подсъдимият е в млада възраст и има статут на учащ, без да вникне в съдържанието и значимостта на тези обстоятелства в конкретния случай. Така на практика степента на обществена опасност на личността на дееца въззивният съд е обвързал с броя на извършените деяния, като ги е оценил еднакво укоримо с аналогично извършени такива от лица над двадесетгодишна или по-напреднала възраст спрямо тази на подсъдимия.
Въпреки че студентската книжка на подсъдимия е приета като допълнително писмено доказателство в хода на въззивното следствие, тя също не е задълбочено обсъдена от въззивния съд в контекста на положителните данни, че е студент, специалност „Агрономство“ и с много добър успех от многобройните изпити, положени успешно по време на редовното му обучение в университета. Това го поставя в различна и по - благоприятна светлина спрямо студенти, които нямат висок успех ( вж. л.48-54 от въззивното дело).
ВКС се съгласява с въззивния съд, че всяка от трите средни телесни повреди на пострадалата свързани с дифузна травма на главния мозък и контузия на белия дроб, причинили разстройство на здравето, временно опасно за живота и счупване на дясната ключица, причинило трайно затрудняване на движенията на десния горен крайник, разкриват по - висока степен на обществена опасност на деянието в сравнение с причиняване на една средна телесна повреда, която е достатъчна за съставомерност по чл.342, ал.3, б.“б“, вр. ал.1 от НК. Отчетеното обаче на стр. 26 от обжалваното решение като отегчаващо отговорността обстоятелство - „преизпълнено изискването на законодателя“ в тази насока е надценено предвид, че в посочената разпоредба е предвидена същата наказуемост за по - тежки случаи (например за причинени със същото деяние една или повече тежки телесни повреди, при това на повече от едно лице, каквито много по – значителни вредни последици в случая няма).
Подценено е и изразеното от дееца съжаление за извършеното, декларирано в хода на цялото производство, включително и пред ВКС, поради което настоящата инстанция намира, че въззивният съд, макар правилно да е отказал определянето на наказанието по чл.55 от НК, е допуснал очевидна диспропорция между определеното по реда на чл. 54 от НК наказание и реалната обществена опасност на личността на дееца, която следва да бъде преодоляна чрез намаляване на определеното наказание от шест години на четири години лишаване от свобода, което като част от предвидената в закона кумулативна санкция продължава да съобразява изискванията в чл.37, ал.1, т.7 от НК и чл.49, ал.2 от НК наказанието лишаване от права (в случая за срок от пет години) да е за срок не по-малък от срока на лишаване от свобода и да не го надвишава с повече от три години. От друга страна с намаляване на наказанието лишаване от свобода се постига съответствие с Тълкувателно решение № 2/2015 г. по т.д. № 2/2015 г., ОСНК на ВКС, съгласно което при едновременно предвидени две или повече наказания (кумулативна санкция), едното от които е лишаване от свобода, ръководейки се от разпоредбите на чл. 57, ал. 2 от НК, съдът определя размера на всяко едно от тях така, че в своята съвкупност като комплексна санкция да отговарят на целите по чл. 36 от НК. След това намалява само размера на наказанието лишаване от свобода с една трета. В случая общата преценка за комплексната санкция за престъплението по чл.342, ал.3, б.“б“, вр. ал.1 от НК, не налага допълнително облекчаване положението на дееца чрез намаляване и на наказанието лишаване от право да управлява МПС, което принципно е допустимо да бъде предприето служебно при липса на изрично искане от подсъдимия и защитника (арг. от чл.347, ал.2 от НПК), но е лишено от основание с оглед тежестта на отегчаващите обстоятелства, включително особеностите на допуснатото от дееца предходно нарушение на правилата за движението по пътищата също свързано с режима на скоростта.
Изнесените в хода на съдебните прения пред ВКС данни от повереника на частния обвинител, че дъщерята на пострадалата е отличничка и понастоящем студентка, също като подсъдимия, а синът й печели много олимпиади и с причиненото ПТП деецът е лишил цялото семейство от дълго планираната лятна почивка, не са включени в обстоятелствената част на обвинителния акт и отделно не са обстоятелства относими към индивидуализацията на наказанието по смисъла на чл.54 от НК, поради което не се взеха предвид при преценката за касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.
Като последица от задължителното съгласно чл.58а, ал.1 от НК намаляване на така определеното от ВКС по - леко наказание лишаване от свобода за умишлено причиненото от подсъдимия ПТП, на същия следва да бъде наложено наказание две години и осем месеца лишаване от свобода вместо четири години, в какъвто смисъл следва да се измени обжалваното решение. Така намаленото наказание остава най – тежкото по смисъла на чл.23, ал.1 от НК, поради което следва да бъде определено и като общо наказание за всички престъпления от съвкупността със съответното изменение на въззивното решение в този смисъл.
Независимо, че редуцираното от ВКС наказание не изключва априорно приложението на чл.66, ал.1 от НК, по изложените от предходните съдилища съображения, които напълно се споделят от ВКС и е безпредметно да се повтарят, намаленото общо наказание две години и осем месеца лишаване от свобода следва да бъде изтърпяно ефективно от подсъдимия. Основните аргументи за това са, че трите престъпления по настоящото дело, както и другите две, които са извършени непосредствено преди тях и за които подсъдимият вече е осъден, са умишлени, а с от едно от петте ( престъплението по чл.342, ал.3, б.“б“, вр. ал.1 от НК) са причинени три средни телесни повреди на частния обвинител Д., които са повече от необходимите за съставомерност на деянието. Отделно подсъдимият е причинил с деянието си множество несъставомерни увреждания на дъщерята на пострадалата и същевременно е употребил наркотично вещество от вида на високорисковите. Преценени съвкупно, тези обстоятелства изключват исканото от защитата условно осъждане, защото ще представляват допълнително неоправдано снизхождение към дееца, лишаващо правосъдието от справедливост.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира касационната жалба за частично основателна, като въззивното решение следва да бъде изменено единствено в посочените части и оставено в сила в останалата част, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т.4 и ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ решение № 137 от 31.07.2024 г., постановено по ВНОХД № 20245000600078/2024 г. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив, като:
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Е. Г. Г. наказание лишаване от свобода за престъпление по чл.342, ал.3, б.“б“, вр. ал.1 от НК от четири години на ДВЕ ГОДИНИ И ОСЕМ МЕСЕЦА.
НАМАЛЯВА наложеното на основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия Е. Г. Г. общо наказание лишаване от свобода от четири години на ДВЕ ГОДИНИ И ОСЕМ МЕСЕЦА.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.