Обявяване на предварителен договор за окончателен при неплатена изцяло цена

Текстът на акта

Ключови фрази

11

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50119

гр. София, 12.10.2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4818 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото З. Г. Г. срещу решение № 88/09.01.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 4577/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение от 07.03.2013 г. по гр. дело № 13820/2012 г. на Софийския градски съд (СГС), е постановено следното: признато е за установено, на основание чл. 194, ал. 3, във вр. с ал. 2 от ГПК, по направеното от ответниците Г. Н. А. и Н. Н. А.-Х. оспорване по реда на чл. 193 от ГПК на истинността на представените от касатора-ищец разписка от 03.09.2007 г. за сумата 9 000 EUR и разписка от 17.09.2008 г. за сумата 3 500 EUR, че тези документи са неистински в частта относно авторството на подписа на Л. Г. А., и същите са изключени от доказателствата по делото; отхвърлен е предявеният от жалбоподателя срещу двамата ответници, като наследници на починалата в хода на производството първоначална ответница Л. Г. А., иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 17.09.2005 г. между касатора-ищец като купувач и наследодателката на ответниците като продавач, предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти и анекс от 14.12.2005 г. към същия договор, съгласно които наследодателката на ответниците се задължава да продаде на жалбоподателя-ищец правото на собственост върху магазин № . в секция „.“ на първи приземен етаж и ателие № . в секция., ет. ., находящи се на [улица] [населено място] (двата имота са подробно описани); в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.

В касационната жалба (предвид и уточненията ѝ, направени от кастора-ответник в изпълнение на указанията на администриращия въззивен съд) се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че при разглеждане оспорването на двете процесни разписки, които са приети за неистински, въззивният съд неправилно възприел единствено изводите на вещите лица от повторната съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), като не зачел изводите на първоначалната такава. Излагат се и оплакване и доводи, че въззивната инстанция, споделяйки решаващите изводи на първоинстанционния съд, неправилно е приела, че неплащането изцяло на цената на двата процесни имота е основание за отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, тъй като това насрещно задължение на купувача може да бъде изпълнено в двуседмичен срок от влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, съгласно чл. 362, ал. 1 от ГПК. Касаторът счита още, че нямало пречка предварителният договор да бъде обявен за окончателен само за един от двата процесни имота, за който е платена цената. Ищецът поддържа жалбата си в открито съдебно заседание и в писмени бележки, като доразвива касационните си доводи. Излага и съображения за неоснователност на направеното с отговора на исковата молба възражение на ответниците за разваляне на процесния предварителен договор.

Ответниците Г. А. и Н. А.-Х. в отговора на касационната жалба, в открито съдебно заседание и в писмени бележки излагат съображения за неоснователност на жалбата. Наред с това поддържат, че съдът не следвало да обсъжда правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, по съображения, че той бил заявен от касатора след изтичането на преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК – администриращия съд му е дал указания единствено за отстраняване нередовността на подадената бланкетна касационна жалба, чрез посочване на касационни оплаквания по чл. 281 от ГПК, а касаторът е формулирал и правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, и който въпрос не фигурира в първото представено от него изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Ответниците поддържат и че разрешенията, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 4/2020 от 09.05.2023 г. на ОСГТК на ВКС, били неприложими към настоящия казус, по съображения, че предвид разпоредбата на чл. 20а от ЗЗД съдът не може да постанови решение по чл. 19, ал. 3 от ГПК, което да е в противоречие с уговорките в предварителния договор. В тази връзка ответниците считат, че след като в процесния предварителен договор е уговорено, че правото да се иска прехвърляне на имота ще се породи след като купувачът заплати цената му и това условие не е изпълнено, същият не можел да иска прехвърлянето да се извърши по съдебен ред. При условията на евентуалност ответниците се позовават на част от мотивите към същото тълкувателно решение и поддържат, че не са налице материалноправните предпоставки за обявяването на процесния предварителен договор за окончателен, тъй като още с отговора на исковата молба те са направили изявление за неговото разваляне поради неизпълнение на задължението на ищеца за заплащане на продажната цена в договорения тригодишен срок. Изтъкват и че ищецът недобросъвестно се позовава по делото на неистински разписки.

С постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 323/08.04.2019 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на следните основания: 1) на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение – в частта, с която (като е потвърдено първоинстанционното решение) съдът се е произнесъл с диспозитива на решението си относно неистинността на част от оспорените по реда на чл. 193 и чл. 194 от ГПК документи – писмени доказателства по делото (посочените по-горе две разписки), което е в противоречие с практиката на ВКС; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по правния въпрос: „може ли да се обяви за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД предварителен договор за продажба, по иск на неизправната страна-купувач, който не е заплатил цената“, който въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение в противоречие с практика на ВКС. С последващо определение № 54/27.02.2020 г., поради констатирано противоречие в самата практика на ВКС по сходни правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и чл. 362, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 292 и чл. 229, ал. 1, т. 7 от ГПК, на ОСГТК на ВКС е предложено да постанови тълкувателно решение и е спряно производството по делото, като за целите на тълкувателната процедура и съгласно т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – предвид и предмета на настоящото дело, формулировката на въпроса е уточнена, както следва: „може ли по иск на неизправния купувач, който не е заплатил напълно договорената цена, съдът да обяви за окончателен предварителен договор за продажба, в който е уговорено, че окончателен договор ще бъде сключен след изплащане на цялата цена“. С разпореждане от 07.08.2020 г. на председателя на ВКС, предвид направено предложение и от друг състав на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по сходен правен въпрос, е образувано тълкувателно дело № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС. След постановяването и обявяването на тълкувателното решение, с определение № 50235/18.05.2023 г. производството по настоящото дело е възобновено.

По първото основание, на което е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, съдът намира следното:

В посоченото и в определението по чл. 288 от ГПК, решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е разяснено следното: Оспорването на писмен документ по чл. 193 от ГПК прилича по съществото си на инцидентен установителен иск, но не е самостоятелна искова претенция. Целта на производството по чл. 193-194 от ГПК е, във висящ процес, да се определи дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено, като неистинско, от доказателствения материал. Определението по чл. 194, ал. 2 от ГПК е от същество за доказването. Ако не се е произнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните прения, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, като заключението му не намира отражение в диспозитива на акта по същество. В чл. 236 от ГПК е определено съдържанието на диспозитива на съдебното решение и в него не намират място определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно обжалване. По тези съображения е прието, че в частта по чл. 194 от ГПК въззивният съд недопустимо се е произнесъл в диспозитива на решението си, поради което в тази част то е обезсилено.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение, като намира за нужно изрично да посочи, че то по никакъв начин не изключва задължението на съда по чл. 194, ал. 3, изр. 2, във вр. с ал. 2, изр. 2 от ГПК – да изпрати на прокурора признатият за неистински документ (един или повече) заедно с препис от решението, в мотивите на което съдът е приел за установена неистинността на документа.

Предвид така приетото, при извършената служебна проверка съдът намира, че обжалваното въззивно решение е валидно постановено, но е процесуално недопустимо в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение по делото, съдът се е произнесъл с диспозитива на решението си относно неистинността на процесните разписки от 03.09.2007 г. и от 17.09.2008 г. и изключването им от доказателствата по делото. В тази негова недопустима част, въззивното решение следва да се обезсили. В останалата му част, постановена по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и относно разноските по делото, въззивното решение е процесуално допустимо.

По второто основание, на което е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, съдът намира следното:

Доводите на ответниците, че не следвало да се обсъжда правният въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, са неоснователни. Касационната жалба е нередовна както когато тя не съдържа касационни основания (оплаквания) по чл. 281 от ГПК, така и когато касаторът не е изложил основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В случаите когато съдът дава указания на касатора да поправи бланкетната си жалба като изложи точно и мотивирано касационните си оплаквания по чл. 281 от ГПК, наред с изпълнението на тези указания в преклузивния едноседмичен срок, жалбоподателят има процесуална възможност да формулира и нови правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК – дори вече да е представил изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Тази процесуална възможност произтича от обусловеността на двете фази на касационното производство – за да се стигне до произнасяне с решение по чл. 290 от ГПК по касационните оплаквания по чл. 281 от ГПК, преди това касационната инстанция следва да допусне касационното обжалване с определение по чл. 288 от ГПК, с което да се произнесе по основанията за това допускане по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Поради това, на касатора, който първоначално не е изложил касационни основания по чл. 281 от ГПК, не може да се отрече възможността в срока за отстраняване на тази нередовност на жалбата, да наведе и основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, които да кореспондират на касационните му оплаквания по чл. 281 от ГПК, изложени в изпълнение на дадените му от съда указания. Такъв е и настоящият случай. Отделно от горното, след като с определение по чл. 288 от ГПК касационната инстанция вече е допуснала касационното обжалване на въззивното решение по повод даден правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, във всички случаи този въпрос следва да бъде обсъден в решението по чл. 290 от ГПК, което също следва от посочената по-горе обусловеност на двете фази на касационното производство.

В случая, както вече стана ясно, отговор на поставения по делото правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и чл. 362, ал. 1 от ГПК, е даден с ТР № 4/2020 от 09.05.2023 г. на ОСГТК на ВКС (до постановяването и обявяването на което настоящото касационно производство е било спряно), а именно: Съдът, сезиран с иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, може да обяви за окончателен по реда и при условията на чл. 362, ал. 1 от ГПК предварителен договор за покупко-продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след заплащане на цялата цена. Така даденото разрешение на въпроса с актуалната тълкувателна практика на ВКС, е задължително за съдилищата (чл. 130, ал. 2, предл. 1 от ЗСВ), поради което се възприема и от настоящия съдебен състав.

Доводите на ответниците, че разрешенията, дадени с ТР № 4/2020 от 09.05.2023 г. на ОСГТК на ВКС, били неприложими към настоящия казус, са неоснователни, което следва от разясненията, дадени в мотивите на самото тълкувателно решение, които също са със задължителен характер. Там подробно е разяснено следното: Обстоятелството, че купувачът не е заплатил цялата продажна цена, не представлява пречка за успешното провеждане на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и в хипотезите, когато това е предвидено като условие на предварителния договор за сключването на окончателния. Самият закон допуска такава хипотеза и регламентира възможността да се обяви за окончателен предварителен договор за покупко-продажба, по който не е платена цялата цена, както и разписва условията, при които се реализира тя – както по отменената процесуална уредба – чл. 297, ал. 1 от ГПК (отм.), така и по действащия ГПК – чл. 362, ал. 1 от ГПК. Необходима предпоставка за това е съществуването на правна връзка между страните, основана на валиден предварителен договор, съдържащ уговорка за всички съществени условия на окончателния договор, който не е развален или прекратен. Заплащането на уговорената цена от купувача, дори и когато в предварителния договор е предвидено то да се осъществи преди сключването на окончателния договор, не следва да се разглежда като абсолютна предпоставка за основателността на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и съответно липсата `и да има за задължителна последица отхвърлянето на претенцията. В производството по този иск следва бъде разрешен спорът между страните относно наличието на предпоставките за сключване на окончателния договор, включително и спорните въпроси относно съдържанието на поетите с предварителния договор права и задължения. Във всички случаи съдът, разглеждащ дело с такъв предмет, трябва да прецени правното значение и последици на всички факти и обстоятелства, които са установени по делото, и които могат да се приемат за относими към постигнатите между страните уговорки за съществените условия на договора, както и за изпълнението на задълженията на всяка една от страните. В обхвата на тази преценка трябва да се включат и онези факти, съставляващи причина или явяващи се пречка купувачът да не престира дължимия резултат според уговореното (т. е. цялата продажна цена) преди сключването на окончателния договор. Дори и в производството по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД да се установи, че ищецът-купувач е неизправен и неизпълнението на задължението за заплащане на цената не се дължи на обективни причини или на забава на кредитора, това обстоятелство не е пречка за уважаването на иска, когато то не е довело до прекратяване на облигационната връзка между страните. При виновно неизпълнение от страна на купувача по предварителния договор в полза на ответника-продавач се е породило правото да го развали. След като той не е упражнил това право с изявление до купувача преди предявяването иска или в хода на производството, то и за двете страни е налице интерес от запазването на облигационната връзка и осъществяването на крайния резултат, към който е насочена – сключване на окончателния договор. В този случай с постановеното по делото решение съдът ще разреши спора относно точния размер на дължимата по договора цена, като уважи иска, но при прилагане на посоченото в чл. 362, ал. 1 от ГПК условие цената да се плати в двуседмичен срок от влизане на решението в сила.

По наведените от касатора-ищец оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, съдът намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че между касатора-ищец – от една страна, като купувач, и от друга страна – наследодателката на ответниците, като продавач, е сключен процесният писмен предварителен договор от 17.09.2005 г. с нотариална заверка на подписите, по силата на който са били поети насрещни задължения от страните за прехвърляне на правото на собственост върху недвижими имоти – апартамент и процесния магазин (подробно описани), срещу заплащането на цена от 90 000 лв., от които 40 000 лв. – за апартамента и 50 000 лв. – за процесния магазин. В договора е удостоверено, че част от цената – в размер 54 000 лв. е заплатена авансово от купувача на продавача до момента на сключването на договора, като е уговорено, че след изплащането на останалата част от 36 000 лв. ще се оформи по нотариален ред покупко-продажбата на двата имота, както и че неизплатената част от продажната цена ще бъде платена от купувача на продавача в тригодишен срок от сключването му. Впоследствие между страните е сключен писмен анекс от 14.12.2005 г., с който те са постигнали съгласие да заменят единия от имотите, предмет на договора – апартамента, с друг имот – процесното ателие (също подробно описано).

Касаторът-ищец е представил по делото и три разписки за платени суми, като част от продажната цена, както следва: разписка от 11.03.2006 г. за сумите 8 000 лв. и 1 800 ЕUR, разписка от 03.09.2007 г. за сумата 9 000 ЕUR и разписка от 17.09.2007 г. за сумата 3 500 ЕUR.

По повод направеното от ответниците оспорване истинността на подписите на тяхната наследодателка в процесния предварителен договор, анекса към него и трите разписки, е проведено производство по чл. 193-194 от ГПК, което по отношение на договора, анекса и първата разписка от 11.03.2006 г. е приключило още пред първоинстанционния съд, който е приел за установено, че те са подписани от наследодателката на ответниците.

Пред въззивната инстанция е пренесен спорът между страните само относно автентичността на разписката от 03.09.2007 г. за сумата 9 000 ЕUR и на разписката от 17.09.2007 г. за сумата 3 500 ЕUR. За да сподели извода на СГС, че оспорването от страна на ответниците е успешно проведено по отношение неистинността на тези две процесни разписки, и за да отрече доказателствената им сила и значението им на доказателства за извършено плащане на част от цената по процесния предварителен, като ги изключи от доказателствения материал по делото, въззивният съд е извършил самостоятелен и обоснован анализ на всички доказателства, събрани и пред двете съдебни инстанции по повод производството по чл. 193-194 от ГПК. В тази връзка САС подробно е анализирал показанията на двамата разпитани свидетели, обясненията на касатора-ищец по чл. 176 от ГПК, заключенията на едноличната и тричленната съдебно-графологични експертизи (СГЕ), и заключенията на първоначалната и повторната комплексни съдебно-медицински експертизи (СМЕ) – както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като подробно е обсъдил и противоречията между тях. Въз основа на този съвкупен анализ на доказателствата, въззивният съд напълно обосновано е кредитирал заключенията на двете СГЕ, че подписите върху двете процесни разписки от 03.09.2007 г. и от 17.09.2007 г. не са положени (вероятно – съгласно едноличната експертиза, и категорично – съгласно тричленната) от наследодателката на ответниците, а са положени от друго лице със стремеж за имитация, които изводи на вещите лица – графолози кореспондират с показанията на единия свидетел, както и със заключението на повторната СМЕ, че здравословното състояние на наследодателката не е могло да даде отражение или изменение в начина на полагане на подписа `и към датата на съставяне на последната разписка от 17.09.2007 г. В тази връзка САС е взел предвид и обстоятелствата, че първоначалната СМЕ, чието заключение е в обратна насока, е работила по медицински документи, които не са приобщени като доказателства по делото и обхващат ирелевантен период, следващ датата на съставянето на последната разписка от 17.09.2007 г., докато заключението на повторната експертиза е основано на неоспорени от страните писмени доказателства – епикризи, надлежно заверени от съответното здравно заведение. При така обсъдените доказателства от въззивната инстанция, съдът намира за напълно несъстоятелни оплакванията и доводите на касатора-ищец, че неправилно САС възприел единствено изводите на вещите лица от повторната СМЕ, като не зачел изводите на първоначалната такава.

Неоснователно е и касационното оплакване, че нямало пречка предварителният договор да бъде обявен за окончателен само за един от двата процесни имота, за който е платена цената. Такива доводи и искане ищецът не е правил пред инстанциите по същество (за първи път те са въведени с уточнението на касационната му жалба), поради което не са и обсъждани в мотивите към обжалваното решение. Отделно от това, от съдържанието на процесния предварителен договор и анекса към него ясно и еднозначно следва, че действителната обща воля на страните е двата процесни имота да бъдат само едновременно продадени (прехвърлени) от продавача на купувача. Авансово платената от последния още към момента на сключването на предварителния договор част от продажната цена – в размер 54 000 лв., е била достатъчна да покрие уговорената цена на всеки от двата процесни имота (40 000 лв. и 50 000 лв.), при което страните са могли да сключат окончателен договор в нотариална форма за единия от тях още тогава, но очевидно волята им не е била такава, след като са сключили процесния предварителен договор и анекса към него.

Предвид възприетия по-горе отговор на поставения по делото правен въпрос, даден с ТР № 4/2020 от 09.05.2023 г. на ОСГТК на ВКС, основателни са обаче оплакването и доводите на касатора, че неправилно въззивният е споделил решаващите правни изводи на първата инстанция, че след като ищецът е неизправна страна по процесния предварителен договор – не е изпълнил основното си задължение на купувач да плати пълния размер на продажната цена в уговорения тригодишен срок, това водело до неоснователност на иска, тъй като в полза на ищеца не се породило потестативното право да иска обявяване на договора за окончателен, поради липсата на уговорена едновременност на престациите и съответно – поради неприложимост на разпоредбата на чл. 362, ал. 1 от ГПК. Тези изводи на инстанцията по същество са в нарушение както на материалния, така и на процесуалния закон, което следва от цитираните и по-горе изрични разяснения, дадени с тълкувателния акт, че обстоятелството, че купувачът не е заплатил цялата продажна цена, не представлява пречка за успешното провеждане на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и в хипотези като настоящата, когато това е уговорено като условие в предварителния договор за сключването на окончателния; самият закон допуска такава хипотеза и регламентира възможността да се обяви за окончателен предварителен договор за покупко-продажба, по който не е платена цялата цена, както и разписва условията, при които се реализира тази възможност – в разпоредбата на чл. 362, ал. 1 от ГПК.

От друга страна, също съгласно цитираните разяснения, имащи задължителен характер, необходима предпоставка за уважаването на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД в тези случаи, е съществуването на правна връзка между страните, основана на валиден предварителен договор, съдържащ уговорки за всички съществени условия на окончателния договор, който не е развален или прекратен. При виновно неизпълнение от страна на ищеца-купувач по предварителния договор, в полза на ответника-продавач се е породило правото да го развали, като също съгласно дадените разяснения, той може да упражни това свое потестативно право по чл. 87 от ЗЗД с изявление до купувача както преди предявяването иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, така и в хода на производството по този иск. Съдът, разглеждащ спора, трябва да прецени правното значение и последици на всички факти и обстоятелства, които са установени по делото, и които могат да се приемат за относими към постигнатите между страните уговорки за съществените условия на договора, както и за изпълнението на задълженията на всяка една от страните по него; респ. – и за заявеното разваляне на договора поради неизпълнение на задължението за заплащането на продажната цена.

В случая ответниците своевременно – с отговора си на исковата молба, наред с останалите си възражения, са направили и изявление за разваляне на процесния предварителен договор поради неизпълнение на задължението на ищеца за заплащане на продажната цена в договорения тригодишен срок. Макар съдът да е докладвал и това възражение и ищецът да е взел изрично становище по него в първото съдебно заседание по делото, и двете съдебни инстанции по същество не са го обсъдили и не са се произнесли по него, което е в противоречие с цитираната по-горе, актуална задължителна практика на ВКС, респ. – в нарушение на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. По това възражение по съществото на правния спор, което ответниците поддържат и в касационното производство, позовавайки се именно на разясненията, дадени с новата задължителна тълкувателна практика, формирана след постановяване на обжалваното въззивно решение, касационната инстанция не би могла да се произнесе за първи път по делото, тъй като в такъв случай страните биха били лишени от възможността за инстанционен контрол. Наред с това, в случая изявлението на ответниците за разваляне на процесния предварителен договор е и нередовно заявено пред съда, тъй като макар от съдържанието му да е ясно, че то е такова по чл. 87, ал. 2 от ЗЗД – без да се дава нов подходящ срок за изпълнение, както и че няма как да е налице обективна невъзможност за изпълнение на паричното задължение на ищеца-купувач за заплащане на остатъка от продажната цена (арг. от чл. 81, ал. 2 от ЗЗД), то ответниците не са заявили конкретни обстоятелства и доводи при коя от останалите две хипотези на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД поддържат развалянето – поради това, че заради забавата на ищеца изпълнението на това негово задължение е станало безполезно за тях, или поради това, че същото е следвало да бъде изпълнено непременно в уговорения тригодишен срок; нито пък съдът им е дал указания в тази насока, което също съставлява съществено нарушение на процесуалната разпоредба на чл. 101 от ГПК, и което също не може да бъде отстранено в рамките на касационното производство.

Гореизложеното налага отмяна на обжалваното въззивно решение в процесуално допустимата, но неправилна негова част, с която е отхвърлен предявения по делото иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, както и относно разноските, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва най-напред да даде указания на ответниците за отстраняване на посочената по-горе нередовност на възражението им за разваляне на процесния предварителен договор, чрез посочване на конкретни обстоятелства и доводи при коя от хипотезите на чл. 87, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 от ЗЗД поддържат развалянето; след което следва да даде възможност на ищеца да заяви становище по уточненото изявление. С оглед заявеното от страните и съобразно разпределението на тежестта на доказване, въззивната инстанция следва да им даде и възможност да ангажират доказателства (в този смисъл – и разясненията в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). При постановяване на новото въззивно решение, апелативният съд, наред с останалите предпоставки за основателността на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, следва да разгледа и възражението на ответниците за разваляне на процесния предварителен договор поради вече установеното по делото частично неизпълнение на паричното задължение на ищеца за заплащане на остатъка от продажната цена на двата процесни имота, съобразявайки се и със задължителните указания и разяснения, дадени в актуалната задължителна практика, обективирана в ТР № 4/2020 от 09.05.2023 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход на материалноправния спор по делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 88/09.01.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 4577/2016 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която, като е потвърдено решението от 07.03.2013 г. по гр. дело № 13820/2012 г. на Софийския градски съд, с диспозитива на решението съдът се е произнесъл относно установената по реда на чл. 193 и чл. 194 от ГПК неистинност на разписките от 03.09.2007 г. и от 17.09.2008 г. и изключването на същите от доказателствата по делото.

ОТМЕНЯ решение № 88/09.01.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 4577/2016 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата част.

ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: