Обявяване за недействителни на сделки на длъжници при декларирани данъци

Текстът на акта

Ключови фрази

Недействителност на действия и сделки * материалноправна легитимация на ищеца * давностен срок

9

Р Е Ш Е Н И Е
№ 109
[населено място] 15.07.2024 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, търговско отделение, в открито заседание на тринадесети юни, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ АННА НЕНОВА

при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1132/2023 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавата, чрез ТД на НАП – София, против решение № 143/01.03.2023 г. по т.д.№ 954/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 88/11.08.2022 г. па т.д. № 163/2021г. на Окръжен съд – Благоевград. С потвърденото решение са отхвърлени, предявените в условия на евентуалност, в насетне посочената поредност, искове на касатора против „Аттекс – Груп „ЕООД и „Еделвайс 8„ ЕООД – за обявяване за недействителен по отношение на ищеца, апорт в капитала на „Еделвайс 8„ ЕООД, на недвижим имот - собственост на „Аттекс Груп„ ЕООД, на основание чл. 216, ал. 1, т. 3, в евентуалност - т. 6, в евентуалност - т. 4 на същата разпоредба на ДОПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 216, ал. 1 ДОПК, в редакцията му към момента на осъществяване фактическия състав на апорта, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - липса на мотиви за отхвърляне на евентуалните искове - по чл. 216, ал. 1, т. 6, съответно т. 4 ДОПК, в смисъл – относно останалите предвидени предпоставки от хипотезиса на разпоредбите. Оспорва правилността на извода на въззивния съд, че приложимата към основанието на исковете правна норма, в съответната й редакция, не предвижда установени, въз основа декларации за самоопределяне, данъчни и други публични задължения. Намира, че ако съдът бе приложил чл. 216, ал. 1 ДОПК, в съответствие с други относими разпоредби на кодекса / чл. 108 -109 / и съобразно целта му, би достигнал до различен правен извод, независимо от липсата на издаден за публичните задължения на „Аттекс- Груп„ ЕООД ревизионен акт или инициирана ревизия на същия данъчен субект, доколкото за по-голяма част от тези задължения е изтекъл петгодишния срок по чл. 109 ДОПК, за започване на ревизия и следователно тези задължения се явяват „окончателно установени„. Страната акцентира на това, че изменението на чл. 216, ал. 1 ДОПК / обн. ДВ, бр. 105 от 11.12.2020 г., в сила от 01.01.2021г. / не разширява приложното поле на нормата за в бъдеще, а я привежда в съответствие с изначално преследваната от законодателя цел, неотчитана във формирана съдебна практика по приложението й, поради съобразяване единствено с буквалното й съдържание.

Ответните страни - „Аттекс - Груп „ЕООД и „Еделвайс 8„ЕООД - не са депозирали отговор на касационната жалба, нито са заявили съображения по същество в откритото съдебно заседание по делото. Становище е заявил единствено ответникът „Славинвест 19“ЕООД, спрямо който е предявен иск, в евентуалност от уважаването на някой от исковете против останалите ответници, който, поради правния резултат във въззивна инстанция, не е бил разгледан. Защитата на страната ,обаче, съдържа съображения относими единствено към неоснователността на неразгледаната срещу нея претенция, акцентирайки на обстоятелството, че не се твърдят и установяват публични задължения на „ Славинвест 19“ ЕООД, установени по какъвто и да било начин.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното :

Държавата, чрез ТД на НАП - София, е предявила в условия на евентуалност искове, за обявяване за относително недействителен спрямо нея, на основание чл. 216, ал. 1, т. 3 ДОПК , в евентуалност – т.6, в евентуалност – т. 4 на същата разпоредба, апорт на притежаван от ответника „Аттекс-Груп„ЕООД недвижим имот, в качеството на непарична вноска в капитала на втория ответник - „Еделвайс 8„ ЕООД, с оглед приемането на „Аттекс - Груп„ ЕООД като съдружник в това дружество. В евентуалност от уважаване на някой от така предявените искове спрямо двамата ответници, е предявен иск, за обявяване за относително недействителен спрямо ищеца последващ апорт на същия имот , като собствен на „Еделвайс 8„ ЕООД , в качеството на непарична вноска в капитала на ответника „Славинвест 19„ ЕООД.

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените срещу „Аттекс- Груп„ ЕООД и „Еделвайс 8„ ЕООД искове, позовавайки се на приложимата към датата на осъществяване фактическия състав на атакувания апорт редакция на чл. 216, ал. 1 ДОПК / спрямо последващото й изменение, обн. ДВ бр.105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г. /. Съдът е приел, че в относимата към спора редакция, чл. 216, ал. 1 ДОПК не предвижда установени публични задължения, въз основа декларации за самоопределяне на данъчна основа и размер на дължими данъци, съгласно чл.105 ДОПК. Приел е, че това е достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове, на всички посочени основания, доколкото се касае за липсата на общ елемент от фактическите състави по всеки от тях. Поради неосъществяване на вътрешно - процесуалната предпоставка за разглеждане на евентуалния иск срещу „Славинвест 19“ ЕООД, за обявяване относителна недействителност на последващия апорт на имота от „Еделвайс 8„ЕООД в капитала на същото дружество, липсва произнасяне по същия в диспозитива на първоинстанционното решение.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по същите съображения.

С определение № 649/18.09.2024 г., касационното обжалване е допуснато по конкретизирания от състава, в съответствие с правомощията му по ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос относно тълкуването на чл. 216, ал. 1 ДОПК, в приложимата му към спора редакция, конкретно : Предвид последващото изменение на чл.216, ал.1 ДОПК - обн. ДВ бр. 105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г., предходната редакция на нормата изключва ли от фактическия си състав установени - с изходящи от самите задължени субекти декларации - публични задължения ? Допълнителният селективен критерий е счетен за обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е налице необходимост от еднозначно тълкуване на чл. 216, ал. 1 ДОПК, в предходната му / преди изм., обн. ДВ бр. 105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г. / редакция, с което тълкуване да се преодолее създадена противоречива практика на съдилищата, посочена от касатора.

По правния въпрос :

В редакцията си преди изменението, обн. ДВ бр. 105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г. – в приложимата към всички основания за относителна недействителност, уредени с нормата, обща част от хипотезиса, чл. 216, ал. 1 ДОПК гласи : „ Недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са сключените след датата на установяване на публичното задължение , съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия [ сделки ], ако в резултат на ревизията са установени публични задължения … „ .

В изменената й редакция, същата обща част от хипотезиса на предвидените множество основания в чл. 216, ал. 1 ДОПК, гласи : „Недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са сключените след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение , съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия [сделки], ако в резултат на ревизията са установени публични задължения… „

В противоречивата практика на съдилищата се цитират и решения на състави на ВКС, постановени по приложение на чл. 180 ДПК /отм./, действащ към момента на сключване на атакуваните от публичния взискател сделки / така решения по т.д.№ 430/2009 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 724/2008 г. на ІІ т.о. на ВКС /. В решения по гр.д.№ 308/2011 г. на ІІІ г.о. и т.д. № 530/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, постановени по приложението на чл. 216 ДОПК, формално е споделено приетото в решение по т.д.№ 430/2009 г. на ІІ т.о. ВКС – че материалноправната легитимация на публичния взискател следва да се основава на публично задължение, установено с влязъл в сила административен акт, респ. с влязло в сила съдебно решение, съответно ,че не може да се основава на справки – декларации по ЗДДС / изрично в мотивите на второто решение / - тъй като няма основание разрешението по т.д.№ 430/2009г. на І т.о. на ВКС да не е приложимо и при новата уредба по ДОПК. В решение по т.д.№ 430/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС действително е споделено виждането, че публичното задължгение следва да е установено с влязъл в сила административен акт или влязло в сила съдебно решение, макар фактическата страна на спора да не касае публично задължение, основано на декларация на данъчно задълженото лице, по чл. 53, ал. 1, т. 2 ДПК /отм./ , аналогична на уредената в чл. 105 ДОПК, а се коментира позоваване на публичния взискател на Постановления за принудително събиране на публични държавни вземания, част от които обжалвани и невлезли в сила, без да стават ясни от решението основанията на публичните вземания. В решение по т.д. № 724/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, изхождайки от „установено„, съгласно смисъла на това понятие / „Български тълковен речник изд. 2002г./ и намирайки го идентичен с вложения от законодателя смисъл, съдът е приел, че в хипотезиса на чл. 180, ал. 1 ДПК /отм./, под „установено“ публично задължение следва да се разбира окончателно определено по размер вземане, което, при създадената законодателна възможност за оспорването му по съдебен или административен ред, по необходимост предпоставя същото да е установено с влязло в сила съдебно решение или влязъл във формална законна сила административен акт, възпрепятстващ последваща промяна в размера. И по това дело фактическата страна на спора не касае публично задължение, основано на декларация на данъчно задълженото лице, по чл. 53, ал. 1, т. 2 ДПК /отм./, аналогична на уредената в чл. 105 ДОПК – самоизчисляване основата и дължимия данък и/или задължителни осигурителни вноски, а публично задължение основано на невлязъл в сила данъчен ревизионен акт. Самостоятелни мотиви, в обосноваване изключването на декларациите по чл.105 ДОПК от начините за „ установяване на публични задължения „ по чл. 216, ал. 1 ДОПК, останалите две решения, освен формалното препращане към това по т.д.№ 430/2009 г. на ІІ т.о. ВКС, не съдържат.
Следователно, от една страна не може да се обоснове извод, че в преждепосочената съдебна практика по приложението на чл. 180 ДПК /отм./ съдебните състави са имали предвид и конкретната хипотеза - на самоизчисляване на публични задължения. А от друга страна – налице са съществени разминавания в уредбата на съобразими в отговор на въпроса разпоредби от ДОПК, спрямо съобразими от ДПК /отм./, поради което не може да бъде автоматично споделена приложимост, на създадена по приложението на чл. 180, ал. 1 ДПК /отм./ съдебна практика, относно понятието „установено“ публично задължение по смисъла на чл. 216, ал.1 ДОПК, дори да се счете формирана и по отношение декларации, с които данъчно задължените лица сами определят данъчната основа и размера на дължимия данък / чл. 53, ал. 1, т. 2 ДПК отм., чл. 105 ДОПК /.

Цитираната съдебна практика по ДПК /отм./ изхожда от разбирането, че „установено публично задължение„ е окончателно установено такова, в смисъла на „изпълнително основание„ по чл. 15 ДПК /отм./, който предвижда като изпълнителни основания данъчния акт / т.1 / и акта за установяване на съответното публично вземане / т.2 /. Съгласно чл. 16, ал. 1 ДПК /отм./ „установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон“, а според ал. 2 : „Ако в съответния закон не е предвиден ред за установяване на публичното вземане, то се установява по основание и размер с акт за публично вземане, който се издава по реда, предвиден в Закона за административното производство, за издаване на административен акт „. Видно е, че ДПК /отм./ не посочване декларациите по чл. 53, ал. 1, т. 2 ДПК /отм./, като самостоятелно изпълнително основание, а и съгласно чл. 16, ал. 1 и ал. 2 вр. с чл. 15 от Кодекса, не е предвиден друг начин за установяване на публични задължения, освен с нарочен акт.

Съгласно чл. 106 ДОПК, при установени несъответствия с данъчните декларации по чл. 105 от Кодекса / самоизчисляване на данъчна основа и размера на дължим данък и/или задължителни здравноосигурителни вноски /, засягащи основата на данъчно облагане или размера на задълженията, неотстранени по реда на чл. 103 - от самото данъчно задължено лице, органът по приходите издава акт за установяване на задължението, с който се коригира декларацията, който не е обвързан със срок. Този акт подлежи на обжалване, като независимо дали е обжалван или не, задълженията подлежат на установяване чрез извършване на ревизия. Съгласно чл.108 ДОПК, каквато аналогична разпоредба ДПК /отм./ не съдържа : „Данъчните задължения и задълженията за задължителни осигурителни вноски се установяват с ревизионен акт по чл. 118„ / ал. 1 /. Когато не е издаден ревизионен акт и срокът за започване на ревизия по чл. 109 е изтекъл, установените задължения по раздел І / Глава ХІV ДОПК, т.е. и тези по чл. 105, чл. 106 и чл.107 ДОПК / са окончателно установени . Следователно, ако данъчно задълженото лице е подало декларация по чл. 105 ДОПК, без последващи корекции в същата от страна на органа по приходите / първа хипотеза /, както и ако е подало такава, но с оглед последващи корекции не е предприета ревизия, в срока по чл. 109 ДОПК / втора хипотеза /, подадените декларации установяват окончателно публичното задължение така, както е декларирано. За разлика от чл. 15 ДПК /отм./, според чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК, като изпълнително основание, въз основа на което се предприема принудително изпълнение, изрично е предвидена и „декларация, подадена от задължено лице, с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски„.

Кумулативното съобразяване на преждепосочените разпоредби от ДОПК обосновава извода, че декларациите по чл. 105 от Кодекса, бидейки самостоятелно изпълнително основание, окончателно установяват размера на задълженията по тях с изтичането на 5-годишната давност, съгласно чл. 109 ДОПК. Изтичането на давността, обаче, не е предпоставка за възникване качеството им на „изпълнително основание„, аналогично на останалата част от изпълнителните основания по чл. 209, ал. 2 ДОПК и съответно не е нужно, за приложението по чл. 216, ал.1 ДОПК, декларациите да установяват окончателно съответното публично задължение. В отличие от уредбата на ДПК /отм./, законодателят не поставя, като условие за предприемане на принудително изпълнение въз основа същите, окончателна установеност / приключило обжалване с влязъл в сила административен акт или съдебно решение /, предвид което и преждекоментираната практика на ВКС, по приложението на ДПК / отм./ е изгубила значение при действието на ДОПК. Позоваване на същата е несъстоятелно.

Липсва каквато и да било правна логика да се приеме, предвид и обезпечителният характер на исковете по чл. 216, ал. 1 ДОПК, че материалноправната легитимация на публичния взискател може да се обосновава само с част от визираните в чл. 209, ал. 2 ДОПК изпълнителни основания / при непроменено съдържание на разпоредбата от влизане в сила на ДОПК /.

С оглед преждеизложеното, отговорът на правния въпрос е :

Според чл. 216, ал. 1 ДОПК, и в предходната му редакция , преди изменението обн. ДВ бр. 105/11.12.2020 г., в сила от 01.01.2021 г., декларациите по чл. 105 ДОПК, за самоопределяне на данъчна основа и размер на дължими данъци от данъчно задължените лица, „установяват публични задължения„, по смисъла на същата разпоредба, вкл.когато, поради несъответствия в същите и в срока, съгласно чл. 109 ДОПК, не е предприета ревизия, на основание чл. 106, ал. 3 ДОПК.

Впрочем, в подкрепа на извода, че новата редакция на разпоредбата единствено цели правилното й прилагане, без да се касае за допълване хипотезиса на нормата, с нови основания за материалноправната легитимация на публичния взискател, са и мотивите на Проекто - закона за изменение и допълнение на ДОПК / 002-01-53/21.10.2020 /, в които се посочва, че изменението на чл. 216 ДОПК „ има за цел създаване на по-голяма яснота и защита интересите на държавата, в случаите на водени от НАП искови производства за прогласяване недействителност на прехвърлителни сделки, след кумулирани просрочени задължения, установени освен с актове за публични вземания, но и с подадена декларация, тъй като същата е изпълнително основание по чл. 209 ДОПК. Предложението е мотивирано с оглед съществуваща съдебна практика за отхвърляне на такива искове, основани на публични вземания, определени с декларация по чл. 105 ДОПК„.

Друг е въпроса, доколко удачно е редактирането на норма, чийто смисъл е ясно изводим, при кумулативно съобразяване на относимите, преждекоментирани разпоредби на ДОПК.

По съществото на касационната жалба :

Ищецът - НАП – обосновава материалноправната си легитимация на публичен взискател с декларации за самоопределяне на данъчни задължения и здравноосигурителни вноски, съгласно чл. 50 ЗДДФЛ, чл. 125 ЗДДС и чл. 92 ЗКПО. Ответникът – данъчно задължен субект – „Аттекс Груп„ ЕООД – не е оспорил задълженията, нито се твърди производство по корекция, респ. по издаване на акт за установяване коригирано данъчно задължение, съответно ревизионен акт, съгласно чл. 106 ДОПК. Но и в този случай, по арг. от чл. 209, ал. 2, т. 3 ДОПК, постановеният в хипотезата на чл. 106 ДОПК акт за установяване на публично задължение, независимо дали е обжалван или не, е достатъчен да обоснове материалноправната легитимация на публичния взискател по чл. 216, ал. 1 ДОПК.

Като е приложил чл. 216, ал. 1 ДОПК в противен смисъл, въззивният съд е постановил неправилно решение, в противоречие с материалния закон. Делото следва да се върне за ново произнасяне във въззивна инстанция, от фазата на устните състезания, с излагане на мотиви относно наличието на останалите предпоставки от фактическия състав на предявените в евентуалност искове по чл. 216, ал. 1, т. 3, т. 6 и т. 4 ДОПК, липсата на които не позволява произнасянето на настоящата инстанция по същество. По същите съображения не подлежат на коментар възраженията на ответника по евентуалния, обусловен от уважаване на някой от исковете против „Аттекс Груп„ ЕООД и „Еделвайс 8„ ЕООД, иск за прогласяване относителна недействителност на последващ апорт на недвижим имот – „ Славинвест 19„ ЕООД.

При новото разглеждане на делото, на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по дължимите за настоящото касационно производство разноски, съобразно правния резултат.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение № 143/01.03.2023 г. по т.д.№ 954/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 88/11.08.2022 г. па т.д. № 163/2021г. на Окръжен съд – Благоевград.

ВРЪЩА делото на друг състав на Софийски апелативен съд, за ново произнасяне от фазата на устните състезания.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: