Доказване на привидност на договор за заем със свидетели

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 108

София, 23.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти септември, две хиляди и двадесета година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1113 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца К. И. Н. срещу решение № 2893 от 27.12.2019г. по в. гр. дело № 1221/2019г. на Софийски апелативен съд (САС), гражданско отделение, 12 състав, с което е потвърдено решение № 381 от 07.12.2018г. по гр. д. № 507/2016г. на Врачански окръжен съд, поправено с решение № 88 от 28.03.2019г. по същото дело, в частта му, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК по отношение на ответника М. И. М., че последният не дължи на ищеца К. И. Н. сумите: 30 000 евро – невърнат остатък от получен паричен заем по договор за заем от 06.02.2015г. с нотариална заверка на подписите от 25.02.2015г., ведно със законната лихва от 18.04.2016г. (датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК) и 15 000 евро – неустойка за забава върху главницата, за периода: 31.05.2015г.-18.04.2016г., уговорена в чл. 6 от горепосочения договор за заем с нотариална заверка на подписите, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 464/2016г. на Несебърски районен съд, и в частта му, с която К. И. Н. е осъден да заплати на М. И. М. сумата 20 824.31 евро, на отпаднало основание – нищожния като привиден горепосочен договор за заем, по предявен насрещен иск.

Касаторът Н. поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост. Твърди, че в противоречие с императивната норма на чл. 164, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 6 ГПК и чл. 165, ал. 2 ГПК са допуснати свидетелски показания, единствено на които са основани правните изводи по делото. Счита също, че с вътрешно противоречиви фактически и правни изводи, базирани само на показанията на единствения изслушан по делото свидетел Я., въззивният съд е приел за оборено удостовереното в чл. 2 от процесния договор за заем предаване на сумата от 40 000 евро и получаването й от ответника, и без наличие на „начало на писмено доказателство“ е извел привидността на договора за заем като обезпечение на несключен договор за продажба на МПС. Моли атакувания съдебен акт да бъде отменен и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените от него положителни установителни искове с правни основания чл. 422 ГПК вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД да бъдат уважени, а предявеният от ответника насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен, или делото да бъде върнато със задължителни указания по приложението на материалния и процесуалния закон за ново разглеждане от друг състав на САС. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски за всички съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба - М. И. М. подава отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Твърди, че гласните доказателства са допустими, тъй като са с оглед установяване на действителните уговорки между страните за сключване на бъдещ договор за продажба на МПС, обезпечен с безпаричен договор за паричен заем. Претендира сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски.

С определение № 392 от 08.05.2020г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява привидността на договор за паричен заем като сключен за обезпечение на друг бъдещ каузален и възмезден договор при липса на „начало на писмено доказателство“?. По този въпрос е формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решения: № 39 от 02.05.2018г. по гр. д. № 1859/2017г. на Първо г.о.; № 524 от 28.12.2011г. по гр. д. № 167/2011г. на Четвърто г.о.; № 253 от 17.10.2014г. по гр. д. № 2902/2014г. на Трето г.о.; № 31 от 09.03.2012г. по гр. д. № 502/2011г. на Трето г.о.; № 27 от 10.09.2012г. по търг. д. №154/2010г. на Второ т.о.; № 192 от 23.01.2014г. по търг.д. № 542/2012г. на Първо т.о.; № 94 от 28.08.2019г. по гр.д. № 3612/2018г. на Трето г.о.; № 184 от 19.01.2016г. по гр.д.№ 6394/2014г. на Трето г.о. и № 204 от 21.09.2011г. по гр.д.№1212/2010г. на Трето г.о.. Според същата „начало на писмено доказателство“ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК е този документ, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, изходящи от насрещната страна, непозоваваща се на привидността, или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна, т.е. че е възможно страните по нея да не са желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно. Горепосоченото разрешение на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, следва да бъде съобразено в настоящото производство.

По съществото на касационната жалба , настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че атакуваното въззивно решение е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния закон.

По предявените първоначални положителни установителни искове с правни основания чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, ищецът Н. се е легитимирал като заемодател по договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите, в който е удостоверено предаването от заемодателя на заемополучателя (ответника М.) на предоставената в заем сума от 40 000 евро, част от която е останала невърната след изтичане на договорения срок. Поради това касаторът - ищец по тези искове е инициирал заповедно производство, по което са издадени заповед за незабавно изпълнение въз основа на договора за заем с нотариална заверка на подписите по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за процесните суми (невърната главница и договорена в чл. 6 от договора за заем мораторна неустойка), а след възражението на длъжника М. по реда на чл. 414 ГПК - и исков процес по установителни искове по чл. 422 ГПК за съществуването на процесните главно и акцесорно задължения по договора за заем.

Ответникът по първоначалните искове (М. М.) е възразил в отговора на исковата молба, че договорът за заем е нищожен като привиден, тъй като е сключен единствено с цел да обезпечи друго правоотношение между страните – възникнали преддоговорни отношения за закупуване на лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № ВР 00-07 ВК – собственост на К. Н.. Ответникът М. е поддържал, че е имал намерение да закупи горепосочения лек автомобил, но тъй като не е разполагал с нужните средства за заплащане на уговорената продажна цена от 40 000 евро, се е договорил с ищеца Н., да я погаси на няколко вноски, като Н. е предал владението на автомобила на М.. За да обезпечи бъдещото си вземане за продажната цена Н. е поискал от М. да сключат процесния договор за паричен заем, който според последния е безпаричен и има само обезпечителна функция досежно изпълнението на бъдещото задължение за заплащане на продажната цена по бъдещия договор за продажба на МПС.

Анализирайки по горепосочения начин твърденията и възраженията на страните по делото, САС е заключил, че в тежест на ответника М. е да установи както намерението на страните да сключат договор за продажба на лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № ВР 00-07 ВК, така и връзката между това неосъществено правоотношение с процесния договор за заем. В този конекситет е счел за неоснователни оплакванията на въззивника Н. във въззивната жалба за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд във връзка с допустимостта на свидетелските показания на единствения разпитан по делото свидетел, въз основа на показанията на който са изведени решаващите правни изводи за привидността на процесния договор за заем като прикриващ действителните правоотношения между страните по подготовката на сключването на договора за продажба на МПС, имащ за цел единствено да обезпечи изпълнението на задължението за заплащане на продажната цена по последния, останал несключен, договор. САС е посочил, че ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложимо, когато спорът не е за съществуването на договорното правоотношение, а за смисъла на постигнатите договорености. Намерил е, че в случай като настоящия, когато договорът не съдържа всички уговорки (без да се аргументира кой договор и какви уговорки има впредвид), свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните.

Въззивният съд е отразил в мотивите на решението си становището на ищеца Н., потвърдено чрез процесуалния му представител в първото о.с.з. пред първоинстанционния съд, че между страните няма сключен договор за продажба на МПС и че процесният договор за заем не е сключен с твърдяната от ответника цел. Приемайки за допустими показанията на свидетеля на ответника Я., е кредитирал изцяло последните като обективни и непосредствени и единствено въз основа на тези свидетелски показания е счел за установено, че страните са възнамерявали да сключат договор за продажба на лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № ВР 00-07 ВК, но до окончателно сключване на такъв договор не се е стигнало. Не е бил сключен и предварителен такъв договор поради изискуемата писмена форма за действителност, макар автомобилът да е бил предаден от ищеца на ответника в края на 2014г. и последният да е плащал застрахователните премии по застраховки „гражданска отговорност“ и „каско“, както и разходите по текущото обслужване и ремонта му за периода края на 2014г. – април 2016г.. Въз основа на показанията на свидетеля Я., САС е приел за установена връзката между неосъществената продажба на автомобила и процесния договор за заем с нотариална заверка на подписите, макар да е уточнил, че в тези свидетелски показания не се съдържат данни за съществуването на договора за заем, но тази връзка е извел по косвен път. След като, според показанията на свидетеля Я., ищецът е отказал да получи сумата 20 000 евро поради забава, ответникът го попитал какво представлява допълнителното плащане – лихва, неустойка или обезщетение, и ищецът отговорил: „да го тълкува по негова преценка“. От тези изявления на свидетеля Я., въззивният съд е заключил, че по косвен път е установена връзката между процесния договор за заем и несключения договор за продажба на МПС, тъй като единственото валидно правоотношение между страните, установено в процеса, е договора за паричен заем от 06.02.2015г.. Пак единствено въз основа на показанията на свидетеля Я. е приел, че процесният договор за заем няма самостоятелно съществуване, сключен е единствено с цел да обезпечи вземането на ищеца за продажна цена при условие, че собствеността на автомобила бъде прехвърлена на ответника. Липсата на сключен окончателен договор за продажба на МПС означава, според САС, че в полза на ищеца не е възникнало вземане за продажна цена, което да бъде обезпечено с договора за заем, т.е. вземанията на ищеца по предявените установителни искове по чл. 422 ГПК за главница и неустойка са погасени. Счел е, че е без значение, че автомобилът е бил предоставен на ответника преди сключването на договора за заем (в края на 2014г.), тъй като нямало пречка обезпечението на едно вземане да бъде предоставено преди то да е възникнало. С горепосочените фактически и правни мотиви предявените установителни искове с правни основания чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни.

Насрещният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 20 824.31 евро, съставляваща платени вноски от М. в полза на Н. по погасяване на задължението за връщане на процесния паричен заем по процесния договор за заем, въззивният съд е уважил като основателен. Основателността на насрещния иск произтича според САС от плащането на сумата 20 824.31 евро на неосъществено основание (несключения договор за продажба на МПС), тъй като макар оформени като вноски по договора за заем, те съставляват авансово плащане на продажната цена за лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № ВР 00-07 ВК.

Настоящият съдебен състав не споделя горепосочените фактически и правни изводи на въззивния съд. Намира за основателно оплакването в касационната жалба за неправилността им досежно наличието на „начало на писмено доказателство“ и допустимостта на свидетелски показания за установяване действителната воля на страните с оглед разкриване на твърдяната от ответника симулация, и за опровергаване на удостовереното в договора за паричен заем предаване на сумата 40 000 евро от ищеца на ответника в заем. В случая документът, който решаващият съд възприема като „начало на писмено доказателство“, без такъв въобще да е посочван от ответника, е протокол за разпит на ищеца Н. по ДП № 61/2016г. на РУ – Враца през м. 04. 2016г. пред разследващ полицай, в който ищецът е заявил, че ответникът М. му дължи „25-27 000 евро, но не вярва за такава сума да посегне на живота му“. Това изявление се подкрепя, според първоинстанционния съд, от мотивите на постановление от 26.01.2016г. на ВрОП по същото досъдебно производство, в които е отразено, че по „данни на брата“ на ищеца, последният имал проблеми с ответника М. във връзка с договорни отношения по повод покупко- продажба на лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № ВР 00-07 ВК за сумата 37 000 евро, чиято цена не била изплатена към 01.2016г.. Горепосоченото изявление на ищеца Н., дори визираният протокол за разпит на пострадало лице да съставлява годно доказателство по смисъла на ГПК, не създава индиция, че е възможно процесният договор за заем да е симулативен, т.е. че е възможно страните по него да не са желали настъпването на правните му последици, а на други такива. Що се отнася до изявления на брата на ищеца пред разследващите органи, те изхождат от трето за спора лице, поради което въобще не биха могли да служат за „начало на писмено доказателство“ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК. Изявлението на ищеца, че ответникът му дължи „25-27 000 евро, но не вярва за такава сума да посегне на живота му“, не би могло да бъде съотнесено с нещо различно от съдържанието на процесния договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите, респективно с наличието на друго свързано с последния правоотношение. Поради това то не е основание за допустимост на свидетелски показания за установяване на привидно съгласие по договора за заем. Независимо от това, следва да бъде посочено, че изявления за съществуване на правоотношение между страните не могат да се ценят като индиция, че възникнало между тях ново правоотношение, макар и по време на действие на първото, с предмет, който няма връзка с характерния (основния) му предмет, е привидно и страните не са желали настъпване на правните му последици. Поради това и съгласно чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, при липса на предвидените в чл. 165, ал. 2 ГПК предпоставки, събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания за установяване привидността на договора за заем, са недопустими. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 253 от 22.03.2018г. по т. д. № 682/2017 г. на ВКС, ТК, Второ т.о.. В случая установяването на „действителната обща воля“ на страните по процесното правоотношение, според използваната терминология в обжалваното въззивно решение, включва установяване на привидността на договора за паричен заем като създаден единствено, за да обезпечи бъдеща продажба на МПС, поради което изводът на въззивния съд за допустимостта на гласни доказателства в процесната хипотеза е в нарушение на процесуалния закон (чл. 165, ал. 2 вр. с чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК).

Възражението на ответника, че не е релевирал привидност на процесния договор за заем е неоснователно, доколкото в отговора на исковата молба се съдържа изрично оспорване, че договорът за заем създава привидно основание, за да обезпечи друго действително правоотношение – окончателен договор за продажба на МПС, респективно изпълнението по него. Привидното основание е равнозначно на липса на съгласие за сключване на съответния договор, в случая за паричен заем, поради което се подчинява на правилото на чл. 165, ал. 2 ГПК за разкриване на привидността. Свидетелски показания са допустими само при наличие на „начало на писмено доказателство“ съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване по делото, каквото не е установено в настоящия процес. Поради това показанията на свидетеля С. Я., независимо от обстоятелството дали установяват или не твърдяната привидност, са недопустими. Неоснователни са и възраженията на ответника, съдържащи се в отговора на исковата молба, за нищожност на процесния договор за заем поради противоречие със закона и с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД), както и за унищожаемостта му поради въвеждане в заблуждение (чл. 29 ЗЗД). Ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства в подкрепа на горепосочените възражения, а негова е тежестта за установяване на наведените пороци на атакуваната правна сделка. Доколкото с приетите доказателства по делото не е установено сключването на предварителен или окончателен договор за продажба на МПС, за чието обезпечаване според твърденията на ответника е сключен договора за заем, а и визираният лек автомобил е предаден на ответника преди сключването на процесния договор за заем, неприложима към процесното правоотношение е нормата на чл. 152 ЗЗД, според която недействително е предварително уговаряне на начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. Установеният факт на предаването на собствения на ищеца лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № ВР 00-07 ВК за ползване от ответника, за периода: края на 2014г. – април 2016г., както и заплащането от ответника на застрахователните премии по застраховки „гражданска отговорност“ и „каско“ и на разходите по текущото обслужване и ремонта му, не е достатъчен нито за установяване на конкретно друго съглашение между страните, различно от заемното, нито за връзката между двете, още повече за твърдяната такава от ответника. Ангажираните от последния гласни доказателства са недопустими съгласно чл. 165, ал. 2 вр. с чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, а други надлежни доказателства досежно горепосочените правнорелевантни факти не са представени. Както беше посочено по-горе изявлението на ищеца в качеството му на пострадало лице в ДП № 61/2016г. на РУ – Враца кореспондира изцяло със съдържанието на процесния договор за заем, единствено установения между страните по делото, както правилно е посочил въззивния съд, доколкото не съдържа конкретно основание на задължението на ответника за връщане на парична сума от „25-27 000 евро“. Данни, „събрани от брата“ на ищеца по същото досъдебно производство, не са годно доказателствено средство по смисъла на ГПК, тъй като съставляват свидетелски показания, събрани по ненадлежен ред.

Процесният договор за заем е сключен на 06.02.2015г., като нотариалната заверка на подписите е от 25.02.2015г.. Същият не е оспорен от ответника досежно неговата автентичност, поради което съгласно чл. 1 и чл. 2, удостоверява предаването на сумата 40 000 евро, изцяло и в брой към момента на подписване на договора, от ищеца на ответника, в безлихвен заем, необезпечен и с краен срок на погасяване - 31.05.2015г.. В чл. 2 от договора за заем страните са се съгласили, че договорът служи за разписка, удостоверяваща получаването на сумата 40 000 евро на ръка от заемополучателя – ответник. Следователно, доколкото в тази част договорът за заем като частен свидетелстващ документ се ползва с материална доказателствена сила, самият той установява предаването на паричния заем от 40 000 евро от ищеца на ответника. Нито в мотивите на първоинстанционното решение, нито в мотивите на въззивното решение, се съдържа отговор на въпроса въз основа на кое прието доказателство в процеса е установена безпаричността на процесния договор за заем, т.е. опровергаването на удостоверителното, неизгодно за ответника, изявление за престирането по този реален договор на посочената заемна сума от 40 000 евро. За опровергаването на това неизгодно за ответника обстоятелство, установено с подписан от него частен писмен документ, съгласно чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК са недопустими свидетелски показания, доколкото липсва изрично съгласие на ищеца, а е заявено напротив изрично несъгласие. Дори да бяха допустими, ангажираните от ответника показания на свидетеля Я. не установяват безпаричността на договора за заем, а само съществуването на такъв, без да е посочена каквато и да било негова връзка с твърдяното правоотношение по продажба на МПС. Не са ангажирани каквито и да било доказателства от ответника за опровергаване на престирането на сумата от 40 000 евро по процесния договор за заем, макар да му е указана съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК носената от него доказателствена тежест.

Ето защо следва да се приеме, че единственото действително правоотношение, обвързващо страните, е договор за паричен заем от 06.02.2015г., по който ищецът е предоставил на ответника сумата 40 000 евро в заем, безлихвен и необезпечен. Ответникът не е изпълнил точно задължението си да върне цялата предоставена заемна сума в договорения краен срок – 31.05.2015г., като е престирал на 06.03.2015г. сумата 29 385 лв., равностойна на 15 024 евро, и на 30.06.2015г. сумата 5 800 евро. Към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (18.04.2016г.) и към момента на приключване на съдебното дирене, невърнатият от ответника остатък от процесния заем възлиза на сумата 19 175. 69 евро (40 000 евро – 20 824. 31 евро), за която е основателен предявеният главен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД. За разликата до целия предявен размер от 30 000 евро, като неоснователен, искът подлежи на отхвърляне.

В чл. 6 от процесния договор за заем, страните са договорили мораторна неустойка за забавено изпълнение на задължението на заемополучателя да върне паричния заем, в размер на 0.5% върху неиздължената в срок част от заема, за всеки просрочен ден, но не повече от 50% от просрочената главница. За исковия период: 31.05.2015г.-18.04.2016г., дните на забава са значително повече от 100, при каквато забава е достигнат максималния размер на договорената мораторна неустойка от 50%, поради което дължимият й размер върху останалия невърнат паричен заем от 19 175. 69 евро възлиза на 9 587. 85 евро (50% от 19 175. 69 евро). За тази сума е основателен предявеният акцесорен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а за разликата до целия предявен размер от 15 000 евро, като неоснователен, подлежи на отхвърляне.

Възражението на ответника за прекомерност на процесната договорна мораторна неустойка е неоснователно .

Според чл. 92, ал. 2 ЗЗД, приложима към процесното облигационно правоотношение между физически лица, ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер. Съгласно установената съдебна практика по приложението на чл. 92 ЗЗД, задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на това договорно задължение, което тя обезпечава и обезщетява, следователно субект на това задължение е неизправната страна по договора. Страните са свободни да уговарят различни последици от поведението си при сключването на всеки договор, както и от неизпълнението на всяко отделно поето задължение по него, като единственото ограничение при договорната неустойка е да се съобразяват повелителните норми на закона и добрите нрави (в този смисъл решение № 23 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 1740/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Прекомерността на договорната неустойка се преценява като се изхожда от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна (наказателна) функции, като договореният й размер се съотнася с действителните вреди към момента на договорното неизпълнение, при съобразяване и със специфични конкретни критерии за конкретния случай, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена. Процесната договорна неустойка е мораторна и е за неизпълнение на парично задължение по договор за паричен заем. Последното е за връщане на предоставения паричен заем, който е безлихвен и необезпечен, освен с процесната договорна неустойка. Размерът на последната за забава от повече от 100 дни е уговорен в твърд процент върху невърнатия паричен заем, който е 50%. При съобразяване на горепосочените обстоятелства, така договорената мораторна неустойка не надхвърля присъщите й функции, вкл. наказателната такава, съобразена е с частичното неизпълнение на процесното парично задължение, като не надвишава драстично размера на действителните вреди, съизмеряващи се при забавено изпълнение на парично задължение със законната лихва (в случая за процесния период възлизаща на 3 380. 69 лв., при съобразяване с обстоятелството, че забавата на длъжника продължава и към настоящия момент). При това положение тя не накърнява нито императивни правни норми, нито добрите нрави.

Насрещният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 20 824.31 евро, съставляваща платени вноски от М. в полза на Н. по погасяване на задължението за връщане на процесния паричен заем по процесния договор за заем, като престирани на неосъществено основание, е неоснователен. Съобразно гореизложеното процесният договор за паричен заем е действителен реален договор, удостоверяващ предаването на договорения паричен заем от заемодателя на заемополучателя, поради което престираното по него от страна на ищеца по насрещния иск не е без правно основание. Не е осъществен нито един от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, поради което насрещният иск следва да бъде отхвърлен.

Съобразно гореизложеното обжалваното въззивно решение следва да бъде касирано като неправилно и като такова да бъде отменено в цялата обжалвана част, включително досежно съдебните разноски, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. Доколкото не е осъществена хипотезата на чл. 293, ал. 3 ГПК, следва да бъде постановено ново решение, с което предявените първоначални установителни положителни искове следва да бъдат уважени за горепосочените размери, а насрещният иск следва да бъде отхвърлен изцяло.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 8 067. 82 лв. – съдебно-деловодни разноски пред трите съдебни инстанции, пропорционално на уважената част от първоначалните искове и на отхвърления насрещен иск. Ищецът следва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 357.25 лв. – съдебно – деловодни разноски за трите съдебни инстанции, пропорционално на отхвърлената част от първоначалните искове.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2893 от 27.12.2019г. по в. гр. дело № 1221/2019г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 12 състав, в обжалваната му част, с която е потвърдено решение № 381 от 07.12.2018г. по гр. д. № 507/2016г. на Врачански окръжен съд, поправено с решение № 88 от 28.03.2019г. по същото дело, и вместо него ПОСТАНОВЯВА :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че М. И. М., ЕГН: [ЕГН], дължи на К. И. Н., ЕГН: [ЕГН], сумите: 19 175. 69 евро – невърнат остатък от получен паричен заем по договор за заем от 06.02.2015г. с нотариална заверка на подписите от 25.02.2015г., ведно със законната лихва от 18.04.2016г. (датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК) до окончателното изплащане, и 9 587. 85 евро – неустойка за забава върху главницата, за периода: 31.05.2015г.-18.04.2016г., уговорена в чл. 6 от горепосочения договор за заем с нотариална заверка на подписите, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 464/2016г. на Несебърски районен съд.

ОТХВЪРЛЯ горепосочените положителни установителни искове с правни основания чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявени от К. И. Н. срещу М. И. М., за разликата до целите предявени размери, съответно от 30 000 евро за главницата и от 15 000 евро за договорната неустойка, като неоснователни.

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. И. М. срещу К. И. Н. насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 20 824.31 евро, като неоснователен.

ОСЪЖДА М. И. М., ЕГН: [ЕГН], да заплати на К. И. Н., ЕГН: [ЕГН], сумата 6 710. 57 лв. – съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции, по компенсация.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: