Потвърждаване на 20 години затвор за убийство на майка при домашно насилие

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство, извършено в условията на домашно насилие * алкохолно опиване * особена жестокост * определяне размер на наказание * липса на афект * справедливост на наказание

6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 232

София, 28 юни 2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ДАНИЕЛ ЛУКОВ

при секретаря Илияна Петкова,

и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев,

като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 914/2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалби на служебния защитник на подсъдимия М. и на повереника на частния обвинител Ц. срещу решение № 254 от 04.08.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 552/2022 г. по описа на Апелативен съд – София.

В касационната жалба на защитника на подсъдимия М. – адв. Л., се релевира касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Искането е за намаляване на размера на определеното наказание на подсъдимия М..

С касационната жалба и допълнението към нея, подадени от повереника на частния обвинител Ц. – адв. В., се навеждат доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил обществената опасност на деянието и дееца. Искането е за връщането на делото и налагане на наказание „доживотен затвор“.

В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за неоснователност на двете жалби. Счита, че наложеното наказание е справедливо определено и с него могат да бъдат постигнати целите, визирани в чл.36 от НК. Моли касационните жалби да бъдат отхвърлени, а въззивното решение оставено в сила.

Адвокат В., повереник на частния обвинител Ц., счита, че наложеното наказание в размер на 20 (двадесет) години „лишаване от свобода“ е явно несправедливо. Твърди, че направеното от подсъдимия самопризнание има ниска процесуална стойност, както и че той не изразява съжаление за стореното. Освен това, намира, че наложеното наказание не отговаря на тежестта на извършеното деяние и неговата висока степен на обществена опасност, и същото няма да постигне целите по чл.36 от НК. Прави искане на подс.М. да бъде определено наказание „доживотен затвор“, алтернативно делото да бъде върнато за ново разглеждане от Апелативен съд – София.

Частният обвинител Ц. се присъединява изцяло към становището на неговия процесуален представител, че за извършеното убийство справедливото наказание е „доживотен затвор“.

Адвокат Л., защитник на подсъдимия М., поддържа депозираната жалба. Изразява становище за необоснованост и несправедливост на въззивния акт относно определеното на подзащитния й наказание, което намира за завишено, тъй като при определянето му не са отчетени всички смекчаващи вината обстоятелства. Също така счита, че е налице недооценяване на смекчаващите обстоятелства. Като пример за това сочи поведението на подсъдимия, който както по време на досъдебното производство, така и в хода на съдебното следствие е признавал вината си и е направил пълни самопризнания, както и е демонстрирал съжаление за цялостното си процесуално поведение. Твърди, че подзащитният й е извършил деянието спонтанно, под влиянието на алкохол, афект и в ситуация на конфликт с пострадалата. Моли наказанието да бъде намалено.

Подсъдимият М. се присъединява към становището на неговия защитник. В последната си дума заявява, че осъзнава напълно това, което е извършил и ако можеше, би върнал времето назад. Изразява съжаление за стореното.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл.347 от НПК, установи следното:

С присъда № 260152 от 15.11.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 2744/2020 г., Софийски градски съд, Наказателно отделение, XVII състав, е признал подсъдимия Р. Т. М. за виновен в това, че на 10.03.2019 г. в около 23:00 часа, в жилище – апартамент, находящ се на адрес [населено място],[жк]42А, вх. „А“, ет.6, ап.22, умишлено е умъртвил Р. П. Ц., негова майка, чрез нанасяне с нож на множество прободно – порезни и порезни наранявания, като деянието е извършено по особено мъчителен начин, в условията на домашно насилие, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.3, предл. 1, алт.2, т.6, предл. 2 и т.6а, вр. чл.115 НК на подсъдимия М. е наложено наказание в размер на 20 (двадесет) години „лишаване от свобода“ при първоначален „строг режим“.

С въззивно решение № 254 от 04.08.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 552/2022 г., Апелативен съд – София е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Въззивният съд се е произнесъл и по приложението на чл.59, ал.1 от НК.

Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са в преклузивния 15 - дневен срок и са насочени срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка, но по същество са неоснователни.

Необходимо е да се посочи, че въззивното решение е обжалвано само по отношение на наказателно - осъдителната му част, което определя пределите на касационната проверка.

Явна несправедливост на наказанието е налице, когато то очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и целите по чл. 36 от НК.

Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид, са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по - голяма или по - малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по - малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции.

На първо място, правилно апелативната инстанция е обсъдила кое от трите алтернативно предвидени по вид наказания за престъплението по чл.116, ал.1 от НК следва да бъде наложено на подсъдимия.Този състав изцяло възприема становището на контролирания съд, че не са налице основания за налагане на двете най-тежки по вид наказания - доживотен затвор и доживотен затвор без замяна, като най-съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца се явява наказанието лишаване от свобода. За налагането на едно от двете най-тежки наказания разпоредбите на чл.38 и чл.38а от НК изискват престъплението да е изключително тежко и целите по чл.36 от НК да не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание. Кога едно престъпление е изключително тежко е въпрос, който е безпротиворечиво установен в практиката на ВС и ВКС, а именно когато то съдържа всички признаци от престъпния състав и разкрива особено висока степен на обществена опасност и укоримост, надхвърляща значително тези от обикновените случаи на същото престъпление. Оценявайки данните по делото, правилно е становището на апелативния съд, че в случая не сме изправени пред подобна хипотеза.

На следващо място, апелативният съд е изложил своята преценка относно значимите отегчаващи вината обстоятелства. При индивидуализацията на наказанието е взел предвид наличието на няколко квалифициращи признака на престъплението и състоянието на алкохолно опиянение на дееца при извършване на деянието. Също така правилно е констатирал, че деянието е извършено с особената жестокост, което обстоятелство следва да бъде съобразено при определяне на наказанието, тъй като на подсъдимия не е подигнато обвинение по квалифицирания състав на чл.116, ал.1, т.6, пр.3 от НК.

Споделя се становището на въззивната инстанция, че първостепенният съд неправилно е ценил като отегчаващо вината обстоятелство поведението на дееца след извършване на престъплението – напускането на жилището; посещаването на различни питейно – увеселителни заведения в [населено място]; както и настаняването му в хотел, където е бил открит от органите на МВР. Подсъдимият не е длъжен да признава вината си и липсата на признание категорично не може да се оценява в негова вреда като отегчаващо отговорността обстоятелство. Приемане на обратното би било в противоречие с установената в НПК презумпция за невиновност. След като няма задължение да прави признания, той няма и процесуално задължение да уведоми органите на полицията за извършеното от него деяние, нито да се предаде на компетентните органи. От поведението си след деянието подсъдимият не може да търпи негативни последици при определяне на наказанието.

По-нататък коректно е отчетено като смекчаващо обстоятелство направеното от подсъдимия самопризнание по фактите, с което е съдействал за бързото разкриване на обективната истина по делото. Подсъдимият неизменно е следвал това процесуално поведение в съдебната фаза на процеса, включително пред въззивния съд. От друга страна се споделят аргументите на въззивния съд, с които не е ценил като смекчаващо обстоятелство проявеното от подсъдимия съжаление и разкаяние за стореното, поради което този състав намира, че той не може да претендира по – благоприятно наказателноправно третиране на това основание.

В преценката си относно смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства апелативният съд не е допуснал недооценяване или подценяване на някое от тях, както и не са налице такива, които да са били пренебрегнати. Ето защо, неоснователни се явяват оплакванията на повереника на частния обвинител, че определеното наказание не съответства на високата обществена опасност на извършеното от дееца, тъй като не бил отчетен механизмът на извършването му, отличаващ се с агресия и бруталност. Напротив, както бе изложено по – горе, въззивният съд е отчел обстоятелството, че деянието е извършено с особена жестокост и въпреки, че не е повдигнато обвинение за това, то е взето предвид при индивидуализацията на наказанието.

Неоснователно е и оплакването на частното обвинението, че „проявената престъпна упоритост на дееца“ не е отчетена като отегчаващо вината обстоятелство. Именно силата, броят, насочеността на ударите и тяхната жестокост издават намерението на дееца умишлено да умъртви своята майка. Тези обстоятелства са взети предвид при определянето на наказанието, както и при преценката дали деянието е извършено при форма на вина пряк или евентуален умисъл.

По-нататък неоснователни са претенциите, че при индивидуализацията на наказанието не е съобразено обстоятелството, че процесното деяние не е първото престъпление, извършено от подсъдимия. Контролираният съд правилно е приел, че за предишното му осъждане той е реабилитиран. Реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане. От това следва, че без значение е вида на престъплението, за което е бил осъждан, както и е недопустимо това предходно осъждане да се цени като лоши характеристични данни.

Досежно релевираното обстоятелство, че деянието е извършено в състояние на алкохолно опиянение, следва да бъде подкрепено становището на въззивния съд по този въпрос. Правилно това състояние е отчетено като отегчаващо обстоятелство. То е намалило волевите му задръжки и го е улеснило при извършването на деянието. Доколкото подсъдимият сам се е поставил в това състояние, същото не може да служи като смекчаващо вината обстоятелство.

Голословно е твърдението на защитата, че деянието е извършено в състояние на афект. Въззивният съд подробно е анализирал изготвената по делото КСППЕ, която не констатира наличието нито на патологичен, нито на физиологичен афект.

Оплакванията, съдържащи се в касационната жалба на защитника на подсъдимия М., досежно извършената от контролирания съд оценка на смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства са неоснователно, поради изложените по – горе съображения.

В обобщение, въззивното решение, постановено от Апелативен съд - София, следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл.354а, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 254 от 04.08.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 552/2022 г. по описа на Апелативен съд – София.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: