Задължение на въззивния съд при непълен доклад и спор за дворищна регулация

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 29

гр. София, 10.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4921 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С определение № 503 от 16.11.2020 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 276 от 17.07.2019 г., поправено с решение № 159 от 14.05.2020 г. – и двете, постановени по в.гр.д.№ 573/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд, г.о., ІІ въззивен състав.

С обжалваното решение е отменено решение № 35 от 06.08.2018 г. по гр.д.№ 444/2016 г. по описа на РС – Сливница, като , по предявения от Р. Б. М. и П. М. С. срещу М. И. Б. иск с правно основание чл. 108 ЗС е постановено, че се признава за установено по отношение на ответника М. И. Б. (сега – касатор), че ищците са собственици на площ от 19 кв.м., представляваща част от собствения им УПИ ** в кв. 71 по плана на [населено място], целият с граници: улица, УПИ **, УПИ **, УПИ **, УПИ **, която част е очертана по контура с цифрови означения 1-2-3-14-13-12-11-10-1 на комбинираната скица към допълнителното заключение на в.л. П. (л. 37 от делото; приподписана от съдебния състав и представляваща неразделна част от решението), като М. И. Б. е осъден да предаде на Р. Б. М. и П. М. С. владението върху така описаната реална част от УПИ ** в кв. 71 по плана на [населено място].

Касаторът М. И. Б. поддържа, че въззивното решение е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила поради отклонение от задължителните разяснения, дадени с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, необсъждане на всички доказателства и доводите на страните; необосновано е и е нарушен материалния закон - §6 и §8 от ПР на ЗУТ. Моли въззивното решение да бъде отменено.

Ответниците по касация Р. Б. М. и П. М. С. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат Г. С. от САК, в поддържат, че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Р. Б. М. и П. М. С. срещу М. И. Б. с твърдение, че ищците са собственици на УПИ ** в кв. 71 по плана на [населено място] от 1977 г., изменен през 1991 г. Поддържат, че южната част от имота им, с площ от около 20 кв.м., неоснователно се владее от ответника, поради което са претендирали ревандикирането й.

С отговора на исковата молба ответникът М. И. Б. е оспорил иска с довод, че процесните 20 кв.м. са част от неговия имот, чиито граници са определени с кадастралния и регулационен план (КРП) на [населено място] от 1952 г. Именно в съответствие с регулационната линия по този план, отделяща притежавания от праводателите на ищците и собствения на ответника имоти, през 1975 г. е поставена оградата между двата терена. Оградата не е местена и спорове за нея с предишните собственици на УПИ ** никога не е имало. Изрично е заявил, че при изготвяне на сега действащия РП границата неправилно е нанесена като „начупена”, вместо като права линия, каквато е била по РП от 1952 г. Така допуснатата грешка в плана създава „погрешно впечатление у ищците”, че ответникът им е завзел 20 кв.м. Счита, че при наличие на воля от страна на ищците, грешката може да бъде отстранена по административен ред.

Изготвеният от първоинстанционния съд доклад на делото не отразява в пълнота становището на ответника, като: не е докладвано възражението за грешка в плана от 1977 г. и изменението от 1991 г.; не е дадена правна квалификация на това възражение; не са посочени подлежащите на доказване обстоятелства във връзка с него; не е разпределена доказателствената тежест за последните.

Въз основа анализа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, включително заключение на СТЕ на в.л. инж. А. И., РС – Сливница е приел за установено, че оградата, изградена между имота на ищците и този на ответника, изцяло следва парцелната граница съгласно плана от 1952 г., която е права линия. В плана от 1991 г. имотната граница погрешно е показана като начупена. Като е приел, че не е установено нерегламентирано навлизане на ответника в имота на ищците, РС – Сливница е отхвърлил иска.

Сезиран с въззивната жалба на Р. Б. М. и П. М. С., съставът на Софийския окръжен съд на първо място е приел, че се налага изслушването на ново заключение на СТЕ, включително по поставени от съда въпроси, доколкото е необходимо установяването на факти, относими към приложението на императивни правни норми по урегулирането на поземлени имоти. Констатирал е и непълнотата на доклада на РС – Сливница, но е приел, че не е налице основание да предоставя възможност на страните да ангажират доказателства.

Съгласно основното заключение на повторната СТЕ, депозирано от в.л. инж. Р. П., първият КРП на [населено място] е одобрен през 1952 г. По него за двата процесни съседни имота са отредени парцели ** (на ищците) и ** (на ответника). Експертът е коментирал представените от ответника н.а.№ 9, т. І, д.№ 56/1953 г., н.а.№ 805, т. І, д.№ 1540/1975 г. и н.а.№ 67, т. І, д.№ 176/1988 г., както и резултатите от направената от него справка в Община Сливница (където установил, че „не се съхраняват данни за уреждане на сметките по регулация за целия РП от 1952 г.”), на база на което обобщил, че според него РП от 1952 г. не е приложен. Затова не е показал кадастралните и регулационни линии между парцели ** и ** на своята комбинирана скица. Относно следващия план – този от 1977 г., експертът е посочил, че съгласно неговите предвиждания, двата процесни имота са попадали в парцел, предвиден за обществено мероприятие. По тази причина планът не е предвиждал дворищна регулация за тях. Мероприятието не е реализирано, поради което планът от 1977 г. е изменен със заповед от 1991 г. С нея е одобрена дворищна регулация за всички засегнати от нереализираното мероприятие имоти, вкл. двата процесни. За имота с пл.№ * по КП от 1977 г. (на праводателите на ищците) е отреден парцел ** , а за съседния имот с пл.№ * (на ответника) – парцели ** и ** . Регулационният план от 1977 г., с изменението от 1991 г., е действащ понастоящем. Експертът е констатирал, че парцел ** е проектиран изцяло по имотните граници на имот пл.№ *, а парцели ** и ** – по имотните граници на имот № *, на базата на което (по съображения, че не се е налагало уреждане на сметки по регулация), е формирал заключение, че РП измененият през 1991 г. РП от 1977 г. е приложен.

В допълнително заключение, изготвено въз основа на четливо копие на РП от 1952 г., в.л. инж. Р. П. е посочил, че, ако се сравняват съществуващата на място ограда с парцелната граница между парцелите по РП от 1952 г., то оградата се явява построена по парцелната граница по РП от 1952 г. В този смисъл „няма процесен имот, няма навлизане на оградата в имота на ищците”.

Произнасяйки се по съществото на спора, въззивният съд е приел, че основен спорен въпрос по делото е дали съществуващата ограда между съседните имоти на страните в процеса е разположена върху реалната граница между УПИ ** (на ищците) и УПИ ** (на ответника), респ. - върху реалната граница между имотите с планоснимачни номера съответно * и *, за които са били отредени тези УПИ. Страните не спорят относно обема на правата си извън процесната гранична зона, нито относно идентичността на имотите, описани с номерата им по предходен план в по- стари нотариални актове. За територията, в която се намират имотите, са разработени и приети два РП - от 1952 г. и 1977 г., като последният е изменен през 1991 г. Въззивният съд е приел, че съществуването на плана от 1952 г. няма съществено практическо значение , защото, независимо от неговото прилагане или неприлагане , впоследствие (през 1977 г.) е приет нов РП (изменен през 1991 г.), който е приложен и е действащ към настоящия момент. Съответно - пространствените предели на правата на собственост на страните върху двата съседни УПИ се определят именно от последния план. Този извод е основан на заключенията (основно и допълнително) на в.л. П. (с уточненията в о.с.з.), според които основа за изменението от 1991 г. е същият кадастрален план, послужил за основа на регулационния такъв от 1977 г., като при това парцел ** е проектиран изцяло по имотните граници на имот пл.№ *, а парцели ** и ** - по имотните граници на имот пл.№ *. Парцелната граница между парцел ** (на ищците) и парцел ** (на ответника) съвпада напълно със съществуващата кадастрална граница между имоти пл.№ * и пл.№ *. Съвпадането на кадастралната и имотната граници обуславя липса на придаваеми и отнемани площи, което автоматично и безусловно води до прилагане на изменението от 1991 г. на плана от 1977 г. и прави безпредметно да се изследва фактическото заемане на последните, заплащането на обезщетение за тях или владеенето им в продължение на повече от десет години като предпоставки за прилагането на това изменение. При формиран извод за принадлежност на спорните 19 кв.м. (съгласно СТЕ) към имота на ищците и отсъствие на противопоставимо право ответникът да ги владее, с въззивното решение е отменено решението на РС и искът по чл. 108 ЗС е уважен.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „За задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, при наличие на императивни разпоредби (в случая относно действието на дворищната регулация, чл. 43, ал. 1, т. 5 ЗКИР и § 6, ал. 2 и 4 и § 8 от ПЗР на ЗУТ, несъобразени от първоинстанционния съд) да даде указания на страните, поради непълнота в доклада, да представят доказателства за собственост на имотите преди влизане в сила на регулацията, след което да изслуша експертиза” поради констатирано противоречие с разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Съгласно посочената задължителна практика, в изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност (чл. 5 ГПК), въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за допуснато нарушение. Когато въззивният съд прецени, че в тази връзка на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК). Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон.

Съгласно Решение № 196 от 06.02.2017 г. по гр.д.№ 2151/2016 г. на ВКС, І г.о., в случаите, когато произнасянето по конкретен правен спор налага преценка дали е налице приложена регулация, надлежното изпълнение на разясненията по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК поставя изискване пред въззивния съд, при констатирана непълнота в доклада, да даде указания на страните да представят доказателства за собственост на имотите за времето преди влизане на регулацията в сила, след което да изслуша експертиза. Настоящият състав на съда споделя това разрешение, което е приложимо и към разглеждания казус.

В случая въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика по приложение на процесуалния закон, което е опорочило и произнасянето по съществото на спора.

Въззивният съд изцяло е игнорирал своевременно заявеното с отговора на исковата молба възражение, че е налице грешка в КП от 1977 г., която създава привидност за отсъствие на придаваеми по регулацията от 1991 г. части от имота на ответника към имота на ищците. Така СОС не е изпълнил задължението да упражни правомощията си, произтичащи от разясненията по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Както е прието с Решение № 167 от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 1366/2014 г. на ВКС, І г.о., въведеното от ответника възражение за наличие на грешка в КП е процесуално допустимо защитно средство при предявен иск за собственост. Същото следва да се квалифицира по чл. 54, ал. 2 ЗКИР (преди - чл. 53, ал. 2 ЗКИР) и съдът дължи да прецени неговата основателност, което на първо място му вменява задължение да даде на страните указания за подлежащите на доказване обстоятелства във връзка с възражението, да разпредели доказателствената тежест и да даде възможност да се съберат процесуално допустимите доказателства. В случая даването на такива указания е наложително предвид констатацията на в.л. инж. П., че при направената от него справка в Община Сливница е установено, че там не се съхраняват данни за уреждане на сметките по регулация за целия РП от 1952 г. Последното не изключва съществуването на такива доказателства, които да са в държане на заинтересованите собственици и които да потвърждават уреждането на сметките по регулация по РП от 1952 г. за отделните придаваеми места. Касаторът твърди съществуването на такива доказателства за собствения му парцел ** и представя документи с касационната жалба. Тъй като в производството по чл. 290 ГПК касационната инстанция не разполага с правомощие да събира нови доказателства, то тези, представени с касационната жалба, нито могат да бъдат приети, нито могат да бъдат обсъдени на настоящия етап от производството. Това, че тези документи не са приобщени към доказателствения материал, е резултат от допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение, за отстраняване на което въззивното решение следва да бъде отменено и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

При новото разглеждане на спора, след отстраняване на нарушенията на чл. 146 ГПК, въззивният съд ще следва да събере ангажираните от страните доказателства за изясняване на въпроса дали РП от 1952 г. е приложен в отношенията между собствениците на предвидените с него парцели ** и **, включително - при преценка, че приобщаването на тези доказателства поражда необходимост от изслушване на ново заключение на СТЕ, да допусне такава, като прояви дължимата съгласно т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК активност в тази връзка. При формиране на изводите си относно правото на собственост върху процесната територия, съдът ще следва да обсъди по същество възражението за допусната грешка в КП от 1977 г. В случай, че се установи наличието на такава, съдът ще следва да прецени дали изменението на РП от 1977 г. със заповедта от 1991 г. в действителност предвижда придаване на процесната територия от имота на ответника към имота на ищците, респ. – запазено ли е или понастоящем е отпаднало при условията на § 6 и § 8 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на изменението на РП от 1977 г. съгласно заповедта от 1991 г.

По разпределянето на отговорността за разноските, включително за защитата пред ВКС, следва да се произнесе новият състав на въззивния съд съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 276 от 17.07.2019 г., поправено с решение № 159 от 14.05.2020 г. – и двете, постановени по в.гр.д.№ 573/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд, г.о., ІІ въззивен състав.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: