Отговорност на довереник за неотчетени парични средства по договор за поръчка

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е № 429

гр. София, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав: Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Бисера Максимова
при секретаря Кристина Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 1400 по описа за 2024 г.

Производството е по чл. 294 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 1401/01.12.2023 г. по гр.д. № 1191/2023 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 27/03.02.2020 г. по гр.д. № 354/2017 г. на Окръжен съд – Кюстендил, е осъдил К. В. К. да заплати на „Специализирана болница по рехабилитация – Сапарева баня“ АД на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД сумата 557 704.26 лв. – неотчетените парични средства, получени в периода 2012 – 2016 г. по договор за поръчка, ведно със законната лихва от 21.07.2017 г.

Решението е допуснато до касационно обжалване в една част поради вероятна му недопустимост (основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК), а в друга - за проверка за правилност (при общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), по процесуалноправния въпрос: Когато въззивният съд е дал различна правна квалификация на иска от дадената от първата инстанция, длъжен ли е в решението си да обсъди доводите и възраженията на страните и доказателствата за релевантните по тях факти?

В касационната жалба касаторът К. К. се оплаква, че решението е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, по непредявен иск и свръхпетитум. Касационното основание по чл. 281, т. 2 ГПК обосновава с доводи, че: 1) въпреки многократните указания и уточнения обстоятелствената част на исковата молба е противоречива и не изяснява основанието на иска, 2) искът е квалифициран по чл. 284, ал. 2 ЗЗД по твърдения на ищеца, въведени пред въззивния съд и изменящи основанието на иска, и 3) първоинстанционното решение, с което искът е уважен частично, е обжалвано от двете страни, но ищецът е поискал да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен над сумата 330 650.95 лв. до сумата 463 459.21 лв. Касаторът се оплаква евентуално, че решението е неправилно. Касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 2 и 3 ГПК обосновава с доводи, че: 1) въззивният съд е бил длъжен, но не е разгледал възраженията, които е поддържал, в жалбата срещу първоинстанционното решение и в отговора на въззивната жалба на ищеца, и 2) въззивният съд се е основал изводите си на заключени, без да поясни кое – изслушани са основно и две допълнителни на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, като необсъдено е второто допълнително заключение, според което ответникът се е отчел за всичко, което е получил от дружеството по личната си банкова сметка. Претендира разноските по делото.

Ответникът по касация „Специализирана болница за рехабилитация - Сапарева баня“ АД възразява, че решението е допустимо и правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция.

В решението въззивният съд е приел, че според обстоятелствената част на исковата молба, уточнена с две допълнителни молби и в открито съдебно заседание, ищецът твърди, че ответникът се е съгласил по нареждане на ищеца и със средства на дружеството в периода 2012 г. – 2016 г. да плаща заплати и аванси на работници и служители и да плаща разходи за стопанската дейност на дружеството, като средствата получавал на каса и от преводи от сметки на дружеството по личната си банкова сметка. Претендираната с иска сума 578 479.00 лв. са получените, но неотчетени и невъзстановени парични средства на дружеството. Въззивният съд е намерил за неправилна правната квалификация на иска –чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, който е бил уважен частично с първоинстанционното решение - до сумата 330 650.95 лв. При дадена различна квалификация – по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за неправилно, а не недопустимо. Намерил е за доказани твърденията на ищеца за възникналото мандатно отношение, по което в зададения с иска период ответникът е получавал от касата и от преводи по личната си банкова сметка парични средства на дружеството, за които чл. 284, ал. 2 ЗЗД го задължава да даде отчет, включително да възстанови средствата на доверителя/на ищеца, които не е разходвал по мандата. Въззивният съд е намерил, че според заключение на съдебно-счетоводната експертиза касово и банково получените средства в периода 2012 г. – 2016 г., които довереникът/ответникът не е отчел и не е възстановил, са в общ размер 557 704.26 лв., до който искът е основателен, включително поради непроведеното доказване, че ги е разходвал в интерес на доверителя/на ищеца.

По допустимостта на решението:

В определение № 4689/17.10.2024 г. по настоящото дело (определението по чл. 288 ГПК) са мотивите защо настоящият състав приема, че след уточненията на обстоятелствената част на исковата молба с две молби и в открито съдебно заседание от 18.04.2018 г. пред първата инстанция, очертаният източник на вземането не разкрива колебания. Ищецът е твърдял, че ответникът се е съгласил със средства на дружеството в периода 2012 г. – 2016 г. да плаща заплати и аванси на работници и служители, както и разходи за стопанската дейност на дружеството, полученото от ответника е от касата и от преводи от банкови сметки на дружеството по личната му сметка, а сумата 578 479.00 лв., заявена с иска, са получените, но неотчетени и невъзстановени парични средства. Като е квалифицирал иска по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е съобразил задължителните указания, дадени с решение № 50051/19.04.2023 г. по гр.д. № 1156/2022 г. на ВКС, III-то ГО, с което първото въззивно решение е било отменено, а и ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк.д. № 2/2011 г. ОСГТК на ВКС, разясняващо разликата между недопустимото решение, с което е разгледан непредявен иск, и решението, с което въззивният съд е длъжен да даде правилна квалификация на иска и да разгледа спора по същество. Основателно обаче е оплакването на касатора, че първоинстанционното решение е било обжалвано от ищеца в частта, с която искът е отхвърлен над сумата 330 650.95 лв. до сумата 463 459.21 лв., а с обжалваното решение въззивният съд го е уважил за сумата 557 704.26 лв. В частта над сумата 463 459.21 лв. до присъдените 557 704.26 лв. решението надхвърля поисканото във въззивната жалба на ищеца и в тази част подлежи на обезсилване като недопустимо от касационната инстанция – арг. от чл. 6, ал. 2 ГПК.

По поставения въпрос настоящият състав приема, че: Когато въззивният съд е дал различна правна квалификация на иска от дадената от първата инстанция, в решението си е длъжен да обсъди доводите и възраженията, поддържани от страните във въззивната жалба и в отговора на жалбата, които са от значение за спорното право така както е квалифицирано в решението по чл. 271 ГПК. Отговорът се базира на т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и обобщава практиката на Върховния касационен съд по чл. 269, изр. 2, вр. чл. 273, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК. Различната правна квалификация на иска от дадената от първата инстанция винаги означава, че с първоинстанционното решение предявеният иск е разгледан – така разясненията в ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк.д. № 2/2011 г. ОСГТК на ВКС, но също така означава, че в първоинстанционното решението не е обсъден правопораждащ факт/факти в състава на субективното право, заявено с иска, респ. че не са обсъдени релевантни факт/факти по въведените възражения. Като инстанция по същество, в решението си по чл. 271 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе дали и тези факти са се осъществили, като съобрази конкретните доводи и възражения, поддържани от страните в жалбата, респ. в отговора на жалбата. Тази му дейност го задължава да обсъди събраните доказателства за релевантните факти по спорното право така както го е квалифицирал.

Решението в допустимата осъдителна част противоречи на отговора. Основателни са оплакванията в касационната жалба от ответника, че като е квалифицирал иска по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, а не е споделил квалификацията на първата инстанция – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въззивният съд е бил длъжен в обжалваното решение да разгледа възраженията в отговора на исковата молба, поддържани от ответника/сега касатор във въззивната жалба, а и в отговора на жалбата на ищеца, включително тяхната основателност според събраните по делото доказателства, а именно: 1) дали и как е сключен договорът за поръчка – ответникът е твърдял, че паричните средства е получил като член на съвета на директорите на акционерното дружество и след като е бил освободен от отговорност с решения на общото събрание по чл. 221, т. 10 ТЗ, ищецът няма основание да претендира отчет, респ. връщане на неразходваните, и 2) по нареждане на В. В. Ч., оправомощено за дружеството лице, е извършвал и други плащания на задължения на дружеството извън тези, които се твърдят в исковата молба, като е изразходвал всички предоставени средства според поръчаното. В решението тези възражения - основно и евентуално, не са разгледани. Основателно е и оплакването в касационната жалба, че изводът за предоставените, отчетени и неотчетени средства на дружеството в решението е базиран на заключение на съдебно-счетоводната експертиза. В констатациите си въззивният съд е възприел основното и първото допълнително заключение на приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводната експертиза, но не е обсъдил второто допълнително заключение.

Решението в допустимата осъдителна част е неправилно – постановено е при съществено нарушение по чл. 269, изр. 2, вр. чл. 273, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК, което е причина за неговата необоснованост – налице са касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 2 и 3 ГПК. Настоящият състав е длъжен да го касира и да реши спора по същество - чл. 294, изр. 2 ГПК.

Касационният състав намира за установено, че в зададения с иска период 2012 – 30.04.2016 г. ответникът е бил член на съвета на директорите на ищцовото акционерно дружество, но не е бил сред представляващите членове. С решение на общото събрание от 30.04.2016 г. е освободен като член на съвета на директорите, но не и от отговорност. С предходни решения на общото събрание всички членове на съвета, сред които е и ответникът, са били освободени от отговорност за 2012 г., 2013 г. и 2014 г. (чл. 221, т. 10 ТЗ).

В периода 2012 г. – 30.04.2016 г. ответникът се е съгласил със средства на дружеството, за да плаща заплати и аванси на работници и служители, както и разходи по стопанската дейност на дружеството. Една част от получените средства са от касата, а другата част са преведени от банковите сметки на дружеството по личната му банкова сметка. Целта е била да се избегнат последиците на наложени обезпечителни мерки за непогасени публични задължения на ищеца. Според поръчката на ищеца и с така получените средства ответникът е плащал заплати и аванси на работниците и служителите на дружеството, както и разходи по стопанската му дейност. Общият размер на получените, но неотчетени като разходвани по поръчката и невъзстановени средства е за сумата 335 216.00 лв.

Изложеното се установява от събраните писмени доказателства, от гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетелите, от приетите и неоспорени заключения на допуснатите пред първата инстанция основна и две допълнителни съдебно-икономически експертизи, които обсъдени във взаимната им връзка и логична последователност извеждат тази фактическа обстановка. Договорът за поръчка е неформален, а установените трайни отношения – множеството действия в четиригодишния период на многократно предоставяни от дружеството средства на значителна стойност, в т.ч. от банковите сметки по личната сметка на ответника, които той е приемал и с които е разплащал задължения за заплати, аванси и по стопанската дейност на дружеството, доказват възникналото между страните мандатно правоотношение, включително според предвиденото в чл. 301 ТЗ. Житейски нелогично е да се приеме, че касиерът на дружеството през четиригодишния период би предоставял многократно и значителни по размер средства без знанието на органен представител, респ. без такъв представител да е узнал за това. Нелогично е да се приеме, че преводите на значителни по размер суми от банковите сметки на дружеството към личната сметка на ответника са наредени от лице без спесимен/от неоправомощено за дружеството лице. Житейски нелогичен е и изводът, че ответникът без мандат се е съгласявал да получи тези средства, надхвърлящи половин милион. Според твърденията в отговора на исковата молба, които ищецът не е оспорил и не се опровергават от събраните доказателства, настоящият състав установи какво стои зад постигнатото съгласие между страните – от публичния изпълнител да се укрият активи на дружеството. Тази цел допълнително обосновава извода, че те са били обвързани от договор за поръчка.

Чл. 284, ал. 2 ЗЗД задължава довереникът да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката, да даде отчет за действията си, като му предаде всичко, получено във връзка с изпълнението. От разпоредбата произтича и задължението на довереника да възстанови на доверителя неизразходваните средства. Това си задължение по сключения неформално договор за поръчка ответникът не е изпълнил. Искът е основателен до размер на сумата 335 216.00 лв.

Различен извод не следва от това, че ответникът е бил непредставляващ член на съвета на директорите, а с решения на общото събрание заедно с останалите е бил освободен от отговорност за 2012 г., 2013 г. и 2014 г. След решенията по чл. 221, т. 10 ТЗ ответникът не може да бъде подведен под отговорност за действията, които е извършил в рамките на правомощията като член на съвета освен в случаи на груба небрежност или умишлено нарушение на закона. Договорът за мандат обаче не е в рамките на правомощия на ответника като член на съвета на директорите, респ. взетите решения по чл. 221 т. 10 ТЗ не изключват установеното основание на иска. Няма и законова забрана довереник да е непредставляващ акционерното дружество член на съвета на директорите.

Неоснователно е и евентуалното възражение, а именно, че ответникът бил извършил и други плащания в погашение на други задължения на дружеството, по нареждане на В. В. Ч.. Макар да е установено по делото, че В. Ч. е бил член на съвета на директорите за част от зададения с иска период – от началото на 2012 г. до 11.04.2013 г., той не е бил сред представляващите членове на съвета на директорите. По делото не се установява и да е бил оправомощен да нарежда разплащания със средства на дружеството.

Неоснователен е и доводът на ответника/сега касатор в отговора на въззивната жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение и поддържан като оплакване в касационната жалба, че от задълженията му следва да се изключи сумата 4 565.05 лв. От второто допълнително заключение се установява, че това са удържани такси за изтеглените в брой средства от личната банкова сметка на ответника, които са отчетени на дружеството. Така сумата 4 565.05 лв. са разноски по изпълнението на поръчката, а съгласно чл. 285 ЗЗД доверителят е длъжен да ги възстанови. Макар ищецът да има такова насрещно задължение, прихващането не става „автоматично“. Ответникът своевременно не е направил възражение за прихващане.

Настоящият състав е длъжен да отмени решението в частта, с която искът по чл. 284, ал. 2 ЗЗД е уважен над размера 335 216.00 лв. и да го отхвърли до сумата 463 459.21 лв. – уважения размер с допустимата част на обжалваното решение.

Въззивното решение следва да се отмени и по разноските.

При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът/ответникът дължи на ищеца сумата 24 292.29 лв. – разноски по делото, съответстващи на основателния към предявения размер на иска.

При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касация/ищецът дължи на ответника сумата 49 146.31 лв. – разноски по делото, съответстващи на неоснователния към предявения размер на иска.

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 1401/01.12.2023 г. по гр.д. № 1191/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която искът с правна квалификация чл. 284, ал. 2 ЗЗД, предявен от „Специализирана болница по рехабилитация – Сапарева баня“ ЕД срещу К. В. К., е уважен над сумата 463 459.21 лв. до сумата 557 704.26 лв.

ОТМЕНЯ решение № 1401/01.12.2023 г. по гр.д. № 1191/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която искът е уважен над размера 335 216.00 лв. до размера 463 459.21 лв., както и в частта по разноските.

ОТХВЪРЛЯ иска с правна квалификация чл. 284, ал. 2 ЗЗД над размера 335 216.00 лв. до размера 463 459.21 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 140/01.12.2023 г. по гр.д. № 1191/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която искът е уважен до размер на сумата 335 216.00 лв.

ОСЪЖДА К. В. К. да заплати на „Специализирана болница по рехабилитация – Сапарева баня“ АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 49 146.31 лв. – разноски по делото.

ОСЪЖДА „Специализирана болница по рехабилитация – Сапарева баня“ АД на К. В. К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 24 292.29 лв. – разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.