Намаляване на обезщетение за незаконно обвинение срещу висш военен

Текстът на акта

Ключови фрази

10
Р Е Ш Е Н И Е № 687/14.11.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ , в съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова и на прокурор Станева, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 538 по описа за 2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България против въззивно решение № 217 от 25.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 443/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 1-ви граждански състав, в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над присъдените 50 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв. Прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Д. А. Ш. допълнително 70 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него вследствие на незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК вр. чл. 201 НК по НОХД № П-80/2017 г. по описа на Софийски военен съд, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила на 01.04.2019 г. присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

Въззивното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, в която е потвърдено осъдителното решение на ОС-Пловдив за сумата от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Сочи се, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразен с установените по делото обстоятелства, завишен е и е определен в противоречие с принципа на справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД. Излага се довод, че съдът не е съобразил и съдебната практика по сходни случаи и не е тълкувал събраните по делото свидетелски показания съобразно нормата на чл. 172 ГПК, което е довело до прекомерно акцентиране върху негативните преживявания на ищеца, основано на военната му кариера. Прави се искане да бъде намален размера на обезщетението до първоначално присъдения от 50 000 лв.

Насрещната страна - ищецът Д. А. Ш., чрез процесуалния си представител, в отговора на касационната жалба излага становище за нейната неоснователност, като поддържа твърдение, че въззивното решение е правилно, законосъобразно и обосновано.

В открито съдебно заседание касаторът - Прокуратура на РБ, представлявана от прокурор С., поддържа жалбата си и моли същата да бъде уважена. Поддържа, че съдът не е отчел в достатъчна степен следните обстоятелства: на ищеца е била наложена най-леката мярка за неотклонение и то не за целия период на наказателното преследване; не е доказана пряка връзка между наказателното производство и отключването на заболяването „захарен диабет тип 2“, за част от процесния период е налице паралелно водено друго наказателно производство.

Ответникът по касационната жалба Д. А. Ш., чрез процесуалния си представител, поддържа становището си за неоснователност на касационната жалба. Лично ответникът Ш. е пледирал, че от повдигането на обвиненията до настоящия момент не е имал колебание, страх или съмнение, че е допуснал нарушение или престъпване на законите и е бил убеден във възтържествуването на справедливостта.

С определение № 2812 от 02.06.2025 г. е допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Пловдив, 1-ви граждански състав, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения въпрос: „Задължен ли е въззивният съд по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички относими факти и обстоятелства, релевантни за определяне по справедливост размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди?“, за да се извърши проверка дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на приетото в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г., както и с останалата цитирана практика на ВКС.

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Отговорът на този въпрос е даден в задължителната (чл. 130, ал. 2 ЗСВ) тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 г., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, а практиката на Върховния касационен съд по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ доразвива нормативното тълкуване с тях /напр. решение № 186 от 21.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2017 г., III г.о., решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., ІV г. о., решение № 281 от 30.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 582/2018 г., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1960/2023 г., III г. о., решение № 192 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2022 г., ІV г. о., решение № 234 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 889/2023 год., ІV г. о., решение № 377 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др./ Постановлението изяснява, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица обективно проявени обстоятелства, които се намират в пряка или косвена връзка с непозволеното увреждане и се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Казуалната практика на Върховния касационен съд извежда като релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следните обстоятелства - тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейният вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; разгласяване на обвинението и публичност, /като се отчита спецификата на професията на пострадалия – когато обществото има оправдано завишени изисквания към морала и спазването на закона от изпълняващите я лица/. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално - за всички вреди във връзка с незаконното обвинение. В мотивите на решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът е длъжен да посочи конкретните установени обстоятелства в пряка или косвена връзка с обвинението и да изясни тяхното значение за определения по справедливост размер на обезщетението. Съдът следва да съблюдава и размерът на обезщетението да не доведе до неоснователно обогатяване на увреденото лице.

Настоящият съдебен състав изцяло възприема горните разрешения, установени в практиката на ВС и ВКС.

По същество на касационната жалба:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за репариране на неимуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на повдигнато и поддържано от ответника Прокуратура на Република България обвинение, за което наказателното преследване е приключило с оправдателна присъда. Установил е, че ДП № 57-Сл/2015 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура - София е било разделено, като от отделените доказателства е било образувано ново ДП № 104-Сл/2015 г. срещу бригаден генерал Д. Ш., по което същият е бил привлечен като обвиняем с постановление от 14.09.2015 г. и му е била наложена мярка за неотклонение „Подписка“. Констатирал е, че въз основа на обвинителен акт от 03.07.2017 г. на ищеца е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК във вр. с чл. 201 НК за присвояване на имущество на обща стойност 10 225 лв., както и за това, че за улесняване на това престъпление бил извършил и друго престъпление, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание, а именно по чл. 311, ал. 1 НК, доколкото в качеството си на длъжностно лице - национален командир на 18-ти контингент на Въоръжените сили на Република България в операцията на ISAF в Афганистан в кръга на службата си съставил официален документ – опис на товара рег. № 32228/22.08.2010 г., в който удостоверил неверни обстоятелства, с цел той да бъде използван като доказателство за тези обстоятелства. Посочил е, че с присъда № 13/14.03.2018 г., постановена по НОХД № П-80/2017 г. по описа на Софийския военен съд, ищецът е бил признат за невинен по повдигнатото му обвинение и оправдан, като в мотивите на присъдата е прието, че обвинението не е било доказано. Съдът е констатирал, че оправдателната присъда е била потвърдена с решение № 42/21.12.2018 г. по НОХД № П 51/2018 г. по описа на Военно-апелативен съд – София, а с решение № 48/01.04.2019 г., постановено по н. д. № П-129/2019 г. по описа на Върховен касационен съд, ІІ н. о., въззивното решение е било оставено в сила. Съдът е направил извод, че общата продължителност на воденото против ищеца наказателно производство е била 3 години, 7 месеца и 10 дни, като повдигнатото на ищеца обвинение е било за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от една до десет години, както и лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност или да упражнява определена професия или дейност, като съдът е могъл да постанови и конфискация до 1/2 от имуществото на виновния. Посочил е, че наказателното производство е преминало и през двете му фази – досъдебна и съдебна, като на съдебната обвинението е поддържано от Прокуратурата на три инстанции, като според съда посоченото е довело до необоснована продължителност на процеса, тъй като Прокуратурата не е осъществила в достатъчна степен първоначален и последващ ефективен надзор върху събирането и проверката на доказателствата във връзка с твърденията за извършено от ищеца престъпление. Приел е, че при адекватни и своевременни действия наказателното производство е могло да приключи в значително по-кратки срокове или въобще да не стигне до съдебна фаза.

По отношение вида и размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът е взел предвид събраните пред първоинстанционния съд свидетелски показания, които е кредитирал като еднопосочни и отразяващи преки и непосредствени впечатления за състоянието на ищеца през процесния период. Съдът е отчел, че по делото са били приети и две експертизи – психологическа и медицинска, като е възприел заключенията на вещите лица като компетентно изготвени. От заключението на първата е установил, че ищецът не е страдал от психично заболяване – нито преди, нито към момента на изготвянето на експертизата, като воденото срещу него наказателно производство е довело до ситуативно обусловено тревожно депресивно разстройство. Според вещото лице ищецът е преживял остра стресова реакция и постравматично стресово разстройство, което протрахирало във времето до приключване на наказателното производство, но към момента както психическото му здраве, така и емоционалното му състояние, са в норма. От медицинската експертиза е установил, че ищецът страдал от захарен диабет неинсулинозависим тип с придружаваща диабетна полиневропатия, което заболяване датирало от 2016 г. Приел е, че същото е възникнало преимуществено или се е обострило в резултат на воденото против Ш. наказателно производство, както и че заболяването е хронично и никога не може да бъде преодоляно изцяло. В заключение е приел, че е налице пряка причинна връзка между отключването на диабета и воденото против ищеца наказателно производство. На следващо място, съдът е приел за доказани твърденията на ищеца, подкрепени от свидетелските показания и представените писмени доказателства, че водените против него наказателни производства, включително и процесното, и извършените спрямо него процесуално-следствени действия са били широко отразени в печатни и електронни медии в страната и са предизвикали сериозен обществен интерес, като вредите от това разгласяване били пряка последица от повдигнатото обвинение. Приел е, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство, като негативните му преживявания били засилени от успешната му кариера преди повдигането на обвинението.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че предявеният иск е доказан по основание и размер. При отчитане и на съществуващите обществено-икономически условия на живот, съдът е определил, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от увреждането е в размер на 120 000 лв.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените от страната касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/, обжалваното решение е частично неправилно.

При определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, но не е преценил в достатъчна степен значението им. В резултат на това неправилно е приложил материалния закон - чл. 52 ЗЗД, като определеният за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен.

Касационната инстанция взе предвид следните конкретно установени обстоятелства от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението: воденото срещу ищеца наказателно производство е било за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от една до десет години, както и лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност или да упражнява определена професия или дейност, като съдът е могъл да постанови и конфискация до 1/2 от имуществото на виновния. Наказателното производство е преминало през две фази – досъдебна и съдебна, както и през три инстанции. Безспорно се установи, че във висока степен е било накърнено достойнството и честта на ищеца, който е прекарал целия си съзнателен живот в системата на българската армия, а е бил обвинен в извършване на престъпление именно свързано със заеманата от него длъжност. Случаят е получил широко разгласяване – чрез средствата за масова информация и сред колегите на ищеца, поради което той се е изолирал и прекъснал социални контакти със свои близки и приятели /св. Т./. Тези обстоятелства налагат по-висок размер на обезщетението. От друга страна, в нито един момент не е била постановена осъдителна присъда, постановяването на която безспорно подсилва негативните изживявания на осъденото лице. Производството е продължило в разумен срок - 3 години и 7 месеца, като за част от периода по отношение на ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“. В този смисъл въззивният съд декларативно е посочил това обстоятелство, но не е отдал нужното му значение, че това е най-леката мярка за неотклонение, при която не е било ограничено правото на ищеца на свобода и свободно придвижване. По същия начин съдът е процедирал и във връзка с обстоятелството, че през периода на процесното наказателно производство срещу ищеца паралелно е водено и друго наказателно производство - НОХД № 313/2015 г. по описа на Военния съд – Пловдив, от което ищецът също е търпял неимуществени вреди. Поради характера на вредите същите не биха могли да бъдат изрично разграничени, поради което следва да се приеме, че негативните преживявания за процесния период отчасти са и във връзка с другото производство, като за обезщетяването им е образувано друго гражданско производство. При обсъждане влиянието на наказателното производство върху здравословното състояние на ищеца, въззивният съд правилно е отчел, че обвинението е причинило на ищеца силен стрес и психическо напрежение. Неправилен е изводът на съда, че по делото е установена пряка причинна връзка между отключването на захарния диабет и наказателното производство. В приетата по делото медицинска експертиза се сочи, че захарният диабет тип 2 е хронично заболяване, отключващо се вследствие на сложна комбинация от генетични, метаболитни и фактори на околната среда. Според вещото лице заболяването обикновено се развива постепенно и често е свързано с неправилен начин на живот и генетични фактори, като изрично е посочено, че стресът сам по себе си не причинява захарен диабет. Предвид посоченото не се обосновава пряка причинна връзка между отключването на заболяването и негативните емоции във връзка с повдигнатото обвинение. Данните от експертизата обаче следва да се вземат предвид във връзка с възможността заболяването да е повлияно от стреса, но не и в смисъл, че единствено стресът е причината за появата му. На следващо място, от доказателствата по делото не се установи наказателното производство трайно да е влошило психическото здраве на ищеца. От заключението по допуснатата психиатрична експертиза се установи, че повдигнатото обвинение е предизвикало у ищеца остра стресова реакция със съпътстващите я тревожност, безпокойство и други типични симптоми, но негативните преживявания не са довели до поведение извън характерното за личностовите му специфики и не са нарушили психичните му функции. Вещото лице е посочило, че понастоящем психичното здраве на ищеца не е нарушено, като същият не е отстъпил от принципите и насочеността си да бъде обществено полезен. Посоченото се потвърждава и от изложеното от самия ищец - Д. Ш. и лично възприето от настоящия съдебен състав в проведеното по делото открито съдебно заседание. Установи се, че обвинението не е разколебало личната самооценка на ищеца, нито пък принципите и вярата му, че справедливостта ще възтържествува и ситуацията ще има благоприятен за него резултат. Същият продължава да отстоява правотата си и стои зад житейските си принципи.

Установените по делото, от събраните свидетелски показания, състояния на нервно напрежение, огорчение, стрес, трудности в семейството несъмнено са се отразили негативно на ищеца, но не в такава висока степен в каквато е приел въззивният съд. Неоснователно е релевираното от касатора възражение, че съдът не е следвало да кредитира показанията на свидетелите, поради наличие на предпоставките на чл. 172 ГПК. Разпитаните по делото двама свидетели – приятели на ищеца, единият от които и бивш колега, несъмнено не са заинтересовани от изхода на спора по смисъла на чл. 172 от ГПК. Свидетелите са били очевидци на състоянието на ищеца, показанията им съвпадат помежду си, обективни са и не са опровергани от страна на ответника, респ. - не противоречат на останалите доказателства по делото. От показанията на свидетеля В. се установи, че по повод обвиненията, в подкрепа на ищеца е имало митинги, а мнението на по-голяма част от колегите им и до момента е положително. Следователно ищецът е имал широка подкрепа, но за него пряка вреда представлява именно това, че през всички тези години е следвало да понася злепоставящото го положение на обвинен, без да е извършил престъплението, в което разследващите органи го обвиняват. След съвкупната преценка на всички обстоятелства, имащи отношение към прилагането на законовия критерий за справедливост – от една страна тежестта на обвинението, наказанието, което се предвижда, чистото съдебно минало, обвинението, което е станало достояние не само на близки и познати, но и е получило широка медийна разгласа предвид заемана от ищеца длъжност в българската армия, сериозно накърнената репутация, а от друга страна всички онези обстоятелства, които налагат по-нисък размер на обезщетението - наложената най-лека мярка за неотклонение, неголямата продължителност на наказателното производство, която не надвишава разумния срок, липсата на осъдителна присъда, обстоятелството, че при ищеца не са установени трайни негативни последици върху психо-емоционалното му състояние, видно от обясненията, дадени от самия ищец в откритото съдебно заседание, настоящият касационен състав намира, че справедливото обезщетение възлиза на 80 000 лв. Този размер на обезщетението съответства и на жизнения стандарт, и на конкретните икономически условия за живот в страната, както и на възприетото в съдебната практика по сходни случаи.

Тъй като нарушението на материалния закон и необосноваността на въззивното решение в обжалваната му част не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от настоящата касационна инстанция.

Според приетото по-горе, обжалваното решение в частта, с която първоинстанционното решение е отменено в отхвърлителната му част и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. М. П. допълнително обезщетение в размер на 70 000 лв., се явява неправилно за разликата над 30 000 лв. до присъдените 70 000 лв., поради което следва да се отмени на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, като касационната инстанция постанови решение, с което да отхвърли претенцията за сумата от 40 000 лв., представляваща разликата над допълнително присъдените 30 000 лв. до 70 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 15.12.2020 г. до окончателното плащане.

По разноските:

Предвид изхода на делото на процесуалния представител на ищеца адв. Р. Р., АК - Пловдив, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за осъществената от него безплатна правна помощ пред първа и въззивна инстанция в общ размер 12 600 лв., съобразно уважената част на иска. Същото отговаря на фактическата и правна сложност на делото, както и на действително извършените от процесуалния представител действия. С оглед даденото от Съда на ЕС разрешение за незадължителния характер на приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба №1/2004г., относимо и към адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. за оказана безплатна правна помощ, съответно за оказано безплатно процесуално представителство пред съд за касационната инстанция ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Р. Р. сумата от 4000 лв. С въззивното решение е определен общ размер от 10 481 лв. Следователно ответникът следва да бъде осъден да плати допълнително сума в размер на 6119 лв.

Воден от горните мотиви, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, на основание чл. 293, ал. 1, във вр. с ал. 2 ГПК,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 217 от 25.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 443/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 1-ви граждански състав, в частта, с която след отмяната на решение № 995 от 12.07.2024 г., постановено по гр. д. № 3362/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, 2-ри граждански състав, Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Д. А. Ш. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ допълнително обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 30 000 лв. до присъдените 70 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 15.12.2020 г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. А. Ш., с ЕГН: [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], против Прокуратура на Република България, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 40 000 лв. /разликата над 30 000 лв. до 70 000 лв./, представляваща допълнително обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигнато и поддържано от ответника обвинение, ведно със законната лихва, считано от 15.12.2020 г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на адвокат Р. Р., АК - Пловдив, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата в общ размер на 6 119 лв. – допълнително адвокатско възнаграждение за трите инстанции.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 217 от 25.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 443/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 1-ви граждански състав в останалата обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.