Обезщетение при оправдателна присъда и предходни осъждания на ищеца

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50003

гр. София, 14.05.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Чолакова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2986 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. Л. А., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. Ю. срещу решение № 927/19.04.2019 г., поправено с решение № 1067/08.05.2019 г. и с решение № 265/28.01.2020 г., постановени по възз. гр. дело № 4507/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). Касаторът обжалва въззивното решение (предвид и поправките му) в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 4959/23.07.2018 г. по гр. дело № 4710/2017 г. на Софийския градски съд (СГС), искът му с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на повдигнатото срещу него обвинение в извършване на престъпление от общ характер по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4, пр. 1 и пр. 2, във вр. с чл. 194, ал. 1 и с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК, по ДП № 3859/2007 г. на 2-ро РУП на СДВР, пр. пр. № 60031/2007 г. на СРП, н.о.х.д. № 11666/2008 г. на СРС и в.н.о.х.д. № 3499/2013 г. на СГС, е отхвърлен за разликата над сумата 500 лв. до пълния му предявен размер от 25 001 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 13.04.2014 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба; оспорва я в откритото съдебно заседание чрез прокурор Д., която излага съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 50001/05.02.2025 г., постановено по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ следва ли да се вземат предвид предишни осъждания на ищеца за извършени престъпления.

Както е посочено и в определението по чл. 288 от ГПК, отговор на този въпрос е даден в практиката на ВКС, обективирана в решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-го гр. отд., решение № 483/09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на III-то гр. отд. и решение № 3/29.01.2014 г. по гр. д. № 2477/2013 г. на IV-то гр. отд. В тях е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение съдът, наред с другите релевантни обстоятелства, съобразява и данните за личността на пострадалия ищец. Неговото съдебно минало несъмнено е фактор, който следва да бъде отчетен при преценката на личността му и на интензитета на негативните изживявания от неоснователно предприетото срещу него наказателно преследване. Повдигнатото и поддържано незаконно обвинение се посреща различно от лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и вече е било обект на наказателна репресия. Поради това предходните осъждания на ищеца за извършени от него престъпления поначало сочат на значително по-нисък интензитет на търпените от него вреди и на накърняване в много по-малка степен на доброто му име и на положението му в обществото, в сравнение с лице с чисто съдебно минало, срещу което за първи път е предприето наказателно преследване. От друга страна, фактът на предишните осъждания с влезли в сила присъди и наличието на трайно изградено поведение на лице, склонно към извършване на престъпления, не обосновава извод, че за ищеца не са произтекли вреди от процесното незаконно обвинение, по което той е оправдан. Съдът допуска нарушение на принципа на справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД, ако при обезщетяването на неимуществените вреди прекомерно занижава общия размер на обезщетението поради асоциални характеристики на личността на ищеца и липса на вреди, свързани с накърняване на доброто име и авторитета му в обществото. Обремененото съдебно минало на ищеца не е и фактор, относим към хипотезата на съпричиняване по чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ – съдебното минало на лицето няма отношение към законността или незаконността на действията на правозащитните органи при привличането на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда.

Настоящият съдебен състав изцяло възприема това разрешение на поставения правен въпрос, тъй като в същия смисъл са и разясненията, дадени с т. 11 от тълкувателно решение № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. В този смисъл е и константната практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, обективирана и в множество други решения по чл. 290 от ГПК, съгласно която, тежестта на предишните осъждания на ищеца и значимостта им при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение следва да се преценяват с оглед конкретиката на всеки отделен случай, като се съпоставят и се вземат предвид в съвкупност с останалите установени по делото обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението.

В случая въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства по делото: Процесното наказателно производство срещу ищеца е продължило 5 години и 4 месеца, начиная от 18.09.2008 г. – с постановлението за привличането му като обвиняем, приключило с влизане в сила на оправдателната присъда на въззивен състав на СГС от 20.01.2014 г., с която е отменена осъдителната присъда на първата инстанция. Повдигнатото обвинение срещу ищеца е за престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4, пр. 1 и пр. 2, във вр. с чл. 194, ал. 1 и с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК – за това, че на 12.11.2007 г. от месокомбинат в [населено място], като помагач – в съучастие с още две лица като извършители, умишлено ги е улеснил, като е предоставил и управлявал бус, като с това спомогнал да се отнемат, чрез повреждане на преграда, здраво направена за защита на имот, чужди движими вещи на обща стойност 36 636 лв., за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 15 години, т.е. за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Наложената на ищеца мярка за неотклонение е „парична гаранция“ в размер 500 лв. С присъда на СРС от 12.06.2013 г. ищецът и другите две лица са признати за виновни, а с присъдата от 20.01.2014 г., влязла в сила на 05.02.2014 г., СГС е отменил осъдителната първоинстанционна присъда и е постановил нова, с която е оправдал двама от подсъдимите, включително и ищеца. Апелативният съд е установил също, че ищецът има две предходни осъждания за хулиганство, второто от които е през 2007 г., отличаващо се с особен цинизъм и дързост.

При така установените обстоятелства, въззивният правилно е приел, че при определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да съобрази възрастта на ищеца – 25-годишен към момента на образуване на досъдебното производство, вида и тежестта на повдигнатото срещу него обвинение – за тежко престъпление, както и продължителността от 5 години и 4 месеца на цялото производство, което през по-голямата част е било в съдебна фаза. Също правилно, предвид обстоятелството, че обвиняеми са били три лица като съучастници, съдът е приел, че в случая няма сериозно превишение на разумния срок на производството. Правилно е приел и че обстоятелството, че на първа инстанция ищецът е бил осъден, неминуемо му е причинило притеснение и безпокойство с по-сериозен интензитет за известен период от време – до неговото оправдаване. Основателни са и доводите на ответната ПРБ пред настоящата инстанция, че също правилно, като обстоятелства, сочещи по-нисък интензитет на вредите и на размера на обезщетението, въззивният съд е съобразил, че на ищеца не е налагана тежка мярка за неотклонение; че той не е работил, като в присъдата е отбелязано, че е безработен, с основно образование, т.е. процесното обвинение не е препятствало професионалното му развитие; че няма данни обвинението да е публично оповестено; както и че като не е ангажирал допуснатите му свидетелски показания по делото, ищецът не е доказал твърденията си за провалени лични и семейни отношения, че не можел да бъде пример за четирите си деца, че преживял тежки психологически проблеми, загуба на тегло, сън и апетит. Правилно апелативният съд е приел и че установените по делото неимуществени вреди на ищеца са обичайно търпените в подобни случаи.

Основателни са обаче оплакването и доводите в касационната жалба, че в противоречие с възприетото в константната практика на ВКС разрешение на поставения по делото правен въпрос, респ. – неправилно въззивният съд е приел, че не следва да присъжда обезщетение, по-голямо от 500 лв., най-вече предвид двете предходни осъждания на ищеца, на които необосновано е даден превес в мотивите към обжалваното решение. В тази връзка апелативният съд правилно е съобразил, че тези осъждания за престъплението „хулиганство“, второто от които само година преди процесното обвинение – през 2007 г. – по отношение на лица на реда (полицейски служители), и то отличаващо се с особен цинизъм и дързост и по груб начин, са индиция за незачитане нормите на обществото от страна на ищеца. Неправилно обаче съдът е приел, че от това демонстрирано от него поведение не може да се направи извод, че той се ползва с добро име в обществото, което да се накърни от повдигнатото процесно обвинение. Съобразно разясненото по-горе при отговора на въпроса, преценени в съвкупност с останалите релевантни обстоятелства по делото, тези предходните осъждания на ищеца, и в случая сочат на значително по-нисък интензитет на търпените от него вреди и на накърняване в много по-малка степен на доброто му име и на авторитета му в обществото, в сравнение с лице с чисто съдебно минало, но това не обосновава извод, че от процесното незаконно обвинение за ищеца изобщо не са произтекли вреди, изразяващи се в накърняване на положението му в обществото. Напълно несъстоятелни са и съображенията на въззивния съд за размера на присъденото от него обезщетението, че „както се знае, наличието на съдебно досие обичайно квалифицира лицето като такова от криминалния контингент и много по-бързо в случай на съмнение за престъпление, деянието се свързва със същото лице“. Подобни предположения за качество на „обичаен заподозрян“ са напълно ирелевантни при преценката на съда за определянето на справедлив размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Също както беше разяснено по-горе, практиката на ВКС приема, че обремененото съдебно минало на ищеца не е фактор, относим към хипотезата на съпричиняване по чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, тъй като съдебното минало на лицето няма отношение към законността или незаконността на действията на правозащитните органи при привличането на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда.

Основателни са и касационните оплаквания и доводи на ищеца, че макар и да го е взел предвид, апелативният съд не е отчел в достатъчна степен тежестта на процесното обвинение срещу него – за съучастието му като помагач на извършителите на квалифициран състав на кражба на движими вещи на стойност 36 636 лв., за което престъпление законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 15 години – значително по-тежко от наложените на ищеца наказания при двукратните му осъждания за хулиганство – обществено порицание, както и задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни срещи с пробационен служител за срок от 6 месеца.

Неоснователно е оплакването на касатора, че въззивният съд неправилно е приел, че продължителността от 5 години и 4 месеца не превишава сериозно разумния срок за провеждането на процесното наказателно производство. Основателни са обаче доводите на ищеца, че съдът не е отчел в достатъчна степен и това релевантно за размера на обезщетението обстоятелство, а именно, – че през целия този немалък период от време между 25-та и 30-та му годишнина, касаторът е търпял всички негативи на предприетото срещу него незаконно наказателно преследване, включително незаконосъобразното му осъждане с отменената първоинстанционна присъда – на лишаване от свобода за срок от 3 години, изпълнението на което наказание е отложено за изпитателен срок от 5 години.

В обобщение – основателно е и основното касационно оплакване на ищеца, че присъденото му с въззивното решение обезщетение в размер 500 лв., в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД е неправилно прекомерно занижено и несправедливо – то е символично и по никакъв начин не би могло да репарира реално претърпените от него неимуществени вреди. Вземайки предвид, наред с правилно възприетите и обсъдени от въззивния съд, още и горепосочените обстоятелства, които са неправилно преценени от него, а сочещи на значително по-съществено негативно отражение на незаконното наказателно производство върху неимуществената сфера на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 5 500 лв. При определяне на този размер съдът съобразява и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, както и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния ѝ субституент – ответната ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, предвид моралния, а не имуществен характер на неговото увреждане.

В заключение, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната част, с която предявеният по делото осъдителен иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 500 лв. до сумата 5 500 лв., като вместо това бъде постановено решение по същество от настоящата касационна инстанция, с което искът следва да се уважи и за тази разлика от 5 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 13.04.2014 г. до окончателното плащане. В останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 5 500 лв. до пълния му предявен по делото размер от 25 001 лв., ведно с законната лихва върху нея, въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в тази част.

Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, алт. 2, пр. 2 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, и претендираните и направени от него разноски за внесените държавни такси за касационното производство по делото в общ в размер 35 лв. (наред с вече присъдените с въззивното решение, такива в общ размер 15 лв. – за първоинстанционното и въззивното производство).

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 927/19.04.2019 г., поправено с решение № 1067/08.05.2019 г. и с решение № 265/28.01.2020 г., постановени по възз. гр. дело № 4507/2018 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която предявеният от А. Л. А. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 500 лв. до сумата 5 500 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 13.04.2014 г. до окончателното плащане; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, Прокуратурата на Република България да заплати на А. Л. А. с ЕГН [ЕГН] още и сумата 5 000 лв. (пет хиляди лева – горната разлика над сумата 500 лв. до сумата 5 500 лв.), представляваща дължима част от обезщетението за неимуществените вреди, причинени му в резултат на повдигнатото срещу него обвинение в извършване на престъпление от общ характер по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4, пр. 1 и пр. 2, във вр. с чл. 194, ал. 1 и с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК, по ДП № 3859/2007 г. на 2-ро РУП на СДВР, пр. пр. № 60031/2007 г. на СРП, н.о.х.д. № 11666/2008 г. на СРС и в.н.о.х.д. № 3499/2013 г. на СГС; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.04.2014 г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 927/19.04.2019 г., поправено с решение № 1067/08.05.2019 г. и с решение № 265/28.01.2020 г., постановени по възз. гр. дело № 4507/2018 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата обжалвана част, с която предявеният от А. Л. А. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 5 500 лв. до пълния му предявен размер от 25 001 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 13.04.2014 г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, алт. 2, пр. 2 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК, Прокуратурата на Република България да заплати на А. Л. А. с ЕГН [ЕГН] и сумата 35 лв. (тридесет и пет лева), представляваща дължима част (над вече присъдените 15 лв.) от разноските за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: