Определяне на съпричиняване при катастрофа между отнел предимство и движещ се с висока скорост

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * съпричиняване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 329

Гр. София, 27.11.2025 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

при участието на секретаря Силвиана Шишкова

като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова

т. д. № 1107/2024 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ АД, подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 101 от 13.03.2024 г. по в. т. д. № 32/2024 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в частта , с която е потвърдено решение № 34 от 09.10.2023 г. по т. д. № 48/2022 г. на Кърджалийския окръжен съд за осъждането на касатора да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на правоприемниците на починалия в хода на процеса ищец Б. Р. М. – Ш. А. М. и С. Б. М. - сумата над 37 500 лв. до присъдените 130 000 лв., както и на ищцата Ш. А. М. – също над 37 500 лв. до присъдените 130 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Т. Б. М., причинена от настъпило на 16.11.2020 г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 26.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумите.

Касационното обжалване на решението в посочените части е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос „При определяне на процента на съпричиняване от страна на пострадалия, съдът длъжен ли е да направи цялостен анализ на събраните доказателства за приноса и да извърши комплексна оценка на участието на делинквента и на пострадалия в причиняването на общата вреда, като ги съпостави?“, поради констатирано противоречие с цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебни актове на ВКС - решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на IV г. о., решение № 137 от 20.11.2020 г. по т. д. № 1775/2019 г. на ІІ т. о. и др.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано и страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност, тъй като: въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл. 269 ГПК и не се е произнесъл по редица оплаквания във въззивната жалба, приел е за безспорни спорни по делото обстоятелства, не е обсъдил цялостно установената по делото фактическа обстановка и не е отдал нужното значение на събрания доказателствен материал, неправилно е приложил разпоредбите на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД, в резултат на което обезщетенията са необосновано завишени, допуснал е и нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК, като е определил обезщетения, по-големи от претендираните в исковата молба. По отношение изводите на съда относно приноса на пострадалото лице се твърди несъобразяване на факта, че предпоставките за настъпване на произшествието са създадени именно от починалия Т. Б. М., който не е спазил пътен знак Б2 „Стоп“, като неговото поведение е не по-малко обществено опасно от това на другия участник в ПТП, движещ се с превишена скорост по път с предимство, а приносът на пострадалото лице дори е по-голям - 75 %. По подробно изложени съображения се моли за касиране на решението в обжалваните части и за отхвърляне на предявените искове за сумите над 37 500 лв., с присъждане на разноските за всички инстанции.

Против касационната жалба е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на Ш. А. М. и С. Б. М., съдържащ подробни доводи за неоснователност на жалбата, поддържани и в депозираното писмено становище по същество. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като съобрази данните по делото, както и оплакванията и доводите на страните във връзка с правилността на въззивното решение, съгласно разпоредбата на чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е отчел, че ищците Ш. и Б. М. претендират от ответното дружество заплащане на застрахователно обезщетение - по 150 000 лв. на всеки, за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния син Т. на 24.11.2020 г., настъпила в резултат на ПТП от 16.11.2020 г., причинено от делинквента М. М. М. - застрахован водач при ответното дружество; както и че ответникът се позовава на неправомерното поведение на пострадалото лице, допуснало нарушение на чл. 50, ал. 1 ЗДвП, чрез неспазване на пътен знак Б2 /Стоп/ и отнемане на предимството на лекия автомобил, управляван от водача М., във връзка с което прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в значителна степен - над 70 %; оспорва и размера на претендираните обезщетения.

Съставът на въззивния съд е съобразил в съответствие с чл. 300 ГПК наличието на влязла в сила на 24.04.2023 присъда по НОХД № 101/2022 г. на Окръжен съд - Кърджали, с която М. М. М. е признат за виновен за това, че на 16.11.2020 г. при управление на МПС – лек автомобил марка Мерцедес, модел С220, с рег. [рег.номер на МПС] по главен път 1-5 Русе - Маказа на км. 346 + 300 м. в посока от [населено място] към [населено място], е нарушил правилата на движение по чл. 20, ал. 2, изр.1 ЗДвП, задължаващ водачите на пътни превозни средства да се съобразят с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, и по непредпазливост е причинил смъртта на Т. Б. М..

Във връзка с възражението за съпричиняване на вредоносния резултат съдът е изследвал механизма на произшествието, с оглед показанията на св. М. М. и заключенията на двете съдебно-автотехнически и медицински експертизи, чиито констатации са кредитирани като компетентни и неоспорени от страните. Въз основа на заключенията на вещото лице по САТЕ въззивният съд е приел, че лекият автомобил Мерцедес, пътувайки по път 1-5 с посока Кърджали - Момчилград, в района на хотел „Ида“ е извършил изпреварване на попътно движещ се автомобил и е заел лявата лента от платното за движение; лек автомобил Опел Вектра, управляван от пострадалия, е извършвал ляв завой от ръкава на кръстовището за „У. Бетон“ АД към Момчилград, не е осигурил предимство на идващия с висока скорост автомобил Мерцедес и е попаднал в неговите габарити, траекториите им на движение са се пресекли и лек автомобил Мерцедес с предната си дясна част се е ударил в лек автомобил Опел Вектра в задната му лява част, като ударът е бил с голяма кинетична енергия. Според вещото лице, причините за настъпване на ПТП са навлизане в габаритите на път 1-5 и неосигуряване предимство на движещия се по него лек автомобил Мерцедес от страна на водача на лекия автомобил Опел Вектра, както и управление на лекия автомобил Мерцедес с превишена и несъобразена скорост. Посочени са скоростите на движение на лекия автомобил Мерцедес преди ПТП и по време на удара - 120,85 км/ч, след удара - 103,01 км/ч, при максимално разрешена скорост 90 км/ч за процесния пътен участък. Съобразената скорост е определена на 50,18 км/ч и е продиктувана от възможността на водача да възприеме възникналата опасност в рамките на осветеното от късите светлини разстояние и да бъде в състояние да спре и да не допусне настъпването на ПТП. Посочва се, че в създалата се ситуация водачът на лек автомобил Мерцедес не е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП. Във второто заключение са посочени хоризонталната маркировка в района на ПТП, пътните принадлежности и съоръжения, вертикалната сигнализация по посока Кърджали - Момчилград, пътната настилка и атмосферните условия към датата на ПТП, координатите на мястото на удара, липсата на наложени ограничения на скоростта. Описани са маневрите на водачите на двата автомобила, скоростта им на движение, каква е дължината на опасната зона за спиране, имали ли са възможност да предотвратят ПТП и при какви условия.

Въз основа на установеното от вещото лице въззивният съд е приел, че ПТП е настъпило в резултат на поведението и на двамата водачи. Водачът на л. а. Опел Вектра е навлязъл в габаритите на път 1-5, като не е осигурил предимство на движещите се по него автомобили. Съгласно чл. 50, ал. 1 ЗДвП, на кръстовище, на което единият от пътищата е сигнализиран като път с предимство, водачите на пътни превозни средства от другите пътища са длъжни да пропуснат пътните превозни средства, които се движат по пътя с предимство. В случая това правило не е спазено. Водачът на л. а. Мерцедес е управлявал с превишена и несъобразена скорост, като е признат за виновен за това, че при нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП е причинил по непредпазливост смъртта на Т. М..

По възражението с правно основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е изложил съображения, че пострадалият наследодател на ищците не се е съобразил с посоченото в закона задължение да пропусне управлявания от делинквента автомобил, който се движи по пътя с предимство, от което са настъпили установените увреждания и като техен резултат - смъртта му. Той се е поставил в риск, който не е могъл да бъде избегнат дори и автомобилът на делинквента да се е движил с максимално разрешената скорост от 90 км/ч. Следователно има причинно-следствена връзка между поведението му и настъпилите вреди, т. е. е налице съпричиняване. Относно размера на приноса съдът е посочил, че следва да отчете всички факти и обстоятелства, свързани с механизма на ПТП, с поведението на водачите, с констатираните нарушения от тяхна страна на правилата на движение по пътищата, както и да бъде направена съпоставка между приноса на двамата водачи, като преценката на тези обстоятелства налага да се приеме степен на съпричиняване от страна на пострадалия в размер на 20 %, тъй като поведението на другия водач е значително по-опасно (с висока степен на обществена опасност).

По отношение размера на дължимото застрахователно обезщетение въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 52 ЗЗД възмездяването на неимуществените вреди се извършва по справедливост, но винаги с преценка на конкретни, обективно съществуващи обстоятелства. При причинена смърт следва да се отчетат конкретните обстоятелства, при които е настъпила смъртта, как са били възприети от ищците и как са се отразили върху психиката и емоциите им. Също така следва да се имат предвид отношенията между починалия и ищците, близостта между тях, чувствата в резултат на смъртта и след това, отражението върху психиката и начина на живот на увредените лица. От значение са и нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения, социално-икономическите и обществени условия в страната, както и всякакви други обстоятелства, имащи значение за конкретния случай.

От показанията на разпитаните свидетели съдът е приел за установено, че между членовете на семейството на пострадалия са съществували силни връзки, живеели в един дом, били много сплотени, всеотдайни един към друг, готвели се за годеж на Т. и всичко били стегнали за булката. Един месец преди произшествието отворили магазин. След произшествието родителите не били вече същите хора. За тях животът бил свършен, бащата посегнал на живота си, състоянието им се влошавало, всичко било тъга. Преди били весели хора, излизали заедно, радвали се за годежа на техния син, били на седмото небе, а след случката били съкрушени, в тежко емоционално състояние, което се задълбочавало. Въпреки че са изминали три години от произшествието, нямало напредък при тях.

Показанията се подкрепят и от заключението по назначената съдебно-психологическа експертиза, според което майката Ш. е преживяла психотравмено жизнено събитие, с психологична проява на скръб спрямо загубата на сина си, с последващо разстройство в адаптацията; към настоящия момент продължава да изпитва емоции с тревожно-депресивен облик. Същите са страданията и на бащата Б., при който е настъпило и затруднено личностно и социално функциониране. Към момента на изследването и при двамата е налична завишена степен на тревожност и депресивност, налагащи провеждането на консултация с психиатър, тъй като не са преодолели психологическата травма от смъртта на сина си. Налични са психотравмена симптоматика и дистрес, изразяващи се в повтарящи се спомени за събитието, връщане на спомени и постоянно повторение на травмата, телесни реакции, загуба на интерес, а при бащата и лесна раздразнителност, понижена концентрация на вниманието. Не е настъпил оздравителен процес от емоционално и психическо естество, а и след приключване на съдебното дирене и постановяване на първоинстанционното решение бащата е починал.

При така установеното относно взаимоотношенията в семейството преди ПТП и след това и как животът на ищците се е преобърнал, степента и продължителността на причинените на ищците страдания от загубата на техния син, при съобразяване на младата възраст на пострадалия (22-годишен към момента на ПТП), трудовата му ангажираност и откриването на магазин месец преди трагичното събитие, годежът, който е трябвало да се състои и за който всички са се подготвяли, обстоятелствата при трагедията, конкретните икономически условия и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент и пр., съставът на въззивния съд е преценил, че справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в конкретния случай е сумата от по 170 000 лв. за всеки ищец. При спадане на определения процент на съпричиняване и след съобразяване, че в отхвърлителните части (над 130 000 лв. за всеки един от родителите) първоинстанционното решение е влязло в сила, съдът е заключил, че в останалите обжалвани части същото следва да бъде потвърдено.

По правния въпрос относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, обусловил допускането на касационно обжалване, е налице трайно установена практика на ВКС, посочена от касаторите и служебно известна на съда, основана на даденото разрешение в ППВС № 17/1963 г., както и на указанията в Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК, т. 7, която се споделя от настоящия съдебен състав.

Според нея, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат; Приносът на пострадалия може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен; Съпричиняване е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици; Необходимо е приносът да е конкретен и доказан, а не предполагаем; Тежестта на доказване на приноса лежи върху позоваващата се на съпричиняването страна – делинквент или застраховател; За определяне на реалния принос следва да се съпоставят броят и тежестта на нарушенията, извършени от делинквента и от пострадалия, както и тяхното значение за причиненото увреждане; Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос; Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда.

Предвид гореизложеното, въззивното решение в обжалваните части е постановено в отклонение от практиката на ВКС относно определянето на действителния принос на пострадалото лице като основание за намаляване на дължимото обезщетение при деликт, съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което се преценява като частично неправилно – необосновано и незаконосъобразно. Поради липса на основанията по чл. 293, ал. 3 ГПК, касационният съд следва да разгледа спора по същество, във връзка с което и в изпълнение на разпоредбата на чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

При произнасянето си по възражението с правно основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД съставът на въззивния съд правилно е посочил, че дължи извършването на съпоставка на поведението на двамата участници в пътно-транспортното произшествие, но в действителност такава в обжалваното решение липсва. Макар констатациите на вещите лица относно механизма на увреждането да са обсъдени, това не е сторено задълбочено и не е отчетено значението на всички релевантни факти, установени посредством експертните заключения.

Немотивиран, несъответен на доказателствата и логически необоснован е решаващият извод на въззивния съд, че поведението на застрахования водач – признат за виновен за извършването на нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП (движение с несъобразена скорост), е с по-голяма обществена опасност от това на пострадалия, който е нарушил императивното правило, установено в чл. 50, ал. 1 ЗДвП, и то при наличие на знак Б2 „С.! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“, доколкото задължението за съобразяване с конкретните условия на видимост (пътната обстановка) е общо, а забраната за пресичане на път с предимство, без да се пропуснат движещите се по този път превозни средства, е съвсем ясна и конкретна. След като всеки от водачите е допуснал по едно съществено нарушение на правилата за движението по пътищата, довело до увреждането, то приносът им в причиняването на вредите следва да се приеме поне за равен. При извършване на дължимата комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия за последвалия вредоносен резултат настоящият съдебен състав съобразява и следното:

Действително заключенията по САТЕ са категорични, че пострадалият с поведението си е станал първопричина за настъпилото пътно произшествие, както и че ударът между двете превозни средства е бил непредотвратим за виновния водач и при движение със законоустановената извън населено място скорост от 90 км/ч. Горното обаче не може да обуслови по-висок принос на пострадалото лице от този на делинквента, с оглед конкретния механизъм на увреждането, установен по делото. От съществено значение за вредоносния резултат с летален за пострадалия изход е превишената скорост, с която се е движел делинквентът към момента на удара – 120.85 км/ч, релевантна за въздействието на възникналата при сблъсъка кинетична енергия, пряко допринесла за тежестта на телесните увреждания на пострадалото лице вътре в купето на автомобила. От заключенията по СМЕ е установено, че смъртта е настъпила именно в резултат от получена тежка черепно-мозъчна травма при удар между лявата лицево-черепна част на главата на пострадалия и преден ляв прозорец/лява колонка на управлявания от него автомобил, а силата на този удар е пряка функция от скоростта на движение на делинквента. Тъй като по делото не е изследвано какви по вид и степен биха били уврежданията на пострадалия при избор на по-ниска скорост за движение от страна на делинквента, а единствено – дали би настъпил удар между двата автомобила, и с оглед тежестта на доказване на съпричиняването, вкл. на неговия размер, която лежи върху застрахователя, следва да се приеме, че по делото няма обективни данни приносът на пострадалия при пътния инцидент да надвишава този на делинквента, каквито са поддържаните от касатора доводи при инстанционното разглеждане на делото. По изложените съображения съдът приема, че действителният принос на пострадалото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в случая възлиза на 50 %.

Останалите оплаквания в касационната жалба – относно извършените нарушения на диспозитивното начало при определяне на дължимите обезщетения, тяхното несправедливо завишаване и пр., се преценяват като неоснователни (с определението по чл. 288 ГПК не е допуснато касационно обжалване по относимите към тях правни въпроси, поради констатираното пълно съответствие между въззивното решение и указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/01.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК по приложението на чл. 52 ЗЗД, за което настоящият съдебен състав е изложил съображенията си).

При редуциране по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на правилно определените от въззивния съд обезщетения за неимуществени вреди с установения принос на пострадалия наследодател на ищците, застрахователното дружество дължи следните суми: в полза на ищцата Ш. А. М. – 85 000 лв. и в полза на правоприемниците на ищеца Б. Р. М. – Ш. А. М. и С. Б. М. – също 85 000 лв.

По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частите, с които първоинстанционното решение за уважаване на предявените искове е било потвърдено за разликите над 85 000 лв. до 130 000 лв., за разликата над 5 553.33 лв. до присъдените с първоинстанционното решение в полза на ищците разноски от 8 493.33 лв. и в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати държавна такса за разликата над 6 250.42 лв. до 12 500.84 лв., както и в частта относно присъдените за въззивното производство разноски – за разликата над 6 440 лв. до 9 650 лв.; като вместо него следва да се постанови друго по същество, с което претенциите с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за посочените по-горе разлики да бъдат отхвърлени. В останалите обжалвани части въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Пред настоящата инстанция всяка от насрещните страни е претендирала присъждането на разноски, както и е представила съответни доказателства за надлежното им извършване. При този окончателен изход на спора и при спазването на правилата за съразмерност в чл. 78 ГПК ответниците по касация следва да бъдат осъдени да заплатят разноски в размер на 6 428 лв., а касаторът – да заплати такива в размер на 2 529 лв. (при договорени и заплатени адвокатски възнаграждения, както следва: от ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ АД - 5 418 лв. и от ответниците по касация – 4 925 лв.).

Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 101 от 13.03.2024 г. по в. т. д. № 32/2024 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в частта , с която е потвърдено решение № 34 от 09.10.2023 г. по т. д. № 48/2022 г. на Кърджалийския окръжен съд за осъждането на ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ АД да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на правоприемниците на починалия в хода на процеса ищец Б. Р. М. – Ш. А. М. и С. Б. М. - сумата над 85 000 лв. до присъдените 130 000 лв., както и на ищцата Ш. А. М. – също сумата над 85 000 лв. до присъдените 130 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Т. Б. М., причинена от настъпило на 16.11.2020 г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 26.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумите; в частта за осъждането на ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ АД да заплати на ищците разноски за първоинстанционното производство за разликата над 5 553.33 лв. до присъдените 8 493.33 лв.; в частта за осъждането на ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ АД да заплати държавна такса по сметка на Окръжен съд - Кърджали за разликата над 6 250.42 лв. до 12 500.84 лв., както и в частта относно присъдените за въззивното производство разноски в полза на Ш. А. М. и С. Б. М. – за разликата над 6 440 лв. до 9 650 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ исковете на Ш. А. М. и на Б. Р. М. - починал в хода на процеса и заместен от Ш. А. М. и С. Б. М. срещу ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ АД, ЕИК[ЕИК] за заплащане на застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Т. Б. М., причинена при настъпило на 16.11.2020 г. ПТП, за разликите над 85 000 лв. до присъдените 130 000 лв. в полза на Ш. А. М. и над 85 000 лв. до присъдените 130 000 лв. в полза на правоприемниците на Б. Р. М. - Ш. А. М. и С. Б. М., ведно със законната лихва, считано от 26.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумите.

ОСЪЖДА ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на Ш. А. М. и С. Б. М. разноски за касационната инстанция в размер на 2 529 лв.

ОСЪЖДА Ш. А. М. с ЕГН [ЕГН] и С. Б. М. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ АД разноски за касационната инстанция в размер на 6 428 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 101 от 13.03.2024 г. по в. т. д. № 32/2024 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в останалите обжалвани части.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: