Ефективно наказание за причинена по непредпазливост смърт на дете при шофиране след употреба на алкохол

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * транспортни престъпления и причинна връзка * пияно състояние * генерална и индивидуална превенция * справедливост на наказание * арбитражна експертиза * доказателствен анализ

Р Е Ш Е Н И Е
№ 347

София, 14 юни 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА
НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора от ВП Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия Янкова наказателно дело № 150 по описа за 2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.346, т. 1 от НПК и е образувано по касационна жалба от адвокат Я. Н., упълномощен защитник на подсъдимия В. С. Р., против решение № 397/20.11.2023 г. на Апелативен съд София по ВНОХД № 1129/2021г., с което е била изменена присъда на ОС Враца постановена на 15.06.2021 г. по НОХД № 52/2020 г.
С последната, подсъдимият е бил признат за виновен в това, че на 02.10.2018 г. към 19.30 ч., в [населено място], на [улица], срещу дом № /номер/, движейки се от центъра на селото в посока [населено място], при управление на л.а марка /марка/ с рег [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл.20, ал.2 , изречение второ от ЗДвП, като се движел със скорост от 59,5 км/ч и по непредпазливост причинил смъртта на С. И. Ц., починала на 12.10.2018 г., като деянието е извършено в пияно състояние – при наличие на алкохол в кръвта от 1.7 промила, поради което и на основание чл.343, ал.3, предл. първо, б. “б“, вр. с ал.1, б.“в“, вр. с чл. 342, ал.1, пр. трето от НК е бил осъден на пет години лишаване от свобода, постановено за изтърпяване при общ режим на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС. На основание чл.343 г от НК подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС за срок от шест години, считано от влизане на присъдата в сила.
С атакуваното решение на САС, присъдата на първоинстанционния съд е изменена като: 1/ подсъдимият е оправдан относно вменената му скорост за движение, а именно, че при реализиране на престъплението по чл.343, ал.3, б. „б“, вр. с ал.1, б.“в“ вр. с чл. 342, ал.1, пр. трето от НК и допуснатото нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП е управлявал л.а. /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] със скорост 59,5 км/ч и 2/ наложените му наказания са намалени - съответно лишаването от свобода от пет на три години, а наказанието лишаване от право да управлява МПС от шест на четири години. В останалата част присъдата на ОС Враца е била потвърдена, като въззивната инстанция се е произнесла по въпроса с направените във въззивното производство деловодни разноски, както и по направените от частните обвинители разноски за повереник, като на основание чл.189, ал.3 от НПК същите са възложени в тежест на подсъдимия, който е осъден да ги заплати.
В касационната жалба на адв.Н. словесно са развити съображения, насочващи към претендираното наличие и на трите касационни основания. С изложените в жалбата твърдения за неразбираеми и противоречиви изводи на въззивния съд, резултат от незаконосъобразна оценъчна дейност на експертните заключения е ангажирано оплакване за нарушено право на защита, което както и възражението за осъждане по непредявено обвинение и липса на мотиви очертават въведения касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Като неправилно приложение на закона – касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК е оценено от защитата заключението на въззивният съд за доказаност на осъщественото от подсъдимия престъпление. Твърди се, че въпреки броя и обема на допуснатите и изслушани във въззивната инстанция експертизи, е останало недоказано приетото от съда съставомерно поведение на подсъдимия, поради което и същият е следвало да бъде оправдан. С доводи за неправилност в преценката на съда относно начина на изтърпяване на определеното наказание лишаване от свобода и по – конкретно отказа му да го отложи с изпитателен срок е аргументирано третото касационно основание - явна несправедливост на наложеното наказание – чл.348, ал.1, т.3 от НПК.
В срока по чл.351, ал. 4 от НПК, от частните обвинители Б.Б., И. М., лично и като законен представител на И. П., Р. П., З. П., Д. П. и Л. П., Б. П., лично и със съгласието на своята майка И.М., Д.Ц., В.Ц. и С.Ц., е постъпило писмено становище, подадено от адвокат К. С. от САК, повереник на същите. В противовес на доводите в касационната жалба, която се оспорва като неоснователна, в становището на повереника е изразено пълно съгласие с атакуваното въззивно решение, като са изложени и конкретни съображения в подкрепа на изразената теза за неговата законосъобразност.
В съдебно заседание подс.Р. се явява лично и с упълномощения си защитник адвокат Я. Н.. Адв. Т., също защитник по пълномощие, не се явява, редовно уведомен.
В съдебно заседание от частните обвинители, всички редовно призовани се явяват лично И. М., Б. П. и С. Ц.. Явява се и повереникът на частните обвинители - адвокат С., редовно призован.
Касационната жалба се поддържа изцяло, с изложените в нея оплаквания и подкрепящи ги доводи. Защитата доразвива аргументацията в подкрепа на посочените касационни основания, като излага съображения за незадълбочено проучване на доказателствата. Твърди се също, че въпреки корекцията в параметрите на скоростта, сведена от 59 км/ч до дължимите в населеното място 50км/ч, съдът без основание приел, че и при този начин на управление подсъдимият е допуснал нарушение по чл.20, ал.2 от ЗДвП. Във връзка с посоченото, защитата насочва вниманието към пълната липса на обективирано в мотивите становище относно момента на възникване на опасността и към неправилния начин, по който съдът е процедирал – произволно да приеме, че ударът е бил предотвратим, след като от експертизите тези изводи не са следвали и съответно са останали хипотетични и недоказани. Като процесуално погрешен е оценен и подхода на съда да възприеме заключението на повторната петорна експертиза, понеже дадените от експертите заключения не са обосновани с технически опит и методики за разрешаване на задачите, а съставляват оценки на база собствен опит и отговори на въпроси по „свое усмотрение“. Със самостоятелно значение е изтъкнато и съображението за пропуска на съда, при констатираното по делото противопоставяне между експертите, да достигне до категоричен отговор по възложените за изследване въпроси чрез т. нар “арбитражна експертиза“. Исканото приложение на чл.66, ал.1 от НК се поддържа с доводи фокусирани върху „твърде необичайната обстановка“, в която е настъпило произшествието - в „ тъмната част на денонощието, на неосветен участък от пътя, неочаквана поява на дете 10 годишно по път, който граничи с границите на населеното място“. В подкрепа основателността на исканото изменение са наведени съображения за продължителността на процеса и затруднението в поправимостта на вредите, в аспекта на тяхното имуществено възмездяване, в случай, че подсъдимият изтърпява ефективно наказание в специализираните за това места.
Представителят на Върховната прокуратура счита касационната жалба за неоснователна.
Повереникът на частните обвинители поддържа подаденото становище срещу касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Позиция в същия смисъл изразяват и явилите се частни обвинители С.Ц., Б.П. и И.Ц..
В предоставено право на последна дума подс.Р. изразява дълбоко съжаление за смъртта на детето. Споделя, че търпи наказание от собствената си съвест, но счита, че ПТП е било непредотвратимо.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК , установи следното:
І. По първото касационно основание – заявеното нарушение на закона
Доводите аргументирали наличието му, наведени в жалбата и доразвити в пледоарията, не предполагат възможност ВКС да постави на обсъждане тяхната основателност, преди да бъде коментирано възражението за допуснати процесуални нарушения при изясняване на делото. И това е така, понеже дали поведението на подсъдимия изпълва вменения му престъпен състав е последващ въпрос, изискващ преди това преценка относно законосъобразното обследване на доказателствата и тяхната вярна оценка, респективно дали контролираният съд е изяснил правилно фактите по делото.
ІІ. Ето защо, релевираните доводи за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения ( касационно основание – по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК) предполагат разглеждане и обсъждане с предимство.
В съдържателно отношение заявените пропуски на съда позволяват тяхното групиране в следните насоки: 1/ неефективно ползване и неправилна оценка на експертните заключения, понеже в решението отсъствали дължимите величини и стойности касаещи приетата за установена фактическа обстановка и конкретните експертни отговори, на които съдът се позовал, вместо което по основния въпрос за несвоевременната реакция на водача съдът произволно декларирал установеност „дори и без експертни изчисления“; 2/ неразбираеми и неясни мотиви, включително и относно момента на възникване на опасността и 3/ осъждане на подсъдимия при надхвърляне на обвинителните факти, тъй като е бил признат за виновен да е извършил нарушения, каквито не са му били предявени, с което съществено е накърнено правото му на защита.
Възраженията са неоснователни.
Престъпленията по транспорта, предвид спецификата си и с оглед изясняване на фактите от предмета на доказване, в принципно отношение действително предполагат съществено ползване на специални знания чрез предвидения в чл.144 от НПК особен способ, какъвто е експертизата. В конкретния случай съдилищата правилно са идентифицирали подлежащите на изясняване обстоятелства. Контролираният съд, след като е намерил за недостатъчно обезпечено установяването им пред първа инстанция, в изпълнение на задълженията си по чл.314, ал.1 от НПК провел въззивно съдебно следствие, в рамките на което са допуснати и изслушани четирите експертизи. Всъщност, процесуалните усилия на апелативният съд са отчетени в касационната жалба с отбелязване на броя и вида ( макар и неточно – бел. ВКС) на възложените експертизи. Прегледът на делото сочи, че по същото са били допуснати и изслушани повторна тройна КСМАТЕ, изготвена на 21.03.2022г. от вещите лица инж.У., инж.М. и д-р М., след което не повторна и допълнителна, а две допълнителни КСМАТЕ, с включване на две вещи лица - проф. С.К. и инж. В.И., изготвени съответно на 15.05.2022 г. и на 24.11.2022 г. и накрая, повторна КМАТЕ, изготвена на 25.05.2023 г. от вещите лица инж.А., инж.Т. и д-р Х..
1.На първо място, не се споделят доводите за ненадлежно изясняване на делото, развити на плоскостта на релевираните оплаквания за неефективно и непълноценно обсъждане експертните заключения, за пропуска на съда при различието на назначените експертизи да назначи т.нар„арбитражна експертиза“ и липсващите в тази връзка значими за изясняване на ПТП величини и съответно за произволност на изводите – неподкрепени с конкретно посочени експертни отговори. Следва предварително да се отбележи, че контролираният съд е изпълнил в цялост задължението си като втора „първа“ инстанция да проследи спорните фактически моменти и да ги изясни.
Само по себе си изразеното от касатора несъгласие с формулираните в заключението на възприетата от въззивния съд повторна КМАТЕ изводи не е от естество да го компрометира, нито лишава експертизата от стойността и в процеса.Качествата на изготвилите го експерти, тяхното образование и подготвеност не се оспорват с ефективни доводи. А твърдението, поддържано и в съдебното заседание пред ВКС, че същите „ си позволяват да правят оценки и отговори на въпроси по свое усмотрение на база собствен опит, без да се обосновават на съответни технически умения и методики на тези задачи“ не намира опора в делото. В проведеното им изслушване (без двете вещи лица от НИК, за което страните са изразили съгласие - бел. ВКС) експертите подробно, детайлно и изчерпателно са отговорили на всички поставени им въпроси в продължил над два часа разпит, видно от съдебния протокол на проведеното заседание (л.965 - л. 994, т. 3, ВНОХД), посочвайки съответните технически методики, начини и механизми, по които са достигнали до отговорите на поставените задачи. Това дава основание на ВКС да не се съгласи с изразеното от касатора възражение.
Тук е мястото да се припомни ролята и значението на експертизата - подпомагаща съда при разрешаването на фактологични обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на делото и за които съдът не разполага със специални знания, и в същото време нейната незадължителност за съда. Известно е, че съдът е суверенен в преценката си дали да приеме или не изготвеното заключение, както и при различие в депозирани от експертизите заключения, да възприеме едно от тях, но дължи мотиви за своето решение (чл.154, ал.2 от НПК). Изпълнението на посоченото задължение за мотивиране е налице, когато е основано върху надлежното съпоставяне и цялостното обсъждане с останалия, събран по делото доказателствен материал. В случая, прочитът на много подробните съображения на САС недвусмислено очертава както извършеното от съда детайлно проследяване на експертния процес и обсъждане на заключенията и дадените при изслушването на вещите лица разяснения, така и мотивираното му становище да възприеме като най – пълно и обосновано заключението по последната повторна КМАТЕ. Аналитичната дейност на съда и резултатът от същата, обективиран в решението му, да възприеме именно заключението на последната КМАТЕ е в унисон с процесуалните изисквания за самостоятелно и съпоставително обсъждане на доказателствените източници, включително и проверката им през правилата на формалната логичност на тяхното съдържание. Изложените в тази насока въззивни мотиви (стр.18 - стр. 24) са подробни, аналитични и позволяват да бъдат узнати съображенията, които въззивният съд е имал предвид, за да формира преценката си да възприеме по основните значими параметри за изследване на инкриминираната ситуация експертните отговори по последната повторна КМАТЕ. Мотивирал е становището си и в контекста на обсъденото значение на новоустановените във въззивната инстанция обстоятелства, основани върху извлечени от изготвените снимки при извършеният оглед на ПТП - следи, като законосъобразно ги е ползвал, за което е изложил напълно споделими съображения, включително и позовавайки се на съдебна практика, която коректно е цитирал (л.13, възз. решение).
В контекста на изложеното и с оглед гарантираната суверенност на контролирания съд при формиране на вътрешното му убеждение, когато аналитичния процес, както е в случая, не разкрива отклонения от предвидените в НПК правила, намесата на ВКС в преосмисляне на установените факти не е допустима.
Следва само да се отбележи, че предложената в кредитираната от САС повторна петорна КМАТЕ вариантност на движението на пострадалата не прави експертното заключение, съответно формулираните експертни отговори „объркващи“, както счита защитата. С оглед подпомагащата роля на експертизата и при усложнената конкретна ситуация базовата основа, която е ползвана за експертните изчисления и отговори на поставените въпроси, е била твърде оскъдна, предвид установеното преместване и на автомобила и на детето. Именно с оглед детайлното изясняване на относимите фактически данни е проведено от контролирания съд и цялостно проследяване на всички варианти, от които и при съпоставяне с останалите доказателства, да се изведе кореспондиращия с тях, включително и с оглед находките по пострадалото дете, извод. Иначе казано, обсъдените от вещите лица хипотези съвсем не очертават “произволност” в изводите на съда, защото приемането на един от изследваните варианти е надлежно обезпечено с други доказаталствени факти.
Във връзка с горното, като неоснователно се оценява и възражението за допуснато от контролираният съд нарушение изразено в претендирания пропуск при констатираното по делото противопоставяне между експертизите да достигнат до категоричен отговор по възложените им за изследване въпроси, да го отстрани чрез т.нар. “арбитражна експертиза“. По начало такава в НПК не е предвидена, още по-малко е задължен съдът всякога, когато установи несъвпадащи по отговори експертизи, да назначава такава. Действително в съдебната практика подобен подход не се изключва, но неползването му не е основание за процесуален порок в съдебната дейност и не обуславя непременно извод за процесуално бездействие в аспекта на задължението за всеобхватност и пълнота по см. на чл.13 и чл.14 от НПК. Съществено е дали относно значимите за делото фактически положения, решаващият съд е намерил, както е в случая, че ползваните експертни знания в достатъчна степен са подпомогнали тяхното изясняване.
Въззивното решение, противно на оплакването в жалбата, съдържа дължимите конкретни величини и стойности относно приетата фактическа обстановка, както относно установените от първата инстанция и възприети за верни, след извършената проверка, така и тези, за които при въззивното съдебно следствие контролираният съд установил различие: скоростта на движение на автомобила и местоположението му на пътното платно преди и по време на инцидента, респективно на приетото място на удара. Както се отбеляза, проверяваният съдебен акт съдържа ясно позоваване на приетото като най - пълно и съответно на останалите, събрани по делото доказателства заключение по последната КМАТЕ, изготвена на 25.05.2023 г., поради което и несподелимо е отправеното възражение за липсващи значими за изясняване на ПТП величини и произволност на изводите, като направени без подкрепа от конкретно посочени експертни отговори.
2.Лишено от основание е и развитото в рамките на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК оплакване за неразбираеми и неясни мотиви, включително и по въпроса с момента на възникване на опасността.
Съдържателния прочит на атакуваното въззивно решение опровергава твърденията, че в същото не е отразено становището на контролирания съд относно съществения момент на възникване на опасността и дължимото към този момент поведение на подсъдимия. На стр. 8 съдът ясно е посочил, че „Водачът не успял своевременно да задейства спирачната система, когато детето се намира в затревената част, вляво от пътя и на около 1.5 м. преди стъпването му на платното за движение, но е могъл да го възприеме в осветената зона от фаровете, а е сторил това секунда след удара отклонявайки автомобила надясно.“ Като неразделна част от изследвания по-нататък механизъм, обсъждайки експертните заключения, съдът е посочил също, че „подсъдимият е имал първа обективна възможност да възприеме пострадалата осветявайки я с фаровете на автомобила към момента, към който тя се е намирала върху затревената площ от ляво на платното за посоката му на движение на около 1.5 метра преди стъпването и на платното за движение“( л.11, възз. решение) и че „ако водачът е реагирал своевременно на аварийно спиране в осветената зона от около 45 метра при опасна такава от 40 м. при скорост от 50 км/ч при конкретното място на удара същият е предотвратим с аварийно спиране при навлизане на пострадалата в тази осветена зона дори с тичане“ ( стр.23, възз. мотиви) Цялостният прочит на атакувания съдебен акт позволява да бъде узнато становището на апелативния съд относно измеренията на приетия момент на възникване на опасността по см. на чл.20, ал.2 изр. второ от ЗДвП, посочен в рамките на изложената фактическа обстановка и при обсъждане на експертните заключения, обобщен финално на стр. 26 от решението: „Моментът на възникване на опасността е придвижването на детето по тревната площ и насочването му към платното за движение“.
Въззивният съд коректно е отбелязал, че преценката относно момента на възникване на опасността, поставена в задължение на съда, е с правен характер, но несъмнено предполага преди това законосъобразно изясняване на относимите фактически данни за нейното формиране. В задължителната съдебна практика е прието, че „Моментът на възникване опасност за движението е въпрос фактически и той не може да бъде свързан с формалния критерий - определена част от пътя“ – ТР № 28 от 28.XI.1984 г. по н. д. № 10/84 г., ОСНК. В същото тълкувателно решение (т.6 ) е залегнало и разбирането, че „Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него непосредствено след това…….Когато се касае до деца, дори и да се намират на тротоара или банкета, или на по-голяма отдалеченост от платното за движение, те представляват възникнала опасност за движение, независимо от тяхното разположение в обхвата на пътя. ”.
Разсъжденията на съдилищата са в унисон с посочените задължителни указания и не могат да бъдат упрекнати в тяхната преценка. Конкретиката на изяснената от въззивната инстанция фактология правилно е съотнесена към тях, след като е установено по експертен път, че подсъдимият е могъл да види детето в рамките на осветената от фаровете му зона, когато същото е било на 1.5 метра от платното за движение, на затревената площ вляво, като към момента на реакцията му, забавена с две секунди, то вече се е било придвижило на пътното платно, където е и реализирано ПТП. Несвоевременната реакция на подсъдимия, както правилно са установили предходните съдилища, изцяло е обусловена от физиологичното му състояние на алкохолно опиянение. Еднозначно са изяснени чрез експертна проверка конкретния процент на алкохолната концентрация в кръвта, с която подсъдимият е управлявал към инкриминирания момент лекия автомобил – 1.7 промила, конкретните и проявления при реакцията на подсъдимия и степента на забавяне - два пъти. Възраженията, че късното възприемане е с друг генезис и произтича от обективни фактори, не намират подкрепа в делото. Всички относими фактически обстоятелства са проверени и изчерпателно обсъдени от съда и с основание е прието, че съставляват хипотеза без обективна основа в делото.
ВКС намира за необходимо да посочи, че всъщност отговорът на поставените в касационната жалба възражения за неясните съображения, изложени от въззивния съд, се открива в цялостния, а не избирателен прочит на мотивите към атакуваното решение. В тази връзка е достатъчно да бъде възпроизведен цялостно абзаца, от който са изведени посочените в касационната жалба изречения: “Въпреки различните констатации за движението на автомобила /мястото му на платното за движение и скоростта/ и произтичащата от това необходимост за корекции в опасната му зона и мястото на удара, в крайна сметка остава непроменено крайното становище на първата инстанция за възможността да се възприеме пострадалата пешеходка в осветената от фаровете на автомобила зона напред и встрани и възможността на водача предвид по-голямото от опасната зона отстояние на автомобила до мястото на удара, да предотврати произшествието. Причината за последното са действията на подсъдимия Р., който е могъл да забележи появата на детето още докато се е намирало в затревената площ вляво от пътя и преди навлизането му в опасната зона за спиране на автомобила. Дори и без експертни изчисления самите му обяснения за почти едновременното възприемане на сянка и удар от лявата страна на превозното средство сочи за късно предприетото аварийно спиране съобразно изискването на чл.20, ал.2, изр.2, ЗДвП. Категорично това е потвърдено и от вещите лица, установили реално задействане на спирачната система 0.9 секунди преди удара, вместо две секунди по-рано, когато е могъл да забележи пресичащата пешеходка“ (стр. 25, възз. решение).
Без да е необходимо възпроизвеждане и на останалите посочени в касационната жалба цитати от въззивното решение, достатъчно е да се спомене, че оспореният пред настоящата инстанция съдебен акт изисква единен прочит, поради което и не може да бъде споделено обоснованото с избирателно изведени от него абзаци оплакване за неясни и неразбираеми мотиви, насочващо към процесуалното нарушение - липса на мотиви. Известно е, че последното е налице, когато такива липсват или са до такава степен объркващи и неясни, че обективно не позволяват да бъде проследена и узната действителната воля на съда. Несъмнено е също, че структурирането на съдебния акт, ползваните юридически и граматически похвати и изказ са с индивидуален характер, но определящо за преценката относно обсъждания процесуален недостатък по чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК е направеното заключение да има обективно измерение, а не да е следствие от субективен прочит и второ, да се извежда от цялостния съдебен акт, разбиран като единство от диспозитив и мотиви.
В обобщение може да се посочи, че въззивното решение не страда от липса на дължими мотиви, а в съдържателен план изложените съображения не могат да бъдат окачествени като неясни или неразбираеми. Прочитът му позволява да бъде узнат както изяснения след въззивната проверка механизъм на процесното ПТП, така и подкрепящите фактическите изводи доказателства и източниците, от които същите са изведени. Съответно позволява да бъдат узнати съображенията, въз основа на които съдът е намерил подсъдимия за виновен, поради което и лишено от основание е оплакването за допуснато в този смисъл накърняване правото му на защита.
3.Като неоснователно ВКС оценява и наведеното възражение за допуснато съществено процесуално нарушение - ограничаване правата на подсъдимия, изразено в осъждането му за нарушения, каквито не са му били предявени.
Въззивният съд е бил обстоен и задълбочен в обсъждане на възможните варианти за настъпването на ПТП, но това по никакъв начин не е компрометирало правото на защита на подсъдимия, защото обсъждането е само в рамките на дължимата въззивна проверка, без последиците да са, както счита касатора осъждане по непредявено обвинение. Известно е, че нормата на чл. 343 от НК е бланкетна и същата се изпълва от нарушенията на правилата за движение, но не от всички допуснати, а само тези, които в пряка причинна връзка са довели до настъпилия съставомерен резултат. В конкретния случай това е посоченото в обвинителния акт и възприето от съда нарушение на чл.20, ал.2 изр. второ от ЗДвП. В рамките на това нарушение и неговите измерения са поставени на обсъждане и останалите изяснени по делото обстоятелства, между които и разположението на МПС на пътното платно непосредствено преди ПТП. Последното е обективно установено и несъмнено е имало отношение към възможността на подсъдимия да изпълни задължението си по чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП и което същият е следвало да отчете и съобрази.
Всъщност, посочването на ТР № 2/2016г. на ОСНК, продиктувано от максимална прецизност при обсъждане изясненото движение на подсъдимия не най - вдясно по немаркираното платно, не е било необходимо, защото обективно въззивната инстанция не го е приложила. В същото ТР (в т.7) е указано от една страна задължителното разбиране на ОСНК на ВКС, че „Съдът е компетентен да даде правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК , когато в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му“, а от друга, отнесено към нормата на чл.343 от НК, както е посочено и в мотивите към т.7, единството на обвинението от факти и право, по отношение на правото означава, че обвинението „трябва да очертава връзката между нормата на особената част от НК и запълващата правна норма от друг акт, която следва да бъде индивидуализирана чрез наименованието на съответния акт на специалното законодателство и цифровото и словесно изражение на самата негова разпоредба“. Видно от контролираното решение, САС ясно е отразил възприетото си становище за отсъствие на основания диспозицията на обвинението да бъде променена и/или допълнена с цифровото и словесно изражение на разпоредбата на чл.15, ал.1 от ЗДвП. Тоест, обективно установеното движение не най – вдясно, както вече се посочи по-горе, е коментирано от контролираният съд единствено в аспекта на обследване установимостта на вмененото на подсъдимия нарушение на правилото по чл.20, ал.2 изр.второ от ЗДвП, не и като такова със самостоятелно значение още по-малко като основното нарушение, което в причинна връзка да е обусловило съставомерния резултат. В контекста на изложеното неоснователно е и възражението за пропуска на съда да изследва и установи причините, поради които подсъдимия се е движел по средата на платното.
Идентично е положението и с приетата от апелативния съд скорост на движение и специалното правило на чл.117 от ЗДвП. Следва да се отбележи, че макар и да има своето място в обстоятелственото описание на инкриминираната ситуация, след като не е изпълвала вменено в бланкетния престъпен състав нарушение, от което в причинна връзка да е настъпил резултата, сама по себе си величината на скоростта не е налагала присъствие в обвинителния диспозитив. В съдебната практика последователно е откроена разликата между нарушенията, които пряко касаят режима на скоростта (чл.21 и чл.20, ал.2 изр. първо от ЗДвП ) и нормата на чл.20, ал.2 изр. второ от същият закон, която макар и с оглед систематичното и място да е свързана с общото предписание за съобразяване на скоростта, обективира различно по съдържание задължение на водача на МПС ( т. 1, цитираното по-горе ТР № 28/ 28.11.1984 г., ОСНК , Р № 208/12.04.2010 г. по н. д. № 114/2010 г., ІІІ н. о., Р № 158/11.11.2019 г. по н. д. № 613/2019 г. , II н.о., Р № 55/ 24.01.2020 г. по н. д. № 152/ 2019 г., II н.о. и др). В случая фактическите параметри на поведението му, които са инкриминирани от обвинението и съответно подложени на изследване като очертаващи предмета на доказване са свързани не с правилата за допустимата или неправилно избрана скорост на движение, а с възможността своевременно да възприеме внезапната опасност, каквато е представлявало детето и да реагира, съобразно предписанието на чл.20, ал.2 изр. второ от ЗДвП. За това и оправдаването за стойността на скоростта, с която подсъдимият се е движел е с оглед детайлност и доколкото е била вписана в диспозитива на обвинението, без от така предприетото от въззивната инстанция прецизиране да следват изводи за осъждане за различно от вмененото му нарушение по ЗДвП.
Характеристиките на пострадалата, а именно, че се касае за дете съставляват обстоятелство, относимо към съдържанието на вмененото нарушение по чл.20, ал.2, изр. второ ЗДвП, защото обективните физически данни на детето са обусловили тяхното отчитане и то именно в момента на възможното му възприемане в рамките на осветената зона. Сами по себе си те обаче не са предпоставили корекция чрез въвеждане специалното правило в диспозицията на обвинението, което е видно отново от непроменения обвинителен диспозитив. В този смисъл изложените разсъждения на въззивната инстанция по естеството си съставляват съдържателни елементи от цялостното правно мотивиране наличието на предявеното и намерено за осъществено нарушение на правилото за движение по чл.20, ал.2 изр. второ от ЗДвП.
В обобщение може да се заключи, че при фактическото изясняване на делото контролираният съд е изследвал комплексно всички обективно установени фактори, съпътстващи движението на лекия автомобил, управляван от подсъдимия, без да им е придал самостоятелно значение, надхвърлящо правните рамки на обвинението, изчерпано само с нарушението по чл.20, ал. 2 изр. второ от ЗДвП. По тези съображения ВКС не намира за основателно наведеното в тази посока възражение в касационната жалба
Обстоятелството, че ситуацията е била изключително динамична, като установеното закъснение в реакцията на подсъдимия е в рамките на две секунди, правят житейски разбираема позицията му за счетената от него невъзможност да бъде избегнато ПТП, но от правна гледна точка е класически пример за съставомерно поведение, обхванато от елементите на вменения му престъпен състав. Изяснената обективна възможност на подсъдимия да възприеме опасността, каквато е представлявало детето още на затревената площ вляво и установените по експертен път отстояния, позволяващи му към този момент при своевременна реакция да спре в обсега на опасната зона, очертават възприетите от съдилищата правни основания за ангажиране на отговорността му. И това е така, защото съставомерния резултат е вследствие наличната, но нереализирана възможност за предотвратяване на ПТП, причината за която е двукратно забавената във времето реакция на подсъдимия вследствие употребения алкохол. Без съмнение забавянето на реакциите е резултат от съзнателно поставяне от подсъдимия в състоянието на алкохолно опиване, което категорично изключва обективна причина за настъпване на резултата.
Вярно е, че детето не е било очаквана опасност, защото всички обективни дадености, посочени в жалбата, са точно такива – касае се за малолетно, 10 годишното дете без придружител, в тъмната част на денонощието до път, на границата с населеното място и след като вдясно от пътя не е имало обект/обекти, към които да се насочи. Вярно е обаче и приетото от съдилищата обстоятелство, че за подсъдимия всички обективни дадености, свързани с особеностите на пътя и на самото населено място, не са били нито нови, нито неизвестни, след като е установено по делото, че е извършвал движение по същия път в продължение на много години.
В контекста на изложеното ВКС не установи апелативната инстанция да е допуснала сочените от касатора нарушения с процесуален характер, поради което и не намери да е реализирано касационното основание по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК
ІІ. При изяснената надлежно фактическа рамка, значима за дължимите правни изводи, ВКС не установи основателност и на изразеното от приложението на материалния закон недоволство, респективно не установи да е реализирано основанието по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. С осъждането на подсъдимия за причинената по непредпазливост смърт на 10 годишната С. Ц., вследствие допуснатото нарушение на правилото за движение по чл. 20, ал.2 изр. второ от ЗДвП и осъществено в безспорно „пияно състояние“, материалният закон е приложен правилно, понеже деянието покрива обективно и субективно всички елементи на посочения в чл.343, ал.3, пр.1, б.“б“, вр. с ал.1 б.“в“ от НК престъпен състав.
ІІІ. Релевираното с жалбата касационно основание по чл.348, ал.1, т. 3 от НПК ВКС намери също за неоснователно.
Първо следва да се уточни, че при индивидуализиране размера на наказанието всички относими обстоятелства са оценени и отчетени според действителната им тежест. Спор по този въпрос не е възникнал.Това е видно както от позицията на касатора, с оглед наведените в подкрепа на заявената явна несправедливост доводи, така и от позицията на частните обвинители, които изобщо не са атакували решението. Недоволството от отказа на съда да приложи нормата на чл.66 от НК е аргументирано в жалбата с допуснатото от съда надценяване на генералната превенция за сметка на индивидуалната, като основание за възражение касаторът е открил в липсата на такива особености в конкретния случай, които „следва да се поставят на общественото внимание и така да се цели непосредствен ефект“ ( кас.жалба, стр.5). Встрани от факта, че генералната превенция и мерките за нейната постижимост се предопределят не от особеностите на конкретния случай, а от значението на вида на съответното престъпно посегателство и неговата обществена значимост, в принципно отношение защитата е права във виждането си, че водеща за определяне на начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е индивидуалната превенция. Възражението обаче е лишено от основание, защото контролираният съд не се е отклонил от този принцип.
Формираното от САС заключение не е вследствие подценяване индивидуалната за сметка на генералната превенция, а точно обратното. Независимо от факта, че престъпленията по транспорта действително бележат ръст и заемат сериозно място в общата престъпност, водещите за отказа да приложи чл.66 от НК съображения на съда не са изведени от вида на престъплението, а от разкриващите се от неговото извършване основания, свързани именно с личността на дееца (стр.31,възз. решение). Те са мотивирали контролираният съд да счете, че целта на наказанието - подсъдимият да се поправи и превъзпита - е постижима само ако същият ефективно изтърпи наказанието лишаване от свобода. ВКС споделя този извод, като не открива основания за неговото преосмисляне, понеже не намира такива в данните от делото.
Вярно е, че чистото съдебно минало на подс. Р., неговото образование, трудова и семейна ангажираност, приноса му към обществото, безупречното му процесуално поведение в съвкупност съставляват фактори, безспорно характеризиращи го в положителен аспект. Същевременно обаче, употребеното количество алкохол, формирало алкохолно съдържание в кръвта му в размер многократно над приетите за наличие на „пияно състояние“ 0.5 промила и предприетото от него управление на МПС, в което е возил още три лица, като движението му е преминало през централната улица на селото, разкрива пълно неглижиране на задълженията му като водач на МПС и грубо пренебрежение към правилата за безопасност на движението, част от които са те. В зряла възраст, на каквато е подсъдимият, макар и осъщественото престъпление да е изолиран случай в неговия живот, незащитимо е заключението, че при тежестта на извършеното поправимостта му би могла да се обезпечи с отложено за изпълнение наказание лишаване от свобода. Както вярно е приел контролираният съд, осмислянето на стореното, което е в основата и на очакваното поправяне и превъзпитание, изисква подсъдимият да изтърпи ефективно така определеното му по размер наказание лишаване от свобода. Наведеното в пледоарията пред ВКС обстоятелство за продължителността на производството в случая е неотносимо, понеже от деянието до момента са изтекли малко повече от пет години. С оглед усложнената конкретика на казуса, посочените времеви параметри не са от естество да повлияят на начина на изтърпяване на определеното наказание лишаване от свобода, включително и в аспекта на водещите при преценката на този въпрос предпоставки, коментирани по-горе. Поставеното в заседанието пред ВКС съображение за исканото приложение на чл.66, ал.1 от НК, свързано със затруднения в имущественото възмездяване на вредите, в случай, че наложеното наказание лишаване от свобода се изтърпява реално от подс.Р., е било наведено и пред въззивната инстанция, която е отговорила вярно и изчерпателно (л.31, възз решение). Липсата на различие в становището на касационният състав по този въпрос не предполага необходимост от излагане на допълнителни съображения.
Кумулативното наказание лишаване от право да управлява МПС, намалено от САС на 4 години, не е предмет на оспорване и ВКС само може да констатира, че същото е определено в законоустановените рамки по чл. 49, ал.2 от НК.
Предвид всичко гореизложено и като не намери основания за изменение или отмяна на оспореното въззивно решение, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 397 от 20.11.2023 г., постановено по ВНОХД № 1129/ 2021 г. по описа на Апелативен съд София.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.