Условия за изплащане на допълнително възнаграждение на член на съвета на директорите

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * договор за управление * тълкуване на договор

17

Р Е Ш Е Н И Е

№ 175

[населено място], 02.07.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, търговско отделение, в открито заседание на седемнадесети октомври, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

АННА НЕНОВА

при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 457/2024 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Г. Б. против решение № 789/20.12.2023 г. по т.д.№ 504/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260694/04.05.2023 г. по т.д.№ 2905/2021г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касатора против „Скейл Фокус„ АД обективно кумулативно съединени искове, с правни основания чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 286 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за осъждане ответника да заплати на ищеца: 1/ сумата 22 500 лева, представляваща три допълнителни месечни възнаграждения за 2016г., на основание чл. 5, ал. 3 , б. iii от сключен между страните договор за възлагане на управлението; 2/ сумата 91 695,22 лева - допълнително възнаграждение от 1% от реализирания от дружеството оборот за финансовата 2016 г. , съгласно чл. 5, ал. 3, б. iv от договора за възлагане на управлението; 3/ сумата 6 856,25 лева – обезщетение за забава в изплащане на първата главница, за периода 04.03.2018г. – 04.03.2021г. и 4 / сумата от 27 941,57 лева - обезщетение за забава в изплащането на втората главница, за същия период. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 20 ЗЗД, при тълкуване клаузите на чл. 5, ал. 3, б. iii и б. iv от договора за възлагане на управлението, сключен между “Скейл Фокус„ АД и С. Б., в качеството му на неизпълнителен член на СД на дружеството. Неправилно въззивният съд е счел, че заплащането на допълнителните възнаграждения на основание тези две разпоредби е обусловено и от решение на ОС на акционерите, за освобождаване от отговорност на С. Б., като член на СД на дружеството. Касаторът навежда аргументи, в подкрепа на действителния смисъл на посоченото в клаузите изискване, което не следва да се отрече, като невъзникнало с формално решение на ОСА за неосвобождаване на ищеца от отговорност, без обосноваване на причината за това, респ. без претендирани каквито и да било вреди срещу лицето, в рамките на погасителната давност за вземането от същите. Такова решение на ОСА противоречи на смисъла на института „освобождаване от отговорност„ и няма правни последици. Касаторът счита, че отказа на съда да изследва действителната воля на страните е предпоставен и от съществени процесуални нарушения / чл. 235 ГПК – чл. 236 ГПК /, тъй като не е обсъдил всички доводи на ищеца - въззивник, преимуществено съвпадащи с тези, на които страната основава тълкуването си на спорните клаузи от договора за възлагане на управлението. Акцентира се на съдържанието на самото решение на ОСА, за неосвобождаване ищеца от отговорност за „бъдещи и/ или потенциални вреди„, която достатъчно ясно сочи, че волята на мнозинството не се основава на знание за възникнали вреди, а е под условие бъдещо установяване на такива и предявяване на отговорност за същите, т.е. то не е същинско решение за неосвобождаване от отговорност, защото без установени вреди е лишено от основание, съответно е незаконосъобразно. Всяко друго разбиране, според касатора, противоречи на действителната воля на страните, на принципите за справедливост, равнопоставеност и баланс на интересите в търговското дружество и би обезсмислило приемането на това условие в договора за възлагане на управление, тъй като би лишило договарящия ищец от гаранция за упражняване на предвиденото в разпоредбите на чл. 5, ал. 3, б. iii и б. iv негово право. Решението на ОСА, без предявена отговорност за действително причинени вреди, е решение без каквито и да било правни последици за дружеството, освен бидейки формална пречка за реализиране правата на ищеца. Това решение е акт на недобросъвестност, по смисъла на чл. 25, ал. 1, изр. второ ЗЗД, предвид което и съгласно тази разпоредба следва да се приеме, че условието „освобождаване от отговорност“ се е осъществило.

Ответната страна - „Скейл Фокус„АД – оспорва касационната жалба, като акцентира на обстоятелството, че твърдение за неяснота или спор, относно точния смисъл на чл. 5, ал. 3, б. iii и б. iv от договора за възлагане на управлението, не са навеждани в никоя от предходните две инстанции. Въпреки това, според ответника, въззивният съд е изследвал действителната воля на страните / мотиви на стр. 7 и 8 от въззивното решение /, приемайки я за недвусмислено изразена в съответните клаузи. Страната оспорва да са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като несподелянето на аргументи от тезата на ищеца от страна на съда не съставлява такова нарушение. Намира, че визираните клаузи от договора за управление са ясни досежно условието - наличие на позитивно решение за освобождаване на ищеца от отговорност, като неизпълнителен член на СД. В този смисъл, страната намира, че решение за неосвобождаването му от отговорност дори не е било нужно, т.е. взетото е ирелевантно за спора. Също ирелевантно за спора страната счита обстоятелството дали срещу ищеца са реално заведени претенции за обезщетяване на вреди, макар от липсата на такива да не следва обратния извод - за освобождаването му от отговорност. Акцентира и на липсата на визиран в чл. 221, т. 10 ТЗ срок за вземане на това решение. Позовавайки се на т.VІІІ от ТР № 1/ 06.12.2002г. по тълк. дело № 1/2002г. на ОСГК на ВКС, ответникът счита, че преценката на съда не се простира до такава за целесъобразността на взетото решение, за неосвобождаване на ищеца от отговорност за вреди на дружеството, поради което е без значение липсата на мотиви относно конкретно вредоносно поведение. Решение по целесъобразност, неупражнимо от съда, е и това дали дружеството да предяви иск за обезщетяване на вреди, преценявайки перспективата за възможно събиране на обезщетението. Навеждат се и доводи за несъстоятелно фокусиране върху израза „бъдещи и/или потенциални вреди„,формулиран в изказване на конкретен акционер, без да е част от формулировката на съответната точка от дневния ред на ОС от 20.05.2016г. или на взетото по нея решение. Последното не може, само по себе си, да се разглежда като недобросъвестно препятстване сбъдване на условието на чл. 5, ал. 3 от договора за възлагане на управлението, по смисъла на чл. 25, ал. 1, пр. второ ЗЗД. Страната поддържа и паралелните си възражения за неоснователност на исковете, несподелени от въззивния съд: 1/ за нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 4, б. „а“ от договора за възлагане на управлението / ДВУ /, към която препраща чл. 5, ал. 3, б. iv, тъй като компетентно да определи и присъди това допълнително възнаграждение е само ОСА и не би могло да бъде валидно уговорено с ДВУ; 2/ ДВУ сключен със С. Б. е прекратен на 26.03.2015г., с изтичане на тригодишния срок за който е бил сключен, поради което, за вземането му на основание чл.5, ал.3, б. iii е изтекла 5-годишната погасителна давност, считано от тази дата ; 3/ по същата причина – прекратяване на договора към 26.03.2015г., не би могло да се претендира допълнително възнаграждение по чл. 5, ал. 3, б. iv, изчислимо съобразно оборота за последваща финансова година – 2016г.; 4/ вземането на основание чл. 5, ал. 3, б. iv от ДВУ е по същество вземане от „тантиеми„ – определими на база печалбата за 2016г., за което е необходимо решение на ОСА / на това основание се поддържа и нищожност на чл. 4, ал. 4 от договора – п. 1 /. Такова решение – за присъждане на тантиеми за 2016 г. в полза на ищеца - не е взето.

С определение № 1414/29.05.2024г. касационното обжалване е допуснато по въпроса: Следва ли въззивният съд, при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните ? – допълнителният селективен критерий е обоснован с решение по т.д.№ 1698/2018 г. на ІІ т.о. ВКС.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното :

С предявените главни искове С. Б. претендира допълнителни възнаграждения, с оглед прекратяване качеството му на член на СД на ответното дружество, на основание чл. 5, ал. 3, б. iii и б. iv от сключения с него договор за възлагане на управлението, изменен с допълнително споразумение от 14.12.2012г., които разпоредби предвиждат съответно : чл. 5, ал. 3, б. iii - при прекратяване на този договор и в случай, че С. Б. е освободен от отговорност за дейността си в дружеството, същото ще му плати три допълнителни месечни възнаграждения по чл. 4, ал. 1 от договора и при същите условия , съгласно чл. 5, ал. 3, б. iv – ще му плати допълнително то възнаграждение по чл. 4, ал. 4, б. „a“ / в размер на 1 % от оборота реализиран от дружеството за съответната финансова година /, за периодите : а/ от приключване на предходната финансова година до датата на прекратяване на договора за възлагане на управлението и б/ след прекратяване на договора до вписване освобождаването на С. Б. от длъжност в Търговския регистър при Агенция по вписванията, но при всички положения за не по-малко от три месеца след прекратяване на договора за възлагане на управлението. Насетне исковата молба обосновава размера на претендираните суми, съгласно консолидирания финансов отчет на дружеството за 2016 г. / годината на прекратяване качеството му на неизпълнителен член на СД /. Въпреки взето решение от ОСА на „Скейл Фокус„ АД от 20.05.2016г. – за неосвобождаването му от отговорност, ищецът счита, че посочените възнаграждения му се дължат, доколкото такава отговорност не му е потърсена до предявяване на исковата молба. Предявява акцесорни искове за забава в изплащане на дължимите възнаграждения, съгласно условията за изискуемост уговорени в договора / чл. 5, ал. 4 /. Позовава се на уважаване, с влязло в сила съдебно решение, предходно предявени срещу ответника искове, за допълнителни възнаграждения за 2015 г., за които също има постановено решение на ОСА за неосвобождаването му от отговорност.

Ответникът оспорва предявените искове, като от наведените от него възражения първоинстанционният и въззивният съд са счели за основателно само едно: за ненастъпила предпоставка за изплащане на допълнителните възнаграждения, поради липса на взето решение от ОСА на „Скейл Фокус„ АД, за освобождаване на С. Б. от отговорност, като член на СД. С решение на ОСА от 20.05.2016г. същият не е освободен от отговорност за 2015г. и за 2016г. / за времето до прекратяване на членството му в СД / .

С допълнителната искова молба ищецът акцентира на формулировка в протокола от ОСА от 20.05.2016 г. – неосвобождаване от отговорност „ за бъдещи и/ или потенциални вреди„ / която не е част от формулирането на съответната точка от дневния ред, нито от формулировката на взетото решение, а от изявление на участник /. Счита, че с решението единствено е предоставена правна възможност на дружеството да претендира отговорност за такива вреди и от значение е липсата на подобна претенция. Противно тълкуване на чл. 5, ал. 3 от договора за възлагане на управлението ищецът изрично е посочил в противоречие с действителната воля на страните, доколкото го поставя в неравностойно с ответника положение и създава условия за злоупотреба с права .

Първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни останалите възражения на ответника, но е приел, че изплащането на претендираните допълнителни възнаграждения е обусловено освен от прекратяване на договора за възлагане на управлението и от освобождаването на ищеца от отговорност за дейността му в дружеството, каквото решение ОСА не е взимало. Приел е, че това са благодарствени по предназначението си възнаграждения, за осъществявано от ищеца управление с грижата на добрия търговец, в интерес на дружеството и на всички акционери, съгласно чл. 237, ал. 2 вр. с ал. 1 ТЗ. Освобождаването от отговорност е правомощие на ОС по чл. 221, т. 10 ТЗ и с него се признава полагането на дължимата грижа при воденето на дружествените дела. Липсата на такова признание води до отсъствие на втората изискуема предпоставка, посочена по-горе. Съдът е счел, че бездействието на дружеството ,за ангажиране отговорността на ищеца за причинени вреди, не се приравнява на недобросъвестност, по смисъла на чл. 25, ал .1 , изр. второ ЗЗД, в какъвто аспект ищецът е навел довод, още повече при наличието на данни за възникнали по време на управлението на Б. проблеми / изводими от свидетелските показания /.

Въззивният съд е потвърдил крайния резултат, като изрично е посочил, че при тълкуване разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от договора поотделно и във връзка с останалите му разпоредби, намира за материализирана с буквалното съдържание на разпоредбата действителната воля на страните, т.е. условие за заплащане на допълнителните възнаграждения е наличието на решение на ОСА за освобождаването на ищеца от отговорност. В подкрепа на последното съдът е посочил единствено уговорения срок, в който се дължи изплащане на възнагражденията - след приключване дейността на дружеството за съответната година, но не по - късно от 15 април на съответната година, следваща годината, за която тези възнаграждения са дължими - доколкото от тази клауза следва, че вземането на решение за освобождаване на член на СД от отговорност по необходимост изисква предварително запознаване и анализиране на информация относно финансово икономическото състояние на дружеството. Съдът е посочил две уредени от законодателя хипотези на освобождаване членовете на СД от отговорност - по чл. 221, т. 10 ТЗ, за периода на дейността им като членове на управителния орган и по чл. 240, ал. 3 ТЗ, за настъпили конкретни вреди, като последица от действията им като членове на управителния орган. И в двете хипотези, според съда, правомощието е на ОСА, като целта е защита интересите на АД и обезщетяване на причинените му вреди. Това право е суверенно, законодателят не е поставил изискване да е мотивирано и упражняването му не подлежи на контрол за законосъобразност и за целесъобразност от съда, тъй като това би било намеса във вътрешните дружествени отношения / в този смисъл се цитира решение по т.д.№ 345/2005 г. на ВКС/.

По правния въпрос :

В решение по т.д.№ 1698/2018г. на ІІ т.о. и решенията, към които същото препраща – по т.д. № 523/2008г., т.д. № 1035/2009 г. и т.д. № 696/2011 г. на II т.о., гр.д.№856/09г. на ІV г.о.; гр.д.№420/09г. на ІV г.о.; решение №502 от 26.07.10г. по гр.д.№222/09г. на ІV ГО; решение гр.д.№931/09г. на І г.о. на ВКС - е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл.20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля.

В допълнение към така дадения отговор, който се споделя напълно от настоящия състав, следва да се посочи, че индикатор за действително извършено, в съответствие с критериите на чл. 20 ЗЗД тълкуване, е мотивирането на съда с приложими в конкретната хипотеза принцип/и на тълкуването, спрямо всеки от преценимите критерии.

По основателността на касационната жалба :

Несъстоятелно е възражението на ответника, че спор, относно тълкуването на чл. 5, ал. 3 от договора за възлагане на управлението , не е въведен в предмета на делото. Ищецът се е позовал на нужда от тълкуване в допълнителната си искова молба и въззивният съд изрично е посочил извършено от него тълкуване. Доколкото резултатът от същото е възприемане буквалното съдържание на разпоредбата от договора и съдът не се е обосновал с приложими принципи на тълкуването, то същият по същество е приложил неправилно материалния закон и правилността на извода му подлежи на проверка от настоящата инстанция.

Клаузата на чл. 5, ал. 3 от ДВУ, приложима към всяко от претендираните вземания, визира на пръв поглед ясно условие за тяхното плащане – „ в случай, че [ С. Б. ] е освободен от отговорност за дейността на дружеството„. Действително, никоя друга договорна клауза не е относима към съдържанието на това условие, но критерий за тълкуване волята на страните, съгласно чл. 20 ЗЗД, е и „добросъвестността“. По арг. от чл. 25 ЗЗД, приложим както към действието на договорите в цялост, така и спрямо отделни техни клаузи, договореното условие следва да има съдържание, което допуска обективно установяване на сбъдването или несбъдването му, с цел реализиране на свързаните с него последици. Предвиденото в чл. 25, ал. 1, пр. второ ЗЗД е по същество законова гаранция за добросъвестно прилагане. Ако би се споделила тезата на ответника - че взаимната воля на страните е била условие да съставлява единствено позитивно решение за освобождаване членовете на СД от отговорност за дейността им, и доколкото такова няма, всяко друго решение на ОСА / като настоящото – за неосвобождаване на ищеца от отговорност за дейността му / или дори липсата на каквото и да било решение на ОСА по този предмет, е без значение за ангажиране на отговорността на дружеството - от една страна подобна воля не допуска обективно установяване на сбъдването или несбъдването на условието, а от друга – не позволява прилагане на въведената от самия законодател гаранция, за добросъвестното му прилагане в правоотношението между страните по сключения ДВУ – последиците на чл. 25, ал. 1 , пр. второ ЗЗД. Както правилно отбелязва ищеца, съдържанието на договорните клаузи следва да се тълкува в съответствие с правото на всяка от страните да претендира изпълнението на насрещната, доколкото договорите се сключват, за да се изпълняват. Условието за възникване основанието за плащане следва да е със съдържание, което да прави възможна защитата на всяка от страните досежно съществуването или несъществуването на това основание. При липса на каквото и да било волеизявление на ОСА, относно отговорността на членовете на СД, аналогично - при абстрактно и немотивирано решение „за неосвобождаване от отговорност„, необосновано с конкретно вредоносно поведение, приравнимо на правно нищо от самия ответник, ищецът не би могъл да се защити ефективно, защото не би могла да намери приложение и санкцията по чл. 25, ал. 1, пр. второ ЗЗД. Договорните клаузи следва да се тълкуват в съответствие с целите на договора, а допълнителните възнаграждения са очевидно договорени във взаимен интерес - стимулиране на ищеца, с цел реализиране на по-високи финансови резултати от дружеството. Нелогично е, с оглед целта на ДВУ и добросъвестността, взаимната воля на страните да е била пораждане правото на допълнително възнаграждение за ищеца да се основава на формална воля на ОСА по така предвиденото условие, независимо от обективно преценими към поведението на правния субект факти. Подобно тълкуване, както правилно сочи ищецът, допуска злоупотреба с права.

Предвид изложеното, настоящият състав намира, че с оглед целта на ДВУ и добросъвестността, клаузата на чл. 5, ал. 3 от същия следва да се тълкува в смисъл, че визираното от страните условие, за изплащане на допълнителните възнаграждения по чл. 4, ал. 3, б. iii и чл.4, ал.3 ,б. iv, предполага позитивно решение за освобождаване члена на СД от отговорност за дейността му или изрично решение за ангажиране на отговорността му, за конкретно посочени като причинени на дружеството вреди.

Именно такова тълкуване позволява приложението на чл. 240, ал. 3 ТЗ, според която разпоредба, членовете на СД по начало отговарят солидарно за причинени от дейността им вреди. Освобождаването на някои от тях от отговорност, какъвто е настоящият случай / останалите членове на СД са освободени от отговорност /, предполага мотивиране на причинност с поведението на всеки от тях, изискващо конкретика относно преценимите вреди .

Несъстоятелно е позоваването на ответника на ТР № 1/2002 г. по тълк.дело № 1/2002г. на ОСГК на ВКС. Преценката за целесъобразност на взетите от ОС на търговско дружество решения действително е изключена от съдебния контрол, но по искове, основани на защита на членствени права / чл. 74 ТЗ и чл. 71 ТЗ /. В случая се касае за претенция, в защита на засегнатата правна сфера на едно лице, не в качеството му на акционер,а като страна по договор с търговското дружество.

По съществото на касационната жалба:

Правилен е извода на въззивния съд, че действието на ДВУ между ищеца и дружеството - ответник, в качеството му на неизпълнителен член на СД, е продължило и след изтичането на 3-годишния срок по чл. 2, ал. 1 от договора, считано от 26.03.2012 г., т.е. и след 26.03.2015 г. до избора на нов СД – с решение на извънредно ОСА от 09.03.2016 г. . Съгласно чл. 244, ал. 7, пр. второ ТЗ, за сключване на договори с неизпълнителни членове на СД не е предвидена писмена форма за доказване, поради което сключването и действието им подлежи на установяване с всякакви доказателствени средства. Налице са писмени доказателства / платежни нареждания от 10.02.2016г., 10.03.2016г. и 08.04.2016г. /, представени от ответника с отговора на исковата молба, с които установява заплащано на ищеца възнаграждение, в качеството му на член на СД, за периода януари – март 2016 г.. Заплащаното възнаграждение предпоставя съществуващо между страните правоотношение, признато и за предходната 2015 г. / т.е. за спорния период след 26.03.2015 г. / с влязлото в сила решение по т.д.№ 5240/2017 г. на САС, потвърдило решение по гр.д.№ 8330/2016 г. на СГС, постановено по идентични като основание претенции на ищеца, но за предходната 2015г.. Предвид предявяване на исковата молба на 04.03.2021 г., претенцията на основание чл. 5, ал. 3 , б. iii от договора, не е погасена по давност / общата 5 - годишна /. С оглед визирания в договора срок за изплащане на възнаграждението по чл. 5, ал . 3, пр. iii , който следва да се приеме, че реципрочно обвързва дружеството, за произнасяне и по преценимата предпоставка за изплащането му / решение за освобождаване члена на СД от отговорност – със съдържание, съгласно даденото по-горе тълкуване на разпоредбата, в съответствие с принципите по чл. 20 ЗЗД /, претенцията основана на същата разпоредба се явява основателна, както и акцесорната претенция за мораторна лихва, за претендирания период 04.03.2018г. – 04.03.2021г., съобразен със срока на приложимата погасителна давност, съгласно чл. 111, б.“в“ ЗЗД, принципно изискуема от 10.03.2016 г., съгласно чл. 5, ал. 2 от ДВУ от 26.03.2012г.. Бездействието на ответника в постановяване на решение, с дължимото съгласно даденото по-горе тълкуване съдържание, следва да бъде зачетено с последиците на чл. 25, ал. 1, пр. второ ЗЗД. Съгласно допълнително споразумение към договора от 26.03.2012г. , сключено на 14.12.2012 г., последно договореното месечно брутно възнаграждение на ищеца възлиза на 7 500 лева. Разпоредбата на чл. 5, ал. 3, б. iii от ДВУ, в отлика от предходната – б.ii - предвижда изплащането на „три допълнителни месечни възнаграждения по чл. 4, ал.1 „, а не три допълнителни брутни месечни възнаграждения. Настоящият състав намира, че при изричното препращане към чл. 4, ал. 1, така уговореното допълнително възнаграждение следва да се приеме дължимо в размер след спадане на дължими данъци и осигуровки, каквото възражение ответникът изрично е противопоставил. Този му месечен размер възлиза на 6 448,14 лева / доказано изплатения, съгласно чл. 4, ал. 1, размер на месечно възнаграждение за предходните прекратяването на договора месеци /. Така допълнителното възнаграждение по чл. 5, ал. 3, б.iii от ДВУ, възлиза на 19 344,42 лева. Еднократното изплащане на това допълнително възнаграждение, с прекратяването на договора, не е договорено в размер от месечното възнаграждение, реципрочен на продължителността на мандатното правоотношение, за какъвто и да било период от действието на ДВУ. Законната лихва за забава върху същото, за периода 04.03.2018г. – 04.03.2021г. възлиза на 5 894,54 лева.

Следователно, касационната жалба в частта й срещу отхвърлената претенция на С. Б., за изплащане на еднократно допълнително възнаграждение, на основание чл. 5, ал. 3 ,б. iii от ДВУ- до размера на 19 344,42 лева и за изплащане обезщетение за забава в издължаването му,, за периода 04.03.2018 г. – 04.03.2021 г., до размера от 5 894,54 лева, се явява основателна и в тази му част въззивното решение следва да се отмени, с частично уважаване на исковете до посочените размери.

В останалата си част касационната жалба е неоснователна, предвид следното:

Съвместното тълкуване на чл. 5, ал. 3, б.iv във връзка с чл. 4, ал. 4 и чл. 5, ал. 3 / повторна ал. 3 в структурата на чл. 5, относима към срока за изплащане на възнаграждението по чл. 5, ал. 3, б.iv от ДВУ / навеждат на извод, че се касае за възнаграждение по изричната преценка и решение на ОСА, каквато е и доказаната по делото практика на ответното дружество. Последователно е разбирането на ВКС, че тълкуването по чл. 20 ЗЗД е допустимо и въз основа поведението на страните , вкл. от начина на приложение на оспорваната норма в правоотношението помежду им, за предходни периоди от неговото развитие / така в решения по гр.д.№ 992/2018г. на ІІІ г.о., т.д.№ 1356/17 г. на І т.о., т.д.№ 3033/18г. на І т.о. на ВКС и др. /.

Съображенията за това тълкуване са следните : 1/ в разпоредбата на чл. 5, ал. 3, б.iii присъдимото възнаграждение е посочено в членувана форма - дружеството се задължава да заплати на С. Б. допълнително то възнаграждение по чл. 4, ал. 4, б.“а“ и допълнително то възнаграждение по чл. 4, ал. 4 , б.“б“ ; 2/ чл. 5, ал. 3 / втората с този номер - ДВУ съдържа дублиращи се ал. 2 и ал. 3 на чл. 5 / предвижда заплащането му след годишно счетоводно приключване дейността на дружеството за съответната финансова година, но не по - късно от 15 април на годината, следваща годината за която тези възнаграждения са дължими; от тази разпоредба е видно, че се касае за възнаграждение, принципно предвидено като възможност за всяка отделна финансова година, както и че за дължимостта му подлежат на задължително съобразяване годишните счетоводни резултати от дейността на дружеството; 3/ чл. 4, ал. 4 от ДВУ – към която чл. 5, ал. 3 изрично препраща, визира „право [ на ищеца ] да получава допълнително възнаграждение при реализиране на добри финансови резултати от Дружеството; 4/ от представени по делото протоколи от ОСА на ответното дружество, вкл. касаещи дължими на ищеца възнаграждения, е видно титулуването на възнагражденията по чл. 4, ал. 4, б.“а“ от ДВУ като „тантиеми„ , както и последователната практика на определянето им за дължими в конкретен размер, с решение на ОСА; 5/ чл. 5, ал. 3, б. iv изрично посочва периоди, за които това възнаграждение се дължи, всеки от които обвързан именно с факта на прекратяване на ДВУ / сравнение с чл. 4, ал. 4 , б. „с“ от договора /. От съвкупния анализ на посоченото по-горе, настоящият състав приема, че чл. 5, ал. 3, б. iv от ДВУ следва да се тълкува като клауза, единствено признаваща на члена на СД право да получи възнаграждение то по чл. 4, ал. 4 от ДВУ / каквото право по начало има, при определени предпоставки, за всяка отделна година / и в случай на прекратяването на договора му преди изтичане на съответната година. Това не е отделно и самостоятелно възнаграждение, дължимо при прекратяване на договора, а възнаграждението, определимо по реда на чл. 4, ал. 4, но съобразено с факта на прекратяване на договора за съответната финансова година и доколкото не е ангажирана отговорността на съответния член на СД за претърпени от дружеството вреди. Присъждането му е с изрично решение на ОСА, видно от установената практика в ответното дружество / протоколи от ОСА от 10.06.2013г., 15.06.2015г., 07.11.2016 г./ , в чиято / на ОСА / дискреция последователно във времето е била преценката на заложеното в разпоредбата абстрактно понятие „добри финансови резултати„, въз основа на годишното счетоводно приключване на дейността на Дружеството. Не случайно годишното счетоводно приключване е залегнало като изрично условие, с което е обвързан и срока за определяне на възнаграждението, в хипотеза на вече прекратен ДВУ / чл. 5, ал. 3 – втората с тази номерация ,предвид дублирането, упоменато по-горе /. Само при това тълкуване на нормата на чл. 5, ал. 3, б.iv, всички останали цитирани по-горе разпоредби намират своя логически смисъл и кумулативна приложимост. При това тълкуване клаузата на чл. 4, ал. 4 от ДВУ не се явява нищожна, поради противоречие с чл. 221, т. 5 ТЗ, независимо дали би се приело, че нормата намира приложение за всички видове възнаграждения на неизпълнителните членове на СД или само за изрично предвидените в нея / арг. от чл. 221, т.11 вр. с т. 5 ТЗ /. Според § 1, т. 21 ЗОДФЛ „тантиеми“ / с каквото основание тези възнаграждения са гласувани от ОСА на „Скейл фокус„АД/ са възнагражденията, изплащани на управители и ръководители на предприятия след облагане на печалбата с данък, изразени в процент от печалбата, дохода, оборота или други икономически показатели на предприятието. Това са възнаграждения за принос на конкретните лица към добрите финансови резултати от дейността на дружеството и видно от представените протоколи от ОСА решенията за тях са съобразявани с личността на конкретния член от СД, а не единствено от наличието на добри финансови резултати. Допълнителното възнаграждение по чл. 4, ал. 4, б.“а“ от договора не е уговорено директно в процент от „оборота„, а и при предпоставката „добри финансови резултати„, без да са заложени конкретни критерии за определянето им като такива в самия договор, нито да е безспорно приравняването им на реализирана печалба / арг. от чл. 4, ал. 4, б.“б“, определящ допълнително възнаграждение за „положителен финансов резултат“ с конкретни параметри /. Поради това следва да се приеме, че определянето на такова допълнително възнаграждение изисква конкретна преценка за целесъобразност, извършвана с решение на ОСА / тълкуване на чл. 4, ал. 4 в съответствие с практиката в ответното дружество, с чл. 221, т. 5 и т.11 ТЗ и чл. 16, ал. 5 от Устава на дружеството /, която преценка съдът не може да изземе, а и обективно не би могъл да извърши. Несъстоятелен е довода на ищеца, че с делегираните на И. А. правомощия от ОСА от 12.12.2012г., за сключване на договори с членовете на СД / извън изпълнителните такива /, е делегирано нему и правото на органа по чл. 221, т. 5 ТЗ да определи възнагражденията на тези членове на СД, поради което същите следва да се считат окончателно определени – като предпоставки за изплащането им и по размер - със сключването на договорите, без необходимост от допълнително решение на ОСА за тяхното присъждане. Преди всичко, решение от ОСА на 12.12.2012г. в посочения смисъл няма – предоставеното на И. А. право има за предмет сключване на допълнителните споразумения за изменение на дължимото месечно възнаграждение по чл. 4, ал. 1 от първоначално сключените договори, а не тези по ал. 4 на същата разпоредба. Независимо от това, визираната в чл. 4, ал. 4 обща предпоставка - „добри финансови резултати„, преценими въз основа годишното счетоводно приключване дейността на дружеството - обективно предпоставя аналитична и оценъчна дейност. Именно установената с протоколи от ОСА практика, на изрично вземани от ОСА решения за изплащане на възнаграждения по чл. 4 , ал. 4 от договорите, оборва тезата на ищеца, че такава оценъчна дейност е била предоставена в компетенциите на това лице. Действително, от протоколите от ОСА е неустановимо дали определянето на т. нар. „тантиеми„ е в размер съгласно начина, предвиден в чл. 4, ал. 4, б.“а“ / 1 % от оборота за съответната финансова година /, освен че е установим факта за определянето им на база неразпределена печалба за конкретна година. Ищецът, обаче, не е възразил, че така присъжданите тантиеми имат своето основание именно в разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от сключените договори с членовете на СД. В протокола от ОСА от 20.05.2016г. изрично е отразено вземането на решения, да не се изплащат в полза на С. Б. тантиеми за 2015г., на основание чл. 4, ал. 4, б.“а“ и б.“б“ от договора.

Тълкуването на чл. 4, ал. 4 от договора не е в конфликт с тълкуването на чл. 5, ал. 3 от същия. Освобождаването от отговорност на ищеца, въведено с чл. 5, ал. 3, е единствено условие за изплащане на възнагражденията по чл. 5, ал. 3, б. iii / така и при бездействие на дружеството за постановяване на конкретно решение, съгласно даденото по-горе тълкуване, в който случай условието следва да се счита сбъднало се / и допълнително условие за изплащане на възнаграждението по чл. 4 , ал. 4 при прекратяване на договор с член на СД, към която разпоредба чл. 5, ал. 3, б. iv единствено препраща, уреждайки специфика на определянето му спрямо факта на прекратяването. Условието на чл. 5, ал. 3 предполага засегнат негативен и/или позитивен интерес на дружеството – реално увреждане на патримониума му, чрез намаляването му или чрез пропуснати ползи от действията на съответния член на СД. Условието на чл. 4, ал. 4 предполага приложим количествен критерий от управлението на дружеството, като всяко от двете условия има самостоятелно действие. Възможно е с поведението си члена на СД да не е увредил дружеството, но независимо от това да не са постигнати и „добри финансови резултати„, както и противното, но липсата на което и да е от двете условия би изключило дължимостта на допълнителното възнаграждение по чл. 4, ал. 4 от договора. Вярно е, че абстрактността на критерия „ добри финансови резултати„ позволява злоупотреба с права, но този недостатък не е преодолим по начина, приложен за допълнителното възнаграждение по чл. 5, ал. 3, б. iii от договора, именно предвид тази му абстрактност и доколкото е обективирано изрично волеизявление на ОСА / от 07.11.2016 г. /, което отрича наличието му за конкретния член на СД, в аспект на горните разсъждения, че условието на чл.4, ал. 4 е прилагано в практиката на дружеството не единствено при „добри финансови резултати“ на дружеството, а с оглед приноса на конкретния член на СД за така постигнатите резултати.

С оглед гореизложеното, въззивното решение в частта му, с която е потвърдено отхвърлянето на иска, основан на чл. 5, ал. 3, б. iv от ДВУ и акцесорната претенция за лихва за забава върху главницата по същия, следва да бъде потвърдено, макар по различни от изложените от въззивния съд съображения.

Съобразно уважена към отхвърлена част от исковете следва да се коригира и отговорността за разноски във всички инстанции, както следва: Общата цена на предявените искове е 161 657,80 лева. С оглед правния резултат в настоящата инстанция, уважените искове са в размер на 25 238,96 лева, а отхвърлените – в размер на 136 418,84 лева. Отговорността за разноски за предходните две инстанции не подлежи на корекция за прекомерност в настоящата, а единствено на определяне припадаща се част от същите, съобразно уважена към отхвърлена част от исковете. Така за първоинстанционното производство , ищецът има право на разноски в размер на 1993,25 лева, а ответникът – на 6 329,05 лева. Във въззивна инстанция са доказани понесени единствено от ищеца разноски, от които – съобразно уважена към отхвърлена част от исковете - същият има право на сума от 2 120,19 лева. В касационна инстанция ответникът е възразил за прекомерност на договореното за процесуалния представител на ищеца и доказано заплатено възнаграждение от 7 950 лева, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Настоящият състав намира възражението неоснователно, като се съобрази, че се касае за защита по 4 обективно съединени иска, при фактическа и правна сложност на спора, предпоставена от спецификата на тълкуването и приложението на чл. 20 ЗЗД, и предвид значителния размер на защитавания материален интерес. С оглед понесените в касационна инстанция разноски и правния резултат, касаторът има право на възмездяване сума в размер на 2 124,87 лева, а ответникът – на сума от 3 122,33 лева.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение № 789/20.12.2023 г. по т.д.№ 504/2023 г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която е потвърдено решение № 260694/04.05.2023 г. по т.д.№ 2905/2021г. на Софийски градски съд, за отхвърляне предявените от С. Г. Б. против „Скейл Фокус„ АД искове : 1/ с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 244, ал.7 ТЗ – за заплащане на сумата от 19 344,42 лева, представляваща допълнително възнаграждение по чл. 5, ал. 3, б. iii от договор за възлагане на управление, сключен между страните на 23.06.2012г. и 2/ с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сума в размер на 5 894,54 лева – обезщетение за забава в издължаване на главницата , за периода 04.03.2018 г. – 04.03.2021г., както и в частта по присъдени в полза на „ Скейл Фокус„ АД разноски за първоинстанционното производство, над размера от 6 329,05 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА „Скейл Фокус„ АД , на основание чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 244, ал. 7 ТЗ, да заплати на С. Г. Б. сумата от 19 344,42 лева, представляваща допълнително възнаграждение по чл.5, ал.3, б. iii от договор за възлагане на управление, сключен между страните на 23.06.2012 г., ведно със законната лихва за забава върху същата, считано от 05.03.2021 г..

ОСЪЖДА „Скейл Фокус„АД , на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да заплати на С. Г. Б. сума в размер на 5 894,54 лева – обезщетение за забава в издължаване на главницата по предходния иск, за периода 04.03.2018 г. – 04.03.2021 г..

ПОТВЪРЖДАВА решение № 789/20.12.2023 г. по т.д.№ 504/2023 г. на Софийски апелативен съд в останалата му част.

ОСЪЖДА „Скейл Фокус„ АД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на С. Г. Б. понесените от същия разноски: за първоинстанционното производство, в размер на 1 993,25 лева, за въззивното производство , в размер на 2 120,19 лева и за касационното производство, в размер на 2 124,87 лева или общо сумата от 6 238,31 лева.

ОСЪЖДА С. Г. Б., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „Скейл Фокус“АД понесените от дружеството разноски за касационна инстанция, в размер на 3 122, 33 лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

В съответствие с ТР № 1/10.02.2012г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС:

Председателят на състава удостоверява обстоятелството,че съдебният акт не носи подпис на член – съдия Ивайло Младенов, починал след произнасянето, но преди изготвянето му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: