Оспорване на договор за заем при дописване след подписване

Текстът на акта

Ключови фрази

9

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50063

София, 12.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на тридесети март, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1766 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. Д. срещу решение № 1872 от 13.12.2021 г. по в. гр. д. № 1945/2021 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 261530 от 07.05.2021 г. по гр. дело № 7328/2020 г. на Варненски районен съд, с което са уважени предявените от Ж. Н. К. срещу касатора Д. частични искове с правно основание чл. 422 ГПК, като е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът Д. дължи на ищеца К. сумата 20 000 лева, представляваща част от сумата 44 000 лева, дължима по договор за паричен заем от 10.05.2012 г., ведно с мораторна лихва в размер на 4 811. 11 лв., за периода: 12.05.2017 г. – 12.10.2019 г., съставляваща част от сумата 10 804. 44 лв., както и със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.04.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 1706/24.04.2020 г. по ч. гр. д. 4138/2020 г. на Варненски районен съд.

Касаторът - ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на процесуалния закон и поради необоснованост. Твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, извеждайки извода за недоказаност на оспорването досежно вписване след сключване на процесния договор за заем и без знанието на ответника на сумата 44 000 лв. като заемна такава и на падежа за връщане на заема. Счита, че това е така, защото не са кредитирани показанията на водения от него свидетел и не е допусната поисканата още в първата инстанция графологична експертиза за това, че ръкописно изписаните сума и падеж с химикал не са положени от ответника и са поставени, дописвани, след подписване на процесния договор. Поддържа и, че е налице противоречие в показанията на свидетелите на страните, което окръжният съд не е коментирал, нито е обосновал защо кредитира само показанията на свидетелите на ищеца, които са заинтересеовани по смисъла на чл. 172 ГПК. Моли обжалванааото решение да бъде отменено като неправилно и да му бъдат присъдени сторените съдебно – деловодни разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба – Ж. Н. К. изразява становище за нейната неоснователност, като моли атакуваното решение като правилно да бъде оставено в сила. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски.

С определение № 50949 от 15.12.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд служебно да формулира задачата на експертиза за установяване на обстоятелства от значение за изхода на спора, при въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Съгласно практиката на ВКС, уеднаквена с ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е задължен да допусне експертиза и да формулира задачата й, при въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи в първоинстанционното решение. По настоящото дело, с въззивната жалба ответникът е въвел оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съдопроизводствено нарушение във връзка с недопускане на своевременно поискана в първото открито с.з. графологична експертиза с формулирана задача, в резултат на което са останали неизяснени обстоятелства от значение за изхода на спора, най – вече възражението за неистинност на договора за заем в удостоверителната му част поради попълване на заетата сума и падежа на заема не от заемополучателя и то след подписване на договора от страните. Процедирайки по този начин Варненски окръжен съд не е съобразил задължителните разяснения в горепосоченото тълкувателно решение, допускайки съществено нарушение на съдопроизводствените правила, регламентиращи правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора.

Касационната жалба е основателна.

Предявените искове са с правно основание чл. 422 ГПК за установяване на парични задължения /главно и акцесорно/, произтичащи от писмен договор за заем между страните, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

В исковата молба, ищецът поддържа, че на 10.05.2012 г. е сключил с ответника договор за паричен заем, по силата на който последният в качеството си на заемополучател е получил от заемодателя сумата 44 000 лева, предадена му непосредствено преди подписване на договора, която е следвало да върне в срок до 10.05.2017 г.. Поради забава на изпълнението на задължението за връщане на паричната сума, срещу ответника е било образувано заповедно производство по ч. гр. д. № 14138/2020 г. на Варненски районен съд и е била издадена заповед за изпълнение № 1706/24.04.2020 г., срещу която ответникът е подал възражение в срока по чл. 414 ГПК.

Ответникът е оспорил в отговора на исковата молба предявените искове, излагайки твърдения, че с ищеца са били в приятелски отношения и през месец май 2012 г. го посетил в [населено място], придружаван от И. М., когато споделил, че планира ремонт на апартамента си, който отлага, защото има финансови затруднения. Ищецът му предложил да му даде паричен заем и страните се споразумяли за заем в размер на 5 000 лева. Тогава ищецът предоставил на ответника непопълнен бланкетен договор за заем, като настоял да го подпише с обяснение, че ще попълнят сумата по - късно през деня, когато ще стане и предаването й. Така ответникът, който не виждал възможност за злоупотреба от страна на ищеца поради отдавнашното им познанство, подписал договора без да е попълнен. След като изминала повече от седмица и не получил нито договора, нито плащане, нито банково бордеро, започнал да звъни на ищеца, но същият не му отговарял. След около месец се разбрали по телефона ищецът да не му дава пари и да анулират подписания договор, като ищецът обещал да скъса единствения екземпляр от същия. Едва при получаването на книжата по настоящото дело ответникът разбрал, че това не е изпълнено, както и видял, че в празните при подписването полета за предадена сума е попълнена такава от 44 000 лева, без реално да е предадена, и за срок на връщане на сумата – датата 10.05.2017 г.. Оспорва да е получавал посочената парична сума. Предявява възражение за унищожаемост на договора за заем поради измама, на основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД, поддържайки, че ищецът умишлено го е въвел в заблуждение, че ще му даде в заем сумата от 5 000 лв., което така и не се е случило. Отделно счита, че клаузата на чл. 1 от процесния договор е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД, поради това, че не отговаря на обективната действителност – поради липсата на реално получаване на сумата от 44 000 лева, както и поради това, че противоречи на чл. 3, ал. 1 Закона за ограничаване на плащанията в брой.

Въззивният съд е приел за установено в процеса, че между ищеца Ж. Н. К., в качеството му на заемодател, и ответника И. А. Д., в качеството му на заемател, е сключен договор за заем от 10.05.2012 г., по силата на който заемодателят се е задължил да предаде на заемателя сумата 44 000 лева, а последният се е задължил да върне същата при условията на договора. Посочил е, че в чл. 2 от договора за заем е удостоверено, че предаването на цялата заемна сума е извършено непосредствено преди подписване на договора, като съгласно чл. 3 заемната сума е договорено да бъде върната в срок до 10.05.2017 г.. Счел е, че наведените от ответника доводи – защита срещу предявените искове са два: 1/ че парична сума по процесния договор не му е предадена и 2/ че след полагането на подписа му върху бланката – договор са добавени, не от него, ръкописно изписаните: заемна сума от 44 000 лв. и дата на връщане на заема – 10.05.2017 г., при което липсва съгласие за сключване на процесния заемен договор. Намерил е и двата за неоснователни. Посочил е, че с въззивната жалба са въведени оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с оставеното без уважение доказателствено искане на ответника за назначаване на графологична експертиза със задача да отговори на въпроса дали описаната в договора за заем от 10.05.2012 г. сума, цифром и словом, и датата - падеж за връщането й, са изписани от ответника И. Д., което доказателствено искане е преповторено в самата въззивна жалба. С определение № 3121/08.09.2021 г. по в. гр. д. № 1945 /2021 г., Варненски окръжен съд е оставил без уважение искането на ответника за допускане на графологична експертиза с горепосочената задача, направено пред първоинстанционния съд, тъй като е счел, че фактът, който се опитва да докаже страната е неотносим към предмета на спора. Въззивникът – ответник се е оплакал също във въззивната си жалба, че сключването на договор за заем в размер на 20 000 евро не може да бъде установявано със свидетелски показания поради изричната забрана на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Оспорил е кредитирането на свидетелските показания на свидетелите на ищеца /негови съпруга и син/, които освен заинтересовани по смисъла на чл. 172 ГПК, намира и за противоречиви и взаимноизключващи се.

Въззивният съд, анализирайки приетите писмени и гласни доказателства, е посочил, че подписаният от ответника договор за заем се ползва с формална доказателствена сила относно факта на писменото изявление и неговото авторство. Предвид съдържанието на чл. 2 от процесния договор, съдържащ изявление на двете страни за предаването и получаването на посочената в текста на договора сума от 44 000 лева, е приел за установени тези обстоятелства. Кредитирал е изцяло показанията на свидетелите на ищеца. Счел е, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК относно свидетелските показания, не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, за които факти са допуснатите по делото гласни доказателства. В случаи, в които страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен; каква е била действителната обща воля на страните, уговорките относно изпълнението на договора; как са изпълнявани задълженията по него след сключването му, а при наличие на документ за предаване на сумата, няма забрана за установяване със свидетелски показания на останалите елементи на договора. Не е кредитирал показанията на свидетеля М. /свидетел на ответника/, считайки ги за хаотични, несвързани, вътрешно противоречиви и некореспондиращи с останалия доказателствен материал.

Варненски окръжен съд е посочил, че частният свидетелстващ документ се ползва с формална доказателствена сила и поради това при оспорване верността на отразените в него обстоятелства не се открива производство по установяване на истинността му по смисъла на чл. 193, ал. 1 ГПК, защото преценката на съда за верността на съдържащите се в него изявления се основава на всички доказателства по делото. Посочил е също, че ответникът оспорва реалното предаване на уговорената с процесния договор за заем парична сума, което оспорване не е доказано, с оглед съдържанието на чл. 2 от договора за заем. Изявлението за предаването и получаването на сумата в текста на договора, подписан от двете страни, се ползва с материална доказателствена сила, която е съобразил при оспорване от длъжника на този факт. Решаващият съд е счел за неоснователно направеното от ответника оспорване и досежно твърдението за вписване след сключване на договора и без знанието на заемополучателя на сумата от 44 000 лева и на датата – падеж за връщане на заемната сума.

При горепосочените решаващи правни съображения предявените установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК са уважени изцяло. Те обаче са изведени, в нарушение на процесуалния закон, съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване.

Варненски окръжен съд не се е произнесъл по наведеното в отговора на исковата молба възражение на ответника за унищожаемост на процесния договор за заем поради измама, с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД, като по този начин е пропуснал да обсъди всички доводи и възражения на ответника, включени в предмета на спора, в нарушение на процесуалната норма на чл. 236, ал. 2 ГПК, което нарушение е съществено.

Допуснатите и изслушани гласни доказателства по делото за посочените обстоятелства в определението на първоинстанционния съд от о.с.з. от 25.11 2020 г., допустими за последните, но недопустими за сключването на процесния договор и за предаването на заемната сума по него съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 6 ГПК, са противоречиви. Доведеният от ответника свидетел И. М. е заявил, че заедно с ответника отишли в заложната къща на ищеца в [населено място], където трябвало да се дадат парите по процесния договор за заем. Ответникът излязъл от там с една празна бланка, формуляр, на която било написано единствено името на ответника, но липсвали цифри и години, парична сума, като свидетелят не е видял предаване на никакви пари. Впоследствие се състояла друга среща в [населено място], при която „най-вероятно“ договорът е подписан от ответника, отвън пред барчето, на предния капак на колата, като свидетелят заявява, че е присъствал на подписването. Посочва, че тогава само се е говорило за някаква голяма сума от порядъка на 40 000 лева – 50 000 лева., но в крайна сметка страните се разбрали за сумата 5 000 лева, която обаче не била предадена на ответника. Свидетелят М. е заявил, че не знае каква е причината за подписване на договора, но двете страни обсъждали доста неща, вкл. какъв бизнес искат да правят. Според свидетеля Н. К. – син на ищеца, заедно с баща си, предали на И. Д. сумата 20 000 евро във [населено място], пред дома на последния, пред неговия гараж, където е бил разписан договора за заем, на капака на колата, в присъствието на свидетеля М.. Заявява, че парите били в джобовете им и били предадени на ръка, като ответникът ги преброил. Тогава ответникът казал, че тези пари може да не му стигнат и поискал още 5 000 лева, така заетите парични средства станали общо 44 000 лева. Свидетелят разбрал, че тези 5 000 лв. били дадени на ответника при неговото по - късно отиване до [населено място]. Свидетелката А. К. – съпруга на ищеца, е заявила, че е присъствала на срещата между страните и свидетеля М. в [населено място], в заведението на техни близки, когато на ответника били дадени 5 000 лева, което било може би една седмица след даване на голямата сума от 20 000 евро. Сумата от 5 000 лева била предадена лично пред нея. Съпругът й не е имал заложна къща, но той и ответникът имали уговорка за извършване на съвместна дейност, свързана с площадка за склад. При противоречивите и взаимноизключващи се показания на двете групи свидетели на ищеца и на ответника, въззивният съд не е изложил мотиви защо кредитира показанията на свидетелите на ищеца, въпреки евентуалната им заинтересованост в полза на ангажиралата ги страна на основание чл. 172 ГПК /свидетелите са съпруга и син на ищеца/. Същевременно не е кредитирал незаинтересованите показания на свидетеля на ответника, като необосновано и неаргументирано ги е намерил за хаотични, несвързани, вътрешно противоречиви и некореспондиращи с останалия доказателствен материал. В този контект той не е извършил съответстваща на процесуалния закон преценка на гласните доказателства, респективно на цялата съвкупност от доказателствен материал по делото, в мотивите на решението си, отново в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, съставляващо касационно основание за неправилност на въззивния акт.

Основното възражение на ответника като способ на защита срещу предявените искове е, че процесният договор за заем е неавтентичен частен свидетелстващ документ, тъй като след полагането на подписа на заемополучателя върху непопълнената бланка – договор са добавени, не от него, ръкописно изписани: заемната сума от 44 000 лв. и датата на връщане на заема – 10.05.2017 г., при което липсва съгласие за сключване на заемния договор. Неправилно въззивният съд е приел, че не е следвало първоинстанционният съд да открива процедура по чл. 193 ГПК по оспорване истинността на договора за заем от 10.05.2012 г. във връзка с гореизложеното възражение на ответника. Последното се свежда до твърдение, че съдържанието на текста е било подправено след изготвянето на документа, респективно че е положен подпис върху непопълнен договор - бланка, който впоследствие е допълнен с текст, който не съответства на волята на заемополучателя. В този случай е налице неистинност на документа, която подлежи на проверка в производството по чл. 193 ГПК и при установяването й, ще се обори формалната доказателствена сила на частния документ, защото изявлението не принадлежи на лицето, сочено за негов автор. Налице би бил неавтентичен документ, доколкото автентичността зависи не само от авторството на подписа, но и от авторството на подписаното изявление. В гореизложения смисъл е решение № 74 от 13.05.2015 г. по гр. д. № 4426/2014 г. на ВКС, III г. о., чиито разрешения се споделят от настоящия съдебен състав. Тежестта за доказване на тази неавтентичност, съобразно правилото на чл. 193, ал. 3 ГПК е върху ответника, като са допустими всички доказателствени средства по ГПК. Заемополучателят е поискал своевременно, в отговора на исковата молба, графологична експертиза за установяване на твърдяната горепосочена неавтентичност на договора за заем, преповторена във въззивната му жалба, ведно с наведено оплакване за допуснато процесуално нарушение от първата инстанация, при което делото не е изяснено от фактическа страна. Това доказателствено искане е оставено без уважение от двете инстанции поради неотносимостта му към предмета на спора. Събразно задължителните разрешения в т. 3 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и даденият отговор на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване, Варненски окръжен съд е следвало, намирайки за непрецизна поставената задача на поисканата експертиза, сам да я уточни и формулира, за да отстрани допуснатото от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, наведено в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, довело до лишаване от възможност на ответника да докаже възражението си за неавтентичност на процесния договор, съставляващо част от спорния предмет по делото. Като не е сторил това, сам е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, съставляващо основание за касиране на обжалваното решение, тъй като се е отразило на правилността на последното.

Въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалния закон /чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 193, ал. 2 ГПК и чл. 266, ал. 3 ГПК/ и като такова то е неправилно, постановено при нееизяснена фактическа обстановка, и следва да бъде отменено, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. Тъй като се налага извършването на съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК, въззивната инстанция следва да допусне комплексна химико - графологична експертиза, с участието на вещо лице графолог и вещо лице инженер – химик, със задача да дадат заключение дали са добавени, впоследствие, след подписване на процесния договор за заем , ръкописно изписаните текстове за заемната сума от 44 000 лева – цифром и словом и за датата на връщане на заема – 10.05.2017 г., на първа страница от договора, и от кого , в случай, че това е възможно, като изследват и дали е налице полагане на горепосочените текстове с различно пишещо средство в сравнение с другото съдържание на договора. Разноските за експертизата следва да се възложат в тежест на ответника. При новото гледане на делото от въззивния съд следва да бъде разгледано и обсъдено в мотивите на въззивното решение възражението на ответника за унищожаемост на процесния договор за заем поради измама, с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД, както и да бъде извършена мотивирана съвкупна преценка на гласните доказателства, при съобразяване с нормата на чл. 172 ГПК, и съответствието им с останалия доказателствен материал.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1872 от 13.12.2021 г. по в. гр. д. № 1945/2021 г. на Варненски окръжен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Варненски окръжен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: