Отговорност при катастрофа на пешеходна пътека и оказване на помощ на пострадалия

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на телесна повреда при управление на МПС в квалифицирани случаи * автотехническа експертиза * протокол за оглед на местопроизшествие

Р Е Ш Е Н И Е

№ 92

София, 25 февруари 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети декември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Невена Грозева

ЧЛЕНОВЕ: Даниел Луков

Бонка Янкова

при участието на секретар Ил. Петкова и в присъствието на прокурора от ВП Р. Славова, като изслуша докладваното от съдията Даниел Луков наказателно дело № 1002/2024 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия Н. К. и жалба от повереника на частната обвинителна М. Т. срещу въззивно решение № 17 от 04.09.2024г. на Военно-апелативен съд - София, постановено по внохд № 28/2024г. по описа на същия съд.

В жалбата от защитника на подсъдимия се изтъкват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като нарушението на процесуалните правила е довело и до неправилно приложение на материалния закон. Претендира се непълнота на доказателствата, довело до неизясняване на предмета на доказване, както и превратно тълкуване на събрания доказателствен материал. Съдът не бил взел всички мерки за разкриване на обективната истина, с което се допуснало нарушение по чл. 13 от НПК. Съдът бил нарушил и чл. 14 от НПК, тъй като решението било взето не въз основа на вътрешно убеждение, основано на пълно, всестранно и обективно изследване на всички обстоятелства по делото, а в резултат на превратно тълкуване на доказателствата, без да бъдат обсъдени доводите на защитата. Съдът нарушил и чл. 305, ал. 3 от НПК, тъй като не посочил кои обстоятелства са били приети за установени, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение. По делото не било доказано наличието на удар, т.е. ПТП, тъй като пострадалата в своите показания от досъдебното производство и в с.з. от 27.02.23г. не посочвала, че е ударена от автомобила на подсъдимия, а и в съдебното следствие се наблюдавали противоречия в нейните показания, които не били обсъдени. За наличието на удар между автомобила на подсъдимия и пострадалата ВоАС се позовал на показанията на разпитаните по делото поемни лица П. и Х., без да съобрази, че те са служители на военна полиция, както и че не могат да бъдат свидетели за извънпроцесуалните изявления на подсъдимия по време на извършения оглед на местопроизшествие. Въззивната инстанция неправилно отказала да приеме обясненията на подсъдимия, че пред него е имало друг автомобил, както и че е имало джип, приближаващ се с висока скорост към него отдясно. Тези обстоятелства не били съобразени и обсъдени от апелативния съд, както и не било обсъдено в кой момент подсъдимият е забелязал пострадалата. Липсвали каквито и да било съображения защо обясненията на подсъдимия не се кредитират, при положение, че няма друго пряко доказателство, което да ги оборва. Според защитата останал неизяснен и въпросът дали увреждането на прешлена на пострадалата се намира в причинно –следствена връзка с настъпилото ПТП. Като нарушения на материалния закон се оспорва нарушението на чл. 119, ал. 1 от ЗдВП, като се твърди, че същото няма връзка със станалото ПТП. Твърди се също така, че неправилно съдът е отказал да приложи привилегирования състав по чл. 343а от НК, независимо от обстоятелството, че са налице всички предпоставки за това. Претенцията за явна несправедливост на наложеното наказание се аргументира с обстоятелствата по делото, които предполагали определянето на наказанието да бъде в неговия минимален размер от три месеца лишаване от свобода.

Иска се отмяна на решението на въззивната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно се иска подсъдимият да бъде оправдан или да му бъде намалено наложеното наказание.

В жалбата от повереника на пострадалата Т. се заявява наличие на всички касационни основания. Безмотивно се претендират нарушения на чл. 13, 14 и чл. 107 от НПК. Макар и трудно изводимо от съдържанието на касационната жалба, все пак се заявява и немотивирано оплакване за неправилно приложение на материалния закон с прилагане разпоредбата на чл. 55 от НК по отношение на подсъдимия. Излагат се съображения единствено в насока явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, като се претендира завишаване както на размера на наложеното наказание лишаване от свобода, така и на срока на лишаване от правоуправление по отношение на подсъдимия.

В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВП намира, че жалбите следва да се оставят без уважение.

Подсъдимият К. се явява в съдебното заседание пред касационната инстанция, като заедно със защитниците си поддържат жалбата с направените искания и заявените съображения. Отново се акцентира върху пороците в аналитичната дейност на въззивната инстанция, свързани с липсата на отговор на направените пред нея възражения от защитата на подсъдимия, както и формалното и безмотивно отхвърляне на неговите обяснения като недостоверни. Липсвали мотиви на съда и анализ на депозираното експертно заключение и допълнението към него, изготвени от в.л. М., относно скоростта на движение на автомобила на подсъдимия, като съдът бил игнорирал обстоятелството, че огледът на местопроизшествието, което не е било запазено, е започнал четири часа по-късно. Не били обсъдени противоречията в показанията на пострадалата и нейната дъщеря относно причиненото увреждане на гръбначен прешлен. Отново се акцентира на липсата на нарушение по чл. 119, ал.1 от ЗДвП, както и на отказа на съда да приложи привилегирования състав на чл. 343а от НК.

Частният обвинител Т. не се явява, като повереникът й адв. Б. претендира за уважаване на касационната им жалба. Прави се уточнението, че се претендира наличие само на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и отново се иска увеличаване на размера на наказанието лишаване от свобода и лишаване от правоуправление по отношение на подсъдимия К..

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 8 от 08.12.2023г. на Военен съд – Пловдив, постановена по н.о.х.д. № 179/2022г., подсъдимият Н. К. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 3, алтернатива последна, б. “а“, алт. втора, вр. ал. 1, б.“б“, алт. 2 вр. чл. 342, ал. 1 пр. трето от НК, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е било наложено наказание от четири месеца лишаване от свобода, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено с изпитателен срок от три години.

Подсъдимият е бил лишен от правото да управлява МПС за срок от четири месеца.

Съдът се е произнесъл по разноските по делото.

По въззивни жалби от защитника на подсъдимия и от повереника на частната обвинителка, с въззивно решение № 17 от 04.09.2024г. на Военно-апелативен съд - София, постановено по внохд № 28/2024г. по описа на същия съд, присъдата на първата инстанция е била изцяло потвърдена.

Касационните жалби са подадени в срок, поради което и се явяват допустими. Разгледани по същество, същите са неоснователни.

На първо място следва да бъдат обсъдени твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения. Това е водещо, тъй като евентуалното констатиране на основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, обуславящи необходимост от отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, от своя страна ще дерогират необходимостта от разглеждане на доводите, касаещи касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК.

Тъй като в касационната жалба от повереника на частната обвинителка не се съдържат никакви доводи относно заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, ВКС ще обсъди заедно двете касационни жалби в контекста най-вече на заявеното в жалбата от защитника на подсъдимия К..

Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения са относно събирането и оценката на доказателствата – недопустимо са ползвани като доказателствен източник показанията на поемните лица П. и Х. относно извънпроцесуалните обяснения на подсъдимия по време на извършения оглед на произшествие, обясненията на подсъдимия са отхвърлени без мотиви, само с бланкетни съображения за тяхната двойнствена природа, съдът допуснал нарушение на чл. 305, ал. 3 от НПК, като не посочил кои обстоятелства е приел за установени, въз основа на кои доказателствени източници и не изложил никакви правни съображения за взетото решение, съдът не дал отговор в мотивите си защо приема, че е имало удар в ръката на пострадалата при станалото ПТП при липсата на обективни данни в тази насока.

В принципен аспект следва да се посочи, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В съдебните си актове, решаващите съдилища следва да посочат фактическите обстоятелства, които приемат за установени и въз основа на кои доказателствени материали, като последните е необходимо да са надлежно събрани в хода на проведено съдебно следствие.

Въззивната инстанция в рамките на събраната от първия съд доказателствена съвкупност е възприела почти изцяло фактическата обстановка, като е прецизирала часа на станалото ПТП, коригирала е пропуска на първия съд да отрази наличието на удар между автомобила, управляван от подсъдимия и пострадалата Т., както и че не е имало други автомобили пред и вдясно от автомобила на подсъдимия.

В касационната жалба на защитата се акцентира върху съставения протокол за оглед от мястото на произшествието и обективните следи и находки от същото, като се сочи, че това е довело до невъзможност за качествения им анализ, поради което и възприетата в експертизите скорост на движение на автомобила на подсъдимия е хипотетична и не почива на обективни данни. По същите съображения се оспорват и фактическите изводи на въззивния съд в тази насока.

Както се посочи по-горе фактическата необоснованост на актовете на контролираните съдилища не е сред касационните основания, поради което ВКС не извършва проверка на приетите за установени от тях факти по същество. Допустимата касационна проверка може да бъде отнесена до процесуалната стойност на експертните заключения, която защитата оспорва с жалбата.

Настоящата инстанция констатира, че решаващият въззивен съд е изпълнил задължението си да събере и подложи на внимателна проверка възможния доказателствен обем. При утвърждаване на възприетата от него фактическа обстановка съставът на въззивният съд е посочил, че тя е била приета за установена още от основния съд от обясненията на подсъдимия, от показанията на всички разпитани по делото свидетели и от заключенията на експертите. В решението си съдът изрично е посочил, че не приема с кредит на доверие обясненията на подсъдимия, като е посочил основанията за това и не може да бъде обвиняван, че това е било сторено без мотиви, само с бланкетни съображения за тяхната двойнствена природа. Обясненията на подсъдимото лице са били съпоставени със свидетелските показания на пострадалата Т., както и със заключенията на автотехническите експертизи и двете СМЕ, като съдът не им е придал смисъл и значение, различни от действителните. Така правилно е било прието, изводимо от показанията на Т., че преди автомобила на подсъдимия не е имало друг червен автомобил, както и че не е имало черен джип, идващ от дясната му страна. Тези нейни показания са намерили своята подкрепа и в заключенията, изготвени от експерта М., съгласно които липсват обективни данни за наличието на други автомобили. С основание съдът се е доверил на повторната и допълнителната експертизи, както и на устните разяснения на вещото лице М. в съдебно заседание, от които е изводим както момента, в който подсъдимият е могъл да забележи пострадалата пешеходка-това е потеглянето на подсъдимия от предходната пешеходна пътека, както и че дори и да бъде хипотетично прието наличието на друг автомобил отдясно на подсъдимия, той по никакъв начин не би попречил на видимостта на подсъдимия към пострадалата, още повече, че не е навлязъл в лентата за движение на подсъдимия, тъй като в противен случай двата автомобила е щяло неминуемо да се ударят. И това много ясно е видимо от представената от експерта в неговото допълнително заключение компютърна симулация на удара между автомобила на подсъдимия и пострадалата Т..

В хода на съдебното производство пред окръжния съд е назначена повторна авто-техническа експертиза, както и допълнителна такава с в.л. М., която да отговори на въпросите за точното място на удара между автомобила на подсъдимия и пострадалата, скоростта на движение на автомобила на подсъдимия, както и доколко евентуалното участие на автомобил в дясно от подсъдимия е препятствал възможността му да възприема адекватно пътната обстановка пред себе си. В изготвената повторна експертиза, назначена при условията на чл. 153 от НПК, поставените въпроси са получили еднозначен и обоснован отговор, поради което въззивният съд не е имал основание да не я кредитира с доверие и да използва съдържанието й в процеса на доказване на обвинението. В заключението изрично е посочено, че отговорите на поставените задачи относно скоростта на лекия автомобил и мястото на удара са изградени на базата на намерените и описани в протокола за оглед обективни находки. В заключението на повторната експертиза и в устните разяснения на вещото лице е даден ясен отговор на въпроса въз основа на какви данни са получени отговорите на поставените въпроси, в това число и кои от оставените на мястото на произшествието следи по платното са използвани за установяване на мястото на удара и скоростта на превозното средство.

Оценката на доказателствата, направена от апелативния съд, принципно е вярна, с изключение на показанията на свидетелите П. и Х., участвали като поемни лица по време на извършения на инкриминираната дата оглед на произшествие, както и на свидетелите К. и Г., в частта им, в която те са депозирали показания относно направени от подсъдимия извънпроцесуални изявления относно авторството на деянието и механизма за неговото осъществяване. В принципен аспект разпитът на поемните лица в процесуалното качество на свидетели не е недопустим, а напротив - той е и препоръчителен при евентуално направени възражения в насока оспорване на процесуалния ред на извършването на съответното действие по разследването. След като чл. 137 от НПК придава на поемните лица качеството на особени независими участници в процеса и допуска техния разпит съгласно чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК, то чрез провеждането на разпит на същите и използването на показанията им, съдебните инстанции по фактите могат да изградят своето убеждение по процесуалната годност на извършеното процесуално-следствено действие и по годността на протокола, който го отразява. Следва да се има предвид, че разпитът на поемните лица е възможно и допустимо от посочената разпоредба на НПК, но никога не е задължително следствено действие. При еднозначност на доказателствата относно факт от предмета на доказване не е налице каквато и да е необходимост от събирането на нови доказателства все за същите факти. В конкретния казус обаче решаващите съдилища не са отчели, че същността на изпълняваната от тях процесуална функция е в това те да бъдат гарант за правилното отразяване в съставения протокол на извършеното следствено действие и съответно при оспорване на обективността на направените отразявания или на тяхната точност и пълнота, да свидетелстват за оспорените обстоятелства, евентуално да бъдат разпитани за други обстоятелства, свързани с извършеното следствено действие и/или с констатациите при него, които са наблюдавали. За това преди да пристъпи към някое от действията по чл. 137, ал. 1 от НПК, съответният орган е длъжен да осигури присъствието на поемни лица и възможност те да проследят действията по извършването му пълноценно. Вместо това, показанията на поемните лица П. и Х. са били ползвани, за да удостоверят направените от подсъдимия по време на огледа на произшествие извънпроцесуални негови изявления относно мястото, на което е станало произшествието, как точно е станало процесното ПТП и че не е успял да спре навреме. По същия начин стои въпросът и с онази част от показанията на свидетелите К. и Г., в която те свидетелстват за направените пред тях в болничното заведение извънпроцесуални изявления на подсъдимото лице. Показанията на посочените четирима свидетели съдържат производни доказателствени факти, които, предвид наличието на първични такива от свидетелката Т., не могат да бъдат ползвани в тази им част. Поведението на подсъдимия преди, по време и след инцидента, както и вида и броя на причинените на пострадалата телесни увреждания, е изяснено по един несъмнен начин от показанията на пострадалата Т., от показанията на свидетелите И. и Е., както и от експертните изводи от назначените по делото тройни СМЕ и АТЕ с в.л. М..

Обстоятелството, че при извършения оглед на произшествие са участвали като поемни лица служители на Военна полиция, не е от характер да опорочи това действие. Фактът, че поемните лица са били полицейски служители не може само по себе си да обоснове тяхна предубеденост, а по делото липсват обективни данни за наличие на основания тези лица да се считат заинтересовани от изхода на делото.
С направените от ВКС уточнения, по този начин въззивният съд вярно е извел значимата за делото фактология и съответно е направил обосновани правни изводи относно авторството и механизма на деянието. Правно значимите факти са изведени на базата на процесуална дейност, при реализирането на която не се констатират пороци, довели до погрешно формиране на вътрешното убеждение относно въпросите по чл. 102 от НПК.

Оплакването за нарушен материален закон се свързва с нарушението на чл. 119, ал. 1 от ЗдВП, като се твърди, че същото няма връзка със станалото ПТП. Твърди се също така, че неправилно съдът е отказал да приложи привилегирования състав по чл. 343а от НК.

Доводите, предложени в касационната жалба, не могат да бъдат споделени. Със споделими аргументи, на базата на правилно изведените и в съответствие с процесуалните изисквания факти, решаващите съдилища са приели, че нарушението по чл. 119, ал. 1 от ЗДвП се намира в причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП. Подсъдимият, при приближаването си към пешеходната пътека, е имал за задължение да намали скоростта си или да спре, за да пропусне намиращата се на нея пешеходка Т.. Това негово задължение в конкретната хипотеза е останало неизпълнено и се явява основната причина за станалото произшествие, със съставомерен резултат.

Правилно е било отказано и приложението на привилегирования състав на чл. 343а от НК, независимо от обстоятелството, прието от решаващите съдилища, че подсъдимият след деянието е направил всичко, зависещо от него, за оказване на помощ на пострадалия, която помощ е била необходима и се е изразила в откарването на Т. в лечебното заведение. Чл. 343а от НК намира приложение само в една от хипотезите на чл. 343, ал. 3 от НК - при причиняването на смърт или телесни повреди на повече от едно лице. Извън приложното поле на чл. 343а от НК остават случаите на причиняване на съставомерния резултат в пияно състояние или след употреба на наркотични вещества или техни аналози, или лицето без медицински причини откаже да бъде тествано за алкохол и/или наркотични вещества или техните аналози, или деецът е избягал от местопроизшествието, или е управлявал, без да има необходимата правоспособност, когато такава се изисква по закон, както и след превишаване на разрешената скорост в населено място с повече от 50 км/ч., или ако деянието е извършено след преминаване на червен сигнал на светофарната уредба, или, както е в настоящия случай, на пешеходна пътека. Този извод се налага и от задължителните указания в Постановление № 1/1983г. по н. д. № 8/82г., Пленум на ВС. Ето защо действията на подсъдимия по транспортиране на пострадалата до болнично заведение, макар да представляват помощ, от която несъмнено тя се е нуждаела, не обосновават прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление. Те следва да намерят отражение единствено върху размера на наказанието.

Претенцията на подсъдимия за явна несправедливост на наложеното наказание също не може да бъде удовлетворена, както и заявеното искане, но с обратен знак, от представителя на частното обвинение, да се наложи на подсъдимия справедливо наказание в размер над една година лишаване от свобода, с увеличаване и на срока на наказанието лишаване от правоуправление. Като се остави настрана заявеният от защитника на подсъдимия довод в нейна подкрепа-„обстоятелствата по делото“, без да става ясно кои обстоятелства се имат предвид от защитата, при определянето на вида и размера на наложеното на подсъдимия наказание ВКС намира, че решаващият съд правилно е отчел наличните по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, сред които неговото чисто съдебно минало, млада възраст и отлична характеристика, както и оказаната помощ на пострадалата след деянието. Най-вероятно в касационната жалба от защитата намаляване на наказанието се претендира във връзка с искането за прилагане на закон за по-леко наказуемото престъпление по чл. 343а от НК, а както вече се посочи, не са налице основания за преквалифициране на деянието, а оттам – и за нова преценка на размера на наказанието. Като се имат предвид и трудовата ангажираност на подсъдимия, че е семеен с две малолетни деца, за които полага грижи, правилно съдилищата по фактите са стигнали до извода, че са налице многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства, при които и най-лекото, предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко. Деецът правилно е бил приет като личност с ниска степен на обществена опасност, каквато впрочем разкрива и осъщественото от него престъпление. В този смисъл няма как да бъдат споделени аргументите, предложени от повереника на частната обвинителка, че деянието се характеризира с изключително висока степен на обществена опасност, която произтичала и от изключително тежкия вредоносен резултат, а също и от изключително грубите нарушения на ЗДвП.

Що се касае до искането за оправдаване на подсъдимия по обвинението, за което е осъден, то може да бъде уважено от касационния съд единствено в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК - когато деянието не е извършено или не съставлява престъпление. Извън тази хипотеза, в правомощията на касационния съд е да провери доколко вътрешното убеждение на контролираната инстанция е формирано при стриктно спазване на процесуалните правила, гарантиращи неговата правилност, а това са основно нормите, регулиращи процеса на събиране, анализ и оценка на доказателствените източници.

Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 17 от 04.09.2024г. на Военно-апелативен съд - София, постановено по внохд № 28/2024г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: