Обезщетение за вреди от неоснователно наложена възбрана и достоверна дата на частен документ

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50276

гр. София 11.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 07 декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр.дело № 4570 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „М.” ЕООД [населено място], чрез адв. И. П. срещу решение № 263715/08.06.2021 г. по в.гр.дело № 15109/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 162293/10.07.2019 г. по гр.дело № 2993/2018 г. на Софийски районен съд в частта, с която е осъден „М.” ЕООД [населено място] да заплати на основание чл.403,ал.1 ГПК на Л. С. Д.-Д. сумата 3750 евро, представляваща имуществени вреди вследствие на наложена възбрана върху ателие № , находящо се в [жилищен адрес] в [населено място],[жк], изразяващи се в платена неустойка по договор за посредническа поръчка и анекс към договора.

Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа се, че неправилно въззивния съд е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба на ответника, че процесната сума представлява възнаграждение по изпълнен договор, тъй като са възприети изцяло показанията на свидетелката Д. Т., с които същата установява, че ищцата й заплатила сумата в размер на 3500-3600 евро, като тази сума била възнаграждение и нямала характер на наказателна санкция или неустойка за това, че не е изпълнен договора за поръчка. Сочи се, че в случая не са налице твърдените от ищцата вреди, както и наличие на причинна връзка между тях и допуснатото обезпечение. Според жалбоподателя заплатеното възнаграждение, било то по договор за посредническа поръчка или друг договор не може да бъде третирано като претърпяна вреда, тъй като възнаграждението по един облигационен договор няма характер на санкция или неустойка. Поддържа се, че решението е постановено при неправилно прилагане на процесуалния закон, тъй като въззивният съд неправилно е приложил и тълкувал остаряла практика на ВКС относно приложението на чл.181 ГПК. Сочи се, че според актуалната практика на ВКС – решение № 273/02.12.2019 г. по гр.дело № 1067/2019 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК „М.” ЕООД е трето лице и в това качество е направило валидно оспорване на един частен документ, съдържащ неизгодни за него факти и предявен като доказателство в рамките на исков процес, но въззивният съд в противоречие с актуалната съдебна практика на ВКС е посочил, че дружеството няма качеството на трето лице по смисъла на чл.181 ГПК. Искането е да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди се отхвърли.

Ответницата по касационната жалба Л. Д.-Д., чрез адв.И. В.-П. в писмен отговор и в съдебно заседание изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 666/01.09.2022 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решението по гр.дело № 2993/2018 г. на Софийски районен съд в частта по предявения иск с правно основание чл.403,ал.1 ГПК за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос: относно съдържанието на понятието „трети лица” по смисъла на чл.181,ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна в процеса срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Решение № 162293/10.07.2019 г. по гр.дело № 2993/2018 г. на Софийски районен съд е влязло в сила в частта, с която е върната исковата молба, подадена от Л. Д.-Д. срещу „М.” ЕООД в частта, с която е предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 1300 лв. обезщетение за имуществени вреди и е прекратено производството по делото в тази част, както и в частта, с която е отхвърлен предявения иск от Л. Д.-Д. срещу „М.” ЕООД с правно основание чл.403,ал.1 ГПК за присъждане на сумата 1330 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

Предмет на инстанционен контрол в настоящото производство е въззивното решение на Софийски градски съд по в.гр.дело № 15109/2019 г. в частта по иска с правно основание чл.403,ал.1 ГПК за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди.

От фактическа страна по делото е установено следното:

С обезпечителна заповед от 20.01.2015 г. по гр. дело № 2263/2015 на Софийски районен съд, 31 състав, е допуснато на основание чл. 390, ал. 1 от ГПК обезпечение на бъдещ осъдителен иск, предявим от „М.“ ЕООД против Л. С. Д. – Д. за сумата от 9 000 евро с ДДС, частична претенция от пълен заявен размер на вземането от 18 000 евро, представляваща възнаграждение по т. 8 по възлагателна поръчка № 230162/18.08.2014 за посредничество при продажба на недвижим имот, чрез налагане на обезпечителна мярка възбрана върху следния недвижим имот - ателие № , находящо се на -ти етаж, на две нива, в жилищна сграда в [населено място],[жк], [жилищен адрес].

Видно от уведомително писмо изх. № 475 на Агенция по вписванията ищцата е уведомена, че на 27.01.2015 г. в том 2, № 78 е вписана възбрана върху недвижимия имот.

С решение № 2563/19.04.2017г., постановено по гр. дело № 5419/2016г. по описа на СГС, ГО, III „B“ състав, е потвърдено решение от 23.03.2016г., постановено по гр. дело № 5726/2015г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 348 от ТЗ от „М.“ ЕООД против Л. Д.-Д. за заплащане на сумата от 17 602,47 лева, представляваща левова равностойност на 9 000 евро, частично от сума в размер на 18 000 евро, главница по договор за посредничество при продажба на недвижим имот от 18.08.2014 г.

С влязло в сила на 09.08.2017 г. определение от 30.06.2017 г. по гр.дело № 2263/2015 г. на Софийски районен съд е отменено обезпечението, допуснато с определение от 20.01.2015 г. по гр.дело № 2263/2015 г. по молба на „М.” ЕООД против Л. С. Д.-Д. на бъдещ осъдителен иск за заплащане на сумата 9000 евро, частична претенция при пълен заявен размер на вземането от 18 000 евро, представляващ възнаграждение по т.8 от възлагателна поръчка № 230162/18.08.2014 г. за посредничество при продажба на недвижи имот, чрез налагане на обезпечителна мярка възбрана върху недвижим имот – ателие № , находящо се на ет.6 в жилищна сграда в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и е обезсилена издадената въз основа на същото определение обезпечителна заповед от 20.01.2015 г., съответно е постановено да се вдигне наложената възбрана, след влизане на определението в сила.

Ищцата претендира, че е претърпяла имуществени вреди, в резултат на заплатена от нея неустойка по сключен договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. за покупко – продажба на процесния имот, върху който е наложена възбраната на 20.01.2015 г.

По делото са приети като доказателства договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и Анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015 г., представени от ищцата.

Според приложения договор за посредническа поръчка, същият е сключен на 26.07.2014 г. между Л. С. Д.-Д. в качеството на възложител и Д. П. Т. в качеството на изпълнител. Съгласно чл.1-ви от договора възложителят Л. Д. възложил, а изпълнителят – Д. Т. приел срещу парично възнаграждение в размер на 2.5% върху действителната продажна цена да посредничи при продажбата на следния недвижим имот, собственост на възложителя: ателие № , находящо се в [жилищен адрес] в@@30@ [населено място], със застроена площ от 275 кв.м., заедно с принадлежащите му две мазета и идеални части от правото на строеж от земята върху която е построен блока.

Съгласно чл.8 от процесния договор страните са уговорили, че възложителят дължи неустойка, равна на половината от договорената комисионна и в случаи, че със свои действия или бездействия, както и при каквато и да е причина, свързана с него, стане невъзможно реализирането на сделката.

В приложения анекс към договор за посредническа поръчка е отразено, че на 15.02.2015 г. страните постигнали съгласие във връзка с наложена възбрана с определение на Софийския районен съд от 20.01.2015г. по гр.дело № 2263/2015г. върху недвижимия имот - ателие № , находящо се на -ти етаж, на две нива, в жилищна сграда в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и заведено от „М.“ ЕООД гражданско дело № 5726/2015г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, договорът за посредническа поръчка да се счита прекратен, считано от деня на сключването на анекса – 15.05.2015 г. по взаимно съгласие на страните, след заплащане на неустойката, предвидена в чл.8 от договора в размер на 3 750 евро. В анекса е удостоверено, че при подписването му възложителят е изплатил на изпълнителя сумата от 3750 евро в размер на 3 750 евро и, че в тази част анекса представлява разписка за направеното плащане и получаване на сумата от изпълнителя.

Според показанията на свидетелката Д. П. Т. същата сключила договор за посредническа поръчка с ищцата – т.е. да намери купувач, на когото ищцата да продаде процесния недвижим имот. За период от около 3 – 4 месеца процесният имот е бил в продажба, като след намаление на първоначално обявената продажна цена е намерила купувачи на имота с уговорка за предстоящо сключване на предварителен договор. Свидетелката твърди, че след като възложителят по договора за посредническа поръчка Л. Д.-Д. я информирала, че има наложена възбрана върху имота, дейността по продажбата му била спряна поради наложената възбрана, при уговорка, че след вдигане й същата ще бъде подновена. Свидетелката сочи, че тъй като била провела над 30 огледа на процесния имот, ищцата й заплатила сумата в размер на 3 500 – 3 600 евро, като тази сума била възнаграждение и нямала характер на наказателна санкция или на неустойка за това, че не е изпълнен договора за поръчка.

Според заключението на вещото лице по назначената съдебно счетоводна експертиза от извършената проверка в ТД на НАП София, офис „К. с.” е установено, че съгласно писмо изх. № 02-10-00-486/01.04.2019 г. за лицето Д. Т. няма подадена годишна данъчна декларация по чл.50 ЗДДФЛ за 2015 г., в която да е деклариран хонорар в размер на 7330 лв.7; Проверката в счетоводството на Д. Т. установила, че на 15.05.2015 г. същата е получила в брой сумата 7330 лв., за което е издадена фактура № [ЕГН] от 15.05.2015 г. за плащане по договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и анекс към него.

Като е анализирал събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, въззивният съд е приел, че от страна на ищеца Л. Д.-Д. в съответствие с носената от него доказателствена тежест, са ангажирани доказателства за претърпени от същия имуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от наложеното обезпечение, а именно – възбрана върху недвижим имот, представляващ ателие № , находящо се на -ти етаж, на две нива, в жилищна сграда в [населено място],[жк][жилищен адрес]. Прието е за установено в производството, с оглед приложените по делото договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и Анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г., последният служещ и за разписка за получаване на сумата, както и от приетото по делото пред първоинстанционния съд заключение на съдебно – счетоводна експертиза, което е възприето от съда, че поради наложената на процесния недвижим имот възбрана е преустановена стартирана процедура по покупко – продажба на същия, във връзка с което обстоятелство ищцата е заплатила сумата в размер на 3 750 евро. Приел е, че събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства са достатъчни за обосноваване на извод, че именно вследствие на допуснатото обезпечение ищецът е претърпял претендираните вреди, както и че тези вреди действително са претърпени и са пряка последица от допуснатото обезпечение, поради което и доводите, релевирани във въззивната жалба на въззивника – ответник, че процесната сума представлява възнаграждение по изпълнен договор съдът е преценил за неоснователни.

Преценено е за неоснователно и възражението на въззивника - ответник за неправилно приложение на нормата на чл. 181 ГПК от страна на Софийския районен съд. Посочено е, че при преценка дали ответното дружество има качеството "трето лице" по смисъла на чл. 181 ГПК , следва да бъде съобразена практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК и обективирана в решение № 235/04.06.2010 г. по гр.д. № 176/2010 г. на ІІ г.о., в решение № 207/21.01.2016 г. по гр.д. № 1381/2015 г. на І г.о., решение № 177/13.06.2012 г. по гр.д. № 1672/2011 г. на III г.о.и решение № 176/8.12.2010 г. по гр.д. № 3960/2008 г. на IV г.о. на ВКС. Съдът е посочил, че в съдебната практика и правната доктрина се приема, че изискването за достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК важи не в полза на всички лица, които не са участвали в съставянето на документа. Трети лица по разума на закона са само тези неучастващи в съставянето на документа, които черпят права от издателите на документа и които могат да бъдат увредени от неговото антидатиране – например когато е налице конкуренция на права. Другите, неучастващи в съставянето на документа лица, не са трети лица и спрямо тях не важи изискването за достоверност на датата на частния документ. С оглед на това е изведен извод,че ответникът няма качеството на трето лице, спрямо което да важи изискването на чл. 181 ГПК за достоверност на датата на съставените частни документи – договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и Анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г.

Посочил е, че в практиката на върховната съдебна инстанция многократно е изследван въпросът кои лица са "трети" по смисъла на чл. 181 от ГПК и за доказателствената сила на частните документи. Посочил е още, че според решение № 235/04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., "трето лице" по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Касае се до неучаствали в съставянето на документа лица, които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Относно договорите, сключени в обикновена писмена форма, въззивният съд е посочил, че ВКС приема, че съставляват частни документи и се ползват с доказателствена сила само по отношение на авторството им. Такъв документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа (решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 197/23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Тъй като частните документи не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК (решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2014 г. на ВКС, ІV г. о.). Страната не следва да разчита на доказателствената сила на представен по делото частен документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна оспорва, защото съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, нито за вярна датата на съставянето му (решение № 213/15.01.2018 г. по гр. д. № 856/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Приел е, че в производството за установяване на твърдените обстоятелства, спорни между страните в процеса, са ангажирани гласни доказателствени средства посредством разпит на свидетел Д. П. Т., която според съда категорично е посочила, че процесният договор за посредническа поръчка, с предмет – покупко – продажба на процесния възбранен недвижим имот, е сключен месец юли 2014г., респективно преди налагане на възбраната, както и че поради налагането й продажбата на имота била спряна, а договорът – прекратен, като във връзка с последното бил сключен и Анексът към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г. Въззивният съд е възприел изцяло показанията на свидетеля Т., доколкото прецизният анализ на тези доказателства, съпоставката им с останалия събран по делото доказателствен материал, ценен поотделно и в съвкупност, вътрешната им непротиворечивост и съпоставката им с оставалите доказателства, обусловя крайния извод за тяхната достоверност. По тези съображения съдът е извел извод, че ищецът в производството, съобразно и в изпълнение на носената от него доказателствена тежест, е провел пълно и главно доказване на релевантните за предмета на делото факти и обстоятелства, с оглед което и всички възражения на ответника са преценени за неоснователни.

Въззивният съд е приел, че доколкото в хода на производството е установено, че претендираните имуществени вреди от допуснатото обезпечение на иска са пряка и непосредствена последица от наложената обезпечителна мярка – възбрана върху имота искът с правно основание чл. 403, ал.1 ГПК за имуществени вреди е основателен и първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден в уважената част на този иск като правилен и законосъобразен.

По правния въпрос:

С решение № 273/02.12.2019 г. по гр.дело № 1067/2019 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос относно съдържанието на понятията „достоверна дата” на частен документ и „трети лица” по смисъла на чл.181,ал.1 ГПК.

Съдебният състав е приел, че в решение № 235/04.06.2010 г. по гр. дело № 176/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 177/13.06.2012 г. по гр. дело № 1672/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието, че „трето лице” по смисъла на чл. 181, ал.1 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа, и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа; следователно касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране; другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи. В решение № 176/08.12.2010 г. по гр. дело № 3960/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е възприето същото разбиране за съдържанието на понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. В това решение е прието, че другите неучастващи в документа лица (които не са трети лица в посочения смисъл) – спрямо тях не важи изискването за достоверност на датата на частния документ, както и че съгласно нормата на чл. 145, ал. 2 от ГПК (отм.) – сега чл. 181, ал. 2 от ГПК, съдът разполага с възможност за преценка на всякакви доказателства, предвид обстоятелствата по делото, за установяване на датата на такъв документ.

Съдебният състав е посочил, че подробен анализ на практиката на ВКС относно съдържанието на понятията „трети лица“ и „достоверна дата“ на частен документ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК е направен с решение № 167/03.07.2018 г. по гр. дело № 4020/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а именно: На първо място е цитирано посоченото по-горе, решение № 235/04.06.2010 г. по гр. дело № 176/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. На следващо място е посочено, че съгласно решение № 309/13/20.02.2014 г. по гр. д. № 742/2012 г. на І-во гр. отд. на ВКС, юридическото лице, на което се противопоставя документ, съставен с участието на органния му представител, не е трето лице по смисъла на чл. 181 от ГПК. Прието е, обаче, че такъв документ е частен и се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството му, той не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа, като в тази връзка са посочени решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 197/23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Изтъкнато е и, че тъй като частните документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК – решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г., на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Цитирано е и решение № 213/15.01.2018 г. по гр. дело № 856/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, съгласно което, страната не следва да разчита на доказателствената сила на представен по делото частен документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна оспорва, защото съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, нито за вярна датата на съставянето му. Конкретно за хипотеза на писмен предварителен договор за продажба е посочено решение № 84/23.06.2009 г. по търг. д. № 681/2008 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, съгласно което, частният документ, обективиращ такъв договор, не доказва нито датата, нито мястото на сключване на договора, и когато се поставя въпрос за времето, когато е бил сключен същият, датата на договора следва да се докаже от купувача, тъй като от това доказване той ще извлече изгодни за себе си правни последици. Изхождайки от анализа на тази практика, съставът, постановил решение № 167/03.07.2018 г. по гр. дело № 4020/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е приел следното: „Юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице” по смисъла на чл.181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата. Документът обаче не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ.“.

Съдебният състав е приел, че практиката на ВКС е константна относно съдържанието на понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. Единствено в първите две от цитираните решения и които са по-стари (от 2010 и 2012 г.), обаче е прието, че по отношение на „другите лица“, които не са „трети лица“ в посочения смисъл, важи датата, посочена в частния документ, т.е. – дори те да я оспорят, съдът следва да я приеме за достоверна, без да обсъжда други доказателства, а само поради това, че тази дата е посочена в документа и оспорващата страна няма качеството „трето лице“ спрямо него. Това становище, придаващо на частния документ обвързваща доказателствена сила относно посочената в него дата на съставянето му, каквато той очевидно няма съгласно разпоредбите на чл. 180 и чл. 181 от ГПК, е преодоляно с последващата практика на ВКС, посочена по-горе, която приема, че частният документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако посочената в него дата бъде оспорена от страната по делото, на която частният документ се противопоставя, тази дата следва да бъде установена с други доказателствени средства – по общия ред, като доказателствената тежест е за страната по делото, която претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ, т.е. – ползва се по делото от документа. Съдебният състав е възприел тази актуална практика на ВКС, която е в съответствие с чл. 180 и чл. 181 от ГПК.

Предвид посоченото, по конкретно поставения процесуалноправен въпрос, съдебният състав е намерил следното: „Достоверна дата“ на частен документ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК, не е датата, посочена в документа като такава на съставянето му, и която е спорна по делото, а датата, на която е настъпило обстоятелство, установяващо по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. Когато по делото се установи такова несъмнено обстоятелство (каквито примерно са изброени в чл. 181, ал. 1 от ГПК), съдът е обвързан (задължен) да приеме, че частният документ е съставен преди или най-късно на датата на настъпването на това обстоятелство, а не че е достоверна датата, посочена в документа, която е оспорена по делото.

Съдебният състав предвид и горепосочената актуална практика на ВКС е приел, че следва да се преосмисли, възприетото и в самата нея, по-старо разбиране относно съдържанието на понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК, което обаче не кореспондира с действително вложения от законодателя смисъл на това понятие в тълкуваната разпоредба. Авторът на частния документ – физическото лице, което го е подписало, очевидно не е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. Той самият, обаче, макар и да е удостоверил датата на документа с подписа си, разполага с процесуалната възможност да я оспори пред съда, който преценява достоверността ѝ с оглед останалите обстоятелства по делото – чл. 181, ал. 2, във вр. с чл. 175 от ГПК, като тежестта за доказване в този случай е за автора на частния документ, оспорващ собственото си удостоверително изявление в документа относно неговата дата. По аргумент за по-силното основание, всяко друго лице, което не е автор на частния документ (не го е подписало), и на което този документ се противопоставя като доказателство в исковото производство от насрещната страна по делото, за да опровергае негови твърдения и/или да отрече негови права (независимо дали те произтичат пряко или не от документа), е лице, чиито интереси биха могли да бъдат увредени при антидатиране на този неподписан от него и неизгоден за него частен документ, т.е – е трето лице по смисъла чл. 181, ал. 1 от ГПК, и ако то оспори датата на документа, в тежест на насрещната страна по делото, която се ползва от документа, е да докаже – с всякакви други доказателствени средства – достоверна дата на документа по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК.

Съдът възприема тази практика на ВКС.

Като взема предвид отговора на правния въпрос и практиката на ВКС, изразена в посоченото решение № 273/02.12.2019 г. по гр.дело № 1067/2019 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, а касационната жалба е основателна.

В исковата молба ищцата Л. Д.-Д. твърди, че на 20.01.2015 г. по искане на ответника „М.” ЕООД е допуснато обезпечение на бъдещ иск и е наложена възбрана върху собствен на ищцата недвижим имот – ателие № , находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. В определения от съда срок ответното дружество предявило иск срещу ищцата и е образувано гр.дело № 5726/2015 г. на Софийски районен съд, с влязло в сила решение по което дело искът бил отхвърлен, а допуснатото обезпечение отменено. Твърди, че възбраненият имот бил в процес на продажба от преди допуснатото обезпечение, че бил сключен договор за посредническа поръчка с брокер за продажба на имота. Вследствие на наложената възбрана не били намерени купувачи за имота и се стигнало да неизпълнение на договора за посредническа поръчка по нейна вина. Твърди, че вследствие на неоснователното налагане на възбраната е претърпяла имуществени вреди, представляващи изплатената неустойка по сключения договор за посредническа услуга в размер на 3750 евро.

Заявените с исковата молба факти и формулирания петитум налагат извод за предявен иск с правно основание чл.403,ал.1 ГПК за присъждане на обезщетение за имуществени вреди.

За установяване на твърдените факти ищцата е представила следните писмени доказателства: ксероксно копие от обезпечителна заповед от 20.01.2015 г., договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и анекс към този договор от 15.05.2015 г., препис от определение от 30.06.2017 г. по гр.дело № 2263/2015 г. на Софийски районен съд за отмяна на допуснато с определение от 20.01.2015 г. по същото дело обезпечение на бъдещ осъдителен иск, препис от решение № 2563/19.04.2017 г. по в.гр.дело № 5419/2016 г. на Софийски градски съд, Уведомително писмо на Агенция по вписванията изх. № 475 за вписана възбрана върху недвижим имот.

Ответното дружество „М.” ЕООД, чрез адвокат пълномощник в писмен отговор е изразил становище за неоснователност на предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди. Не са оспорени обстоятелствата по делото, свързани с допуснатото обезпечение на бъдещ иск и наложената обезпечителна мярка възбрана на недвижим имот, собственост на ищцата по искане на ответника, както и, че в указания от съда срок ответникът е предявил иск, който е отхвърлен с влязло в сила съдебно решение и последващото вдигане на възбраната. Достоверността на датата на договора за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и анекса към него от 15.05.2015 г. са оспорени от ответника. Оспорването е мотивирано с твърдения, че договорът и анекса към него са съставени единствено и само с цел да се ползват като доказателства по делото. Ответникът се е позовал на разпоредбата на чл.181 ГПК, като е заявил, че представляват частни документи и нямат достоверна дата за него, че не може да бъде установено точно в кой момент те са съставени и дали не са били съставени единствено и с цел да се ползват по делото.

По искане на ищцата по делото е разпитана като свидетел участвалата в съставянето на посочените два документа Д. П. Т.. Въззивният съд е възприел показанията на свидетелката.

От първоинстанционния съд по искане на ответника е допуснато назначаване на СИЕ, чието заключение въззивният съд е възприел.

Като взема предвид отговора на правния въпрос съдът приема за неправилен извода на въззивния съд за установено по делото от представените доказателства от ищеца, че вследствие допуснатото обезпечение е претърпял претендираните имуществени вреди в размер на сумата 3750 лв., изразяващи се в платена неустойка по договор за посредническа поръчка и анекс към договора. Неправилен е и извода, че ответникът няма качеството на трето лице, спрямо което да важи изискването на чл.181 ГПК за достоверност на датата на съставените частни документи – договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015 г., както и извода, след като са възприети показанията на свидетелката Д. П. Т., че ищецът съобразно носената от него доказателствена тежест е провел пълно и главно доказване на релевантните за предмета на делото факти и обстоятелства, съответно за основателност на предявения иск с правно основание чл.403,ал.1 ГПК.

Съгласно чл. 403, ал. 1 ГПК ако искът, по който е допуснато обезпечението, бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на ищеца срок, или ако делото бъде прекратено, ответникът може да иска от ищеца да му заплати причинените вследствие на обезпечението вреди. Отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението.

Съдът намира за установени по делото на две от предпоставките на иска по чл.403,ал.1 ГПК – допуснато обезпечение, съответно наложена обезпечителна мярка и отхвърляне на иска, чието обезпечаване е допуснато. По делото е безспорно и е установено от събраните доказателства, че на 20.01.2015 г.по гр.дело № 2263/2015 г. на СРС е допуснато на основание чл.390,ал.1 ГПК обезпечение на бъдещ осъдителен иск, предявим от „М.” ЕООД срещу Л. Д.-Д. за сумата 9000 евро, частично от 18 000 евро, представляваща възнаграждение по възлагателна поръчка № 230162/18.08.2014 г. за посредничество при продажба на недвижим имот, чрез налагане на обезпечителна мярка възбрана върху недвижимия имот – ателие № , находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Това обстоятелства е и безспорно между страните по делото. От приложеното по делото уведомително писмо изх. № 475/2014 г. на Агенция по вписванията се установява, че Л. Д.-Д. е уведомена, че на 27.09.2015 г. в т.2,под № 78 е вписана възбрана на недвижимия имот.

Установено е по делото, че с влязло в сила на 19.04.2017 г. решение от 23.03.2016 г. по гр.дело № 5726/2015 г. на Софийски районен съд е отхвърлен иска с правно основание чл.348 ТЗ, предявен от „М.” ЕООД срещу Л. Д.-Д. за заплащане на сума в размер на 17602.47 лв., представляваща левова равностойност на 9000 евро, частично от сума от 18 000 евро, главница по договор за посредничество при продажба на недвижим имот от 18.08.2014 г., ведно със законната лихва от 05.02.2015 г. до окончателното изплащане. С определение от 30.06.2017 г. по гр.дело № 2263/2015 г. на СРС е отменено обезпечението, допуснато с определение от 20.01.2015 г. по същото дело и е обезсилена обезпечителна заповед от 20.01.2015 г. Определението е влязло в сила на 09.08.2017 г.

Съдът приема, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на претърпени имуществени вреди от ищцата, които да са в пряка причинна връзка с наложеното обезпечение – възбрана върху недвижим имот, собственост на ищцата, като съображенията са следните:

Представените от ищцата договор за посредническа поръчка от 26.07.2015 г. и анекс към него от 15.05.2015 г. са сключени в писмена форма и се ползват с формална доказателствена сила – т.е. доказват, че материализираните в тях изявления са направени от лицата, които са ги подписали като техни издатели. Посочените частни документи не доказват датата и мястото на съставянето им. Ответникът „М.” ЕООД не е автор на посочените документи и е оспорил достоверността на датата, както на договора за посредническа поръчка, така и на анекса към него от 15.05.2015 г. Именно на ответника договорът за посредническа поръчка от 26.07.2015 г. и анекс към него от 15.05.2015 г. са противопоставени като доказателство по делото от насрещната страна – ищцата, за да опровергае негови твърдения. Ответникът е лице, чиито интереси биха могли да бъдат увредени при антидатиране на тези неподписани от него и неизгодни за него частни документи. Следователно ответникът е трето лице по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК. За да направи извода съдът взема предвид възприетата практика на ВКС, цитирана по-горе. След като ответникът е оспорил датата на двата документи в тежест на ищцата по делото, която се ползва от документите е да докаже с всякакви доказателствени средства достоверна дата по смисъла на чл.181,ал.1 ГПК. Това означава, че ищцата следва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че към 20.01.2015 г., когато е допуснато обезпечение на бъдещ осъдителен иск, предявим от „М.” ЕООД срещу ищцата за сумата 9000 лв., частично от 18 000 лв. и е наложена обезпечителна мярка възбрана върху недвижим имот, собственост на ищцата е съществувал представения по делото писмен договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. В тежест на ищцата е да докаже, че към момента в който е отхвърлен искът, по който е допуснато обезпечението – 19.04.2017 г./датата на влизане в сила на решението, с което искът е отхвърлен/ е съществувал и анекса към договора за посредническа поръчка от 15.05.2015 г. Съдът намира, че такова доказване не е проведено от ищцата по делото.

Както се посочи по-горе по искане на ищцата като свидетел по делото е разпитана Д. П. Т., която е участвала в съставянето на двата документа – подписала ги е в качеството на изпълнител по договора за посредническа поръчка. Поради това обстоятелство съдът не възприема показанията на свидетелката Т. в частта относно датата на съставянето на двата документа. Като автор на посочените документи свидетелката е заинтересована от изхода на делото и на това основание съдът преценява показанията й в указаната част, като недостоверни. В останалата част от показанията на свидетелката съдът приема, че същите не следва да се обсъждат с оглед забраната на чл.164,ал.1,т.4 и т.6 ГПК.

От първоинстанционния съд е назначена съдебно икономическа експертиза. Според заключението на вещото лице при извършена проверка в ТД на НАП офис „К. с.” е установено, че лицето Д. Т. няма подадена данъчна декларация по чл.50 от ЗДДФЛ за 2015 г., в която да е деклариран изплатен хонорар в размер на 7330 лв. Във втората част от заключението е посочено, че при проверка в счетоводството на Д. Т. вещото лице е установило, че на 15.05.2015 г. същата е получила в брой сумата от 7330 лв., за което е издадена фактура № [ЕГН]/15.05.2015 г. за изплащане по договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г.

Съдът не възприема заключението на вещото лице по назначената СИЕ в частта, с която е посочило, че на 15.05.2015 г. Д. Т. е получила в брой сумата 7330 лв., за което е издадена фактура № [ЕГН]/15.05.2015 г. за изплащане по договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. Датата и основанието на което е издадена цитираната от вещото лице фактура не могат да се установяват със заключение на вещо лице по назначена СИЕ, тъй като не се касае за необходимост от специални знания по този въпрос. Описаната фактура № [ЕГН]/15.05.2015 г. не е представена по делото. От заключението не се установява фактурата да е отразена в счетоводството на Д. Т., като вещото лице е посочило, че такова счетоводство има. Освен това с първата част от същото заключение, която съдът възприема се установява, че при извършената проверка в ТД на НАП София, офис „К. с.”, за лицето Д. Т. няма подадена годишна данъчна декларация по чл.50 ЗДДФЛ за 2015 г., в която да е деклариран хонорар в размер на 7330 лв. С оглед на тези съображения съдът не възприема заключението на вещото лице по назначената СИЕ във втората му част, като необосновано и постановено по въпрос, който е от компетентност за преценка от съда. По тези съображения съдът приема, че не е установено на 15.05.2015 г. да е издадена фактура № [ЕГН], в която да е посочено основание - плащане по договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и анекс към него, както и е установено плащане на посочената сума от Л. Д.-Д. на Д. Т. на посочената във фактурата дата.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че към релевантния за спора момент – 20.01.2015 г., когато е допуснато обезпечение на бъдещия иск ищцата не е установила съществуването на договора за посредническа поръчка от 26.07.2014 г., както и не е установила към 19.04.2017 г. , когато с влязло в сила решение допуснатото обезпечение е отменено, съществуването на анекса към договора за посредническа поръчка от 15.05.2015 г. От останалите доказателства по делото не се установява ищцата да е претърпяла имуществени вреди, които да са в пряка причинна връзка с наложеното обезпечение възбрана върху недвижим имот. При липса на два от елементите на фактическия състав на чл.403,ал.1 ГПК – претърпени имуществени вреди и наличие на пряка причинна връзка между допуснатото обезпечение и претърпените вреди съдът приема искът за неоснователен. Поради това обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.403,ал.1 ГПК за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди и вместо това предявеният иск следва да се отхвърли. Въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд, в частта, с която в полза на ищцата е присъдена сумата 1032.85 лв. разноски по делото.

С оглед изхода на делото в полза на жалбоподателя ответник следва да се присъди сумата 2116.24 лв. разноски по делото за всички инстанции, включващи държавна такса, възнаграждение за вещо лице и адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

Отменя въззивно решение № 263715/08.06.2021 г. по в.гр.дело № 15109/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 162293/10.07.2019 г. по гр. дело № 2993/2018 г. на Софийски районен съд в частта, с която е осъден „М.” О., ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], ет. да заплати на Л. С. Д.-Д., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] на основание чл.403,ал.1 ГПК сумата 3750 евро, представляваща имуществени вреди вследствие наложена възбрана върху ателие № , находящо се в [жилищен адрес] в[жк]в [населено място], изразяващи се в платена неустойка по договор за посредническа поръчка и анекс към договора и е осъден „М.” ЕООД да заплати на Л. С. Д.-Д. сумата 1032.85 лв. разноски по делото за първоинстанционното производство и вместо отменената част постановява

Отхвърля предявения иск от Л. С. Д.-Д., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу „М.” О., ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], ет. за заплащане на основание чл.403,ал.1 ГПК на сумата 3750 евро, представляваща имуществени вреди вследствие наложена възбрана върху ателие № , находящо се в [жилищен адрес] в[жк]в [населено място], изразяващи се в платена неустойка по договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015 г.

Осъжда Л. С. Д.-Д., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на „М.” О., ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], ет. сумата 2116.24 лв. разноски по делото за всички съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: