Разваляне на договор за продажба на имот поради неизплатен остатък от цената

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 211

гр. София, 21.01.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 64 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби (едната подадена чрез адв. П. П., а другата – чрез адв. Р. М.) на ответниците по делото В. А. В. и Д. А. В. срещу решение № 1447/17.06.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 2029/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 381/19.01.2017 г. по гр. дело № 19730/2014 г. на Софийския градски съд (СГС), е уважен, предявеният от С. Д. Т. и Т. Р. Т. срещу жалбоподателките, конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД – развален е сключеният между страните договор, обективиран в нотариален акт №., том ., рег. № ., дело № . г. на нотариус с рег. № . г., за продажба на недвижим имот, изграден в груб строеж, представляващ ателие № 3, находящо се в [населено място], [улица], заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото; в тежест на жалбоподателките са възложени разноските по делото.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел следното: Изискуемостта за заплащане от ответниците на вноската от 8 500 лв. от продажната цена за процесния имот в новопостроената сграда, възниква от въвеждането на сградата в експлоатация. По делото са представени две такива удостоверения, с един и същ изходящ номер, но с различно съдържание – предвид вписването на различно дружество, осъществило строителен надзор и изразило становище за допустимост на въвеждането на сградата в експлоатация, като първото удостоверение е от 08.12.2008 г. а второто – от 30.12.2008 г. Причините за съставянето на двата документа с различно съдържание са обяснени в писмо до СГС от 13.07.2015 г. от съответната техническа служба, издала удостоверенията. В писмото е посочено, че удостоверението от 08.12.2008 г. е съставено въз основа на доклад, изготвен от „Вистрой“ ООД, в качеството му на упражняващо строителен надзор, като при служебна справка било установено, че „надзорната фирма е с изтекъл лиценз“, за което бил уведомен заявителят по искането за издаване на удостоверение. След представяне на нов окончателен доклад и нов технически паспорт от „Нормис“ ЕООД, е направено преиздаване на удостоверението за въвеждане в експлоатация под същия номер, но от датата 30.12.2008 г. При така установената причина за съществуването на две удостоверения с различна дата, въззивният съд е намерил, че правилно първоинстанционният съд се е съобразил с удостоверението от 30.12.08 г., годно да породи целените с издаването на документа правни последици. САС е намерил за неоснователно оплакването на жалбоподателките, че СГС излязъл от правомощията си по чл. 193 от ГПК – такава процедура, според въззивния съд, погрешно е била разкрита, доколкото не се касае за идентичен документ с различна дата, а за два различни документа, издадени въз основа на различни предпоставки, съответно – пораждащи различни правни последици. САС е приел и че годното да послужи за въвеждане на сградата в експлоатация удостоверение, е основаното на изводите на легитимно дружество с функции по осъществяване на строителен надзор – „Нормис“ ЕООД, поради което е намерил и че първоинстанционният съд, приемайки, че срокът за изпълнение на задължението за плащане е 30.12.2008 г., е достигнал до правилен извод за неоснователност на направеното от жалбоподателките-ответници, възражение за погасяване по давност на потестативното право за съдебно разваляне на процесния договор.

Относно възражението на ответниците за неспазен (недаден) срок за плащане преди да бъде упражнено потестативното право по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, апелативният съд е приел следното: Исковата молба изпълнява ролята на покана за изпълнение, а в нея се съдържа изрично искане за заплащане на неплатената вноска от продажната цена. Съдът няма задължение да дава срок за изпълнение на неизправния кредитор, но същият може да направи изявление за намерение за плащане и да поиска отсрочване на делото, с което обстоятелство съдът следва да се съобрази. С определение от 01.06.2015 г. първостпенният съд е указал на страните възможността да уредят отношенията си доброволно, а във въззивното производство страните са направили изявление, че са в процес на спогодба и производството е било спряно по тяхно взаимно искане, но е възобновено с изявление, че споразумение не е постигнато. С оглед това, въззивният съд е приел, че жалбоподателките са имали възможността да предложат и осъществят плащане, за каквото няма доказателства да е направено.

Относно възраженията на ответниците за прихващане с вземане за мораторна неустойка, евентуално – с вземане за обезщетение за пропуснати ползи, произтичащи от договор за строителство, САС е приел следното: В доказателствена тежест на правещия възражението е да установи идентитет на страните по правоотношенията, в чието съдържание се включват насрещните вземания. По делото е представен договор от 30.04.2004 г., подписан от В. В. като възложител, Т. Т. – с неозначено материалноправно качество, С. Т. – с неозначено материалноправно качество и „Славея“ ЕООД, означено като изпълнител. Договорът е именуван „договор за извършване на строителство и продажба на недвижим имот”, като в него ответницата Д. В. не участва. Договорът инкорпорира съдържанието на предварителен договор за покупко-продажба (последна и единствена разпоредба, непредвиждаща срок за изпълнение и санкции при забава) и на договор за строителство. В договора се говори за изпълнител (строител по смисъла на ЗУТ) в единствено число. В доказателствена тежест на правещите възражението е да установят наличието на техническа правоспособност, предвидена от чл. 163 от ЗУТ, спрямо физическите лица – продавачи по договора (източник на неосъщественото задължение за заплащане на продажната цена) и техните задължения, надхвърлящи обещанието да прехвърлят имота съобразно последната разпоредба. Поради недоказано възникване на насрещни задължения, възраженията за прихващане не могат да породят действие. САС е приел, че липсват доказателства и за действителните пропуснати ползи на ответниците – в съответствие с указанията, дадени с ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение въззивният съд е посочил, че поради липса на други възражения относно правилността на първоинстанционното решение, същото следва да се потвърди.

В двете касационни жалби, подадени от името на ответниците В. и Д. В., се излагат оплаквания и доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбите се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответниците по касационните жалби – ищците С. и Т. Т. в отговора на жалбите и в писмена защита излагат становище и съображения за неоснователност на жалбите.

С определение № 305/05.05.2020 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички приети по делото доказателства.

По този процесуалноправен въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Израз на тази константна практика е и посоченото от жалбоподателките решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, в което е прието следното: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Съгласно и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С действащия ГПК от 2007 г. правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В същия смисъл са и посочените от жалбоподателките, решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 139/17.07.2019 г. по гр. дело № 4375/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, както и цитираната в тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.

В противоречие с посочената практика (включително задължителна) на ВКС въззивният съд, разглеждайки правопогасяващите възражения на жалбоподателките-ответници, не е обсъдил поотделно и в съвкупност всички относими към тях доказателства по делото, а тези, които е обсъдил, не е анализирал задълбочено, а повърхностно и непълно, с което е допуснал нарушение на процесуалноправните норми на чл. 12 и чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 269, изр. 2 от ГПК.

При обсъждане на възражението по чл. 87, ал. 5 от ЗЗД за погасяване по давност на потестативното право на ищците да развалят процесния договор за продажба, въззивният съд не е обсъдил нотариалния акт, в който е обективиран договорът, вследствие на което неправилно е приел, че изискуемостта на задълженията на ответниците за заплащане на неплатения остатък от продажната цена (вноската) в размер 8 500 лв. настъпвала от датата на въвеждането на сградата в експлоатация. В нотариалния акт страните са уговорили, че ищците ще получат, а ответниците се задължават да платят този остатък от цената в срок от 10 дни от връчването/получаването от ответниците на разрешението за ползването на сградата. При това положение, изискуемостта на това тяхно парично задължение настъпва с изтичането на този десетдневен срок, считано от връчването на удостоверението, откогато съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД започва да тече и петгодишният давностен срок по чл. 87, ал. 5 от ЗЗД, тъй като от същия момент ищците могат да искат и разваляне на процесния договор за продажба поради неплащането на остатъка от продажната цена. В тази връзка въззивният съд правилно е установил, че по делото са представени две удостоверения за въвеждане на сградата в експлоатация с един и същ изходящ номер, но с различно съдържание (предвид вписването на различно дружество, осъществило строителен надзор и изразило становище за допустимост на въвеждането на сградата в експлоатация), като първото удостоверение е от 08.12.2008 г. а второто – от 30.12.2008 г. Неправилно обаче апелативният съд е обсъждал единствено кое от тези удостоверения е произвело правно действие, без да е обсъдил основното релевантно и спорно обстоятелство – кое от двете удостоверения и кога е връчено на ответниците.

Въпреки законосъобразно дадените им указания относно разпределението на тежестта за доказване още с доклада на първоинстанционния съд, жалбоподателките-ответници не са ангажирали никакви доказателства (като дори не са и изложили твърдения) относно обстоятелствата кога и как са се снабдили с удостоверението от 08.12.2008 г., което са представили по делото и на което се позовават. При това положение не може да бъде направен обоснован извод същото да им е връчено на конкретна дата преди представянето му по дело с отговора на исковата молба на 26.03.2015 г., респ. – безпредметно е обсъждането дали това удостоверение от 08.12.2008 г. е породило правно действие в качеството му на индивидуален административен акт по въвеждането на сградата в експлоатация (каквито доводи се излагат и в двете касационни жалби), тъй като дори и това да е така, то е без никакво значение за началото на давностния срок по чл. 87, ал. 5 от ЗЗД, след като по делото не е установено същото да е връчено на ответниците преди повече от пет години и десет дни преди подаването на исковата молба в съда на 09.01.2014 г.

От друга страна по делото са налице доказателства (също необсъдени от въззивния съд), че удостоверението от 30.12.2008 г., на което се позовават ищците, е връчено на 13.02.2009 г. на К. С. (това обстоятелство е удостоверено в писмо до съда на главния архитект на р-н „Лозенец“, който е подписал и двете процесни удостоверения от 08.12.2008 г. и от 30.12.2008 г. – лист 75 от делото на СГС). Получилият удостоверението К. С. е бил упълномощен от собствениците на апартаменти и ателиета в сградата, включително от двете ответници В. и Д. Витанови, да ги представлява именно във връзка с административната процедура по издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация на сградата (пълномощното е обективирано в протокол от общо събрание на собствениците, проведено на 10.11.2008 г. – лист 65 от делото на СГС). Следователно, двете ответници са получили удостоверението от 30.12.2008 г. чрез своя пълномощник (чл. 36, ал. 2 от ЗЗД) на 13.02.2009 г., десет дни след която дата (съобразно изложеното по-горе), т.е. – от 24.02.2009 г. е започнал да тече петгодишният давностен срок по чл. 87, ал. 5 от ЗЗД, а исковата молба, с която давността е прекъсната (чл. 116, б. „б“, пр. 1 от ЗЗД), е подадена на 09.01.2014 г. – преди изтичането на срока на 24.02.2014г.

От гореизложеното следва, че въпреки допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение при обсъждането на доказателствата относно възражението за изтекла давност, изводът му, че това възражение е неоснователно, е правилен като краен резултат; респ. – неоснователни са оплакванията и доводите на жалбоподателките, че този извод бил направен в нарушение на материалния закон и че нарушението на съдопроизводствените правила било съществено.

Други оплаквания в касационната жалба, подадена чрез адв. П., не се съдържат, поради което тази жалба е изцяло неоснователна.

Частично основателни са доводите в другата касационна жалба (подадена чрез адв. М.), че при обсъждане на възраженията за прихващане на ответниците въззивният съд неправилно е обсъдил договора от 30.04.2004 г., на който се основават тези възражения.

Правилно в тази връзка апелативният съд е приел, че в доказателствена тежест на правещия възражението за прихващане ответник е да установи идентитет на страните по правоотношенията, в чието съдържание се включват насрещните вземания. Правилно въззивният съд е установил и че ответницата Д. В. не е страна по договора от 30.04.2004 г., което обстоятелство не се и оспорва от страна на жалбоподателките. Неоснователен е доводът на последните, че въпреки това, възраженията за прихващане на другата ответница В. В. щели да произведат действие и спрямо Д. В. – съгласно чл. 123 от ЗЗД. Алинея 1 от тази разпоредба регламентира правопогасяващо действие по отношение на всички солидарни длъжници, включително и в хипотеза при направено от един от тях прихващане. В случая обаче двете ответници не са солидарно задължени спрямо ищците за заплащането на остатъка от продажната цена в размер 8 500 лв., тъй като такава солидарност нито е уговорена в нотариалния акт, обективиращ процесния договор да продажба, нито произтича от закона, каквито са предпоставките по чл. 121 от ЗЗД, за да е налице солидарност; т.е. двете ответници отговарят за изпълнението на това парично задължение при условията на разделност. При това положение, правилен е и изводът на въззивния съд за неоснователност на възраженията за прихващане по отношение на жалбоподателката-ответница Д. В., тъй като тя не е страна по договора от 30.04.2004 г., на които се основават тези възражения.

Правилен е и изводът на апелативния съд, че договорът от 30.04.2004 г., освен такъв за извършване на строителството, инкорпорира в себе си (последната клауза от него – чл. 28) и предварителен договор за продажбата на процесния имот. Напълно необосновано обаче апелативният съд е приел, че ищците С. и Т. Т. нямали качеството „изпълнител“ по този договор. В неговата титулна част пределно ясно са посочени страните по него, а именно: ответницата В. В. – „възложител“ от една страна, и ищците С. и Т. Т. и представляваното от първата от тях „Славея“ ЕООД – „изпълнител“ от друга страна. Поетите от ищците облигационни задължения по този договор по никакъв начин не зависят от „техническата правоспособност, предвидена в чл. 163 от ЗУТ“, поради което неправилен е и изводът на въззивния съд, че в тежест на насрещната страна, направила възраженията за прихващане, било да доже и такава техническа правоспособност по отношение на ищците.

Макар при така изложените от него съображения апелативният съд да не е обсъдил други доказателства относно възражението на ответницата В. В. за прихващане с нейно насрещно вземане за неустойка за забава, произтичащо от договора от 30.04.2004 г., правилен като краен резултат е изводът му за неоснователност и на това възражение. Съображенията на настоящата инстанция за това са следните: Насрещното вземане за неустойка за забава се основава на твърденията, на първо място, че ищците не са изпълнили в договорения срок – до 30.06.2005 г. задължението си да завършат строителството на сградата до етап – издаване на разрешение за ползването ѝ. Такова задължение ищците са поели с клаузата на чл. 4 от договора от 30.04.2004 г., съгласно която срокът за завършване на сградата е 31.12.2004 г., като е уговорен и допълнителен шестмесечен срок в тяхна полза, т.е. – именно до 30.06.2005 г. – за издаване на разрешението за ползване. Предвид установеното по-горе, че удостоверенията за въвеждане на сградата в експлоатация са издадени едва през месец декември 2008 г., следва че ищците действително са изпаднали в забава за период от около две години и половина. Като основание за вземането за неустойка в полза на ответницата В. В. в отговора на исковата молба се сочи клауза „7.3“ от договора от 30.04.2004 г., като съгласно твърденията, там била уговорена неустойка в размер на 0.2 % на ден от „договорената цена“, но не повече от 6 % на месец. В договора от 30.04.2004 г. обаче не се съдържа клауза с номерация „7.3“, а в чл. 7 от същия е уговорен начинът на приемане от възложителя на извършеното строителство, т.е. – тази клауза няма неустоечен характер. В чл. 23 от договора от 30.04.2004 г. е уговорена подобна на твърдяната неустойка за забава, а именно: „При забава неизправната страна се освобождава от отговорност, ако предложи изпълнение в срок от един месец, а след този срок дължи неустойка в размер на 0.2 % от забавените работи за всеки ден, но не повече от 6 % на месец“. Тази клауза за неустойка за забава е относима единствено към забава на съответните договорени строителни работи, които са парично оценими, но е неотносима към забавата за издаването на удостоверение за ползване на сградата, която престация на ищците е неоценима в пари, респ. – за тази забава е невъзможно да се дължи определяема в проценти по размер неустойка. Напълно неоснователно в отговора на исковата молба тази неустойка се съотнася и изчислява от общия размер от 28 600 лв. на продажната цена на процесния имот, уговорена в нотариалния акт, към която цитираната неустоечна клауза в чл. 23 от договора от 30.04.2004 г. няма никакво отношение.

Въпреки, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е обсъдил доказателствата по делото и относно възражението на ответницата В. В. за прихващане с нейно насрещно вземане за обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността да ползва лично и да отдава под наем процесния имот през периода 30.06.2005 г. - 08.12.2008 г. вследствие забавеното изпълнение на задължението на ищците по договора от 30.04.2004 г. да предадат имота на етап издадено разрешение за ползване на сградата, правилен като краен резултат е изводът на съда за неоснователност и на това възражение за прихващане поради липса на доказателства по делото действително да са налице така твърдяните пропуснати ползи. Този извод е основан на задължителните указания, дадени с ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, при предявен иск (респ. – възражение за прихващане, както в случая) по чл. 82 от ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. В мотивите към тълкувателното решение изрично е разяснено следното: „Неизпълнението на поето задължение за изграждане на обект в уговорения от страните срок лишава кредитора за периода на забавата от възможността да придобие собствеността върху изградения обект и да упражни по отношение на него присъщите на правото на собственост правомощия – владение, ползване и разпореждане. Не във всички случаи, обаче, упражняването на изброените правомощия би довело до увеличаване на имуществото на кредитора. Увеличаване не би настъпило в хипотезата на ползване на обекта от самия кредитор и поради това лишаването му от тази възможност не може да има за последица пропускането на полза в посочения по-горе смисъл. Невъзможност за увеличаване на имуществото на кредитора и съответно пропусната полза ще е налице например, когато, в резултат от забавата, кредиторът е пропуснал възможността да получи граждански плодове от обекта чрез предоставянето му за възмездно ползване на друго лице, да получи доходи чрез използването на обекта за осъществяване на търговска дейност или е пропуснал възможността да се разпореди с обекта при изгодни условия. В съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК кредиторът-възложител следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението за изграждане на обекта със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. Относимите и допустими доказателства са в зависимост от вида на претендираните пропуснати ползи и подлежащите на установяване факти.“. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания се установява единствено, че през посочения период 30.06.2005 г. - 08.12.2008 г. ответницата В. В. (както и другата ответница) не е могла да ползва процесния имот лично, което не съставлява пропусната полза, респ. – вреда по смисъла на чл. 82 от ЗЗД, съгласно цитираното тълкувателно решение. По делото липсват надлежни доказателства за пропуснати ползи, изразяващи се и в пропусната сигурна възможност за ответницата В. В. да получи граждански плодове от процесния имот чрез отдаването му под наем, каквито са останалите ѝ твърдения. Приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза за средната наемна цена за имота за посочения период, също не съставлява доказателство в тази насока, съгласно цитираните разяснения, дадени в мотивите към тълкувателното решение.

Поначало основателно е оплакването в касационната жалба на ответниците, подадена чрез адв. М., че в противоречие със задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не е обсъдил служебно (макар и без направен довод от страна на ответниците) приложението в случая на императивната правна норма на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД, съгласно която, разваляне на договора не се допуска, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора. Основателни са и доводите на ответниците в тази връзка, че съгласно практиката на ВКС (решение № 139/17.07.2019 г. по гр. д. № 4375/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС и цитираната там практика), по аргумент от разпоредбата на чл. 206, ал. 1 от ЗЗД, незначителна и по смисъла на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД е такава част от неизпълненото задължение за заплащане на цената при продажба и на недвижим имот, която не надхвърля 1/5 (20 %) от цялата му договорена цена; както и че когато освен договора за продажба на имота между същите страни е сключен и договор за неговото изграждане (строителство; изработка – чл. 258 от ЗЗД), то интересът на кредитора (продавач и строител), респ. – дали неизпълнението на длъжника (купувач и възложител) е значително или не с оглед този интерес, следва да се преценява предвид и двата договора – в тяхната съвкупност, тъй като те са взаимно свързани и насочени към една и съща цел.

Настоящата касационна инстанция намира обаче, че в случая императивната правна норма на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД не може да намери приложение по следните съображения: Несъмнено, неплатеният остатък от 8 500 лв., дължим от двете ответници на ищците по процесния договор за продажба, не е незначителна част от общо договорената цена в размер 28 600 лв., тъй като съставлява около 30% от нея. Същият извод следва и ако съгласно посочената по-горе практика на ВКС се вземе предвид и договорът за строителство от 30.04.2004 г. (инкорпориращ в себе си и обещание за продажбата), макар ответницата Д. В. да не е страна по този договор. Другата ответница В. В. (в качеството си на възложител по договора) е поела задължение да заплати на ищците Т. и „Славея“ ЕООД (в качеството им на изпълнител по договора) сумата 38 500 EUR (чл. 3 от договора) за изграждането (строителството) на процесния имот, който макар и при значителна забава е изграден и въведен в експлоатация, т.е. – задълженията на ищците са изпълнени като краен резултат. При подписването на договора от 30.04.2004 г. ответница В. В. е заплатила 3 850 EUR (чл. 3, б. „а“ от договора), а на 18.06.2004 г. е заплатила още 3 900 EUR (за което е извършено отбелязване, също с характера на разписка, на последната страница след текста на договора). Други доказателства за плащания по този договор не са ангажирани по делото, поради което твърденията, че била заплатена цялата договорена сума от 38 500 EUR, направени за първи път по делото едва в касационната жалба, подадена чрез адв. М., са голословни. Следователно, неизпълнената част от задължението на ответница В. В. по договора от 30.04.2004 г. възлиза на 30 750 EUR, т.е. – около 80 % от общия размер на задължението ѝ. При това положение, дори и предвид този договор, в случая разпоредбата на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД очевидно не може да намери приложение.

В обобщение, тъй като и в касационната жалба на ответниците, подадена чрез адв. М., не се съдържат други оплаквания, предвид всичко гореизложено, тя също се явява неоснователна. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата по делото не са съществени, тъй като не са се отразили на крайния резултат, постановен с обжалваното решение, който е в съответствие, а не в нарушение на материалния закон, както неоснователно се поддържа от страна на жалбоподателките. В заключение – въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила.

При този изход на делото на жалбоподателките-ответници не се следват разноски, каквито те претендират, а съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, същите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците, претендираните и направени от последните, разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата им и пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 500 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1447/17.06.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 2029/2017 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА В. А. В. с ЕГН [ЕГН] и Д. А. В. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на С. Д. Т. с ЕГН [ЕГН] и Т. Р. Т. с ЕГН [ЕГН] сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: