Оставяне в сила на присъда за изнасилване и блудство с малолетно лице

Текстът на акта

Ключови фрази

Изнасилване на ненавършила 14 г. * необоснованост * правомощия на касационната инстанция * оценка на гласни доказателствени източници * авторство на деянието * изнасилване и блудствено действие

Р Е Ш Е Н И Е

№ 587

Гр. София, 18 ноември 2024 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

с участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Д. М., като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева н.д. № 599/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на адвокат Д. П. –упълномощен защитник на подсъдимия С. Й. Д., против решение № 49 от 08.04.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 419/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

В касационната жалба на адвокат П. и в допълнението към нея се заявяват касационните основания по чл. 348, ал. 1 т. 1 и т. 2 НПК. Същественото процесуално нарушение се обосновава с твърдение, че при противоречия в доказателствените материали и в нарушение на чл. 305, ал. 3, изр. 2 НПК въззивният съд не е изложил съображения защо приема едни и отхвърля други доказателствени данни. Твърди се, че в разрез с чл. 303 НПК осъждането на подсъдимия почива на предположения. Поддържа се, че съдът се е предоверил на разказа на свидетелката Д. Д. пред него, не е отчел противоречията в разпитите й от двете фази на процеса и склонността й да лъже, като е подценил заключението на последната комплексна СППЕ и коментираната в нея проективна методика на ТАТ, която е разкрила емоционалния свят на пострадалата и не е отчела травмата от сексуалното насилие при нея. Твърдението за нарушение на материалния закон се обосновава с позиция за недоказано авторство на деянието и с осъждането на невинен човек. Отправените в касационната жалба искания са алтернативни-за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В съдебно заседание касационната жалба и допълнението към нея са поддържани от назначения от ВКС служебен защитник адв. М. М.. Извън релевираните вече доводи служебният защитник твърди, че на досъдебното производство разследващите органи не са взели мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина, не са провели пълно разследване и не са проверили първоначалните показания на пострадалата, че извършител на половите престъпления срещу нея е лицето Ч. М.. Като пропуск на разследването защитникът изтъква непроведеният от органите на досъдебното производство разпит на това лице, както и неназначаването на ДНК експертиза на биологичния материал, иззет от автомобила му. Смята показанията на свидетелите С., Н. и Г., както и заключенията на СППЕ на пострадалата, за недостатъчни за обосноваване на извод за авторството на деянието в лицето на подсъдимия. С оглед на това и предвид влошеното здравословно състояние на Д. защитникът пледира да бъде издадена оправдателна присъда. Поддържа и алтернативното искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

Подсъдимият С. Й. Д. отправя същото искане. В лична защита твърди, че на досъдебното производство, докато не е имал адвокат, психологът Т. Т. е упражнил неправомерно физическо насилие спрямо него. Заявява, че сам се грижи за двете си невръстни деца и моли да бъде оправдан.

В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата определя касационната жалба и допълнението към нея като неоснователни. Посочва, че въззивният съд подробно и всестранно е анализирал доказателствата по делото и щателно е мотивирал причините, поради които е кредитирал показанията на пострадалата Д.. Не счита, че апелативната инстанция е допуснала процесуални нарушения, че е нарушила материалния закон или че е определила явно несправедливо наказание. Пледира за потвърждаване на оспореното решение.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда от 29.09.2021 г. по н.о.х.д. № 356/2020 г. на ОС-Разград подсъдимият С. Й. Д. е признат за виновен в това, че в периода от месец юни 2014 г. до месец септември 2018 г. в гр. Гълъбово, област Стара Загора и в с. Благоево, обл. Разград, в условията на продължавано престъпление, се съвкупил с лице от женски пол – ненавършилата четиринадесет години Д. К. Д., като я принудил към това със сила и заплашване, поради което и на основание чл. 152, ал. 4, т. 1, вр. с ал. 1, т. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК е осъден на петнадесет години лишаване от свобода.

С присъдата подсъдимият е признат за виновен в това, че в условията на продължавано престъпление е извършил действия с цел да удовлетвори полово желание без съвкупление в горепосочения период, на горепосочените места и с употреба на същата принуда спрямо ненавършилата четиринадесет години Д. К. Д., поради което на основание чл. 149, ал. 2, т. 1, вр. с ал. 1 НК и чл. 54 НК е осъден на лишаване от свобода от пет години.

На основание чл. 23 НК по отношение на подсъдимия Д. е определено общо наказание от петнадесет години лишаване от свобода, което е прието, че трябва да бъде изтърпяно при първоначален строг режим, като е приспаднато времето, през което лицето е било задържано под стража по същото дело.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданската ищца Д. Д. сумата от 50 000 лева – обезщетение за причинените от двете престъпления неимуществени вреди, като за разликата до 95 000 лева гражданският иск е бил отхвърлен като неоснователен.

По жалба на защитата с решение от 24.03.2022 г. по в.н.о.х.д. №393/2021г. на АС - Варна първоинстанционната присъда е изменена, като подсъдимият е оправдан за това да е извършил квалифицираното блудство в периода от 10.04.2018 г. до месец септември 2018 г. В гражданската част на присъдата с въззивното решение е прието, че от уважения общо граждански иск за 50 000 лева сумата от 31 800 лева е обезщетение за неимуществени вреди, причинени от престъплението по чл. 152, ал. 4 НК, а сумата от 18 200 лева е обезщетение за неимуществени вреди, причинени от престъплението по чл. 149, ал. 2 НК. В останалата част присъдата е потвърдена.

По жалба на защитата с решение №50138/13.12.2023 г. по н.д.№474/2022 г. на ВКС, 2 н.о. въззивното решение е отменено в потвърдителната му наказателна част и в изменителната за гражданския иск, като делото е върнато за разглеждане от друг състав на АС-Варна от стадия на съдебното заседание.

При повторното разглеждане на делото пред АС-Варна с решение от 08.04.2024 г. по в.н.о.х.д. №419/2023 г. първоинстанционната присъда е изменена в наказателната част, като са намалени определените на подсъдимия наказания – от петнадесет на дванадесет години лишаване от свобода за престъплението по чл. 152, ал. 4 НК и от пет на три години и шест месеца лишаване от свобода за престъплението по чл. 149, ал. 2 НК. В съответствие с това е променено и търпимото на основание чл. 23 НК общо наказание, което е намалено от петнадесет на дванадесет години лишаване от свобода.

В останалата ѝ част присъдата е потвърдена.

Именно този съдебен акт е предмет на проверка в настоящата процедура пред ВКС – втора по ред.

Касационната жалба е допустима , тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК – упълномощен защитник на подсъдимия, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок от петнадесет дни и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.

По съществото на доводите в касационната жалба и допълнението към нея, както и по доводите в съдебно заседание

1. Не следва да бъдат обсъждани в касационното решение доводите на защитника за несъответствие между фактическите констатации на въззивния съд и събраните по делото доказателства. Те се отнасят до обосноваността на проверявания съдебен акт, която не представлява самостоятелно касационно основание. Единственото изключение от това принципно положение се съдържа в разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК, но настоящият казус не попада в посочената хипотеза.

2. Липсва процесуална възможност да се удовлетвори отправеното с жалбата искане за оправдаване на подсъдимия С. Д.. Това искане предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. В рамките на правомощията си ВКС има възможност само да провери спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело.

3. В рамките на касационната проверка остава релевираното от защитата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, в отговор на което бе установено следното:

Неоснователно е твърдението на защитата, че при противоречия в доказателствените материали и в нарушение на чл. 305, ал. 3, изр. 2 НПК въззивният съд не е изложил съображения защо приема едни и отхвърля други доказателствени данни. Вярно е, че пред инстанциите по същество трудности в процеса по оценка на гласните доказателства не са липсвали. Те са били налични поради ниската възраст на пострадалата (малолетна към процесната дата); поради изминалото от датата на деянието време (към днешна дата близо 6 години); поради неглижираната социална и семейна среда, в която момичето е израснало; поради неколкократните разпити на лицето в различни периоди, в които споменът от събитията логично избледнява; както и поради естеството на самото травматизиращо преживяване, което преминава пред различни фази – дезорганизация, обърканост, срам, прикриване, гняв, интегритет и приемане. Едновременно с това съображенията на съда защо кредитира едни и отказва да стори това по отношение на други доказателства са изложени на л. 5-15 от въззивното решение. В него съдът ясно е посочил защо се е доверил на разказаното от свидетелката Д. в последните й три разпита и защо е отказал да стори това по отношение на първите три, депозирани в началото на водене на досъдебното производство, когато тя е твърдяла, че е била сексуално насилена от лица, различни от подсъдимия. Съдът се е обосновал не само с това, че в първите три разпита е имало същностни противоречия от гледна точка на момента на осъществяване на твърдяното сексуално посегателство, но и с това, че първоначално разказаното от пострадалата за друг насилник е било изцяло повлияно от ролята на подсъдимия, който във времето на провеждане на тези разпити е живял с нея и с родната й майка. Във въззивното решение е отделено място и на това, че кредитираните показания, депозирани на 03.05.2019 г., на 19.07.2019 г. и на 26.05.2021 г., се отличават с устойчивост, последователност и излагане на сходни по своето смислово и информативно съдържание сведения, както и на обстоятелството, че тези показания са дадени след като момичето е било изведено от фрустриращата я семейна среда, а два от тях и в т.нар. Синя стая.

Анализирайки показанията на св. Д., въззивният съд не е подминал липсата на мотив у нея да уличи доведения си баща в тежко наказуеми сексуални посегателства, след като той е живял с майка й и с новородените й брат и сестра, за които е полагал грижи. Решаващият по доказателствата съд е отделил сериозно внимание и на показанията на свидетелките Е. С. (приятелка и съученичка на пострадалата, пред която тя е споделила, че била изнасилена от подсъдимия), както и на разказаното от свидетелките Г. С., Г. Г. и В. Н. (съответно психолог, класен ръководител и директор в училището, в което пострадалата е учила, които са имали непосредствени наблюдения над поведението на подсъдимия спрямо жертвата). Показанията на тези лица не са били обсъждани като пряк източник на сведения за осъщественото продължително сексуално насилие над пострадалата (те и нямат такъв характер), но са били коментирани в контекста на целия доказателствен материал, включващ освен разказа на пострадалата и заключенията на трите СППЕ, според които доминиращият насилник има ревностни преживявания и е склонен да използва манипулации, за да си осигури мълчанието на детето.

В контекста на всичко това (отбелязано и от самия въззивен съд) следва да се има предвид, че сезирането на компетентните органи е станало не по волята на пострадалата, а по инициатива на самия подсъдим, който след като е насочил момичето към собствената си версия за сексуално насилие от лицето Ч. М., е предложил същата и в жалбата до полицията. В касационната жалба защитата твърди, че ако подсъдимият е бил извършител на насилствените сексуални действия, не би се ангажирал с лично подаване на сигнал за такива действия пред компетентните власти. Подобно твърдение е било релевирано и пред апелативния съд, който в съдебния си акт му е отделил нужното внимание. Защитното твърдение не държи сметка за обстоятелството, че преди подаването на жалбата до полицията пострадалата е имала необичайно поведение (спала е с нож и кол до леглото си), което е провокирало тревогата на майката и е изискало обяснение на случващото се, както и това, че момичето е било заведено на гинеколог, който е установил стара дефлорация при него. Тези обстоятелства, ведно с възрастта на св. Д. Д. (едва четиринадесетгодишна по това време), са се нуждаели от логично обяснение, което подсъдимият се е заел да даде със сезиращата институциите жалба, в която е изложил собствената си версия за случилото се - че сексуалният насилник е бил св. Ч. М., представяйки я като такава на доведената си дъщеря.

Неоснователно защитникът извежда позицията си за превратно тълкуване на доказателствата, свързани с авторството на деянието в лицето на подсъдимия, с намерената човешка семенна течност в автомобила на свидетеля Ч. М.. Вещественото доказателство, иззето от автомобила на св. Ч. М., е било обект на проверка от експертиза на вещото лице П. И., приложена на т. 3, л. 93-94 от досъдебното производство. Тази експертиза не е убягнала от вниманието на въззивния съд, който обаче е приел, че тя не може да подкрепи версията на подсъдимия, респективно да обори тази на обвинението, тъй като следата от човешката семенна течност е била негодна за идентификация, поради което и не би могло да се установи пред колко време е оставена.

С основание в касационната жалба се твърди, че методиката на Тематичния аперцептивен тест (ТАТ), използвана в последната комплексна СППЕ на пострадалата, която не е установила травматична реакция от инцест, не е била предмет на обсъждане във въззивното решение. Това обаче не е повлияло на качествената годност на мотивите на съдебния акт, нито на предложената от съда аргументация защо заключението на тази експертиза може да бъде ползвано от него. Известно е, че ТАТ е широко приложим в клиничната практика личностен тест, който включва описание на серия от графични изображения, представени за интерпретация пред изследваното лице (респондент). Тестът обаче е само един от възможните начини за оценка на конкретни психологически състояния. Той, освен че не предполага стандартизация и не налага следването на стриктна точкова система, няма самостоятелно или преимуществено значение при изготвяне на последното комплексно съдебно психолого-психиатрично обсъждане на пострадалата Д., която при личностовия въпросник, използван спрямо нея в същата експертиза, е показала високи скали на депресивност, откритост и емоционална лабилност, резултат от проекция на сексуална травма в семейството. Освен това, при подробния разпит в съдебното заседание на 29.09.2021 г. на зададени от защитата въпроси вещите лица са отговорили изрично, че проективната ТАТ методика е проведена значително време след случилото се, когато пострадалата е била на по-висока възраст, поради което обективно е било невъзможно да се очаква интерпретиране от нейна страна на същата ситуация.

Без основание в съдебното заседание пред ВКС служебният защитник твърди, че Ч. М. не е бил разпитван като свидетел, а на биологичните следи от семенна течност, установени по калъфка от облегалка на автомобила му, не е назначена ДНК експертиза. Сочейки, че не са взети мерки за разкриване на обективната истина с този довод защитата въвежда твърдение за нарушение на чл. 13 НПК. Несъстоятелността на довода е ясно изводима от прочита на материалите по делото. От тях е видно, че Ч. М. е разпитван и в двете фази на производството, вторият път в пряка конфронтация с всички страни, като показанията му от досъдебното производство (т. 2, л. 78-80) чрез използване на процесуалната техника по чл. 281, ал. 4 НПК са приобщени към материалите по делото в съдебната фаза. Назначена, изготвена от в.л. П. И., изслушана и приета в съдебно заседание е и СМЕ на ВД, чието писмено заключение се намира на т. 3, л. 93-94 от д.п. Тази експертиза е изследвала следите от семенна течност, установени по калъфка от седалката на автомобила на М., които обаче са били негодни за идентификация, поради което не е могло да се установи преди колко време и от кого са оставени.

По делото няма доказателства в досъдебната фаза на процеса подсъдимият С. да е бил обект на физическо насилие от страна на психолога Т. Т., каквото твърдение се навежда пред касационния съд. За такова насилие подсъдимият съобщава едва в съдебната фаза на производството, но оплакването му не е подкрепено със сигнал от негова страна до компетентните органи, нито с надлежна медицинска документация. Следва да се посочи още, че върху трите съдебно-психологични експертизи, изготвени от лицето, което подсъдимият твърди да е упражнило насилие върху него, въззивната инстанция, включително въз основа на указания в първото отменително решение на ВКС, не е изградила никакви фактически констатации.

По изложените съображения касационният съд прие, че не е налице твърдяното от касатора съществено нарушение на процесуалните правила.

4. Възражението на касатора за нарушение на материалния закон (касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК) се основава на твърдението му за превратно тълкуване на доказателствата, обосноваващи участието на подсъдимия в твърдените деяния. Това твърдение по вече изложени съображения ВКС прие за неоснователно.

5. С оглед на горното и при отсъствието на наведен касационен повод за явна несправедливост на наложеното наказание и при липса на възражение в касационната жалба в частта относно уважения граждански иск въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 49 от 08.04.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 419/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.