Намаляване на наказанието за грабеж, извършен при опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * намаляване на наказание * маловажен случай * малозначителност на деянието * Обсебване * справедливост на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 54

гр.София , 23 януари 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

БОНКА ЯНКОВА

при участието на секретаря Илияна Петкова

и прокурора от ВКП Атанас Гебрев

след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 811/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от подсъдимия М. Р. М. и служебния му защитник - адв. Х., срещу решение №95 от 12.06.2023 г., постановено по внохд №124/2023 г. на Пловдивски апелативен съд.

В касационната жалба се релевират основанията по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Изброяват се няколко факта, които според касаторите, опровергават приетото от въззивния съд за случилото се на процесната дата между подсъдимия и пострадалия. Оспорва се извода на контролираната инстанция, че информацията, съдържаща се в обясненията на подсъдимия представлява защитна теза. Посочва се, че решаващите съдилища не са коментирали в мотивите си показанията на пострадалия Н. от съдебното заседание пред първоинстанционния съд, както и заявеното от него в хода на проведената очна ставка със св.Р., както и не са обсъдили отказа на прокуратурата да привлече М. и С. като съучастници на подсъдимия М.. На следващо място се твърди, че съдът е пренебрегнал обстоятелството, че предмета на престъплението-телефонен апарат е върнат на пострадалия и този факт не е обсъден в контекста на цената на имуществените вреди. Касаторите считат, че извършеното деяние следва да бъде квалифицирано по чл.206 ал.1 от НК. По отношение оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се посочва, че то не съответства на обществената опасност на деянието. Правят се искания в условията на алтернативност: да се отмени въззивното решение и делото върне за ново разглеждане на въззивната инстанция; да се измени атакуваният съдебен акт и приложи закон за по-леко наказуемо престъпление или намали размера на наложеното на подсъдимия М. наказание.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд адв.Х., защитник на подсъдимия М., поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените искания. В допълнение пледира, че ако касационната инстанция не намери основания за промяна на правната квалификация на престъплението в по-лека /чл.206 ал.1 от НК/, то да го оцени като малозначително, предвид стойността на инкриминираната вещ и обстоятелството, че тя е била върната на пострадалия.

Представителят на Върховната касационна прокуратура взема становище за неоснователност на жалбата, поради липса на претендираните от подсъдимия и защитника му касационни основания. Според прокурора, апелативният съд е извършил цялостна проверка на първоинстанционната присъда и не е установил нарушения в дейността на Окръжен съд- гр. Пловдив във връзка с анализа и оценката на доказателствата и изведените въз основа на тях фактически изводи. Счита, че контролираната инстанция е приложила правилно материалния закон, а наложеното на подсъдимия наказание намира за справедливо. Предлага решението на Пловдивски апелативен съд да бъде оставено в сила.

В последната си дума подсъдимият М. Р. М. моли делото да бъде върнато на първоинстанционния съд, за да бъде съден по чл.206 ал.5 от НК.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание, и в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда №4 от 19.01.2023 г., постановена по нохд №876/2022 г., Окръжен съд- Пловдив е признал подсъдимия М. Р. М. за виновен в това, че на 08.03.2022 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи –мобилен телефон марка /марка/, мъжко портмоне и парична сума от 60 лв., или всичко на обща стойност 515 лв. от владението на Н. В. Н. с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това заплашване, поради което и на основание чл.199 ал.1 т.4 във вр.с чл.198 ал.1 във вр.с чл.29 ал.1 б. „а“ от НК го е осъдил на единадесет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване.

На основание чл.59 от НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимия М..

С присъдата съдът се е разпоредил с вещественото доказателство-нож, който след влизането й в сила следва да бъде унищожен, както и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.

По въззивна жалба на подсъдимия, депозирана чрез неговия защитник, пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд №124/2023 г., приключило с решение №95 от 12.06.2023 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло.

Касационната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

На първо място ВКС намира за необходимо да отбележи, че част от доводите, отразените в иницииращия касационното производство документ касаят несъгласие с възприетите от апелативния съд фактически положения. Посоченото представлява оплакване за необоснованост на постановения съдебен акт. Необосноваността не е сред касационните основания по чл.348 ал.1 от НПК. Касационният съд не е съд по фактите, а само по правото и той не може да приема нови, изменя или допълва установените от решаващите съдилища фактически обстоятелства. Ето защо ВКС не дължи отговор на възраженията за правилността на фактическите положения, залегнали в мотивите на решението на апелативната инстанция. Това, което настоящият съд има задължение да провери, в контекста на чл.348 ал.1 т.2 от НПК, е юридическата правилност на формиране на вътрешното убеждение у контролираната съдебна инстанция, без да извършва проверка на самите факти в съдържателен план. По настоящото дело, макар и изрично касаторите да не са посочили касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, някои от изложените от тях възражения се обхващат от неговото съдържание. Такива са твърденията им за: игнориране на показанията на св.Н., дадени пред първоинстанционния съд, касателно лицето, което го е заплашило с нож; пренебрегване на обясненията на подсъдимия и приемането им за защитна позиция; необсъждане на обстоятелството, че св. С. и св. М. не са били привлечени като съучастници в извършване на престъплението заедно с М. М..

Внимателния прочит на мотивите на съдебното решение, изготвено от апелативния съд, не сочи на претендираните пороци. В тази връзка е необходимо да се отбележи принципното разбиране на ВКС, залегнало в редица негови решения, че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда / Р №181 по н.д. № 486/2012 г. на ВКС, І н.о.; Р по н.д. № 1062/2018 г. на III н.о/. А що се отнася до мотивите към нея, те се отличават с аналитичност, детайлност и достатъчна пълноценност, поради което апелативният съд, споделяйки ги, не е бил задължен отново да ги преповтаря. Тук е мястото да се посочи и следното: изключителна дискреция на съдилищата по фактите е да кредитират с доверие или да приемат за недостоверни обясненията на подсъдимия и/или показанията на свидетелите изцяло или части от тях, стига да са ги обсъдили съобразно действителното им съдържание, в съпоставка с останалите доказателства и доказателствени източници и да са изложили убедителни съображения за това си решение. Не съществува пречка да бъдат кредитирани показания на свидетели, дадени на досъдебното производство, надлежно приобщени от съда, а отхвърлени тези от съдебната фаза на процеса, като в такива случаи съдът е длъжен да изясни и причините за настъпилата промяна, така както е сторил първостепенния съд. По настоящото дело решаващите съдилища са се доверили на казаното от св.Н. пред органа на досъдебното производство досежно обстоятелството, че именно подсъдимият му е показал нож и белезници, защото то е намерило убедителна подкрепа в други гласни доказателствени източници, а именно в показанията на свидетелите А. Н., Р. Р. и М. М.. Не съществува забрана за ползването на показанията на А.Н. и Р. Р. при изграждане на фактическите изводи, независимо, че данните, съобщени от тях имат производен характер. И това е така, понеже чрез тях се осъществява проверка на първични доказателства- информацията, предоставена от пострадалия. А що се отнася до св.М.- същият е очевидец на деянието и в неговия разпит се съдържа ценна информация относно релевантните за делото факти, която също потвърждава съобщеното от пострадалия. Вярно е, че пред ОС-Пловдив св.Н. е бил доста колеблив в показанията си, като по отношение на редица факти е заявил липса на спомен, което впрочем важи и за показанията на св.М. и св.С., но тази непоследователност, както правилно е отбелязал и окръжния съд, се дължи на страх от подсъдимия, който последните двама свидетели са изпитвали, вкл. и към датата на съдебното заседание. Действително, св.Н. е твърдял пред първоинстанционния съд, че „няма страх“ от подсъдимия, но съдържанието на неговия разпит опровергава това му твърдение. Така например, при изясняване на обстоятелството за лицето, което го е заплашило с нож, свидетелят колебливо и уклончиво е заявил: „Не помня кой ми показа ножа. М. ми говореше, а този които ми показа ножа, е различен от М.. Не мога да се сетя кой от двамата беше“ . При тази неустойчивост на свидетелските му показания, от които еднозначен отговор на въпроса за лицето, което го е заплашило с хладното оръжие, не може да се изведе, напълно законосъобразно съдът е достигнал до извод да не кредитира с доверие показанията му, дадени в съдебната фаза, а да се довери на тези от досъдебното производство, където в два разпита последователно и неотклонно Н. Н. е твърдял, че именно подсъдимият е „извадил ножа и белезниците“. Както беше посочено и по-горе, в случая по-важното е, че кредитираните показания на този свидетел не са изолирани, а корелират с данните, съдържащи се в други гласни доказателствени средства.

На следващо място обясненията на подсъдимия са били подложени на подробен анализ за проверка на тяхната обективност и достоверност, като същевременно са били съпоставени и с останалия доказателствен материал, събран по делото. Доказателственият им анализ следва очертания от процесуалните норми и правилата на формалната логика път, поради което не се констатира незаконосъобразна тяхна оценка. Ето защо, направеното от касаторите възражение в тази насока, е лишено от основание.

Оплакването, че апелативната инстанция не е изложила съображения във връзка с отказа на прокуратурата да привлече като обвиняеми лицата М. и С., не държи сметка за отразеното на стр.42 от въззивното дело. В допълнение следва да се отбележи, че единствено в правомощията на прокуратурата е преценката кои лица и за какви престъпления да бъдат привлечени към наказателна отговорност, като съдът нито може да дава указания, нито пък е длъжен да изяснява причините, поради които тя не е предприела съответните действия по отношение определени лица.

При правилно установените факти по делото, ВКС не констатира наличие на касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НК. Материалният закон е приложен правилно, а искането на защитата за преквалификация на престъплението от чл.199 ал.1 т.4 от НК във престъпление по чл.206 НК, не може да бъде удовлетворено. Впрочем такова искане е било правено и пред въззивната инстанция, която убедително го е отхвърлила като неоснователно /стр.10 от решението/.

За разлика от кражбата и грабежа, при престъплението обсебване предметът на престъплението се намира във фактическа власт на дееца и той осъществява присвоителни действия по отношение на вече намиращия се у него предмет, при това последният се намира у дееца не противоправно, а на някакво валидно правно основание. Когато деецът владее или пази вещта на правно основание, ще е налице обсебване; ако деецът не упражнява фактическа власт върху имуществото, ще осъществи кражба, респективно грабеж, когато за отнемането на вещта и за преодоляването на реалната или предполагаема съпротива на пострадалия използва принуда –сила или заплашване. От приетите от съдилищата факти, не се установява подсъдимият да е владеел или пазел на правно основание инкриминираните вещи- мобилен телефон, мъжко портмоне и парична сума в размер на 60 лв. Точно обратното, след като употребил принуда под формата на заплаха - извадил от якето си нож и белезници, които демонстративно показал на пострадалия /обстоятелство притеснило Н. Н./, подсъдимият бръкнал в джоба на якето на свидетеля, откъдето извадил мобилния му телефон и след проведен разговор със св. Р., го прибрал в собствения си джоб. Впоследствие подсъдимият пребъркал джобовете на якето на пострадалия и намерените там портмоне и парична сума от 60 лв. задържал в себе си. Така приетите фактически обстоятелства не обосновават правен извод, че престъплението, извършено от М. М. следва да се квалифицира като обсебване. Позицията на подсъдимия за това, че телефона му е бил предаден от пострадалия като залог във връзка с дължащ му се от св.Р. заем, е отхвърлена като недостоверна от въззивната инстанция и не е намерила място сред приетата фактология.

След като не е налице извършено престъпление по чл.206 от НК, изобщо не може да се обсъжда ал.5 на същата разпоредба, каквато молба отправя подсъдимия в последната си дума пред ВКС. Отделно от това, искането на защитника на подсъдимия за квалифициране на грабежа като маловажен случай е в конфронтация с разпоредбите, касаещи престъплението „грабеж“, където не е предвиден такъв по-леко наказуем състав. Приложението на чл.9 ал.2 от НК изобщо не може да бъде обмисляно, тъй като престъплението е осъществено от М. М. при условията на опасен рецидив, която квалификация обоснова високата му обществена опасност, независимо от обстоятелството, че стойността на отнетите вещи не е значителна и част от тях са били върнати, а друга - възстановени на св.Н..

Фактът, че отнетия при грабежа мобилен телефон е бил върнат на пострадалия не се отразява върху общата стойност на предмета на престъплението, в каквато насока е налице довод от страна на защитника на подсъдимия, а може да се цени в насока приложение на привилегирован състав, ако такъв е предвиден за конкретното престъпление и са налице останалите законови изисквания, или да бъде отчетен като смекчаващо отговорността обстоятелство при индивидуализация на наказанието, както законосъобразно са сторили решаващите съдилища.

Във връзка с касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, настоящият касационен състав намира следното: подсъдимият М. М. е с множество осъждания, извън това, обосноваващо квалификацията „опасен рецидив“. Престъпната му дейност датира още от времето, когато е бил непълнолетен и в течение на годините налаганите му наказания не са изиграли необходимия ефект за неговото поправяне, превъзпитание и преосмисляне на поведението в насока въздържане от извършване на престъпления. В този смисъл апелативният съд е бил прав да приеме, че у М. са формирани трайни престъпни навици, които изискват засилена наказателна репресия. Независимо от това обаче, решаващите съдебни инстанции не са отчели пълния обем от смекчаващи отговорността обстоятелства, като са пропуснали да ценят като такова невисоката стойност на отнетото имущество. Същевременно като отегчаващ фактор, разгледан в контекста на обществената опасност на деянието, са приели времето, мястото и механизма на извършване на престъплението. Посочените три обстоятелства не показват някаква съществена негативна отлика от обичайните случаи на извършване на престъплението „грабеж“, поради което не намират такова отражение върху конкретната степен на обществена опасност на деянието, каквото им е било придадено.

С оглед на горното, касационният съд счита, че адекватното на степента на обществената опасност на деянието и дееца, на констатираните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и на целите по чл.36 от НК наказание, е в размер на 9 /девет/ години лишаване от свобода. В този смисъл решението на контролираната инстанция следва да бъде коригирано.

По изложените съображения и на основание чл.354 ал.2 т.1 във вр.с ал.1 т.4 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯВА решение №95 от 12.06.2023 г., постановено по внохд №124/2023 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, като НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия М. Р. М. наказание лишаване от свобода от единадесет години на ДЕВЕТ ГОДИНИ .

ОСТАВЯ в сила решението в останалата му част.

РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1/

2/