Отговорност на надзиратели при смърт на затворник от повредена парна инсталация

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по непредпазливост * липса на мотиви * съществени процесуални нарушения * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата * бездействие

Р Е Ш Е Н И Е

№ 306

София, 25 юни 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ

ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

при секретар: Елеонора Михайлова

и в присъствието на прокурора А. П.

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 164/2025 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалби, подадени от името на подсъдимите А. Д. М. и С. С. К., и по жалба на частните обвинители С. Й. Г., К. Г. Г. и Й. К. Г. чрез техния повереник, срещу въззивна присъда № 41/01.09.2023 г., постановена по ВНОХД № 1010/2021 г. от Окръжен съд – Бургас.

В депозираната от защитника на подсъдимия А. М. жалба се съдържа твърдение, че въззивният съд, анализирайки частично установеното от фактическа и правна страна, е извел неправилни изводи за непредпазливо поведение у подсъдимите . Изброяват се обстоятелства, които според касатора не са намерили отражение в мотивите на атакувания съдебен акт, и се прави собствен преглед на доказателствените материали . При тези аргументи се настоява, че оспорената присъда е неправилна , мотивите към нея непълни и недостатъчно аргументирани, „граничещо с липса на мотиви“. Отправените искания са за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия М.. Алтернативно, с оглед на претенцията за непълнота на мотивите на основание чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК – отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане.

В жалбата на подсъдимия С. К. чрез неговия защитник се сочи, че въззивната присъда е постановена в нарушение на материалния закон. Направен е преглед на вменените с обвинителния акт задължения, произтичащи от чл. 6, ал. 8 и чл. 7, ал.4 от Инструкцията за особените задължения на постовия надзирател на пост № 14. Отправя се упрек, че окръжният съд, за да ангажира отговорността на К. по чл. 122 от НК и отхвърли становището на защитата и участващият във въззивното производство прокурор, неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 11, ал. 14 от посочената инструкция. И с тази жалба се правят алтернативни искания – за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия К. или връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд.

С жалба, основана на чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, частните обвинители С. Г., К. Г. и Й. Г. чрез техния повереник също са оспорили въззивната присъда, считайки, че по отношение на подсъдимия М. не е следвало да се прилага чл. 66, ал. 1 от НК, а наказанието от една година и шест месеца лишаване от свобода трябва да се изтърпи ефективно. В допълнението към жалбата се съпоставя степента на укоримост на поведението на двамата подсъдимия и в тази връзка се изтъква, че подсъдимият М. е бил титуляр на пост № 15 и е разполагал с ключове от затворническите помещения във втора зона за повишена сигурност, за разлика от К., назначен на пост № 14, изпълняващ само „помощни“ функции. На този фон се настоява, че по отношение на К. целите на наказанието могат да се постигнат и с условното осъждане, но не и спрямо подсъдимия М.. В жалбата се отправя укор към действията на затворническата администрация по отношение на пострадалия Г. Г. и се изразява недоволство от това, че „престъпното поведение на ръководството на затвора“ е останало извън вниманието на прокуратурата. Отправеното искане е за отмяна на постановения съдебен акт в атакуваната част на основание чл. 354, ал.3, т. 1 от НПК и връщане на делото за ново разглеждане на районния съд или на втората инстанция.

В съдебното заседание подсъдимият А. М. и неговият защитник поддържат подадената жалба, изложените в нея доводи и направени искания.

Подсъдимият С. К. и защитниците му поддържат изложените в тяхната жалба аргументи и направените искания.

Частните обвинители С. Г. и К. Г., редовно призовани, се явяват. Частният обвинител Й. Г., редовно призована, не взема участие в касационното производство. Всички частни обвинители се представляват от повереник, който поддържа касационната жалба срещу оспорваната част на въззивната присъда за явна несправедливост на наказанието на подсъдимия М.. Изразява становище, че осъдителните изводи на окръжния съд не са засегнати от претендираните от защитата на подсъдимите пороци.

Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за отхвърляне на жалбите на подсъдимите и на частните обвинители. Изтъква, че доказателствената дейност на окръжния съд е извършена в съответствие с процесуалните изисквания, материалният закон е приложен правилно и наложените наказания са справедливи. Пледира за оставяне в сила на въззивната присъда.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Районният съд – Бургас с присъда № 260100 от 09.07.2021 г., постановена по НОХД № 1251/2019 г., признал подсъдимите А. Д. М. и С. С. К. за невинни в извършване на престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК и ги оправдал по повдигнатото им обвинение за причиняване смъртта на Г. К. Г. по непредпазливост чрез бездействие в условията на независимо съпричиняване.

По протест на прокурора и жалба на частните обвинители е било образувано ВНОХД № 1010/2021 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. Въззивният съд на основание чл. 336, ал.1, т. 2 от НПК отменил първоинстанционния съдебен акт и постановил нова присъда, с която признал подсъдимите А. Д. М. и С. С. К. за виновни в това, че на 25.03.2017 г., за времето от 07, 00 ч. до 07,30 ч. в спално помещение № 228, находящо се във втора зона за повишена сигурност в Затвора – Бургас, при условията на независимо съпричиняване като надзиратели, чрез бездействие по непредпазливост причинили смъртта на Г. К. Г., като при осъществяване на надзорно- охранителна дейност във втора зона за повишена сигурност в Затвора – Бургас, при настъпила повреда на парната инсталация в спално помещение № 228 не осигурили безопасността на лишения от свобода, както и ограничаването, преодоляването и ликвидиране на последствията от повредата и не предприели действия по опазване на живота и здравето му , след като били длъжни да сторят това, съгласно вменените им задължения :

за подсъдимия М. по чл. 291, т. 5 от ППЗИНЗС; по чл. 6, ал. 8 и чл. 7, ал. 4 от Инструкцията за особените задължения на постовия надзирател на пост № 15 (Инструкцията за пост №15), както и по силата на неговата служебна функция да опазва живота и здравето на лишените от свобода; по т. ІІІ от длъжностната характеристика;

-за подсъдимия К. по чл. 291, т. 5 от ППЗИНЗС; по чл. 6, ал. 8 и чл. 7, ал. 4 от Инструкцията за особените задължения на постовия надзирател на пост № 14, (Инструкцията за пост №14), както и по силата на неговата служебна функция да опазва живота и здравето на лишените от свобода; по т. ІІІ от длъжностната характеристика;

поради което и на основание чл. 122, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК ги осъдил на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца за всеки от тях. На основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на наложените наказания е отложено за изпитателен срок от три години. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото.

І. По жалбата на подсъдимия А. М..

В началото с оглед необходимостта от определяне на обхвата на касационната проверка следва да се отбележи, че в едната си част сезиращият документ съдържа доказателствен и фактологичен анализ, който не е предмет на самостоятелна касационна проверка. С поддържаното по този начин оспорване практически се очаква касационната инстанция да формира собствени фактически изводи, различни от направените от окръжния съд, послужили за осъждането на подсъдимия М.. Предвид установения в закона касационен контрол, както неведнъж е споменавано, ВКС няма правомощия да приема нови факти и собствени констатации за доказаност или недоказаност на обвинението, извън предвидената в чл. 354, ал. 5 от НПК хипотеза, която не е налице. Фактическото установяване, извършено от предходната инстанция, подлежи на касационна проверка само в контекста на спазването на процесуалните изисквания, гарантиращи правилното формиране на вътрешно съдийското убеждение, и в този аспект ще се преценяват доводите в жалбата.

Приоритетно на обсъждане подлежи доводът за непълноти в мотивите на съдебния акт, изтъквани нееднократно по различни поводи в допълнението към касационната жалба, и определено от касатора като „граничещо“ с основанието по чл. 348, ал.3, т. 2,пр. 1 от НПК. Това се налага, тъй като ако се намери за основателно оплакването за липса на мотиви, то обсъждането на останалите аргументи ще се окаже безпредметно.

Залегналите възражения, с които се обосновава наличие на процесуално нарушение от категорията на абсолютните, изискващо безусловна отмяна на атакувания съдебен акт, са неоснователни.

Настоятелно се подчертава на няколко места в допълнението към касационната жалба, че в мотивите си въззивният съд не е обследвал поведението на дежурния главен надзирател Д. Ч. Непредприел действия да посети зоната за повишена сигурност, не се запознал лично със създалата се ситуация с пострадалия Г., не сформирал екип, който да влезе в зоната , дал указания при проведения вечерта на 24.03.2017 г. инструктаж да не се отваря спалното помещение № 228 . , изтъкват се и аргументи за неадекватните ръководни решения на администрацията на затвора по отношение на жертвата, конкретно на свидетеля М.. С така поддържаното се насочва към размисъл, че не са обсъдени факти, ангажиращи евентуалната отговорност на други лица. В отговор на изразената претенция се отбелязва, че съгласно чл.127, т. 3 от Конституцията и чл. 46, ал. 1 от НПК единственият орган, който повдига и поддържа обвинения за престъпления от общ характер е прокурорът. Процесуалната дейност на съдебните органи е очертана и ограничена в рамките на обвинителния акт. В тези параметри се е развила и съдебната процедурата по настоящето дело. Същата правилно е съсредоточена върху дейността на подсъдимия М. (както и на К.) и нейната наказателна съставомерност, поради което отсъствието на мотиви за пропуски,неизпълнение и нарушения на служебни функции от трети лица не се отразява на процесуалната й изрядност. Извън казаното и за пълнота, доколкото от предложената аргументация се извежда намек за тяхно виновно поведение, само се припомня, без да се коментира доказателствената и правна обезпеченост на тези твърдения, изразяваното в съдебната практика становище, че ако резултатът е причинен от виновното поведение на няколко лица, наказателната отговорност не отпада от обстоятелството, че всички причинители не са предадени на съд. Достатъчно е резултатът да е в причинна връзка с виновното поведение на дееца. Р-59-75- ОСНК;

В сезиращия документ присъства и изложение, разкриващо данни за действията на пострадалия преди инкриминираното деяние срещу лица от надзорно-охранителния състав, за неговото психично състояние, за невъздържаното му поведение, проявено и вечерта на 24.03.2017 г., за неадекватните мерки на администрацията на затвора, предназначено да илюстрира коментирания процесуален недостатък на атакувания съдебен акт. Във връзка с тази част от аргументацията е необходимо да се посочи и разпоредбата на чл. 102 от НПК, определяща подлежащите на установяване във всяко производство факти и обстоятелства. Впрочем, оспореният съдебен акт не може да бъде дискредитиран с внушения за непълноти, тъй като в мотивите детайлно са отразени данните от очертания кръг, вкл. и за престъпните посегателства на Г. срещу телесната неприкосновеност на лица от надзорно-охранителния състав в затвора (стр.5-10 от мотиви). Освен това, изброяването на всички споменати в жалбата обстоятелства представя собствената на касатора тяхна оценка като фактори, вместващи се в основния предмет на доказване, но не сочат на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. Дистанцирано от съдържанието на мотивите към въззивната присъда е и възражението за пренебрегване на установеното по делото, че повредата на парната инсталация в спалното помещение № 228 се е случвала и преди, но и в тези случаи постовите надзиратели не отваряли врата. Доводът е спекулативно поднесен и напълно игнорира не само отразяването на факта за предходни повреди в същата инсталация (стр. 24-25 от мотивите), но и аргументацията на съда за сериозността на последната повреда, случила се сутринта на 25.03.2017 г., базирана на гласни доказателствени източници, както и на веществения носител на информация (диск), съдържащ запис от камера № 6, онагледяващ интензивността и гъстотата на парата, излизаща от контролното прозорче на помещението, намалила и видимостта в коридора. Файл с наименование SALON ІІ ZPS-Cam06_25032017_062000_ 25032025_ 114000 Обяснимо, тези съображения на съда удобно се пропускат, а посочването в жалбата на други случаи по неизвеждане на Г. от килията при „пробив в парната инсталация“, не допринася за разколебаване на фактическите изводи на предходната инстанция.

Идентичен е отговорът и на предложените съждения, че във видеозаписа се вижда как в 08:45 часа „параджиите“ надникнали през прозорчето на килията, а в 08:55 часа преминаването на друг лишен от свобода. На тази основа е направено обобщение, че посочените лица не са възприели ситуация, застрашаваща живота и здравето на Г., въздигнато като фактор от значение за изхода на делото. Тези разсъждения също не способстват за разколебаване на фактическите констатации на окръжния съд, най-малкото защото подаването на парата от абонатната станция към корпуса на затвора е било преустановено далеч преди отразените времеви параметри. Това е така и при съобразяване на констатираното от двете предходни инстанции, че таймерът на записващото устройство се е различавал с 20 минути от астрономическото време. В този смисъл претенцията за допуснато процесуално нарушение поради пропуска тези данни да намерят отражение в мотивите на съдебния акт е неприемлива. Да се игнорират определени факти и обстоятелства означава те да бъдат неоснователно пропуснати, въпреки относимостта им и действителното им доказателствено значение за делото, каквато характеристика изтъкваните очевидно не притежават.

В контекста на оплакванията, свързани с качеството на въззивния съдебен акт, е отправен упрек към разсъжденията на окръжния съд относно приетата идентичност на радиатора, свален от помещението на пострадалия, с този, представен по делото, определени в жалбата като „хипотетични“. Прегледът на мотивите не дава основание за подобен извод. Съдът подробно е изследвал поставения и сега въпрос, констатирайки, че при извършения оглед радиаторът не е бил иззет. Проследена е веригата от действия на всички свидетели, които са имали отношение към преместването на радиатора след неговото демонтиране на 25.03.2017 г. до момента на доброволното му предаване на разследващия орган от свидетеля М. на 28.03.2017 г. Обсъждайки установените факти, изводими от гласните доказателствени източници, съдът е направил заключението си, че въпреки несвоевременните действия на разследващия полицай, не може да се приеме изтъкваното съмнение за подмяна на вещественото доказателство. Всъщност, по делото не се ангажира спор, че навлизането на гореща пара Предвид наличните данни и експертното мнение при налягане от 1,2 бара температурата на парата е около110° С.

в спалното помещение № 228 е в резултат на повредата на отоплителната инсталация, намираща се там. Именно с това се свързват и действията на пострадалия Г., опитал се да отдалечи увреждащия фактор чрез поставяне на дюшек/одеяло върху тръбата към радиатора. Виж напр. съпътстващата протокола за оглед фотоснимка под № 3, частично и № 4, фиксирали разположението на посочените вещи.

Процесуалната годност на протокола за оглед на местопроизшествие (спално помещение № 228) се оспорва с твърдения за непълноценно участие на поемните лица – М. М. и Т. И.. Те са разпитани в хода на първоинстанционното съдебно следствие, като на основание чл. 281 от НПК съдът е приобщил частично показанията на М., депозирани от него в предходната процесуална фаза. В разпита си свидетелите не отричат да са били поемни лица, а споделеното от тях за възприятията им относно местоположението на тялото на жертвата, нейното състояние, както и посоченото от Т. И. относно лицата, извършващи действията - „имаше двама мъже и една жена“ Прегледът на съдържанието на протокола за оглед установява, че освен разследващия полицай – Н. М., при извършването на действието са присъствали технически помощник –Т. Т. и вещо лице – д-р Г. М..

, не дават основание да се приеме, че свидетелите не са присъствали при извършването на огледа.

На следващо място, съществен дял от мотивацията на оспорването представя доказателествения прочит на касатора и изводимите в тази връзка негови собствени фактически твърдения, противопоставяйки ги на съжденията на въззивния съд, атакувайки така правилността на формулираните в мотивите на присъдата фактически изводи. В преимуществената част поддържаните доводи по същината си изразяват претенция за фактическа необоснованост, която е извън контрола на третата инстанция. От гледна точка на касационните основания при цялостния преглед на изложението в допълнението към жалбата все пак могат да се откроят някои съображения като оплаквания за съществени процесуални нарушения.

Възразява се, че окръжният съд не е аргументирал в достатъчна степен и по изискуемия се начин становището си да отдаде доверие на свидетелстването на Д. И., С. Г., Т. Т., съобщили данни за отправяните от пострадалия Г. искания да бъде изведен от запълващото се с пара спалното помещение поради това, че се задушава. Макар и трудно изводимо от съдържанието на сезиращия аргумент, може да се открои претенция, свързана с начина, по който съдът е формирал вътрешното си убеждение относно достоверността на доказателствените материали, съответно обективирането му в мотивите на присъдата. Непредубеденият прочит на съдебната мотивация опровергава претенцията на защитата. Тезата за достоверност на коментираните гласни доказателствени средства не е произволна и неаргументирана. В мотивите към присъдата присъстват съображения, относими към смисловия им капацитет, тяхната логичност и последователност във времето. Процесуалната стойност на показанията е преценявана и в съобразие с безпристрастния носител на информация, какъвто се явява записът от видеокамерата, документирал не само наличие на пара в коридора на зоната, но и на падаща от прозорчето на спалното помещение навита на фуния хартия, през какъвто предмет свидетелите споделят, че Г. се е опитвал да диша. В светлината на посоченото заявеното несъгласие на защитата с подхода на въззивния съд да признае достоверност на тези доказателствени източници поради „недоказаност“ на твърденията на свидетелите, тангентиращо към довод за необоснованост, както и претенцията за „недостатъчна аргументация“, са лишени от основание.

От съдържанието на допълнението към жалбата могат да се извлекат и доводи, състоящи се общо казано, че причината за смъртта на Г. е останала неизяснена, които доводи също се преценяват като неоснователни. По този въпрос в досъдебното производство са били назначени две единични експертизи (основна и допълнителна), съдържащи експертен извод, че причината за смъртта на пострадалия е острият миокарден инфаркт, като установените изгаряния, получени от влажна среда (пара и вода), не са причина за настъпването му. В хода на разследването е назначена и комплексна петорна съдебномедицинска експертиза по писмени данни, според заключението на която причината за смъртта е термична травма –попарване на дихателните пътища и на 53% от кожата на главата, тялото и крайниците, и няма данни за сърдечен инцидент. Различието между съдебномедицинските експертизи относно състоянието на дихателните пътища на Г. и непосредствената причина за смъртта му, е провокирало процесуалната активност на въззивния съд, който е пристъпил към назначаване на „нова“ петорна съдебно-медицинска експертиза. За пълнота, обозначаването на вида на експертизата в мотивите на въззивната присъда като „нова“, търпи критика, но не названието на съдебно-медицинското заключение е същественото, а съдържанието му.

Според това експертно мнение смъртта на Г. се дължи на остра термична травма. Пояснено е, че организмът на жертвата се е намирал в пряк контакт с комплексна термична микросреда от гореща пара и кондензирана гореща вода. И в тази експертиза е направен извод, че няма пресен (остър) сърдечен инцидент .

Аргументите в жалбата насочват, че недоволството на касатора е от невъзприемането на изводите на единичната експертиза, които биха обслужили лансираната защитна теза. Това, че съдът е отказал да ориентира преценката си въз основа на това експертно мнение не означава, че го е пренебрегнал. Съдържанието на съдебната мотивация показва, че окръжният съд е откроил важимите изводи по всички експертни заключения и изпълнявайки задълженията си по чл. 154, ал. 2 от НПК, е обосновал съображенията си да не приеме предложения експертен извод, че причината за смъртта на Г. е инфаркт. Съотнасяйки заключението по назначената във въззивната процедура експертиза към наличния доказателествен материал, съдът е преценил, че следва да ползва за решаващите свои изводи именно това заключение, за което е изписал и дължимата се аргументация. В тази насока неоснователен е упрекът за формално и безкритично отношение към ползваните експертни изводи. Изтъкнатото съображение за неизясненост на въпроса дали предоставените за „хистологично изследване парафинови блокчета“ са били замърсени се основава на цитат, който всъщност е част от разясненията на вещите лица по първата комплексна съдебно- медицинска експертиза, изслушана и приета от основния съд. Виж, л. 1567, т.ІV от НОХД № 1251/19 г. Процитираният в жалбата отговор на експерта е непълен, изолиран е от общия контекст на дадените разяснения и смисловото им съдържание. В жалбата е вметната и забележка, че вещите лица по назначената във въззивната процедура експертиза са работили по писмени данни, включващи и „извънпроцесуални сведения“, но касаторът не е счел за необходимо да ги посочи. За отхвърлянето на така неконкретизираната претенция е достатъчно да се каже, че в определението от 14.02.2022 г. (л. 91, т. 1 от ВНОХД) и в съответствие с разпоредбата на чл. 145, ал. 1 от НПК, съдът е очертал предоставените материали, между които няма „извънпроцесуални сведения“. При извършването на експертизата вещите лица са се съобразили именно с очертания кръг доказателствени материали, надлежно възпроизведени в съответния раздел на писменото заключение.

По-нататък, отново при лична доказателствена интерпретация и направеното на тази основа осмисляне на задълженията на постовия надзирател на пост № 15, се възразява, че по делото не е установено съставомерно поведение на подсъдимия М. по чл. 122, ал. 1 от НК. Оспорването е аргументирано с твърдения за отсъствие на обективно подлежаща на възприемане от подсъдимия ситуация, застрашаваща живота и здравето на Г., тъй като той не е съобщавал за някакви проблеми, не е викал за помощ и не е искал такава. В първата насока вече се изложиха съображения по-горе в настоящето решение. Допълнително може да се посочи и това, че излизащата интензивна пара от контролното прозорче, запълнила и коридора в зоната, е достатъчно сериозен указател, че вътре в спалното помещение има необичайна ситуация, налагаща действия по овладяването й, дори и без намиращият се там Г. да иска помощ. Дължимите действия, които надзорно-охранителният състав в затвора следва да предприеме за опазване живота и здравето на лишените от свобода, не са предпоставени непременно от това те да поискат помощ при възникнала опасност, да сигнализират за нея. Подобно разбиране би обезсмислило и предвиденото в чл. 7, ал. 4 от Инструкцията задължение на постовите надзиратели – за извършване на периодически наблюдения с оглед предотвратяване на самоубийства, самонаранявания и др.

Изтъкваният неведнъж аргумент в подкрепа на оспорването, че подсъдимият М. няма право без разпореждане на дежурния главен надзирател, съответно без негово присъствие, да извежда лишените от свобода от зоната за повишена сигурност предвид нейните особености, не допринася за защитната теза. Инкриминираното бездействие (непредприемане на правомерното действие) е с точно определено фактическо съдържание по обвинителния инструмент, отразено на стр. 9 от същия, възприето и от съда – неизвеждането на лишения от свобода Г. от спалното помещение № 228 при възникналата повреда на парната инсталация, а не от самата зона за повишена сигурност.

Обективната и субективна съставомерност на обсъжданото престъпно деяние по чл. 122, ал.1 от НК, извършено от подсъдимия М. чрез бездействие, е установено въз основа на ценимия доказателствен материал, за доверяването на който решаващият второинстанционен съдебен състав е изписал своите съображения, стигайки до верен извод по правото. Подсъдимият при изпълнение на служебната си функция като постови надзирател на пост № 15 е имал задължение да предприеме поведение по опазване здравето и живота на лишения от свобода Г., като вземе мерки, така че да попречи на настъпването на общественоопасния резултат. Той е могъл да стори това, отваряйки вратата на спалното помещение, за да види обстановката, в която се е намирал Г., и да пристъпи към незабавното му извеждане, отдалечавайки го от въздействието на двата увреждащи термични фактора – гореща пара и кондензирана гореща вода. Причини от обективен характер, препятстващи изпълнението на това дължимо действие, не е имало, тъй като подсъдимият е бил осигуряван от друг надзирател – подсъдимия К., в съответствие с разписаното в чл. 12 от Инструкцията за пост № 15 във вр. и с чл. 315, ал. 3 от ППЗИНЗС. Чл. 315, ал.3 „В зоните за повишена сигурност,……….отключването, влизането и извеждането от килиите се допуска само в присъствието на най-малко още един служител от надзорно –охранителния състав.“ Съобразно възприетото от съда съдебномедицинско заключение смъртта е настъпила в рамките на 20-30 минути, като вещите лица при разпита им са разяснили и това, че в началото, първите 5,10,15 минути е съществувала реална възможност Г. да бъде спасен. Именно поради проявеното от М. противоправно бездействие е настъпил общественоопасния резултат – смъртта на Г..

Конкретна обмислима претенция, свързана с възприетата от съда небрежност като вид непредпазлива вина, не се излага в жалбата. В мотивите към въззивната присъда, макар и не многословно, е заявена позицията относно характерните особености за тази форма на вина. Основателно е прието, че подсъдимият М. не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил в състояние (могъл е и е бил длъжен) да предвиди тези последици. Въпросът относно възможността за предвиждане (обективна и субективна) е фактически и по настоящето дело той е разрешен съобразно установената фактология.

Маркираният довод, че смъртта на Г. по изказа в жалбата се дължи на „случайно събитие по смисъла на чл. 15 от НК“, е неоснователен. В тази връзка се припомня разбирането на съдебната практика и доктрината за разликата между „небрежното“ и „случайното“ деяние. При небрежността деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди общественоопасния резултат, а при случайното деяние отсъства едно от тези две изисквания. При приетите по делото факти няма място да се разисква такава хипотеза.

Обобщено, процесуалната дейност на въззивния съд не страда от претендираните с жалбата процесуални недостатъци, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК за ревизия на въззивната присъда в тази й част. Искането за оправдаване на М. е неудовлетворимо, защото това означава приетата от решаващата съдебна инстанция фактология да е непрестъпна, но в случая не е така видно от атакувания съдебен акт по отношение на този подсъдим.

Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК не е релевирано от касатора, поради което справедливостта на наложеното на подсъдимия М. наказание не подлежи на осмисляне по повод на тази жалба.

ІІ. По жалбата на подсъдимия К..

От поддържаните оплаквания на защитата за неправилно осъждане на подсъдимия К. се извежда несъгласие с правната интерпретация на чл. 11, ал. 14 от Инструкцията на особените задължения на постовия надзирател на пост № 14 в затвора, която всъщност е поставена в основата за ангажиране на неговата отговорност.

Възраженията са основателни. Няма спор по делото, че подсъдимият К. е постови надзирател, назначен на пост № 14 за времето от 20:00 ч. на 24.03.2017 г. до 08:00 часа на 25.03.2017 г. Съгласно Инструкцията, изготвена на основание чл. 304 от ППЗИНЗС, е определено местонахождението на пост № 14 и границата за изпълнение на служебните задължения на постовия надзирател. Относимите правила, които подсъдимият К. е следвало да изпълнява в границите на пост № 15 – зоната за повишена сигурност са посочени в чл. 12 от инструкцията „Постовия надзирател на пост № 14 е длъжен да осигурява постовия надзирател на пост № 15 при всяко негово влизане в зоната за повишена сигурност, като осигурява както неговата, така и своята безопасност.“ , съответно в чл. 11, ал. 14 – „Да знае и изпълнява инструкцията за особените задължения на постовия надзирател на пост № 15 за времето определено за почивка от 21:30 часа до 01:30 часа и във времето, определено за храна“. Именно на база последно посочената разпоредба окръжният съд е приел, че подсъдимият К. е бил длъжен да изпълнява съответната инструкция за пост № 15, тъй като повредата на парната инстанция в килия № 228, намираща се в зоната за повишена сигурност, е настъпила непосредствено преди раздаването на закуската на лишените от свобода. Направената интерпретация от съда не е съобразена както с действителното съдържание на визираното правило в чл. 11, ал. 14 от Инструкцията, така и не отчита дефинитивните понятия, съдържащи се в § 1, т. 3, т. 5 и т. 6 от Допълнителните разпоредби на ППЗИНЗС § 1, т. 3. "Време за отдих" е времето, през което служителят възстановява трудовите си сили в зоните и обектите на отговорност, но е длъжен да изпълнява служебните си задължения в рамките на продължителността на наряда или дежурството “; т. 5 "Обедна почивка" или "Почивка за хранене" е период от време в рамките на утвърденото работно време, през който служителят не изпълнява служебните си задължения.; т. 6 "Време за хранене" е период от време през наряда, което ръководителят определя на служителите за хранене, без да бъдат прекъсвани изпълняваните задължения, и се зачита за отработено време.

При съвместното им обсъждане ясно се очертава, че постовият надзирател на пост № 14 изпълнява изцяло Инструкцията за особените задължения на пост № 15 във времевия период, определен за хранене на служителя от надзорно-охранителния състав, а не на лишените от свобода, както неправилно е приел съдът. Впрочем, съставителят на коментираните инструкции – свидетелят М., разпитан и пред въззивния съд, детайлно е разяснил тяхното съдържание, обяснявайки смисъла на „заместване“ – изпълнение на функционалните задължения при отсъствие на постовия, който е на поста в случаите на почивка, храна, съответно и на „подсигуряване“ – че при изпълнение на задълженията си един надзирател осигурява безопасността на друг постови надзирател в зоната за повишена сигурност. ВНОХД № 1010/2021 г., с.з. от 29.04.2022 г., т. 2, л. 268 – гръб. Така изнесената информация не е била предмет на изричен коментар от съда, независимо от извършеното позоваване на свидетелстването на М. по друг повод, но както вече се посочи при вярно обсъждане на правилата, визирани в инструкцията и нормите от ППЗИНЗС, се стига до идентична трактовка, такава каквато е разкрита от свидетеля.

Изхождайки от позицията, че подсъдимият К. е следвало да изпълнява задълженията на постовия надзирател на пост № 15 по време на храненето на лишените от свобода, съдът е извел тезата за фактическо бездействие поради непредприето от негова страна дължимо поведение по отваряне на вратата на спалното помещение и извеждането на Г. от там.

Известно е, че за да се носи наказателна отговорност за бездействие, е необходимо да се установи още наличие на реална възможност даденото лице да осъществи предписаните (вменените) активни действия и да предотврати вредните последици. Границите на тази възможност се определят от обективните обстоятелства като обстановка, конкретна ситуация, средства за осъществяване на изискуемото се действие. Като се остави настрана вече посоченото за неправилното възприемане на указаното в чл. 11, ал. 14 от Инструкцията за пост № 14, както и че подсъдимият К. се е намирал на територията на зоната за повишена сигурност, съобразно предписанието на посочените по- горе чл. 12 от същата инструкция и на чл. 315, ал. 3 от ППЗИНЗС, съдът се е въздържал да обоснове в контекста на вмененото му задължение, по какъв начин той е могъл да предприеме действия по извеждане на Г. от килията. От тази гледна точка не е съзряна необходимост да се разисква и установеното по делото, че ключовете от охраняваните обекти се държат от постовия надзирател (в случая подсъдимия М.), назначен на съответния пост, изяснено от показанията на свидетелите, изводимо и от чл. 6, ал. 2 от Инструкцията за пост № 15 и от въведената забрана по чл. 313 ал. 1 т. 3 от ППЗИНЗС. Чл. 6, ал. 2 от Инструкцията – „Да отключва и заключва лично всички врати и решетки, съгласно изискванията на режима на лишените от свобода“; чл. 313, ал. 1от ППЗИНЗС – „На постовия надзирател се забранява да : т. 3 да предава или предоставя на когото и да е….. и ключовете от охраняваните обекти.“ Липсата на посочената реална възможност за действие изключва наказателната отговорност за бездействие. Важно е да се уточни, че вмененото на К. задължение за действие (въпреки всички условности за това, посочени по-горе) и възможността за неговото предприемане имат обективен характер и не се отнасят към субективните признаци на състава на престъплението и при приетата от съда форма на непредпазлива вина – небрежност. Изискваните задължение и възможност за предвиждане на общественоопасните последици при небрежността са различни от задължението и възможността за извършване на предписаното действие.

Обобщено, постижимият в този наказателен процес доказателствен материал не създава фактическа основа, позволяваща да се направи извод за осъществено от К. деяние по чл. 122, ал. 1 от НК , разгледано в контекста на инкриминираното негово поведение като съвкупност от факти (непредприемане на действия по извеждането на Г. от спалното помещение № 228) . Правните изводи за осъждането на К. са резултат от неправилната интерпретация на окръжния съд на установените факти, включени в предмета на доказване, и има за последица неправилно приложение на материалния закон. Констатираното наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НК следва да се отстрани с отмяна на въззивната присъда в тази й част, като подсъдимият К. бъде оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 122, ал.1 от НК. Наред с това той следва да бъде освободен и от заплащане на разноските по делото на основание чл. 190, ал. 1 от НПК.

ІІІ. По жалбата на частните обвинители С. Г., К. Г. и Й. Г., подадена чрез техния повереник.

Частните обвинители се противопоставят на прилагането на института на условното осъждане по отношение на подсъдимия М., като заявяват, че в случая това не би благоприятствало за реализиране на целите на наказанието по чл. 36 от НК.

Застъпената теза не е обоснована с действителни нарушения, допуснати от въззивния съд, при разрешаването на въпроса дали е наложително подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. Съществена част от изложението изразява недоволството на касаторите от проявено според тях негативно, неадекватно, унизително отношение на ръководството на Затвора-Бургас по отношение на пострадалия Г., счетено и като престъпно, но останало извън вниманието на държавното обвинение. Изложените съображения няма как обаче да рефлектират върху индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия М.. Не е необходимо подробно да се аргументира, че налагането на наказание при извършено от дееца наказуемо деяние е заради проявена от него лична вина, а не на другиго. Общественоопасният резултат – смъртта на пострадалия Г., на който се обръща внимание в жалбата, в правен аспект е обхванат от престъпния състав и на самостоятелно основание не може безусловно да отхвърли възможността за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Дълготрайна е съдебната практика, че отлагането на изпълнението на наложеното наказание се решава за всеки конкретен случай и обсъждането му не се изключва предварително за нито една категория престъпления. При тази преценка не се отчитат съставомерните елементи на престъплението, а фактите следва да се интерпретират във връзка с възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на затворническото заведение.

В разглеждания случай, съобразявайки данните за личностната характеристика на подсъдимия М., извън самото деяние, дългогодишният професионален стаж, в течението на който няма данни за допускани от него нарушения на службата, въззивният съд е стигнал до извод, че той не е личност със завишена степен на обществена опасност, нуждаеща се от ограниченията на пенитенциарно заведение. Внимание заслужава и продължителността на водения срещу касатора наказателен процес Постановление за привличане в качеството на обвиняем от 22.11.2018г., предявено на обвиняемия тогава М. на същата дата. , което с висока степен на вероятност притежава потенциал да предизвика започваща промяна в неговото поведение към спазване на установения правопорядък. Размерът на наказанието лишаване от свобода, което не се оспорва изрично в жалбата , и липсата на осъждане са наличните предпоставки за прилагане на чл. 66, ал.1 от НК, като при съобразяване на всички обстоятелства, свързани с деянието и конкретно на данните за личността на подсъдимия, са дали на съда основание да формира заключение, че принудителното му откъсване от нормалната социална среда не е необходимо и оправдано, тъй като не би допринесло за неговото поправяне и превъзпитаване. Приложението на чл. 66, ал.1 от НК не игнорира генералната превенция. Целите й могат да се реализират успешно и чрез прилагането на института на условното осъждане, което също оказва предупредителен и възпиращ ефект чрез определения изпитателен срок и чрез възможността наказанието да бъде приведено в изпълнение.

В заключение, определената по размер и начин на изтърпяване санкция ще осигури необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и общопревантивната функция на наказанието, поради което и настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 348, ал.5, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК.

ІV. Накрая следва да се отрази констатацията за допуснато от окръжния съд нарушение при приложението на чл. 189 от НПК.

В постановената нова присъда съдът е посочил, че осъжда двамата подсъдими А. М. и С. К. да заплатят направените по делото разноски. Диференцирал е единствено субектите, в полза на които се дължи заплащането им, без да се ангажира и да ги присъди разделно, като определи частта, платима от всеки един от подсъдимите. В мотивите към присъдата буквално е възпроизведен диспозитивът в тази негова част и не се съдържа никакво пояснение, свързано с приложението чл. 189, ал. 3, изр. последно от НПК. Тази разпоредба въвежда принципа на разделна отговорност на подсъдимите относно направените разноски по делото и задължението на съда да определи частта, която всеки от тях следва да заплати както по повод воденето на производството, така и разноските на частния обвинител и гражданския ищец, ако са направили искане за това. Отсъствието на съдебни разсъждения (липса на мотиви) в тази насока не позволява да се направи еднозначен извод дали присъдените разноски в полза на отделните субекти (органи и страни) са били разделени поравно между подсъдимите, или всеки от тях е осъден за цялата сума, съответно общо да я заплатят.

Констатираният процесуален недостатък на проверявания съдебен акт не само би затруднил принудителното му изпълнение, ако няма доброволно такова, но и препятства възможността сега да се реши въпросът по определяне на разноските, които подсъдимият А. М. с оглед на осъдителния за него изход на делото действително следва да понесе. С постановяването на настоящето решение централните въпроси относно деянието и виновността на подсъдимия М. са решени окончателно, поради което посоченият недостатък при приложението на чл. 189 от НПК, както и произтичащите от това усложнения, могат да се преодолеят по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК след отмяна на въззивната присъда в тази й част. Визираната процедура следва да бъде проведена от първоинстанционния съд, защото по този начин ще се осигури възможност разисквания въпрос да бъде разгледан от две съдебни инстанции (чл. 306, ал. 3, пр. последно). След връщане на делото в Районен съд – Бургас съдът трябва да съобрази разпоредбите на чл. 189 – 190 от НПК и оправдаването на подсъдимия К., да изчисли правилно стойността на дължимите се от подсъдимия М. разноски, да присъди възстановяването им на съответните субекти, като в тази насока да се ориентира и от ТР № 4/2014 г.- ОСНК, мотиви.

С оглед на изложените съображения и на основание чл. чл. 354, ал.1, т. 1, т. 2, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ новата въззивна присъда № 41 от 01.09.2023 г., постановена по ВНОХД № 1010/2021 г. от Окръжен съд – Бургас, в частта с която подсъдимият С. С. К. е признат за виновен и осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК, за извършено от него на 25.03.2017 г. престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК и в частта за осъждането му да заплати направените по делото разноски, като на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК го ОПРАВДАВА по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК;

ОТМЕНЯ същата присъда и в частта по приложението на чл. 189 от НПК по отношение на подсъдимия А. Д. М. и ИЗПРАЩА делото на Районен съд – Бургас за решаване на въпроса в производство по чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК;

ОСТАВЯ В СИЛА новата присъда в останалата й част.

Настоящето решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.