Определяне на застрахователно обезщетение и съпричиняване при смърт при ПТП

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди * съпричиняване * справедливост на обезщетението

Р Е Ш Е Н И Е

№ 263

гр. София, 10.09.2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в публичното съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

при участие на секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1466 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

С определение № 489 от 14.02.2025 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 107 от 04.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 8/2024 г. на Апелативен съд - Варна, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 103 от 18.10.2023 г. по т. д. № 28/2021 г. на Окръжен съд - Търговище е осъдено „Застрахователно дружество Евроинс“ АД („ЗД Евроинс“ АД) да заплати на М. Г. М. сумата 180 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди (емоционални болки и страдания) от смъртта на сина й Б. Р. Х., настъпила при ПТП на 15.10.2020 г., ведно със законната лихва от 06.11.2020 г. до окончателното плащане, адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за двете съдебни инстанции на адв. П. К. - процесуален представител на ищцата М. М., и държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт.

В касационната жалба на „ЗД Евроинс“ АД, подадена чрез процесуален представител юрисконсулт, се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК с произтичащите от това последици - отхвърляне на предявения иск или намаляване на обезщетението в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и при съобразяване на приноса на пострадалия съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД. Навеждат се оплаквания, че изводите на въззивния съд за вина и противоправност в поведението на застрахования в „ЗД Евроинс“ АД водач на автобус „Б.“ са необосновани, не почиват на събраните по делото доказателства и са формирани в резултат на погрешен анализ на фактите, при които е настъпило увреждащото пътно - транспортно произшествие. Излагат се оплаквания за неправилно отричане на приноса на починалия Б. Х., който е управлявал лек автомобил със скорост 90 км/ч, след табелата за начало на населено място, при видимост под 50 метра - поведение, предпоставящо според касатора признаване на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не по-малък от 50 %. Оспорва се правилността на извода на въззивния съд относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като се поддържа, че за разликата над 120 000 лв. обезщетението е необосновано завишено, без посочване на причини за промяна на определения от първоинстанционния съд размер, и не кореспондира с изискването за справедливост, с обществено икономическите условия и с жизнения стандарт в страната по време на настъпване на вредите.

Ответницата по касация М. Г. М. - чрез адв. П. К., изразява становище за неоснователност на касационната жалба и поддържа искане за оставяне на обжалваното решение в сила по съображения, изложени в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК и в открито съдебно заседание. С отговора е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в полза на адв. К..

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното :

С решение от 18.10.2023 г. по т. д. № 28/2021 г. Окръжен съд - Търговище е осъдил „ЗД Евроинс“ АД да заплати на М. Г. М. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й Б. Р. Х., настъпила при ПТП на 15.10.2020 г., в размер на 105 000 лв., като е отхвърлил иска, предявен като частичен за 180 000 лв. от вземане с общ размер 200 000 лв., за разликата до 180 000 лв. За да постанови посочения правен резултат, първоинстанционният съд е приел, че произшествието, при което е причинена смъртта на Б. Х., е реализирано виновно и противоправно от водач на автобус „Б.“ със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „ЗД Евроинс“ АД; че като майка на починалия ищцата е претърпяла неимуществени вреди - емоционални болки и страдания, от загубата на сина си, за които има право на справедливо обезщетение в размер на 140 000 лв.; че с оглед установения по делото механизъм на произшествието, реализирано с участието на водача на автобуса и на починалия Б. Х. като водач на товарен автомобил „Фолксваген“, Х. е допринесъл за настъпване на произшествието и на вредоносния резултат в степен 25 %, поради което дължимото обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване съразмерно на приноса до сумата 105 000 лв., която следва да се присъди на ищцата на основание чл.432, ал.1 КЗ.

Сезиран с въззивни жалби от двете страни, Апелативен съд - Варна е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ЗД „Евроинс“ АД осъдителна част за сумата 105 000 лв. и след отмяна на решението в останалата част е осъдил ответника да заплати на ищцата още 75 000 лв. - разлика до претендираното с частичния иск обезщетение от 180 000 лв.

Въззивният съд, съобразявайки наведените във въззивните жалби оплаквания срещу фактическите констатации на първоинстанционния съд относно механизма на произшествието и поведението на участниците в него, е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и след като е кредитирал изцяло заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, е приел за установено, че : На 15.10.2020 г. около 8.30 ч. на път ІІ-49, км.0.422 между [населено място] и [населено място], в района на отклонението за фирма „Шишеджам“, се е движил товарен автомобил (микробус) „Фолксваген“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Б. Р. Х., в посока от [населено място] към [населено място]. Според експертното заключение скоростта на автомобила е била около 90.36 км/ч при максимално допустима скорост 90 км/ч, а опасната зона за спиране - около 86 м. В същото време, по път без предимство с посока на движение от „Шишеджам“ със завиване наляво към [населено място], се е движил автобус „Б. Ф 12“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от застрахования в „ЗД Евроинс“ АД водач Н. Н., който е спрял за кратко след стоп линията и е навлязъл в зоната на кръстовището със скорост около 23.96 км/ч. Към момента, когато автобусът е започнал навлизане в кръстовището на пътя с предимство, отстоянието на товарния автомобил е било 55 м., а след навлизане на пътя остоянието е намаляло до 27 м. Водачът Х. е предприел промяна на направлението на движение със завиване на волана вляво, но въпреки това е последвал удар между челната част на товарния автомобил и челната лява част на автобуса, вследствие на който Х. е получил тежки, несъвместими с живота травми, и е починал. В приобщена към делото справка от Метеорологична обсерватория Търговище е посочено, че на 15.10.2020 г. в [населено място] е регистрирана силна мокреща мъгла, продължила от сутринта до 10.20 ч., обуславяща видимост по-малка от 50 м. (съгласно критериите за метеорологични наблюдения, на които са се позовали вещите лица). Въззивният съд е възприел заключението и съдържащите се в него констатации, че при конкретните условия на пътя водачът Б. Х. не е имал техническа възможност да предотврати произшествието, тъй като в момента, в който автобусът е бил на стоп линията, той се е намирал на отстояние 55.2 м., а водачът на автобуса е могъл и е бил длъжен да съобрази приближаващия се по пътя с предимство автомобил и да го пропусне да премине; Технически правилно би било водачът на автобуса да се убеди, че пътят е свободен, и след двукратно спиране (първо на стоп линията и после около дясната граница на платното за движение) да предприеме пресичане на дясната пътна лента, като при второто спиране той би забелязал приближаващия товарен автомобил, независимо от мъглата, доколкото в този случай разстоянието между превозните средства би намаляло под 50 м.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е направил извод, че водачът на автобуса е нарушил правилата за движение по чл.25, ал.1 ЗДвП като е предприел маневра на пътя, без да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него. Съдът е акцентирал върху влошените атмосферни условия и е посочил, че с оглед намалената видимост те са изисквали особена бдителност от страна на водача на автобуса при включване в движението по главния път. Изложил е и съображения за извършено нарушение на чл.50, ал.1 ЗДвП от водача на автобуса, който не е пропуснал движещия се по път с предимство товарен автомобил. В съответствие с така направените изводи въззивният съд е приел, че е установено наличието на виновно и противоправно поведение на водача на автобуса, причинило вредоносния резултат.

Въззивният съд е преценил като неоснователно поддържаното от ответника - застраховател възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на произшествието и на вредите от починалия водач Б. Х.. Позовавайки се на констатациите в експертното заключение, съдът е приел, че Х. също е нарушил правилата за движение и конкретно - чл.20, ал.2 ЗДвП, тъй като макар да е управлявал автомобила си с разрешена скорост от 90 км/ч, тази скорост е била несъобразена с конкретната пътна и атмосферна обстановка - мокър асфалт и мъгла, обуславяща видимост под 50 м., при опасна зона за спиране 86 м. Независимо от извода за извършено нарушение, въззивният съд е отрекъл наличието на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД с мотив, че по делото не е установено изборът на по-ниска скорост да е могъл да предотврати удара или да осуети настъпването на смъртта на Б. Х.. Като аргумент за отричане на приноса е изтъкнато и това, че след като при навлизане на автобуса на пътя с предимство управляваният от Х. автомобил се е намирал само на около 27 м. от мястото на удара, пътното произшествие би било непредотвратимо във всички случаи, а възможните последствия почиват на предположения. Отбелязано е също, че не са събрани доказателства, които да водят до еднозначен извод, че при съобразено с пътните условия поведение на загиналия водач вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, и да опровергават експертното заключение, според което основната причина за произшествието е поведението на водача на автобуса.

За основателни въззивният съд е приел оплакванията във въззивната жалба на ищцата за необоснованост на първоинстанционното решение и за допуснато при постановяването му нарушение на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. След преценка на свидетелските показания, относими към релевантните за приложението на чл.52 ЗЗД факти (че Б. Х. е единствен син на ищцата М. М., която го е отгледала сама след развода с неговия баща, че между майката и сина е съществувала силна привързаност, че ищцата е заминала да работи в чужбина, за да подпомага сина си финансово и при редовните си идвания в България е била неотлъчно с него и със семейството му, че внезапната смърт на Б. на възраст 25 г. е довела ищцата до „опустошителна мъка и отчаяние“, като тя се е превърнала „в развалина“ и нищо не е било в състояние да я успокои), въззивният съд се е произнесъл, че с оглед задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД ще бъде удовлетворено с присъждане на обезщетение от 180 000 лв., което съответства и на икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на вредите.

Решението на Апелативен съд - Варна е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по посочените от касатора - ответник и преценени от касационната инстанция като значими за изхода на делото правни въпроси, свързани с прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ (1), съответно с предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане и начина на определяне на приноса на пострадалия.

По първия поставен въпрос : С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени задължителни указания относно критериите, които следва да се съблюдават от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на друго лице. В т.ІІ на постановлението е разяснено, че понятието „справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент и обстоятелства, при които е настъпила смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Изброените критерии са възприети и доразвити в практиката на ВКС, създадена при действието на чл.290 ГПК (решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 163/12.11.2014 г. по т. д. № 3450/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, І т. о., и др.), която се придържа към разбирането, че задълбоченото изследване на общите и на специфичните за конкретния спор факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, е гаранция за постигане на целта на чл.52 ЗЗД - справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди. В постановени по реда на чл.290 ГПК решения (напр. решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и др.) е прието, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, съгл. чл.266 във вр. с § 27 ПЗР на КЗ (отм.), съответно чл.492 КЗ. Изразено е виждане, че макар да не са част от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, обществено - икономическите условия в страната служат като ориентир за общественото разбиране за справедливост по време на проявление на неимуществените вреди и поради това имат значение за справедливия размер на обезщетението.

По втория поставен въпрос : Според задължителните указания, дадени от Пленума на ВС в Постановление № 17/1963 г., предпоставка за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е наличието на обективна причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не вината на пострадалия; За да се отчете принос по чл.51, ал.2 ЗЗД, е необходимо с поведението си пострадалият да е допринесъл за настъпването на резултата и/или за проявлението на вредите. Константната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД (решение № 67/15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2014 г. на ВКС, І т. о., решение № 78/10.07.2014 г. по т. д. № 1982/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 60168/10.01.2022 г. по т. д. № 2082/2020 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 15/19.02.2010 г. по т. д. № 2082/2020 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 60078/01.12.2021 г. по т. д. № 459/2020 г. на ВКС, І т. о. и др.) последователно се придържа към указанията в цитираното постановление като приема, че при направено възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД признаването на принос на пострадалия е обусловено от провеждане на пълно и главно доказване, че с конкретни действия или бездействия той е допринесъл за увреждането като е създал предпоставки или е улеснил настъпването на вредоносното събитие, респ. проявлението на вредите; Конкретното изражение на приноса, съразмерно на което се намалява определеното по справедливост обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, се преценява от съда чрез съпоставяне на поведението на делинквента и поведението на пострадалия като се отчитат тежестта на извършените от всеки от тях нарушения и отражението им върху произлезлия от деликта неблагоприятен резултат.

Решението на Апелативен съд - Варна е постановено в противоречие с посочената задължителна и константна практика на ВС и ВКС по релевантните за изхода на делото правни въпроси и е частично неправилно.

Въззивният съд, след анализ и преценка на относимите към механизма на произшествието писмени и гласни доказателства и на заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза е достигнал до обоснован и законосъобразен извод, че произшествието от 15.10.2020 г. е причинено виновно и противоправно от застрахования в ответното дружество водач на автобус „Б. Ф 12“ - Н. Н.. Настоящата инстанция споделя изцяло съображенията на въззивния съд, че движейки се по път без предимство в условия на намалена видимост и влажна пътна настилка, водачът на автобуса е бил длъжен съгласно чл.25, ал.1 ЗДвП и чл.50, ал.1 ЗДвП да предприеме маневрата по навлизане на пътя с предимство след съобразяване на положението, скоростта на движение и направлението на движещите се по пътя с предимство превозни средства, в т. ч. и управляваният от Б. Х. товарен автомобил „Фолксваген ЛТ 35“, да спре на стоп - линията и да пропусне товарния автомобил. Неизпълнението на тези задължения съставлява нарушение на императивните разпоредби на чл.25, ал.1 ЗДвП и чл.50, ал.1 ЗДвП, от което е последвало произшествието и е причинена смъртта на Б. Х..

След преценка на депозираните пред първата инстанция свидетелски показания въззивният съд правилно е приел, че вследствие внезапната смърт на сина й ищцата М. М. е претърпяла неимуществени вреди (морални болки и страдания) със значителен интензитет и необратим характер. Възрастта на починалия към момента на инцидента - 25 г., обстоятелствата, при които е настъпила неговата смърт, установената от свидетелите изключително силна привързаност на майката към сина, създадена в годините, през които тя го е отглеждала и възпитавала сама, силната обич и взаимна подкрепа между тях, силният стрес от неочакваната смърт на сина, лишила завинаги майката от присъствието и моралната опора на детето й, и преживените от майката тежки житейски страдания несъмнено предполагат присъждане на обезщетение за неимуществените вреди, които са произлезли в правната сфера на ищцата като пряка последица от нелепия пътен инцидент и които ще я съпътстват до края на жизнения й път. Понесените от ищците морални болки и страдания не могат да бъдат остойностени и да получат точна парична оценка, а подлежат на обезщетяване по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД. За да бъде удовлетворено изискването за справедливост, е необходимо да се вземат предвид всички установени от въззивния съд правнорелевантни факти, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост“, като тази преценка не следва да бъде изолирана от общественото разбиране за справедливост към момента на проявление на вредите. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд се е позовал на обществено - икономическите условия в страната, но както основателно се поддържа в касационната жалба не е посочил по какъв начин тези условия, наред със специфичните за приложението на чл.52 ЗЗД факти по делото, налагат завишаване на определеното от първоинстанционния съд обезщетение до сумата 180 000 лв. Изводът, че справедливото обезщетение възлиза на 180 000 лв., е необоснован и същевременно не кореспондира с практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, в която за сходни случаи на смърт през 2020 г. размерът на присъжданите обезщетения варира в границите от 130 000 лв. до 170 000 лв. в зависимост от спецификите на всеки отделен случай. Посочените от процесуалния представител на ищцата съдебни решения, с които са присъдени значително по-високи обезщетения за неимуществени вреди от смърт, не обвързват настоящия съдебен състав, тъй като тези решения са постановени при различни факти, преценени като релевантни за прилагане на принципа за справедливост и обусловили завишаване на обезщетенията спрямо размера на обичайно присъжданите обезщетения в сходни случаи. След преценка на установените по конкретното дело факти и като съобразява обществено - икономическите условия в страната по време на настъпване на вредите (м. октомври 2020 г.), настоящият състав на ВКС намира, че независимо от високия интензитет на понесените болки и страдания и от необратимия характер на претърпените неимуществени вреди, определеното от въззивния съд обезщетение от 180 000 лв. е завишено от гледна точка на изискването за справедливост, залегнало в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Предвид съдържанието и тежестта на понесените неимуществени вреди, техният необратим характер и цялостното неблагоприятно отражение на смъртта на Б. Х. върху живота и психоемоционалната сфера на неговата майка - ищцата М. М., за обезщетяване на претърпените от последната неимуществени вреди е необходима и достатъчна сума в размер на 170 000 лв., като ответникът - застраховател не дължи обезщетение над тази сума.

Необоснован и формиран в нарушение на материалния закон - чл.51, ал.2 ЗЗД, е изводът на въззивния съд, че с поведението си като водач на превозно средство пострадалият Б. Х. не е допринесъл за настъпване на произлезлия от произшествието вредоносен резултат.

Въз основа на заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза въззивният съд е достигнал до правилни фактически констатации относно механизма на реализиране на произшествието и поведението на двамата участвали в инцидента водачи, но е оценил неправилно предшестващите настъпването на произшествието действия и бездействия на пострадалия Б. Х., които имат значение за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. От съставените от служители на МВР констативни протоколи и от заключението на експертизата е доказано по категоричен начин, че произшествието е настъпило в участък от пътя между [населено място] и [населено място], непосредствено на входа на [населено място] и на линията, на която се намира указателната табела за начало на населено място с надпис „Търговище“, при наличие на перпендикулярно разположен вдясно път, обозначен с пътен знак за осигуряване на предимство „В24“ и със знак „В2 - Стоп“. Приобщената към делото справка от Метеорологична обсерватория Търговище, която е цитирана от въззивния съд, съдържа информация, че на 15.10.2020 г. на територията на [населено място] е регистрирана силна мокреща мъгла от сутринта до около 10.20 ч., продължила с по-ниска интензивност до около 11.50 ч., при която според стандартите за измерване видимостта е намалена под 50 метра. Противно на становището на процесуалния представител на ответницата по касация, информацията в справката не противоречи на констатациите в протокола за оглед на местопроизшествие, че по време на огледа времето е облачно, има лека мъгла, леко влажна обстановка и добра видимост. Протоколът е съставен на 15.10.2020 г. в 10 ч. и в него е отбелязано, че огледът е започнал в 9.28 ч., а инцидентът е настъпил в 8.30 ч., като според данните в справката в този промеждутък от време интензивността на мъглата постепенно е намаляла. Поради това няма основание справката да се игнорира и изводът за метеорологичните условия по време на инцидента да се базира единствено на протоколите, в които липсват констатации за наличие на силна мъгла и за намалена видимост. По несъмнен начин е доказан и фактът, че непосредствено преди стълкновението с навлезлия от пътя без предимство автобус скоростта на движение на товарния автомобил „Фолксваген ЛТ 35“ е била 90.36 км/ч. Посочената скорост, както са отбелязали вещите лица, надвишава незначително максимално разрешената извън населено място скорост на движение от 90 км/ч - чл.21, ал.1 ЗДВП, но не е съобразена с конкретните условия на пътя по време на реализиране на произшествието. Избраната от водача на товарния автомобил - пострадалият Б. Х., скорост не е съобразена на първо място с метеорологичните условия в района на инцидента, характеризиращи се със силна мокреща мъгла, овлажняваща пътната настилка и намаляваща значително видимостта, а оттук и възможността водачът да възприеме в детайли обстановката на пътя и внезапно възникналите опасности, които изискват бърза реакция и подходящи маневри с цел избягване на произшествия. На следващо място скоростта не е съобразена с особеностите на мястото, където е настъпило произшествието - на входа на [населено място], където разрешената за движение скорост е 50 км/ч, и при наличие на перпендикулярно разположен отдясно по посоката на движение път, който макар да е обозначен с пътни знаци за спиране и за осигуряване на предимство на движещите се по пътя с предимство превозни средства, създава потенциален риск от неочаквано навлизане на автомобили на пътя с предимство в нарушение на правилата за движение. Поддържането на скорост, съобразена с конкретните пътни условия и с поведението на останалите участници в движението, е вменено като задължение на всеки водач на превозно средство от разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП. Като не е съобразил избраната скорост с конкретните атмосферни условия и с особеностите на пътния участък, водачът Б. Х. е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП и с поведението си е допринесъл за настъпване на произшествието, от което е последвала собствената му смърт. Движението със скорост 90.36 км/ч в условия на влошена от мъглата видимост под 50 метра е препятствала възможността за възприемане на автобуса и за предотвратяване на инцидента, доколкото опасната зона за спиране е била 86 м., т. е. по-голяма от зоната на видимост. Приносът е обективен, а не предполагаем, тъй като при избор на подходяща по-ниска скорост, каквато се е изисквала най-малкото с оглед предстоящото навлизане в населено място с ограничение на скоростта 50 км/ч, водачът би могъл да забележи намиращия се на пътя без предимство автобус, да намали своевременно скоростта и да предприеме аварийно спиране, за да не се стигне до сблъсък с автобуса. Изводът на въззивния съд, че не е доказана възможност за предотвратяване на удара в случай на избор на по-ниска скорост при условие, че автомобилът се е намирал на отстояние само 27 м., е необоснован, тъй като именно по причина на неподходящо избраната скорост водачът на автомобила сам се е поставил в невъзможност да забележи автобуса от по-голямо разстояние и да действа адекватно с цел избягване на съприкосновението с него. Изтъкнатото от въззивния съд обстоятелство, че основната причина за настъпване на произшествието е поведението на водача на автобуса, не е аргумент за отричане на приноса на другия водач, след като неговото поведение обективно е допринесло за реализиране на произшествието. Съпоставено с поведението на водача на автобуса, който е нарушил разпоредбите на чл.25, ал.1 ЗДВП и чл.50, ал.1 ЗДвП и безспорно има основен принос за настъпване на произшествието, поведението на пострадалия Б. Х., изразяващо се в нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.2 ЗДвП, мотивира настоящия състав на ВКС да направи извод, че с действията/бездействията си непосредствено преди инцидента послединят е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат в степен 20 %. Поради това и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД определеното в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 170 000 лв. следва да бъде намалено съразмерно на приетия принос до сумата 136 000 лв., която ответникът - застраховател дължи съгласно чл.432, ал.1 КЗ, ведно със законната лихва от 06.11.2020 г. до окончателното плащане.

По изложените съображения обжалваното с касационната жалба въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно на основание чл.293, ал.2 ГПК в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решението на първоинстанционния съд предявеният срещу „ЗД Евроинс“ АД пряк иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ е уважен за сумата 44 000 лв. (разликата над сумата 136 000 лв. до сумата 180 000 лв.), ведно със законната лихва от 06.11.2020 г. до окончателното плащане. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което след отмяна на решението спорът следва да се разреши по същество от касационната инстанция и искът да бъде отхвърлен за посочената сума. В частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение искът е уважен за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 105 000 лв. до сумата 136 000 лв., ведно със законната лихва от 06.11.2020 г. до окончателното плащане, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

В зависимост от крайния изход на делото въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта относно присъдените на „ЗД Евроинс“ АД разноски за производството пред първата нистанция, както и в частите, с които „ЗД Евроинс“ АД е осъдено да заплати на адв. П. К. допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за производството пред първата инстанция за разликата над сумата 844 лв. до сумата 3 111.42 лв. и за производството пред въззивната инстанция за разликата над сумата 5 200 лв. до сумата 7 200 лв., а в полза на бюджета на съдебната власт - допълнителна държавна такса за разликата над сумата 940 лв. за първата инстанция и за разликата над сумата 620 лв. за въззивната инстанция. На основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК ответницата по касация следва да бъде осъдена да заплати на ЗД „Евроинс“ АД разноски (внесени държавни такси, възнаграждение за експертиза и възнаграждение за свидетел) за трите съдебни инстанции, съразмерно на отхвърлената част от иска, в размер общо на 1 488.66 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв. (по 150 лв. за всяка инстанция). Съразмерно на уважената част от иска на адв. П. К. следва да се присъди и адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция в размер, определен по преценка на съда при отчитане на защитавания в касационното производство материален интерес, фактическата и правна сложност на делото и действително осъществената правна защита и съдействие, а именно - 5 200 лв. В останалата част за разноските и държавната такса решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила.

Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 107 от 04.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 8/2024 г. на Апелативен съд - Варна, в частите, с които след отмяна на решение № 103 от 18.10.2023 г. по т. д. № 28/2021 г. на Окръжен съд - Търговище е осъдено „Застрахователно дружество Евроинс“ АД да заплати на М. Г. М. допълнително обезщетение в размер на 44 000 лв. (разлика над сумата 136 000 до сумата 180 000 лв.) за неимуществени вреди (емоционални болки и страдания) от смъртта на сина й Б. Р. Х., настъпила при ПТП на 15.10.2020 г., ведно със законната лихва от 06.11.2020 г. до окончателното плащане, на адв. П. К. от САК допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за разликата над сумата 844 лв. до сумата 3 111.42 лв. за производството пред първата инстанция и за разликата над сумата 5 200 лв. до сумата 7 200 лв. за производството пред въззивната инстанция, а в полза на бюджета на съдебната власт - допълнителна държавна такса за разликата над сумата 940 лв. до сумата 3 000 лв. за първата инстанция и за разликата над сумата 620 лв. до сумата 1 500 лв. за въззивната инстанция, както и в частта , с която е отменено първоинстанционното решение в частта за присъдените на „ЗД Евроинс“ АД разноски, и вместо него постановява :

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Г. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.Г, ап.1, срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Б. Р. Х. - син на М. М., починал при ПТП на 15.10.2020 г., в размер на сумата 44 000 лв. (разлика над сумата 136 000 лв. до сумата 180 000 лв.).

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 107 от 04.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 8/2024 г. на Апелативен съд - Варна, в останалите части.

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество Евроинс“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], да заплати на адв. П. К. от САК със служебен адрес [населено място], [улица], сумата 5 200 лв. - адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за оказано безплатно процесуално представителство на М. Г. М. с ЕГН [ЕГН] в производството по т. д. № 1466/2024 г. на ВКС, Търговска колегия.

ОСЪЖДА М. Г. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.Г, ап.1, да заплати на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], сумата 1 488.66 лв. - разноски по делото, и сумата 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :