Определяне на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 39
гр. София 29.01.2025 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 21.02.2024 (двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов
Членове : Димитър Димитров
Мария Христова

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3546 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 787/01.06.2022 година, подадена от Г. И. С. и касационна жалба с вх. № 12 241/02.06.2022 година, подадена от Прокуратурата на Република България, двете против решение № 632/08.05.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2178/2021 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 263 005/12.05.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 16-ти състав, постановено по гр. д. № 4000/2019 година в частта му, с която Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Г. И. С. сумата от 30 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което С. е оправдан с влязла в сила присъда № 105/12.12.2013 година на Окръжен съд Ямбол, постановена по н. о. х. д. № 463/2012 година, заедно със законна лихва върху сумата, считано от 21.03.2016 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения размер от 30 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 80 000.00 лева искът е отхвърлен.

В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че определеното от въззивният съд обезщетение за неимуществени вреди е завишено и не съответства на действително претърпените от С. неимуществени вреди, с което е нарушено правилото на чл. 52 от ЗЗД. Не били изложени мотиви относно причинно следствената връзка между обстоятелствата по делото и претърпените вреди, както и за значението на обстоятелствата за определяне на размера на обезщетението.

Наред с това не било отчетено, че не са настъпили трайни последици и това, че С. е бил в активна възраст, което предполагало, че е по устойчив на стрес, а също така, че подлежи на бързо възстановяване. Не било отдадено необходимото значение на това, че производството било приключило в разумен срок, както и че показанията на разпитаните по делото свидетели трябвало да се преценяват по реда на чл. 172 от ГПК. Също така трябвало да се вземе предвид, че С. бил продължил да изпълнява функциите си и че не били доказани неимуществени вреди в размер по-висок от обичайните такива. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Г. И. С. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален до сума съответстваща на действително претърпените вреди и на принципа на справедливостта регламентиран в чл. 52 от ЗЗД.

Ответникът по тази касационната жалба Г. И. С. е подал отговор на същата с вх. № 16 602/27.07.2022 година, с който жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част.

В подадената от Г. И. С. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 80 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 16.05.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 12 241/02.06.2022 година.

Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Г. И. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 16.05.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 13 787/01.06.2022 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 2543/18.09.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта?; за това принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД налага ли съобразяване на размера на обезщетението за неимуществени вреди с определените от съдилищата размери в аналогични случаи и наличието на големи различия между присъдените размери на обезщетенията по дела със сходни факти нарушава ли принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД? и за това как следва да се определи обезщетението за неимуществени вреди, когато в периода, за който се претендират вредите е имало и други водени срещу ищеца наказателни производства, по които той е оправдан, но вредите от които не са предмет на делото, а на други искови производства и във втората хипотеза допустимо ли е съдът да намали размера на обезщетението за неимуществени вреди, при липса на данни по делото, че ищецът е бил вече обезщетен с влязло в сила решение за всички или за част от вредите, които претендира?.

По отношение на първия въпрос съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС, залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова.

По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други.

При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди.

В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, наличие на други наказателни производства срещу него за които се дължи или не се дължи обезщетение по чл. 2 от ЗОДОВ, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди.

Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция.

Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.

По отношение на втория въпрос съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че съгласно т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС обезщетението за претърпени неимуществени вреди в случаите по чл. 2 от ЗОДОВ се дължи при наличието на причинна връзка между вредите и незаконното обвинение в извършване на престъпление, като размерът му се определя по справедливост-чл. 52 от ЗЗД.

Както е посочено в отговора на първия въпрос понятието справедливост не е абстрактно такова, а представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този размер обаче не е поставен в зависимост от субективното разбиране на увреденото лице, за това кое обезщетение е справедливо, а е в зависимост от възприетото в обществото разбиране за това. Това общоприето изискване налага при сходни случаи (при сходство във фактическия състав за възникване на отговорността) определяния за всеки от тях размер на обезщетението да не се различава съществено от останалите. Във връзка с това в мотивите на раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година е посочено, че посочването в мотивите към присъдите и решенията, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без да се изтъкват обстоятелствата, които обосновават присъдения размер, представлява нарушение на чл. 52 от ЗЗД.

Същото довежда до противоречива практика относно размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените суми по различни дела за съвсем сходни случаи, които различия не всякога могат да бъдат коригирани от второинстанционния съд. По този начин е обосновано, че изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД съдържа в себе си и изискването размерът на обезщетението за неимуществени вреди да не се различава съществено от този определен в други сходни случаи, като обратното представлява нарушение на закона. Затова, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдилищата са длъжни да съобразяват съдебната практика по други сходни случаи. Дали дадени случаи са сходни е въпрос на конкретна преценка, но използвания в ППВС 4/23.12.1968 година израз „съвсем сходни случаи“, сочи на това че сходството трябва да е значително, т. е. в повечето от елементите на фактическия състав, представляващ основанието за възникване на отговорността.

По отношение на третия въпрос съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че съгласно т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана частична връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост-чл. 52 от ЗЗД, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан.

В този случай се извършва преценка на общия размер на неимуществените вреди, които се търпят от лицето вследствие на цялото срещу нето наказателно производство, но обезщетение се присъжда само за онази част от същите, която е вследствие на обвиненията, за които е постановена оправдателна присъда. Поначало това тълкуване намира приложение в случаите, когато срещу лицето са били повдигнати обвинения за няколко престъпления в едно наказателно производство, но не съществува основание да не се прилага и за случаите, когато по едно и също време срещу лицето са водени отделни наказателни производства, по които са постановявани отделни присъди, а също така и когато периодите на тези наказателни производство частично се припокриват.

Както е посочено в решение № 449/16.05.2013 година, постановено по гр. д. № 1393/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. в случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпления, обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан. Следователно, щом по едно и също време е имало наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем, причинените й от това неимуществени вреди, са във връзка с всички обвинения. Изпитваните притеснения, страх от бъдещия изход на делото, неудобството, опетняването на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и честта, са във връзка с всички обвинения, независимо, че не са повдигнати в едно, а в множество отделни дела, като по този начин е процедирано и в решение № 34/15.04.2019 година, постановено по гр. д. № 2821/2018 година, решение № 49/06.04.2020 година, постановено по гр. д. № 2109/2019 година и решение № 50 268/29.12.2022 година, постановено по гр. д. № 4996/2021 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

В тези случаи неимуществените вреди се определят глобално, с оглед на всички водени срещу лицето наказателни производства, но размерът на обезщетението се определя само с оглед на тези от тях, които са основание за възникване на отговорността по ЗОДОВ. Законът обаче не задължава лицето да търси обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди общо от всички наказателни производства, за които е налице отговорност на Държавата за вреди.

Затова то може да предяви отделни искове за обезщетение за вредите от всяко едно от тези производства. Във връзка с това в решение № 216/28.11.2014 година, постановено по гр. д. № 1604/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е посочено, че съгласно задължителната съдебна практика обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан, както и че дадените в т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС указания относно глобалното определяне и присъждане на обезщетението за неимуществени вреди са принципно приложими и при повдигнати обвинения в извършване на повече от едно престъпление, ако обвиняемият е бил оправдан с присъда по всички обвинения или е възникнала отговорност на държавата във връзка с прекратяването им, но условието за това е незаконните обвинения като цяло да са дали основанието на конкретния иск за обезщетение поставен за разглеждане от решаващия съд.

Също така в него е посочено това, че когато присъжда обезщетение по иск, предявен въз основа на едно от незаконните обвинения и в случаи на установеност по делото, че срещу ищеца е имало и други обвинения, този факт е от значение както при изследване на причинната връзка, така и при съблюдаване критерия на чл. 52 от ЗЗД. Условие за тази значимост е въпросът законни ли са били обвиненията да е вече разрешен с оглед целите на ЗОДОВ, с постановяване на влязла в сила оправдателна или осъдителна присъда, или при прекратяване на наказателното преследване с акт, довел до снемане на обвиненията при възникване на отговорност от страна на правозащитните органи за тях.

При това условие, наличието на други обвинения е относимо като факт и без да е въведено като основание на иска, като при изследване на причинния процес и определянето на дължимото обезщетение за решаващия съд е от значение дали ищецът е вече обезщетен-изцяло или за част от вредите, които претендира. Извън тази хипотеза и при иск за вреди, основан на едно от обвиненията, неотносима към решаващата дейност на съда е правната възможност ищецът да предяви претенция за обезщетяване на същата или друга вреда, претърпяна през същия период от други незаконни обвинения, или че има други висящи искови производства, по които я претендира, щом липсва процесуална възможност за съединяване на делата за произнасяне на общо решение по тях. В този случай съдът не може да определя глобално обезщетение за вреди като включва и основания, за които не е сезиран, а обстоятелството че не е сезиран да отчита посредством механичен подход, като редуцира общо (глобално) определеното от него обезщетение чрез присъждане на съответна част, съобразно възприятието си за общия брой незаконни обвинения, независимо че същите не са предмет на този иск.

От това тълкуване следва, че когато лицето търси обезщетение за неимуществените вреди само за едно от няколкото водени срещу него незаконни наказателни производства, то съдът трябва да определи размер на обезщетението за всички, установени с оглед на данните по делото вреди, като присъди същото с решението си. В случаите, когато за някое от другите наказателни производство е налице влязло в сила решение, с което е определено обезщетение за неимуществени вреди то същото трябва да бъде приспаднато от вече определеното такова.

Същевременно влязлото в сила решение за едно от наказателните производства не обвързва съда, разглеждащ последващия иск за обезщетение за неимуществени вреди от друго от производствата, по отношение на размера на общите вреди. Затова той може да реши, че размерът им е по-голям от приетия от първия съд и да присъди разликата между обезщетението по първото и обезщетението по второто дело, но също така може да приеме, че вредите са в по-малък размер и поради това ищецът вече е обезщетен за тях, като отхвърли иска. Във връзка с това са решение № 22/26.03.2018 година, постановено по гр. д. № 1552/2017 година, решение № 77/22.07.2020 година, постановено по гр. д. № 4010/2019 година и решение № 60 174/03.08.2021 година, постановено по гр. д. № 2982/2020 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. , а също така решение № 309/15.01.2017 година, постановено по гр. д. № 4962/2017 година, решение № 34/15.04.2018 година, постановено по гр. д. № 2821/2018 година, решение № 188/17.10.2019 година, постановено по гр. д. № 471/2019 година, решение № 60 239/02.11.2021 година, постановено по гр. д. № 520/2021 година и решение № 50 203/01.11.2022 година, постановено по гр. д. № 3589/2021 година, петте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Тъй като съдът не действа служебно в случаите, когато искът за обезщетение за неимуществените вреди е предявен само за едно от всички водени за същия период наказателни производства за да могат другите такива да бъдат преценявани с оглед размера на претърпените вреди и на дължимото се обезщетение е необходимо релевантните за тях факти да бъдат надлежно въведени в производството и включени в предмета на спора.

В противен случай съдът не може да събира доказателства за тези производства от които да се направи извод за тяхното отражение върху претърпените от лицето неимуществени вреди, а би могъл единствено да намали размера на обезщетението като се позове на броя на производствата, което е недопустимо. Посоченото не изключва възможността наличието на постановени в предишни наказателни производства срещу лицето и влезли в сила присъди да бъдат вземани предвид при определяне на размера на обезщетението с оглед преценката на личността на ищеца-решение № 226/16.12.2019 година, постановено по гр. д. № 1821/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения:

Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че с оглед процесуалното поведение на Прокуратурата на Република България във въззивното производство, оставал спорен въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконното обвинение, което Г. И. С. считал за занижено с първоинстанционното решение, а Прокуратурата на Република България за завишено. Въззивният съд приемал при съвкупния анализ на доказателствата, в това число на гласните доказателства-основен източник на информация за неблагоприятните последици (и в разглеждания случай достатъчно конкретни), за които Г. И. С. търсел компенсация чрез парично обезщетение, и които последици имали обективно проявление, както и въз основа на заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза, че в резултат на незаконното обвинение психоемоционалното и физическо състояние на Г. И. С. било засегнато.

С оглед обичайните вреди, търпени от процесния незаконен акт, С. бил изпитвал притеснение, че ще бъде несправедливо осъден, въпреки усещането си за характера на извършените от общината действия по повод събарянето на [жилищен адрес] уронени били и честта и достойнството му, в това число било накърнено доброто му име и авторитет на публична личност-кмет и представител на политическа партия. Т. н. репутационни вреди от процесното обвинение обаче очевидно не били тежки в такава степен, че да имали за последица неизбирането му като кмет от ПП ГЕРБ още в годината на образуване на процесното наказателно производство.

Нещо повече, Г. И. С. бил избран за кмет, издигнат от същата политическа партия, и на местните избори през 2015 година, независимо дали функционери на партията били искали разграничаване от действията му. Дори избирането му да било коствало допълнителни усилия от негова страна за спечелване доверието на гласоподавателите, или да било имало отлив на такива (включително с малцинствен произход, което не можело да се свърже с конкретното обвинение от неправомерно разпореждане със строителните отпадъци) отражението върху публичния образ и професионален авторитет на С. не било толкова тежко.

На наказателното производство била дадена и изключително голяма гласност не само на местно, но и на национално ниво (при наличен международен интерес към случая „блок 20“ в Я., за което били разказали свидетелите), като било установено, че именно представител на Прокуратурата на Република България бил разпространил информацията за образуването му, поради което в резултат от действията и на Прокуратурата било накърнено доброто име на С. пред неопределен кръг от хора.

Като въззивният съд съобразявал, че за интерпретации на авторите на статии по повод обвинението отговорността на Прокуратурата на Република България не можела да бъде ангажирана. В резултат от обвинението, в предмета на делото, на което както се установило Г. И. С. бил отдавал специално внимание (възприел го бил, с оглед собствената си оценка за сключването на договор за премахване на [жилищен адрес] като „шок“), отражението върху психоемоционалното му състояние се изразявало и в затваряне в себе си и в ограничаване на социалните контакти, като ограничението било двупосочно, доколкото и част от познатите и приятелите му са се били дистанцирали от него, поради което обвинението се било отразило безспорно негативно и в социален план за Г. И. С..

Същият изпитвал вина за причиненото на семейството си по повод обвинението, без да била установена промяна в негативна посока в семеен план във връзка с конкретното обвинение. Допълнително това обвинение срещу Г. И. С. в качеството му на кмет било довело и до неблагоприятни последици за изпълнение на задълженията му като кмет-понижила се била активността му и целеустремеността му за разрешаване на проблемите в общината, участието му в производството отнемало и от времето му за изпълнение на задълженията, той изпитвал безпокойство и за това, че обвинението се било отразявало негативно и на служителите в общината, появили се и били фактически проблеми при работата му със служители, изпитвали съмнения в правилността на решенията му.

На следващо място, въпреки че хипертоничната болест, с която Г. И. С. бил диагностициран, не била причинена от конкретното обвинение, това обвинение, което С., съобразно събраните доказателства, отличавал от другите, повдигнати спрямо него, също било довело до влошаване на хипертоничната болест (при данни за хипертонични кризи още от 2010 година), и до прояви, свързани с нарушения на мозъчното кръвообращение, както и до влошаване на качеството му на живот като подложеното на наказателна репресия лице и до промяна на личностните му характеристики и свързани с това най-общо когнитивни нарушения и проблеми в адаптацията. За определянето на обезщетението за неимуществени вреди, което се присъждало глобално въззивният съд съобразявал и, че на Г. И. С. била определена най-леката мярка за неотклонение-„подписка“, считано от октомври 2012 година до края на производството, но и, че за престъплението против стопанството, за което му било повдигнато обвинение, се предвиждало наказание лишаване от свобода от три години до дванадесет години и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК (лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност; лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност), т. е. касаело се за тежко престъпление по смисъла на закона (чл. 93, т. 7 от НК).

Следвало да се отбележи, че поначало при незаконно повдигане на обвинение се засягала по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Това водело до увреждане и настъпване на вреди-неблагоприятно отражение върху психиката на човек от положението на несигурност в течение на наказателното производство, които били пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да било в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължала за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 от ЗЗД). За да определял по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на Г. И. С. (чл. 52 от ЗЗД), въззивният съд съобразявал конкретиката на случая-че наказателното производство било образувано срещу него на 15.06.2011 година, като той бил привлечен като обвиняем повече от година след това-на 04.10.2012 година, а производството било приключило окончателно с оправдателна присъда на 15.05.2014 година.

В тази връзка въззивният съд приемал, както се поддържало и в исковата молба по отношение на продължителността на наказателното производство без да се твърдяло, че то е приключило в неразумен срок, че неправомерното наказателно преследване срещу Г. И. С. в конкретната хипотеза било продължило близо 3 години-около 2 години и 11 месеца. За този свой извод въззивният съд съобразявал, че засягането на личната сфера на едно лице настъпвало от момента, в който спрямо него се извършели действия във връзка с образувано срещу него наказателно производство, а не от формалното му привличане в качество на обвиняем по реда на НПК.

Така съобразно показанията на свидетеля Т., на които въззивният съд в преобладаваща им част давал вяра като правдоподобни откъм обстановката, за която бил разказал, Г. И. С. бил знаел за образуваното срещу него наказателно производство още към 21.06.2011 година преди да били изисквани документи от общината във връзка с това производство през юли 2011 година, поради което въззивният формирал извода, че в разглеждания случай наказателната репресия спрямо С. била продължила близо 3 години. Нямало данни Г. И. С. да бил възпрепятствал хода на наказателното производство, като бил участвал и лично в проведените публични заседания в съдебната му фаза.

Доводите му за тенденциозност в действията на Прокуратурата на Република България въззивният съд обсъждал през призмата на незаконност на обвинението при постановена оправдателна присъда без значение дали отделни действия на прокуратурата били съобразени с материалния закон и с процесуалните правила и в този смисъл дали то било достатъчно „прецизирано“ с оглед мотивите на съда да постанови/потвърди оправдателната присъда, както и независимо дали случайно бил подбран моментът на образуваното на наказателното производство преди местните избори през 2011 година. В този смисъл усещането за тенденциозност по повод поведението на разследващите органи не подлежало на самостоятелно обезщетяване. От друга страна даването на гласност на образуваното производство въззивният съд отчитал самостоятелно откъм обем на търпени вреди за доброто име на Г. И. С. като личности и професионалист.

По повод доводите на Прокуратурата на Република България, че срещу С. били водени и други производства, заради които той претендирал обезщетения за вреди, въззивният съд подчертавал, че наказателното преследване било свързано с упражняването на процесуална принуда, която подложеният на наказателна репресия изтърпявал, и неговите вреди от неоснователното обвинение се изразявали в причинените в тази връзка негативни изживявания.

На плоскостта на установяване на причинна връзка между конкретното обвинение и търпените от Г. И. С. вреди, както и определянето на обезщетение по справедливост по чл. 52 от ЗЗД, било отчитането и на други водени срещу същото лице наказателни производства. Обстоятелството, че Г. И. С. е бил обект на наказателно преследване и по други производства, от които претендирал вреди (не се спорело, че такива били претендирани за още три наказателни производства, цитирани от Прокуратурата на Република България) не означавало, че за процесното обвинение не се дължало обезщетение на С. или, че дължимото му такова следвало да се определи в минимален размер, нито наличието на други производства, по които Г. И. С. бил оправдан, можело да се разглежда като „съпричиняващ“ вредите фактор по смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ.

Въззивният съд съобразявал обаче във връзка с това обстоятелство, че негативните последици за Г. И. С. в емоционален, социален, работен и здравословен план били кумулирани от няколкото наказателни производства, водени срещу него (4 от тях висящи за част от времето на висящност на процесното наказателно производство и 1-висящо в рамките на целия период на приетата продължителност на процесното наказателно производство), доколкото тези негативни последици за неимуществената сфера не се понасяли самостоятелно, без в настоящото производство да бил въведен факт, включително и на етапа на въззивното производство, че на Г. И. С. вече било присъденото с влязло в сила решение обезщетение за неимуществени вреди, търпени по едно и също време с вредите от процесното обвинение и вредите, чието обезщетяване било претендирано в различните производства, не можели да се разграничат.

След преценка на всички тези обстоятелства въззивният съд приемал, че отражението на предприетото срещу Г. И. С. наказателно преследване върху обсъдените сфери от живота му давало основание да се определи обезщетение за неимуществени вреди, в предмета на делото, съставляващи основанието на иска, в размер на 30 000.00 лева.

Съобразно и утвърдената съдебна практика във връзка с определянето на обезщетение като търсеното в процеса, неимуществените вреди били конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следвало да е достатъчно по размер за репарирането им-в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като обезщетението не следвало да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които поначало били различни във всеки отделен случай. В процесния случай въззивният съд съобразявал като обстоятелствата, които обуславяли по-висок размер на обезщетението с оглед действителния размер на вредите, тежестта на обвинението на Г. И. С. в активна работоспособна възраст (роден през 1965 година) в качеството му на кмет на [община], към който в това му качество имало завишени изисквания за почтеност и съблюдаване на закона и деянието, предмет на незаконното обвинение, било обществено укоримо в по-висока степен с оглед обществените отговорности на длъжността, поради което с обвинението (образуването на наказателното производство срещу него) Г. И. С. бил злепоставен в професионалната си сфера и бил изпитвал затруднения в работата си.

В посока определяне на по-голям размер на обезщетението въззивният съд отчитал и пораженията в резултат от процесното обвинение в емоционалното състояние на Г. И. С. и влошаването на психичното и физическото му здраве, при актуални (продължаващи) промени в личностните характеристики на С., чието състояние и към края на 2020 година се характеризирало като посттравматично, а стресът, на който бил подложен, бил пусков механизъм за изява на хипертоничната болест, която бил развил; въззивният съд съобразявал и засягането на доброто име на Г. И. С. чрез изключително широката разгласа на процесното обвинение.

От друга страна, обстоятелствата, които въззивният съд приемал, че обуславят определянето на по-малък размер на обезщетението, били: по-ниската степен на интензивност на мерките за процесуална принуда срещу С., разумният срок на наказателното производство с оглед вида и тежестта на обвинението, липсата на данни за влошаване на отношенията в семейството на С., липсата на тежки вреди за професионалния му авторитет, който безспорно бил засегнат, но не в степен на загуба на доверие у гражданите на Я.. С оглед всичко това и с оглед социално-икономическите условия в страната към момента на причиняване на вредите и стандарта на живот в страната, въззивният съд приемал, че справедливото обезщетение възлизало в случая на 30 000.00 лева, определено по критериите на чл. 52 от ЗЗД, на колкото било определено от първоинстанционния съд, което щяло да компенсира вредите от неоправданата наказателна репресия, нанесени на Г. И. С., като се изходело от личността му и особеностите на разглеждания случай.

С присъда № 105/12.12.2013 година на Окръжен съд Ямбол, постановена по н. о. х. № 463/2012 година Г. И. С. би признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 219, ал. 4, във връзка с ал. 3, във връзка с ал. 1 от НК. Присъдата е била предмет на инстанционен контрол като е била потвърдена с решение № 34/17.04.2014 година на Апелативен съд Б., постановено по в. н. о. х. д. № 13/2014 година, което е влязло в законна сила на 15.05.2014 година.

С оглед на това са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от Г. И. С. вследствие на обвинението неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Тази отговорност възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер.

Затова предпоставките за възникването й се уредени в закона като същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата й. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица от прокуратурата. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки.

Това е така тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила.

Без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица, извършили съответното действие или дали същите са действали правомерно. Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 от ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е оправдаване на лицето по повдигнатото му обвинение. Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя.

Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки и съществуването и не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в нормата. За възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ са необходими две предпоставки, а именно:

1) повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и

2) наказателното производство да е приключило като лицето е оправдано по повдигнатото му обвинение.

Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението и да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ.

Тази отговорност може да отпадне или на бъде намалена само в случаите по чл. 5 от ЗОДОВ, при които обаче е предвидено определено субективно отношение на пострадалото лице към вредоносния резултат, като такова изискване за субективно отношение не е предвидено в чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ.

Поради това прокуратурата не може да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ, установявайки, че нейните служители са действали добросъвестно. Крайният акт, с който се определя законосъобразността или не на обвинението е влязлата в сила оправдателна присъда. Именно с нея се констатира незаконосъобразността на обвинението. Евентуалната незаконосъобразност на обвинението е основание за търсене на обезщетение, доколкото в хода на наказателното производство върху лицата са упражнявани мерки на процесуална принуда и са създавани допълнително стресиращи фактори. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ не може да признае определени действия на прокуратурата за основателни и да изключи нейната отговорност за тях. Субективното отношение на служителите на прокуратурата към извършените от тях действия е от значение за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЗОДОВ, но не и за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от закона.

Единствената възможност за намаляване на отговорността на държавата за вреди е тази по чл. 5 от ЗОДОВ. Като основание за намаляване или изключване на отговорността за вреди не е посочено действие или събитие на длъжностни лица от прокуратурата, като за тях не се предвижда санкция. Поради това отговорността на прокуратурата не може да се изключи поради евентуалната законосъобразност на неговите действия.

Законът предвижда отговорността за държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, което означава, че между двете трябва да съществува причинно следствена връзка, а това следва и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Същевременно не е въведено предположение за съществуването на такава връзка, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от Г. И. С., извън случаите, когато се претендира вреди в рамките на обичайните такива.

В случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение то те трябва да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК.

В решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди от в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице.

При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства.

Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. С оглед на приетото в решението съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение.

В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това означава, че при наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността.

В този смисъл е и решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1 107/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същевременно в решение № 542/15.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1 568/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. При това размерът на обезщетението трябва да бъде определен по справедливост, в какъвто смисъл са и посочените по-горе други две решения на ВКС.

Воденото срещу Г. И. С. наказателно производство, предмет на настоящето дело, е образувано с постановление на Окръжна прокуратура [населено място] от 15.06.2011 година за престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК, като това е станало въз основа на досъдебно производство № 249/2010 година по описа на ОДМВР Я.. Впоследствие с постановление от 21.09.2012 година на Окръжна прокуратура Я. е разпоредено привличането на С. в качеството му на обвиняем за престъпление по чл. 219, ал. 4, във връзка с ал. 3, във връзка с ал. 1 от НК.

Последното е направено с постановление от 04.10.2012 година по досъдебно производство № 249/2010 година по описа на ОДМВР Я., като по отношение на С. е взета мярка за неотклонение „подписка“.Обвинителният акт е бил изготвен на 19.12.2012 година като наказателното производство е преминало в съдебната си фаза, която е приключила на 15.05.2014 година, с влизането в сила на решение № 34/17.04.2014 година на Апелативен съд Б., постановено по в. н. о. х. д. № 13/2014 година.

От момента на привличането на С. като обвиняем на 04.10.2012 година до влизането в сила на оправдателната присъда на 15.05.2014 година е изтекъл период от около една година и седем месеца, а считано от образуването на наказателното производство на 15.06.2011 година от около две години и единадесет месеца. Именно последният период следва да се отчете като времетраене на воденото срещу С. наказателно производство, тъй като още от образуването му то се е водело срещу него, независимо от това, че е привлечен като обвиняем на един по-късен етап. Наред с това трябва да се вземе предвид и това, че по време на цялото наказателно производство по отношение на С. е била взета мярка за неотклонение „подписка“, като не са предприемани други мерки за процесуална принуда. Престъплението, за което е било повдигнато обвинение- чл. 219, ал. 4, във връзка с ал. 3, във връзка с ал. 1 от НК е тежко такова по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, като наред с това предвижда и възможност за налагане на наказание по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК.

Последното обуславя малко по-висок интензитет на претърпените от С. неимуществени вреди, от обичайния такъв, доколкото при евентуалното му осъждане той е могъл да бъде отстранен от длъжността, която е заемал-кмет на [община] и да му бъде забранено впоследствие да заема такава длъжност. От друга страна обаче нито времето, през което е било водено наказателното производство срещу С., нито предприетата по отношение мярка за неотклонение предполагат вреди над обичайните такива.

От показанията на разпитаните по делото свидетели Е. Ж. К., А. Ж. К. и Д. Т. Т. се установява, че блок в [населено място], по отношение на който С. е предприел действията, станал повод за повдигане на обвинението за престъпление по чл. 219, ал. 4, във връзка с ал. 3, във връзка с ал. 1 от НК бил известен с проблемите си.

След като действията по отношение на блока били приключени С. изпитвал удовлетворение, че е решил проблем на града и е изпитвал облекчение от това. Затова последвалото обвинение не само му създало дискомфорт, а и било шок за него. Впоследствие при разговорите в един или друг момент се стигало до наказателното производство. Преди това С. поддържал е широк кръг познати, но след това се е затворил в себе си, ограничил е познатите си. Много хора са се дистанцирали от него и това го сринало психически.

Тежко преживявал факта, че е нанесъл такова поражение върху психиката на децата и съпругата си, изпитвал е вина за това, което е причинил на семейството си. Голямата му дъщеря била в кандидатстудентска кампания и трудно се справила, а по-малката и до днес не можела да излезе от шока. Обвинението се отразило не само на социалния живот на С., но и на възможността му да изпълнява задълженията си като кмет на [община]. Същият бил с понижена работоспособност и активност за работа и решаване на проблеми, каквито изобилствали в общината. Изпитвал съмнения, страх и тревоги дали действията му са правилни и дали няма да се предприемат производства и за други такива. Възникнала неувереност в комуникацията със служителите, които от своя страна се притеснявали да извършват определени действия от страх да не се предприемат наказателни действия и спрямо тях. С. изпитвал вина и се чувствал отговорен, че поради създалата се ситуация и медийния шум страдат служителите, които са си изпълнили служебните ангажименти. Налице била промяна в отношението на гражданите към С. преди и след обвинението.

Въпреки широката медийна разгласа на обвинението, оправдателната присъда била отразена семпло и в много по-малък обем. Това не спомогнало за изчистване на доброто име на С., като в съгражданите му останало впечатление, че е престъпник. Гражданите на Я. признавали, че е решен проблема, но това било да се направи някаква далавера. В партията, чиито член бил С. се било появило едно недоверие към него. Същият споделял, че посещавал кардиолог, бил на лечение в неврологичното отделение на ямболската болница. Свидетелите не знаели да е имал здравословни проблеми преди избирането му за кмет.

Във връзка с посоченото от свидетелите относно здравословното състояние на Г. И. С. от заключението на изслушаната комплексна съдебномедицинска и психиатрична експертиза с веши лица д-р Н. И. С., д-р В. М. Р. и А. П. А. е видно, че към 2020 година при С. доминират преживявания на потиснатост, наличие на множество симптоми и оплаквания, склонност към усамотяване, затвореност, тъга, липса на енергия, трудна концентрация, отпадналост, забавено мислене и действия, внезапни признаци на тревожност и паника, възможни изблици на гняв, реакции на стрес чрез физически симптоми, проблемни взаимоотношения, самокритичност, интроспекгивност, апатичност, нерешителност, предпазливост. С. е получавал помощ във връзка с посттравматичен стрес, напрежение, главоболие, безсъние и потиснато настроение, за което не е обективирана соматична причина. Налице е състояние, което показва преживявания и симптоми, характерни за посттравматично състояние-високо вътрешно напрежение, нервност, нерешителност, разстройство на съня, постоянно безпокойство, тревоги, депресивно състояние, лоша концентрация, ниска самооценка, неувереност, липса на енергия и неспособност за справяне с проблеми, множество соматични оплаквания, като е повлиява работоспособността и социалните взаимоотношения на С.. Дори постановяването на оправдателната присъда няма характера на събитие, което да възстанови предишните нива на психични преживявания, тъй като последиците вече са трайни и не е довело до реабилитация на имиджа на С., чиито житейски път е тръгнал в друга посока.

Към момента на изготвянето на заключението Г. И. С. още не е възстановен от неблагоприятните психични преживявания, като са налице трайни промени на ниво личностни характеристики и междуличностни отношения, проблеми в адаптацията, когнитивни нарушения и емоционални проблеми.

Наред с горното вещите лица сочат, че при стрес се увеличава отделянето на хормоните адреналин и кортизол, които предизвикват съкращение на мускулите и сърцебиене, което водело до повишаване на кръвното налягане като при физическо натоварване то се увеличавало до 40.00 %, а при емоционално до 60.00 %.

Продължителния стрес повишавал склонността на организма да образува тромби, които можели да доведат до инфаркт или инсулт. Също така можело да бъде потиснато храносмилането, а то от своя страна да доведе до натрупване на излишни килограми, стрес, улкуси и затлъстяване. Воденото срещу С. наказателно производство е довело до влошаване на соматичното му здраве-развитие на артериална хипертония. Налице са прояви свързани с нарушението на мозъчното кръвообращение, световъртеж, гадене и нарушение на равновесието. Артериалната хипертония и нейното лечение променят ежедневния соматичен и психоемоционален статус на болния, променяйки нормалния стереотип на живот, съобразявайки се с изискванията за контрол и лечение на основното заболяване. Това води до допълнителен психоемоционален товар на нервната система, поради което е необходима комбинирана терапия-соматична и психоемоционална.

При С. се налага периодична специализирана медицинска консултация от невролог поради преживените преходни мозъчни атаки с цел проследяване на неврологичния статус и контрол на рисковите фактори за мозъчносъдова болест. Психоемоционалният стрес е пряко свързан с пряко свързан с протичането на основното заболяване и способства като рисков фактор за влошаването му. Той се явява като пусков механизъм за изява на хипертонична болест при лица готови за това най-често с наследствена генеза. Към настоящия момент, а също така и занапред се налага С. да провежда редовна антихипертензивна терапия, да бъде под контрол на личния лекар и периодични прегледи от кардиолог.

От показанията на посочените по-горе свидетели и от заключението на изслушаната комплексна съдебномедицинска и психиатрична експертиза следва, че по време на воденото срещу него наказателно производство Г. И. С. е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, притеснения от повдигнатите му обвинения, нарушаване на обичайния му начин на живот, като наред с това са предизвикали здравословни проблеми-както психични, така и физиологични. При това следва да се отчете, че психичните проблеми продължават да съществуват и към настоящия момент, което обстоятелство следва да бъде отчетено, наред с останалите такива при определянето на размера на дължимото се за тези вреди обезщетение.

При определянето на същото обаче трябва да бъде отчетено, че не е установено наказателното производство да е основната причина за артериалната хипертония, доколкото в етапните епикризи от АИППИМПД-Р Б. К. ООД [населено място] от 22.05.2018 година и от 14.01.2019 година, в анамнезата на които е посочено, че от 2010 година С. е с високи стойности на артериалното налягане до 210/100, с периодични хипертонични кризи, с главоболие и световъртеж, стягане в сърдечната област, провокирани от нервно-психично напрежение, което е от преди повдигането на обвиненията.

Поради това воденото срещу С. наказателно производство води само до евентуално утежняване на заболяването, но не е първопричината за него. Поради това преценени в цялост тези обстоятелства не обуславят присъждането на значително по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди по отношение на Г. И. С.. Следва обаче да се определи по-висок размер на обезщетението с оглед на това, че обвинението е било свързано с изпълняваната към онзи момент от С. длъжност-кмет на [община], което предполага по-висока интензивност на претърпените от него неимуществени вреди. Още повече, че самото наказателно производство е получило широка медийна разгласа. При това обаче следва да бъде отчетено и обстоятелството, че Г. И. С. е бил избран за кмет на [община] на изборите проведени на 04.11.2007 година, на 30.10.2011 година и на 25.10.2015 година.

Последната дата е след влизането в сила на оправдателната присъда на 15.05.2014 година, от което може да бъде направен извод, че наказателното производство не се е отразило в значителна степен на доброто име, а също така на обществения и професионален живот на С.. Отчитайки всички тези обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че сумата от 20 000.00 лева справедливо ще обезщети С. за претърпените от него вследствие на наказателното производство неимуществени вреди.

В отговора на исковата молба Прокуратурата на Република България е посочила, че за периода от 2010 година до 2015 година по отношение на С. са водени още пет наказателни производства за престъпления по чл. 282, ал. 1-ал. 3 от НК, като по отношение на приключилите с оправдателна присъда от тях били предявявани три иска за обезщетение по ЗОДОВ, за които обаче е посочено, че не са приключени.

Впоследствие не са ангажирани доказателства за това, че посочените производства по ЗОДОВ са били приключени с влезли в сила решения и какъв е размерът на евентуално присъденото по тях обезщетение. Освен това не са наведени и факти, от които да бъде направен извод в каква степен наказателните производства, станали причина за предявяване на горните искове, се отразяват на общия размер на претърпените от С. неимуществени вреди. Затова наличието на тези производства само по себе си не може да доведе до по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Изложеното налага обжалваното решение да бъде отменено в частта му, с която предявеният от Г. И. С. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е уважен за сумата от 10 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 30 000.00 лева и действително дължащото се такова от 20 000.00 лева) като се постанови друго, с което искът в тази им част бъде отхвърлен.

В останалата му обжалвана част решението на Софийския апелативен съд трябва да бъде трябва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на делото на страните не следва да се присъждат разноски и те трябва да останат в тежест на страните така както са направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 632/08.05.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2178/2021 година в частта му, с която е уважен предявеният от Г. И. С. от [населено място], район „С.“, [улица], вх. „“, ет., ап. ,, с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], район „В.“, [улица], ет. , ап. , чрез адвокат С. К. от САК срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за сумата от 10 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 30 000.00 лева и действително дължащото се такова от 20 000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което С. е оправдан с влязла в сила присъда № 105/12.12.2013 година на Окръжен съд Ямбол, постановена по н. о. х. д. № 463/2012 година, заедно със законна лихва върху сумата, считано от 21.03.2016 година до окончателното плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ предявеният от Г. И. С. от [населено място], район „С.“, [улица], вх. „“, ет. , ап. ,, с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], район „В.“, [улица], ет. , ап. , чрез адвокат С. К. от САК срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за сумата от 10 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 30 000.00 лева и действително дължащото се такова от 20 000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което С. е оправдан с влязла в сила присъда № 105/12.12.2013 година на Окръжен съд Ямбол, постановена по н. о. х. д. № 463/2012 година, заедно със законна лихва върху сумата, считано от 21.03.2016 година до окончателното плащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 632/08.05.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2178/2021 година в останалата му обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.