Права на купувач на имот, за който е уважен Павлов иск, срещу кредитора

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 787
Гр. София, 29.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в публичното съдебно заседание на 24.09.2025 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА

при участието на секретаря Иванка Палашева,
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3324/24 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
ВКС разглежда касационната жалба на М. М., чрез адв. М. срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив/АС/ по гр.д. №397/23 г. С въззивното решение е уважен предявеният от А. М. срещу касатора М. и „Б.“ Е. – [населено място] установителен иск за признаване, че поради погасяването му по давност не съществува вземането на касатора към „Б.“ Е., което е предмет на принудително изпълнение по изп.д. №75/19 г. на ЧСИ И. К., рег. №907. Изпълнителното дело е образувано по изпълнителен лист от 4.12.18 г., издаден въз основа на влязло в сила на 22.11.18 г. неприсъствено решение, с което „Б.“ Е. е осъдено да заплати на касатора М. 44 000 щ.д. – главница по договор за заем и лихва за забава за периода 23.05.13 г.-23.05.18 г. в размер на 15 774,11 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 23.05.18 г. С обжалваното решение касаторът е осъден да заплати и разноските за първоинстанционното и за въззивното производство.
Касационното обжалване е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса: Силата на пресъдено нещо/СПН/ и издаденият изпълнителен лист имат ли сила/ проявяват ли действие/ и срещу трето лице - страна в изпълнителния способ, което е придобило вещта след вписване на тежестите, т.е. има ли това лице качеството на „трето лице“ по см. на чл.429, ал.3 ГПК?, поради твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с т.2 от ТР №4/11.03.19 г. ОСГТК. Касационно обжалване е допуснато и на осн. чл.280, ал.1,т.3 ГПК по въпроса: Приобретателят на вещ, вече обременена с тежести, притежава ли правата на длъжника по чл.439 ГПК и правата на третите лица по см. на чл.435, ал.3 и 5 ГПК и чл.440 ГПК или попада в кръга лица по см. на чл.429, ал.3 ГПК, които са обвързани от СПН и издадения изпълнителен лист? - поради използваната от въззивния съд аналогия в положението на приобретателя на вещта, за която е уважен иск по чл.135 ЗЗД, с това на лицата по чл.429, ал.3 ГПК, вр. с чл.151 ЗЗД и липсата на практика на ВКС за подобни случаи.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост, на въззивното решение, иска се отмяната му и постановяване на ново решение за отхвърляне на исковете.
Ответниците по жалба А. М., чрез адв. И. и „Б.“ Е., [населено място], чрез назначения му особен представител адв. К. я оспорват като неоснователна.
ВКС като разгледа жалбата, намира следното:
По въпросите, по които е допуснато обжалването: В ТР №4/19 г. ОСГТК, т.2 е прието, че „ Този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство“. В мотивите е пояснено, че в материалното отношение с кредитора този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг, не е длъжник, но в изпълнителния процес той трябва да е страна, защото търпи принудата. Той разполага с всички средства за защита, които законът признава на длъжника, за да се защити от процесуалнонезаконосъобразното принудително изпълнение. Той не може да бъде лишен от тях, независимо че по изпълнителното дело други способи може да се осъществяват срещу главния длъжник. Обективното материално право му дава и всички възражения, с които разполага главният длъжник - чл. 151 ЗЗД . Изпълнителният лист има сила не само срещу главния длъжник, но и за лицата, които са дали обезпечения за неговия дълг - чл. 429, ал. 3 ГПК , дори процесът да не е воден срещу него, нито заповедта за изпълнение да е издадена и срещу него.
Така приетото обаче се отнася само за лицата по чл.429, ал.3 ГПК. Нормата е изключителна и не подлежи на разширително тълкуване/мотиви към т.5 от ТР №4/19 г. ОСГТК/, чрез разпростиране обхвата й и спрямо третото лице - приобретател на вещ, за която е уважен иск по чл.135 ЗЗД / както е по настоящото дело/.
В мотивите към ТР №5/29.12.14 г. ОСГТК, т.1 е посочено, че Павловият иск е облигационен, а не вещен иск. Няма спор в правната доктрина за това, какви са последиците от решението за уважаване на Павловия иск. Изрично е посочено, че увреждащата сделка остава действителна за страните по нея (прехвърлител/и и приобретател). Сделката е недействителна, т. е. счита се за нестанала, само по отношение на кредитора-ищец. Уважаването на иска не създава солидарна отговорност между ответниците за изпълнение на паричното задължение, легитимиращо ищеца като кредитор, както и не легитимира приобретателя като длъжник. За него единствено се въвежда задължението да предостави имуществото си за удовлетворяването на чуждо парично задължение. Ако той иска да се освободи от изпълнението, може да плати на кредитора, погасявайки задължението на праводателя си, като след това може да иска възмездяване от него.
Чрез предявяването на иска по чл.135 ЗЗД се упражнява едно потестативно право - кредиторът да се удовлетвори от сумата, получена на публична продан при принудително изпълнение върху вещта, обект на договора между длъжника и неговия съконтрахент. Последният понася санкцията да търпи изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване - действал е със знанието, че сделката е увреждаща - чл. 135, ал. 1 предл. 2 ЗЗД , и ли ако е придобил вещта безвъзмездно/ ТР №2/9.07.19 г. ОСГТК, мотиви към т.1/
Изхождайки от приетото в задължителната практика на ВКС, настоящият състав намира, че когато принудителното изпълнение е насочено върху вещта, за която е уважен иск по чл.135 ЗЗД, приобретателят й не е приравнен по права на длъжника в изпълнението, както са лицата по чл.429, ал.3 ГПК. За кредитора / взискател/ относително недействителната сделка се счита за нестанала / не се е състояла/. Затова приобретателят на вещта по тази сделка не може на свой ред да му противопостави възраженията, с които разполага длъжникът - праводател на вещта в действителната между страните по нея, но не и за кредитора/взискател/ разпоредителна сделка, позовавайки се на неучастието си в правоотношението и в делото за дълга.
Поради изложеното в контекста на приетото във въззивното решение, на поставените въпроси следва да се отговори, че приобретателят на вещта, за която е уважен иск по чл.135 ЗЗД не разполага с правата на длъжника по чл.439 ГПК, нито с тези на лицата по чл.429, ал.3 ГПК. В принудителното изпълнение срещу длъжника той е задължен безусловно да предостави вещта за удовлетворяване на чуждото / на длъжника/ задължение, като след това може да иска възмездяване от длъжника. Противното разбиране противоречи на целта на иска по чл.135 ЗЗД - да запази имуществото на длъжника като общо обезпечение за удовлетворяване на неговия кредитор – чл.133 ЗЗД. Приобретателят на вещта не е дал обезпечение на дълга, в смисъла важим за лицата по чл.429, ал.3 ГПК. Обявената недействителност на придобивната за него сделка с имот на длъжника обезпечава кредитора по иска с пр. осн. чл.135 ЗЗД. Длъжникът в това си качество е праводател на приобретателя на вещта в действителната между тях сделка, чиято относителна недействителност е обявена по реда на чл.135 ЗЗД, а обезпечението по чл.135 ЗЗД произвежда действие в принудителното изпълнение, когато длъжникът доказано е такъв. Затова приобретателят не е и трето лице, чието право е засегнато от изпълнението по см. на чл.440 ГПК / мотиви към т.2 от ТР№4/19 г./
По същество на жалбата:
По фактите по делото, така както са установени във въззивното решение, страните не спорят, а именно:
Ищецът Ат. М. е предявил срещу ответниците М. М. и „Б.“Е. при условията на евентуално съединяване два отрицателни установителни иска по чл.124, ал.1 ГПК: за признаване за установено, че вземането на М. М. към „Б.“ Е., което е предмет на принудително изпълнение по изп.дело №75/2019 г. на ЧСИ И. К., въз основа на изп. лист от 4.12.18 г., издаден по гр.д. №1205/18 г. на ОС Пловдив, не съществува, тъй като е погасено по давност и евентуално, за признаване за установено, че посоченото вземане не съществува за разликата над сумата от 29 924 щ.д. до общо присъдените 44 000 щ.д., която е погасена чрез плащане към 11.05.2005 г. и че акцесорното вземане за лихви не съществува за периода 23.05.13 – 23.05.18 г. в размер на 12 000 лв.
Вземането произтича от договор за заем от 31.12.2004 г. и анекс към него от 21.04.2005 г., според който М. М. е предоставил на СК „Е.“О. / сега „Б.“ Е./ сумата от 44 000 щ.д. със задължение на заемателя да ги върне до 31.01.2009 г., ведно с договорна лихва от 5%.
С нот. акт №***/31.07.2008 г. на нотариус Д. А. „Б.“ Е. с управител Р. Ч., чрез пълномощника си М. Ч. – М. – негова сестра, продало на П. Ч. – тяхна майка правото на собственост на три имота в [населено място], [улица] – ателиета №№***, подробно описани по делото.
С нот. акт №***/18.02.13 г. на нотариус Т. Д. съпрузите П. и А. Ч. / баба и дядо на ищеца/ продали трите недвижими имота на Р. М..
С нот. акт №***/19.02.19 г. на същия нотариус съпрузите Р. и Н. М. учредили право на ползване върху същите имоти на родителите на ищеца Н. и М. М. и ги продали на ищеца А. М.. Така той се легитимира като собственик на трите процесни по настоящото дело имота.
С влязло в сила на 15.07.15 г. решение по гр.д. №760/13 г. на ОС Пловдив по иск на кредитора М. М. е обявена за относително недействителна спрямо него първата разпоредителна сделка с имотите на длъжника „Б.“ Е. - продажбата по нот. акт №***/31.07.08 г. Съдебното решение има действие и за ищеца А. М., тъй като исковата молба по чл.135 ЗЗД е вписана на 12.04.13 г., а той е придобил на 19.02.19 г. имотите, отчуждени от третото лице – приобретател по относително недействителната сделка.
С влязло в сила неприсъствено решение от 22.11.18 г. по гр.д. №1205/18 г. на ОС Пловдив, образувано по иск на М. М. срещу „Б.“ Е. за вземането по договора за заем, дружеството е осъдено да заплати на М. М. сумата от 44 000 щ.д., главница по договор за заем и лихва в размер на 15 774 лв. за периода 23.05.13 -23.05.18 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.05.18 г. и сторените деловодни разноски. Въз основа на неприсъственото решение е издаден изпълнителен лист от 4.12.18 г. и е образувано изп. дело №75/19 г. на ЧСИ И. К.. Изпълнението е насочено върху процесните имоти, които са възбранени на 11.02.19 г.
При тези данни по делото въззивният съд е приел, че съгл.т.2 от ТР №4/19 г. ОСГТК лицата по чл.429, ал.3 ГПК имат в изпълнителното производство, когато изпълнението е насочено върху дадената в обезпечение на дълга вещ, процесуално качество, идентично с това на длъжника. Те разполагат с всички средства за защита, които законът е предоставил на длъжника, за да се защитят от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, в това число и с иск по чл.439 ГПК. Искът по чл.135 ЗЗД е вид обезпечение, тъй като цели запазване на имуществото на длъжника за удовлетворяване на неговите кредитори. Сделката за прехвърляне на недвижим имот между длъжника и третото лице запазва транслативния си ефект спрямо всички, но за кредитора, в чиято полза е обявена относителната недействителност, е налице възможност да насочи индивидуалното принудително изпълнение върху имота и придобилото го трето лице е длъжно да търпи принудата. Правното положение на това трето лице, придобило имот, за който е успешно проведен иск по чл.135 ЗЗД, е идентично с това на лицето, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг. Затова според въззивния съд ищецът в случая има интерес от предявяване на установителния иск за несъществуване на вземанията на кредитора /взискател по изп. дело/, тъй като по този начин защитава правото си на собственост върху придобитите имоти. Той не е бил страна в делото за вземането, но последиците от решението по това дело рефлектират върху имуществената му сфера и той има право на иск, с който да брани имуществото си от взискателя и длъжника в изп. производство.
В случая процесното вземане произтича от договор за заем по чл.240 ЗЗД и се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която започва да тече от изискуемостта на вземането – 31.01.09 г. и изтича на 31.01.14 г. По време на процеса по предявения от М. срещу длъжника „Б.“ Е. и уважен иск по чл.135 ЗЗД -7.03.13 -15.07.15 г., давност за вземането е текла, защото искът по чл.135 ЗЗД не е иск за вземането/арг. от чл.115, ал.1, б. „ж“ЗЗД/. Затова според въззивния съд вземането на М. към „Б.“ Е. за главница и лихва е погасено по давност на 31.01.14 г. и предявените от А. М. отрицателни установителни искове са основателни. В случая ищецът се е позовал на факти, настъпили преди приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание / решение от 22.11.18 г. по гр.д. №1205/18 г. на ОС Пловдив/, а именно – погасяване по давност на вземането на 31.01.14 г. Но ищецът не е същински длъжник, а страна в изпълнителния способ, на която това решение не може да бъде противопоставено, защото ищецът не е участвал в делото за вземането. Затова може да се позовава на всички факти в материалното правоотношение / вкл. изтеклата давност/, които длъжникът е могъл да релевира за оспорване на вземането, но не го е сторил.
Поради основателността на главния иск въззивният съд не е разгледал евентуалния иск.
Тези изводи на въззивния съд, с оглед дадения по –горе отговор на въпросите, по които е допуснато обжалването, са незаконосъобразни – приобретателят на имот, за който е уважен иск по чл.135 ЗЗД / и неговите правоприемници, какъвто е ищецът, според данните по делото и посоченото в отговора на жалбата/ нямат правата на длъжника по чл.439 ГПК и на лицата по чл.429, ал.3 ГПК. Той не е страна, наред с длъжника и кредитора, в материалното правоотношение за вземането, нито има качеството на страна в изпълнителното производство. След уважаване на иска по чл.135 ЗЗД той е длъжен да предостави имота в принудителното изпълнение за удовлетворяване на задължението на длъжника и може да освободи имота от изпълнение като плати дълга и след това поиска възмездяване от длъжника. Спрямо кредитора/ взискател в изп. дело/ приобретателят няма защитим правен интерес, поради непротивопоставимостта на сделката, с която е придобил имота. Той е обвързан в материалното правоотношение и в изпълнителния процес от положението, действията и бездействията на длъжника /след като за кредитора разпоредителната сделка с вещта на длъжника не е станала/ и може да иска възмездяване, извън това по чл.135, ал.4 ЗЗД, само от длъжника.
По тези съображения главният иск е неоснователен – ищецът не може да противопостави на ответника М., кредитор на длъжника „Б.“ Е. и взискател в изп. дело, възражението за погасяване на вземането му по давност, основано на факти, настъпили преди влизане на решението за дълга в сила.
Неоснователен е и евентуалният иск – ищецът не може да противопостави на отв. М. и възражения за погасяване на дълга чрез плащане, направено преди влизане на решението за дълга в сила, макар СИЕ да е установила частични плащания от страна на длъжника „Б.“ Е. към 11.05.05 г.
Поради изложеното въззивното решение е неправилно – необосновано и незаконосъобразно и следва да се отмени. Вместо него следва да се постанови ново решение за отхвърляне на главния и евентуалния иск/ разгледан от първата инстанция/ като неоснователни.
По разноските: С оглед изхода на спора на ответника по иска и касатор М. М. се дължат деловодни разноски за всички инстанции в размер от общо 10 920 лв., по представените списъци и доказателства за извършени разноски към тях. Възражението на ответника по жалба и ищец А. М. за прекомерност на разноските пред ВКС настоящият състав намира за неоснователно с оглед предмета и сложността на делото и значимостта на защитата пред ВКС за страната. На особения представител на ответника „Б.“ Е. [населено място] следва да се изплати внесеното от ищеца А. М. възнаграждение в размер на 2 500 лв.
Поради изложеното и на осн. чл.293 ГПК ВКС на РБ, трето г.о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ възивното решение на Пловдивски апелативен съд по гр.д. № 397/23 г. от 8.04.24 г. и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от А. Н. М. срещу М. Х. М. и „Б.“ Е., [населено място] евентуално съединени искове с пр. осн. чл.124, ал.1 ГПК – за признаване за установено по отношение на ответниците, че вземането на М. М. към „Б.“ Е., предмет на принудително изпълнение по изп.дело №75/2019 г. на ЧСИ И. К., образувано въз основа на изп. лист от 4.12.2018 г. по гр.д. №1205/18 г. на ОС Пловдив, не съществува като погасено по давност и евентуално, за признаване за установено, че посоченото вземане не съществува за разликата над 29 924 щ.д. до присъдените 44 000 щ.д., която е погасена чрез плащане, като не съществува и акцесорното вземане за лихви за периода 23.05.13 – 23.05.18 г. в размер на 12 000 лв.
ОСЪЖДА А. Н. М. да заплати на М. Х. М. деловодни разноски за трите инстанции в размер на 10 920 / десет хил.деветстотин и двадесет/ лв.
На особения представител на длъжника „Б.“ Е. адв. Х. Б. К. да се изплати внесеното от ищеца А. М. възнаграждение в размер на 2 500 / две хил. и петстотин/ лв. – разписка 02000262448194311 от 14.07.25 г. на л.72 от делото на ВКС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: