Към съдържанието
Питай законите

Практика · Върховен касационен съд · 08 Декември 2025

Дължимост на законна лихва и разноски при деликт от продължавано престъпление

Върховен касационен съд · 08 Декември 2025

Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.

Осъден за безстопанственост обжалва гражданско-осъдителната част на присъдата, като оспорва легитимацията на пострадалото държавно предприятие, началната дата на дължимата законна лихва и размера на разноските. Върховният касационен съд оставя в сила решението за обезщетението, като потвърждава, че предприятието е надлежен ищец, а лихвата се дължи от датата на довършване на продължаваното престъпление. Съдът уважава възражението за прекомерност единствено за адвокатския хонорар пред касационната инстанция и го намалява.

Какво приема съдът

При обезщетение за вреди от непозволено увреждане, съставляващо продължавано престъпление, законната лихва се дължи от момента на довършване на деянието. Държавно предприятие, притежаващо самостоятелна правосубектност по Закона за горите, е активно легитимирано да претендира вредите, понесени от негово териториално поделение.

Приложени разпоредби

Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.

граждански искнепозволено уврежданезаконна лихвапродължавано престъплениепрекомерност на разноскиактивна легитимация

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 533

гр. София, 09 декември 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

БОНКА ЯНКОВА

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Сийка Милева

изслуша докладваното от

съдия ИВАНОВА касационно дело № 771 по описа за 2025 г

Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия А. А. М., депозирани чрез неговите защитници, срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 110 от 3.07.2025 г, по ВНОХД № 518/24, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Пазарджик, № 260005 от 12.02.2021 г, по НОХД № 130/19, в нейната гражданско-осъдителна част, като е намален размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди на 80 908, 06 лв, искът е отхвърлен до пълния му размер от 92 246, 32 лв, намален е размера на дължимата държавна такса на 3 236 лв, на подсъдимия са възложени разноските от въззивното производство, в размер на 716, 30 лв, и разноските, направени от гражданския ищец във въззивното производство, в размер на 10 080 лв, оставено е без уважение искането за присъждане на неприсъдени по делото разноски, а присъдата и допълнителната присъда са потвърдени в останалите им части.

С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че в периода от 9.04.2014 г до 21.10.2014 г в [населено място],обл. /област/, при условията на продължавано престъпление в качеството си на длъжностно лице: директор на/стопанство//населено място], не е положил дължимата грижа за стопанисване и запазване на повереното му имущество и за възложената му работа/не предприел мерки за прекратяване на шест договора за покупко-продажба на дървесина, сключени с дружество/фирма/, по които не е постъпило плащане /, с оглед на което и на основание чл. 219, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б, пр. 1 и чл. 55, ал. 3 НК, е осъден на „пробация“, включваща двете задължителни пробационни мерки, всяка от тях за срок от по шест месеца, като е оправдан по обвинението по чл. 219, ал. 3 НК. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец Южноцентрално държавно предприятие, /населено място/, ЕИК[ЕИК] обезщетение за имуществени вреди, в размер на 92 246, 32 лв, като искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 122 842, 50 лв. На основание чл. 189 НПК, на подсъдимия е възложено заплащането на държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, в размер на 3 690 лв, както и да заплати разноските от съдебното производство пред първата инстанция, в размер на 1 022, 09 лв, и разноските от досъдебното производство, в размер на 698, 30 лв.

С допълнителна присъда № 260005 от 12.02.2021 г, подсъдимият е осъден да заплати законната лихва върху уважения размер на гражданския иск, считано от 21.10.2014 г, като искът за заплащане на законната лихва е отхвърлен за заплащане на лихва за всяко от деянията, включени в продължаваното престъпление. С допълнителната присъда подсъдимият е осъден да заплати сторените от гражданския ищец разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред първата инстанция, в размер на 1 080 лв.

Постановената присъда и допълнителната такава са обжалвани от подсъдимия пред Пловдивски апелативен съд, който със свое решение № 34 от 23.02.2023 г, по ВНОХД № 241/21, е потвърдил присъдата и допълнителната такава.

С решение на ВКС № 566 от 11.11.2024 г, по н. д. № 326/23, е отменено решението на Пловдивски апелативен съд в неговата гражданско-осъдителна част и делото е върнато в отменената част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а решението е оставено в сила в наказателно-осъдителната му част.

С жалбите на подсъдимия, депозирани чрез защитниците му, се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, касаещи произнасянето по гражданската отговорност и сторените по делото разноски. Сочат се следните доводи: Неправилно е определен началния момент, от който се дължи законната лихва за присъденото обезщетение, а именно: 21.10.2014 г. Съдът е следвало да постанови заплащане на лихвата от датата на предявяване на иска пред съда или от датата на влизане на присъдата в сила. При произнасянето по дължимата лихва е следвало да се съобрази датата на всеки от договорите поотделно, тъй като тогава е настъпило увреждането, за което се заплаща обезщетение. При направено възражение за прекомерност на разноските, платими в полза на гражданския ищец, в производството пред въззивната инстанция, възлизащи на 10 080 лв, съдът е отказал да го уважи. Неправилно е становището на съда, че гражданският ищец е активно легитимиран да се конституира като страна в процеса, тъй като Южноцентрално държавно предприятие, /населено място/, не разполага с правосубектност, а активно легитимиран се явява Министерство на земеделието и храните. Съдът не е установил кое е лицето, засегнато от имуществените вреди, респективно, дали /стопанство/ е субект, претърпял вреди. Съдът не е изяснил кой е субекта, активно легитимиран да получи обезщетение за имуществени вреди, с правно основание чл. 45 ЗЗД.

С жалбите се правят алтернативни искания: да бъде изменено решението, като бъде отхвърлен гражданския иск, или да бъде отменено решението в обжалваната част и делото бъде върнато в отменената част за ново разглеждане на апелативния съд.

В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбите, като прави възражение и за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на повереника на гражданския ищец, направени в касационното производство, възлизащи на 8 664 лв.

Подсъдимият жалбоподател не участва лично в производството пред ВКС.

Повереникът на гражданския ищец не се явява в съдебно заседание. В приложено писмено становище пледира за оставяне в сила на обжалваното решение. В друго писмено становище са изложени аргументи за неоснователност на касационните жалби и оставяне в сила на обжалваното решение.

Гражданският ищец не изпраща представител и участва в производството пред ВКС чрез своя повереник.

Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Неоснователно се сочи, че въззивният съд не е установил кое е пострадалото лице, претърпяло имуществени вреди от престъплението, представляващо непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД. Вярно е становището на съда, че Южноцентрално държавно предприятие, /населено място/, е активно легитимирано да встъпи като граждански ищец, тъй като това е лицето, претърпяло имуществени вреди. Посоченото предприятие е юридическо лице със статут на държавно предприятие, създадено със закон, а именно: със Закона за горите, в който е предвидено, че за управление на горските територии-държавна собственост се създават държавни предприятия, които са юридически лица / чл. 163, ал. 1 и 2 от Закона за горите /. Правилно е становището на съда, че /стопанство/ е поделение на Южноцентрално държавно предприятие,/населено място/, което не притежава самостоятелна правосубектност и в неговия патримониум не биха могли да настъпят вреди. В посочената хипотеза /стопанство/ не може да участва като страна в процеса, а именно: граждански ищец, поради което законосъобразно не е конституирано като такава страна. Следва да се има предвид, че Министерството на земеделието и храните би било годен субект само ако Южноцентрално държавно предприятие, /населено място/, не притежава самостоятелна правосубектност. С оглед на изложеното, ВКС не споделя аргумента, че обезщетението за вреди е присъдено на субект, който не е активно легитимиран да предяви иск, с правно основание чл. 45 ЗЗД, както и не споделя довода, че друго е лицето, претърпяло вреди от непозволеното увреждане, различно от Южноцентрално държавно предприятие, /населено място/. Изложеното дава основание да се направи извод, че лицето, претърпяло вреди от престъплението, е именно Южноцентрално държавно предприятие, /населено място/, и като е приел, че на този субект се дължи заплащане на обезщетение, съдът е приложил правилно материалния закон.

На следващо място, неоснователно се твърди, че неправилно е определен момента, от който се дължи лихва върху главницата. Принципно е положението, че лихвата при непозволено увреждане се дължи от момента на извършване на деянието, а, когато деянието е продължило в определен период, както е в случая, от приключване на деянието. По настоящето дело, деянието, представляващо продължавано престъпление, е започнало на 9.04.2014 г и е приключило на 21.10.2014 г. Следователно, лихвата е дължима от 21.10.2014 г, когато е приключило продължаваното престъпление, каквото правилно становище е изразил и съдът. Не може да бъде споделен аргумента, че лихвата е дължима от датата на предявяване на иска пред съда или от влизане на присъдата в сила, тъй като посочените моменти не съвпадат с датата, на която е извършено, респективно, довършено, деянието, представляващо непозволено увреждане, от който момент е дължима законната лихва. Що се отнася до аргумента, че се дължат лихви по отделните деяния, включени в продължаваното престъпление, този аргумент би могъл да има своето място при спор, основан на договорна отговорност, докато, в случая, се касае за деликтна отговорност, която е извъндоговорна. Отделен е въпросът, че искането за присъждане на лихви от по-ранен момент преди 21.10.2014 г, би било във вреда на подсъдимия, който глобално би платил по-висок размер на лихва, в случай, че дължи лихва по всеки от договорите поотделно, които предшестват крайната дата на продължаваното престъпление / 21.10.2014 г /.

ВКС счита, че е неоснователно възражението относно размера на разноските, направени от гражданския ищец за адвокатско възнаграждение, сторени във въззивното производство, в размер на 10 080 лв. Това е така, защото липсва възражение за прекомерност на разноските, основано на чл. 78, ал. 5 ГПК, направено в производството пред въззивната инстанция. Ето защо, ВКС намира, че искането за редуциране на тези разноски е неоснователно и не може да бъде уважено.

Основателно е възражението за прекомерност на разноските, направени от гражданския ищец за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. Касае се за сумата 8 664 лв, платени за участие на повереника в касационното производство. Необходимо е да се направи съпоставка между цената на адвокатската защита и усилията на адвоката повереник при упражняване на процесуалните му права в касационното производство. По делото е приложено становище на повереника на гражданския ищец, с което е взето отношение по доводите на защитата, развити в касационните жалби, което несъмнено може да бъде оценено като адекватно за защита интересите на гражданския ищец. Пред настоящата инстанция са проведени две съдебни заседания, но повереникът не се е явил пред съда, а е счел за достатъчно да участва само с писмени становища, с които е заявил, че касационните жалби са неоснователни и желае делото да се разгледа в негово отсъствие. При това положение, сумата от 8 664 лв, която е платена за участие на повереника на гражданския ищец в касационното производство, се явява несъответна на положения от него труд, в която хипотеза посочената сума подлежи на намаляване до размер, който да е съответен на усилията на повереника за защита интересите на неговия доверител. Такава е сумата 1 500 лв, до какъвто размер следва да бъдат сведени разноските на гражданския ищец за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. Ето защо, на подсъдимия следва да бъдат възложени разноските, направени от гражданския ищец в касационното производство за адвокатско възнаграждение, в размер на 1 500 лв.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № № 110 от 3.07.2025 г, по ВНОХД № 518/24.

ОСЪЖДА подсъдимия А. А. М. да заплати на гражданския ищец Южноцентрално държавно предприятие, /населено място/, направени от него разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, в размер на 1 500 лв.

Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.