ВКС потвърди условна присъда за причинена смърт при катастрофа с АТВ

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * труд в полза на обществото * индивидуализация на наказание * индивидуална и генерална превенция * условно осъждане * бягство от местопроизшествие * особено мнение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 241

Гр.София, 21.05.2025г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА
ПЛАМЕН ДАЦОВ

при секретар Г.ИВАНОВА

и в присъствието на прокурора М.КОЛЕВ

изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 155 /2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по повод постъпила касационна жалба от повереника на частните обвинители С. А. Л. и А. Г. Л. – адв. М. М. М. срещу въззивно решение № 3/07.01.2025 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 1534/2024 г.

В касационната жалба се посочва касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като се твърди, че наложеното от въззивната инстанция наказание „лишаване от свобода“ е несъразмерно с оглед извършеното от подсъдимия деяние и е многократно занижено във връзка с настъпилите особено тежки неблагоприятни последици от същото. Иска се от касационната инстанция да постанови решение, с което да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

В съдебно заседание пред Върховния касационен съд повереникът на частните обвинители се явява лично като поддържа подадената касационна жалба. Адв. М. моли съдът да постанови решение, с което да отмени обжалвания съдебен акт, постановен от Софийски апелативен съд. Конкретизира, че при така установената фактическа обстановка по делото и при събраните доказателства, наложеното на подсъдимия Й. наказание е явно несправедливо. Според повереника, наказанието следва да бъде завишено в размера, определен от първата инстанция и ефективно изтърпяно.

Частните обвинители и жалбоподатели – С. А. Л. и А. Г. Л. се явяват лично пред върховната инстанция като поддържат казаното от повереника.

Представителят на Върховна прокуратура изразява становище, че касационната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Акцентира върху правилността на атакувания съдебен акт. Прокурорът изразява несъгласие с аргументите, посочени в касационната жалба, свързани с несъобразяването от страна на въззивния съд на всички отегчаващи отговорността на подсъдимия Й. обстоятелства. Посочва, че релевираните от касатора обстоятелства са част от съставомерното му поведение, поради което не могат да имат повторно тежест при индивидуализацията на наказанието. Според прокурора, въззивната инстанция изключително подробно и законосъобразно е аргументирала отлагането на изпълнението на наложеното наказание.

Защитникът на подсъдимия Й. – адв. Д. се явява лично и посочва, че обжалваното съдебно решение е правилно и законосъобразно и не съдържа пороците, посочени в касационната жалба. Според него, въззивният съд се е съобразил напълно с изводите на първата инстанция относно наличието на превес на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, като въз основа на това е приел, че наложеното наказание следва да гравитира към минималния размер на предвидената от закона санкция. Твърди, че съдът законосъобразно е отчел факта, че в признанията на подсъдимия, пресъздадени в обвинителния акт, не се съдържат данни да е целял да се укрие след извършването на деянието, а да укрие нерегистрираното по надлежния ред МПС, с което е извършено инкриминираното ПТП. Обръща се внимание, че въззивният съд правилно е съобразил и отчел чистото съдебно минало и личността на подсъдимия, неговата гранична с непълнолетието възраст към момента на извършването на деянието и това че от тогава неотклонно и искрено е изказвал съжаленията си за случилото се и загубата на близкия си приятел. Според защитника правилно въззивният съд е приложил института на условното осъждане и върховният съд следва да потвърди обжалваното решение като правилно и справедливо.

В последната си дума подсъдимият заявява, че искрено съжалява за случилото се. Моли съдът да му даде шанс да се поправи. Желае оставянето в сила на въззивното решение.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 37 от 13.09.2024 г., постановена по НОХД № 244/2024 г., Софийски окръжен съд е признал подсъдимия М. В. Й. за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 3, бук. ,,б“, пр. 1, във вр. с ал. 1, бук. ,,в“, във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, във вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК като му е определил наказание ,,лишаване от свобода" за срок от 3 години и 4 месеца. На основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, съдът е определил първоначален ,,общ“ режим на изтърпяване на така наложеното наказание. Първоинстанционният съд признал подсъдимия за невиновен и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение да е причинил смъртта на А. А. Л. в резултат на нарушение на правилото за движение по пътищата, изразяващо се в несъобразяване на скоростта на движението с атмосферните условия, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост.

Със същата присъда, на основание чл. 343г, във вр. с чл. 343, във вр. с чл. 37, т. 7 от НК, подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от 4 години. Осъден е да заплати направените разноски.

С решение № 3 от 07.01.2025 г., постановено по ВНОХД № 1534/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, присъдата на окръжния съд е била изменена, като наказанието, което подсъдимият следва да изтърпи, е намалено на 3 години и изтърпяването на същото е отложено с 5-годишен изпитателен срок на основание чл. 66 от НК. На основание чл. 301, ал. 1, т. 6 от НПК апелативният съд е отменил присъдата в частта й относно определения с нея „общ“ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и постановил в рамките на изпитателния срок, на осн. чл. 67, ал. 3, във вр. с чл. 42а, ал. 2, т. 6 от НК, спрямо подс. Й. да се изпълнява пробационната мярка „безвъзмезден труд в полза на обществото“. Присъдата е потвърдена в останалите й части.

Подадената срещу въззивния съдебен акт касационна жалба е допустима, тъй като е подадена от оправомощени лица, в законово определения срок, срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

В нея се конкретизира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като с оглед границите на касационната проверка трябва да се отбележи, че аргументите на повереника се отнасят само до наказанието „лишаване от свобода“.

Не могат да се споделят доводите на частното обвинение, че наложеното от въззивната инстанция наказание е несъразмерно с оглед извършеното от подсъдимия деяние и е многократно занижено във връзка с настъпилите особено тежки неблагоприятни последици от същото, нито, че неправилно и немотивирано апелативният съд е възприел превес на смекчаващите отговорността обстоятелства.

Съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 5 от НПК, наложеното на един подсъдим наказание е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите, установени в разпоредбата на чл. 36 от НК. В настоящия случай такова несъответствие - обстоятелство, което дава основание за намеса на касационната инстанция, не е налице, защото при определянето на наказанието са спазени необходимите законови правила и същото не съдържа характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 и 2 от НПК.

В рамките на своите правомощия при проведената процедура по Глава двадесет и първа от НПК въззивната инстанция е направила проверка на присъдата, като се е спряла подробно на предпоставките, касаещи индивидуализирането на наказанието на подсъдимия. След осъществен собствен анализ на обстоятелствата, относими към отмерването му, апелативната инстанция е намалила същото на 4 години и 6 месеца, при съществен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и след редукцията по чл. 58а от НК е определила на подсъдимия наказание от 3 години лишаване от свобода като изтърпяването на същото е отложено с 5-годишен изпитателен срок на основание чл. 66 от НК. Постановено е в рамките на изпитателния срок, на осн. чл. 67, ал. 3, във вр. с чл. 42а, ал. 2, т. 6 от НК, спрямо подс. Й. да се изпълнява пробационната мярка „безвъзмезден труд в полза на обществото“.

Още в началото на изложението, касационният състав намира на нужно да отбележи, че не споделя аргументите на въззивния съд относно неяснота във волята на първата инстанция по отношение действалата към момента на деянието редакция на закона. Санкционната част на чл. 343, ал. 3, б. ,,б“ от НК - ДВ, бр. 60/2012 г. е предвиждала размер на наказанието лишаване от свобода - ,,от три до петнадесет години“. Първата инстанция ясно в своите мотиви /л. 18/ е конкретизирала това обстоятелство и е посочила, че определя наказанието на подс. Й. в размер към минималния такъв, между средния и най-ниския предел, а именно наказание лишаване от свобода за срок от 5 години. При все, че разпоредбата е предвиждала размер на наказанието лишаване от свобода - ,,от три до петнадесет години“, така определеният срок от 5 години лишаване от свобода напълно отговаря на срока, установен в действителност към минимума на санкцията, конкретизирана в коментираната редакция на разпоредбата.

Посоченото не се отразява на правилността на определеното от въззивната инстанция наказание. Принципно апелативният съд е споделил оценката на първата инстанция относно превеса на смекчаващите отговорността обстоятелства, но е преценил същите с по-голяма тежест, отколкото първоинстанционния съд. Това е довело и до намаляване на наказанието „лишаване от свобода“ от 5 години на 4 години и 6 месеца.

В смисъла на направения от въззивния съд собствен прочит на вече установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, трябва да се отбележи, че не могат да се споделят възраженията на касатора, че са игнорирани такива, които е трябвало да се отчетат в неблагоприятна за наказателната отговорност на подс.Й. светлина. Всички такива факти са задълбочено и комплексно обсъдени на л. 8 от въззивното решение. Безспорно е, че деянието е с висока степен на обществена опасност и именно поради това законодателят е фиксирал параметри на санкцията от 3 до 15 години /ДВ, бр. 60/2012 г./. При индивидуализацията на наказанието , съдът трябва да отчете конкретната му тежест, с оглед неговата специфика и данните за личността на дееца, които ориентират относно точната мярка за наказателно въздействие в посочените от закона санкционни граници. В случая индивидуалната тежест на извършеното е обусловена от броя на квалифициращите обстоятелства, които са две като настоящият съд приема, че не е налице неглижиране на същите.

Апелативният съд е обсъдил спецификата, свързана с квалифициращото обстоятелство ,,бягство от местропроизшествието“ и не е направила произволни изводи относно факта, че с укриването си, подсъдимият целял укриване на моторното превозно средство, а не личното си укриване.

Отчитайки особените правила и последици на проведеното съкратено съдебно следствие, трябва да се има предвид, че подсъдимият е признал изложените в обвинителния акт факти, сред които са тези, че е избягал от местопроизшествието, „опасявайки се за съдбата на нерегистрираното си АТВ“. Така че мотивите за бягството не са резултат от интерпретация на съда, а са посочени от обвинението. Очевидно младата възраст на подс. Й., краткият опит, който е имал като шофьор, ведно със страха от реализираното пътнотранспортно произшествие, е в пряка причинна връзка с предприетото поведение. Отново, с оглед на описаната в обвинителния акт обстановка, релевантна относно фактите, на които се основават настоящите констатации, може да се твърди, че подсъдимият се е завърнал скоро на местопроизшествието и по всякакъв начин е оказал съдействие на разследващите органи и спомогнал за изясняването на всички факти от обективната действителност, касаещи процесното ПТП. Именно поради това не могат да се споделят възраженията на повереника, че наличието на точно противоположно поведение.

Доводът, че въззивната инстанция не е разпознала завишена обществена опасност у подсъдимия в отказа му да дава обяснение на ДП, противоречи на процесуално гарантираните му права в тази посока, свързани с правото на защита. А избраният от подсъдимия начин за протичане на съдебното производството- по реда на съкратеното съдебно следствие, при което всъщност е признал фактите такива, каквито са изложени в обвинителния акт, подкрепят доводите срещу упрека на повереника.

Не на последно място трябва да се отбележи, че квалифициращият белег ,,бягство от местопроизшествието“ е взет предвид от законодателя като признак на по-тежко наказуемия състав на престъплението. Ето защо, повторното му отчитане при индивидуализацията на наказанието би довело до нарушаване на установената с разпоредбата на чл. 56 от НК забрана, конкретизираща признаци от състава на престъплението да се отчитат и като отегчаващи обстоятелства.

Горното е относимо и към оплакването, че въззивният съд е отдал приоритет на личността на подсъдимия, като е пренебрегнал причинените с транспортното произшествие тежки общественоопасни последици. Настъпилият с деянието вредоносен резултат – смъртта на пострадалия, е признак от обективната страна на състава на престъплението, поради което повторното му отчитане като отегчаващо отговорността обстоятелство не е възможно.

Не се споделят оплакванията на касатора, че отсъствието на регистрация на моторното превозно средство /АТВ/, не е отчето с нужната тежест. Доколкото този факт няма причина връзка с настъпилите последици, той правилно е разискван сред мотивиращите поведението на подсъдимия фактори, за да напусне местопроизшествието.

Несъстоятелен е укорът към въззивния съд, че не е приел като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство неосигуряване на обезопасителна каска за пострадалия. ВКС се съгласява с посоченото от апелативния съд относно разпоредбите на чл. 137а-137е ЗДвП и това че те не съдържат изрично задължение за поставяне на защитни средства (обезопасителни колани, защитни каски, системи за обезопасяване на деца) по отношение на водачи и пътници на МПС от категорията ,,L” (чл. 149, ал. 1, т. 1 от ЗДвП), в която – по силата на чл. 43 от Регламент /ЕС/ № 168/2013 г. – попадат и т.нар. ,,АТВ-та“. Следователно, подсъдимият няма законово установено задължение да осигурява каски и други обезопасителни средства. Това логично е дало основание на въззивния съд да отчете приноса на пострадалия към настъпването на вредните последици, още повече при безспорно установеното, че същият е знаел за употребата на алкохол от подсъдимия преди да реши да се качи на процесното МПС, категория ,,L”.

Не са основателни аргументите на касатора, че съставомерният резултат е постигнат след множество нарушения на правилата за движения по пътищата. Обвинението касае единствено нарушение на чл.20, ал.2,изр.1 ЗДвП, а съдът е признал за виновен и осъдил подсъдимия за нарушение на посочения текст в хипотезата- несъобразяване на скоростта с релефа на местността, намиращо се в причинно-следствена връзка с настъпилото произшествие. Очевидно множество на нарушенията не е констатирана.

В касационната жалба се релевират твърдения относно т.нар. ,,война по пътищата“ и свързани с това съображения за постигане на целите на генералната превенция. Ръстът на престъпленията по транспорта и високата им обществена опасност са намерили законодателно отражение в предвидените санкции за съответните престъпления. При индивидуализацията на наказанието е налице нуждата от постигане на баланс между законово установените в чл. 36 от НК цели, като не се допуска да се подцени или приоритизира, която и да е от функциите на наказанието. Съдът е длъжен да отчете всички индивидуализиращи особености на разглеждания случай, защото отговорността на дееца е насочена не само към общопревантивния ефект, но следва да съответства и на степента на персоналната му обществена опасност и на конкретната обществена опасност на извършеното деяние. Щом е направен обоснован извод за превес на смекчаващите обстоятелства, с който в настоящия случай ВКС се солидализира напълно, недопустимо е наказанието на подсъдимия Й. да се завишава единствено по съображения за генерална превенция.

Общовъзпитателното и предупредително-възпиращото действие на наказанието върху членовете на обществото е безспорно от основополагащо значение, но не може да му се придава водеща роля при индивидуализацията на наказателната санкция. Следва изрично да се подчертае, че законодателят е изключил обществените очаквания и нагласи като фактор при индивидуализация на наказанието, поради което доводите на повереника не могат да обосноват корекция на въззивния съдебен акт в желаната насока.

Може да се обобщи, че без да игнорира отегчаващите отговорността обстоятелства, въззивната инстанция е оценила правилно смекчаващите такива. Същите са изброени изчерпателно и адекватно, а именно - младата възраст на подсъдимия, както към момента на извършване на инкриминираното деяние, така и към постановяване на съдебния акт, чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни /добър ученик, понастоящем студент, трудово ангажиран /регистриран частен замеделски производител/, доброволец към ,,Български червен кръст“/, изразеното разкаяние за извършеното деяние, липсата на наложени административни наказания за извършени нарушения по ЗДвП /макар краткия му стаж като водач на МПС/, критичното му отношение към стореното, направеното още на досъдебното производство самопризнание, спомогнало за своевременното разкриването на обективната истина по делото /т. 7 от ТР № 1 от 06.04.2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г., ВКС, ОСНК/ и доброто му процесуално поведение. Касационната инстанция е съгласна с въззивния съд, че разгледани в тяхната съвкупност, тези обстоятелства не сочат висока степен на обществена опасност на дееца.

Основен акцент, поставен в жалбата на повереника на частните обвинители, e именно приложението на института на отлагане на изпълнението на наложеното наказание на основание чл.66 от НК.

При обсъждане на материалните предпоставки за приложението на чл. 66 от НК, съдът е направил адекватна преценка като е приел, че са налице всички законови изисквания. Подробно са аргументирани не само формалните предпоставки за приложението на чл.66 НК, но е направен подробен анализ на обстоятелствата, относими към личността на дееца, спецификата на конкретните характеристики на индивидуалността му, които оборват тезата на повереника на частните обвинители, че е наложително подс. Й. да бъде изолиран в пенитенциарно заведение. Вече подробно бяха коментирани положителните характеристични данни на подсъдимия. Следва отново да се посочи, че към настоящия момент подс. Й. е студент в Тракийски университет, Факултет „Техника и технологии“, [населено място]. Допълнително, М. Й. е на двадесет и две години и е личност с ниска степен на обществена опасност. Установена е силно критична реакция към извършеното деяние, което е осъществено пет месеца и осемнадесет дни след навършване на пълнолетие. С оглед на изложеното, контролната инстанция приема, че поправителната и превъзпитателната функции на наказанието могат да бъдат постигнати и без принудителното изолиране на подсъдимия в затвор, отдалечавайки го значително от семейната, социалната, образователната и трудовата му среда.

Съдът е съгласен с посоченото в касационната жалба твърдение, касаещо концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия Й.. С оглед на установеното по кориците на делото, в кръвта на подсъдимия е била доказана концентрация на етилов алкохол - 1,44%о. Стойност, която обективно не може да бъде преценена като ниска. Въпреки това обаче, приложението на института на условното осъждане не може да бъде предпоставено от степента на алкохолно опиване, а отказът от приложението му - да се основава единствено и само на неговата степен, без да се отчитат всички останали обстоятелства, относими към наказването като цяло на извършителя на престъплението, както правилно е съобразил апелативният съд. /ТР № 2 от 22.12.2016 г. по т.д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС/.

Както вече ВКС изясни, общопревантивната функция, върху която поставя акцент повереникът на частните обвинители, не може да има приоритет пред специалната. Съдебната практика /Р № 219/2015 г. по н.д. № 523/2015 г. ІІІ НО, Р № 97/2019 г. по н.д. № 280/2019 г. на І НО на ВКС и др./, взимайки предвид спецификите на всеки отделен правен казус, приема, че институтът на отлагане на изпълнението на наложеното наказание не се конфронтира с генералната цел на наказанието, тъй като определеният изпитателен срок /в случая, максимален, от пет години/ има възпиращ и предупредителен ефект, поради възможността наложеното наказание да бъде приведено в изпълнение, след осъждане на дееца за друго престъпление. Правилно контролираният съд е посочил, че редакцията на относимата към настоящия казус разпоредба на чл. 67, ал. 3 от НК, действала към момента на извършване на деянието /ДВ, бр. 27/2009 г./, за разлика от сега действащата, е допускала по преценка на съда, постановяването само на една от пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2 от НК в рамките на целия изпитателен срок. Прилагането на пробационната мярка е още един инструмент за поправително-възпитателното въздействие върху личността на подсъдимия и насочване на поведението му към такова, спазващо установените в страната закони и добри нрави.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото в касационната жалба, подадена от повереника на частните обвинители, касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и въззивното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.

Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 3/2025 г. от 07.01.2025 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 1534/2024 г.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Особено мнение на съдията Милена Панева. :
Не съм съгласна с отказа на мнозинството да сподели възраженията на частното обвинение за липса на пропорционалност на намаленото с въззивната намеса наказание спрямо извършеното престъпление и обективните негови характеристики . Без съмнение въззивният съд е посочил обстоятелства , които е ползвал като аргумент за преценката си относно приложимото наказание . Но не е бил изчерпателен при тяхното изследване , нито е бил достатъчно обективен при назоваването им и при преценката на действителната тяхна тежест , както го задължава чл . 14, ал . 1 НПК . На базата на погрешно формирана по този начин основа е направена утвърдената от мнозинството на касационния състав преценка за „ съществен превес “ на смекчаващите отговорността обстоятелства . Към тази категория обстоятелства въззивният съд е отнесъл фактът на осъществяване на деянието по - малко от половин година след като подсъдимият е навършил пълнолетие – от една страна и от друга страна – липсата на житейска и шофьорска негова опитност . Подходът очевидно е адмириран от мнозинството , след като с решението се приема , че съставът на САС е оценил правилно смекчаващите обстоятелства . Преди всичко обаче неясно е от въззивния акт каква е съдържателната разлика между посочените обстоятелства , наложила отделното им назоваване , след като по същество и двете са свързани с възрастта на подсъдимия . Касае се за изкуствено разслояване на един и същи факт и представянето му от различни перспективи , оставящо впечатление за стремеж към осигуряване на по - висока численост на обстоятелства от категорията , към която този факт е причислен . При това невярно . Въззивният съд не се е постарал да обясни начина и причините , поради които възрастта на подсъдимия и съпътстващата тази възраст липса на житейска и професионална негова опитност в управляването на моторни превозни средства смекчават отговорността му . Не би и могъл да го стори , защото такава зависимост не съществува . Подобно съждение , на първо място , влиза в конфликт със закона , който е приел , че с достигане на 18- годишна възраст лицата разполагат с физическа и 7 психическа зрялост да правят независим избор в живота си и могат успешно да балансират между овластяването им – от една страна и грижата за собствената им и на останалите сигурност и благополучие – от друга страна , за да им бъде признато право да управляват МПС от съответната категория . На второ място , не са установени индивидуални особености в психиката на подсъдимия и дефицити в неговото психическо съзряване , които да определят действителната негова психическа зрялост към датата на престъплението като различна от тази , която законът има предвид , приемайки , че с навършването на 18- годишна възраст гражданите трябва да придобият правна еманципация . Напротив , приетите по делото експертни констатации са за притежавано от Й. пълноценно съзнание , като не е установена липса или ограниченост на критериите за оценка и самооценка . Оказалата се фатална негова недалновидност относно рисковете от предприетото поведение ( управляване на МПС в състояние след значителна алкохолна употреба , в тъмната част на денонощието и при липса на какъвто и да е опит като водач ) не може да смекчи отговорността му , както е приел въззивния съд , подкрепен от мнозинството на касационния съдебен състав . Тъкмо обратното . Отегчава отговорността му . Липсата на шофьорски опит , като факт , е лишавала подсъдимия от опора за предприемане на подобно високо рисково поведение . Проявеното отсъствие на критичен разум не е обусловено от възрастта и предопределената от нея липса на професионален и житейски опит . Ситуацията не е изисквала житейски опит , нито вземане на сложни решения , а е налагала спазване на прости правила , които при нормалния интелект на подсъдимия , неговата възраст и фактът , че е правоспособен водач на МПС , няма причини да се счита , че не са му били добре известни или че не е могъл пълноценно да ги осмисли . Достигнатата от него към датата на престъплението 18- годишната възраст , макар да не предполага висока степен на социална зрялост , е свързана с изградена вече способност за съждение , за самоконтрол и съобразяване с нравствените и правните норми и предполага критично подчиняване на поведението на тези норми . Затова именно , както вече посочих , законът е признал на лицата , достигнали тази възраст , право да управляват МПС от съответната категория . Като смекчаващ отговорността на подсъдимия фактор въззивният съд е посочил , че решението да поеме управлението на МПС той е взел след колективна консумация на алкохол съвместно с двамата му спътници , в т . ч . и със загиналия 17- годишен младеж , като е подчертал , че вследствие на тази консумация починалият също е бил алкохолно повлиян . Напълно неясно е от въззивния акт как точно тези факти смекчават отговорността на подсъдимия и защо . САС дори не се е опитал да развие тезата си и аргументирано да я защити . Всъщност , не би и могъл да го стори , защото от гледище на фактите по делото тази теза е твърде уязвима . Не е установено по делото отсъствие или намалена способност за самоконтрол при подсъдимия , повишена негова емоционална възбудимост , внушаемост и липса на самостоятелност при вземането на решения , които да са повлияли оценката му за конкретната ситуация и избора на противоправния вариант на поведение . Още повече , че е напълно невярно от гледище на доказателствата твърдението на САС , че решението да поеме управлението на МПС подсъдимият е взел след алкохолната злоупотреба . Доказателствата показват , че именно с превозното средство той се е придвижил до местното заведение в с . И. , където е консумирал първата бира . Т . е . доказаната хронология , приета с обвинителния акт и призната от подсъдимия , е различна от предпочетената от САС : първо подсъдимият е взел решението да управлява в процесния ден АТВ , след това е решил , че въпреки този факт може да консумира алкохол и го е сторил първо в местното заведение в с . И. , където е изпил една бира в компанията на 15- годишния свидетел А. С. и на загиналия 17- годишен към същата дата А. Л. , а след това с АТВ - то и с двете момчета е отпътувал за с . Б. , 8 за да посетят питейно заведение и в това населено място , където е изпил още две или три бири според свидетелските показания и след това е поел с превозното средство и двамата си спътници по обратния път към с . И. . Тези факти злепоставят подсъдимия , характеризират в негативен план личността му , а не смекчават неговата отговорност . Те са красноречив показател в няколко , злепоставящи го направления : първо , показват , че той е поел управлението на АТВ , за да посети питейни заведения и за да консумира алкохолни напитки в тях , а не защото е бил поставен под натиска на екстремна или сложна житейска ситуация , която да е изисквала реакцията му и да е налагала той неизбежно да поеме управлението на МПС макар и след алкохолна злоупотреба . Няма дори и една доказателствено установена причина да се приеме , че алкохолната употреба е била незрял негов стремеж за подражание на останалите в компанията или пък за изява на индивидуалност и за самоутвърждаване чрез неправомерно поведение . В конкретната ситуация тя представлява единствено и само егоистичен и безотговорен каприз на подсъдимия , израз на собствения му характер и показващ сериозни дефицити във възпитанието и дисциплината му . Нито възрастта му , нито това , че е бил в компанията на двамата други младежи , консумиращи бира , са го лишавали от способност да осъзнае , че поведението му по употреба на алкохол , при положение , че управлява МПС не е позволено от закона и че е съпътствано с риск . Напълно неясен е упрекът , съдържащ се в акта на въззивния съд към починалия , за това , че „ е бил пиян “ . Неясно е как този факт се отнася към поведението и отговорността на подсъдимия , при това по смекчаващ я начин . Следваният от въззивната инстанция декларативен подход по отправяне на коментирания упрек е показателен за невъзможността за аргументирана негова защита . Във въззивното решение е идентифициран принос на самия загинал за фаталния резултат , като тази констатация е третирана също като смекчаващ фактор при индивидуализацията на заслуженото от подсъдимия наказание . Според въззивния акт алкохолната консумация е допринесла за липса на критичност у загиналия А. Л. към това , че се вози без предпазна каска , нощем и на нерегистрирано АТВ , управлявано от алкохолно повлиян водач . По този начин е изместена тежестта на упрека от подсъдимия върху загиналия като се ползва фактът , че последният също е бил в състояние след алкохолна злоупотреба към момента на злополуката . Преди всичко неясно е защо 18- годишната възраст на подсъдимия е изтъкната като смекчаващо обстоятелство за неговата отговорност , обясняващо поведението му и смекчаващо съдебния укор , но 17- годишната възраст на загиналия не се отчита по същия благосклонен начин , когато се интерпретира избора му да пътува с алкохолно повлияния Й. и управляваното от него нерегистрирано МПС . Този факт притеснително бележи едностранчивост на съдебния подход . От друга страна , откъснато от изискването на чл . 14, ал . 1 НПК за обективност при вземането на съдебните решения , САС не е обсъдил това дали АТВ - то , предназначено за един пътник , въобще е било оборудвано с каска за пътника , дали подсъдимият е предложил каски на двамата си спътници . Само при положителен отговор на тези въпроси и ако бе установено , че загиналият е отказал да ползва намирала се в АТВ - то или предложена му от подсъдимия предпазна каска , би могло да се коментира негов принос към фаталния резултат . Алогичен е от друга страна подходът на въззивния съд по упрекване на загиналия Л. за това , че не е носел защитна каска с акцент върху житейските правила за безопасност и същевременно изтъкването като обясняващ и оправдаващ поведението на подсъдимия факт това , че за конкретната категория моторни превозни средства законът не изисква адължително ползване на защитни средства . Подобна логика навежда на недопустима непоследователност в съдебния подход , чрез прояви на каквато е невъзможно да бъде валидно аргументиран съдебен извод , независимо от 9 направлението му . От тази гледна точка неуместен е и съдържащият се в решението на мнозинството от касационния състав укор към загиналия за негов принос към настъпването на вредните последици . Отделно от това , аргументацията на мнозинството по отношение на коментирания момент от фактологията също бележи непоследователност в подхода , доколкото , подобно на въззивното решение , веднъж се изтъква отсъствието на законово регламентирано задължение за водачите и пътниците в МПС от категория L за ползване на защитни каски и съответно липсата на задължение за подсъдимия да осигури такава каска на загиналия , а същевременно се подкрепя извода на въззивния съд за съпричиняване на резултата от страна на Л. чрез неползване на предпазна каска . Критикувайки избора на загиналия да се качи в управляваното от алкохолно повлияния Й. превозно средство преди злополуката , въззивният съд не е съобразил и това , че в конкретната ситуация и след като в с . Б. е изпил още три бири , подсъдимият е поставил А. Л. в ситуация на невъзможен избор да се качи в управляваното от него превозното средство или да не го направи , като се има предвид , че са се е намирали в чуждо населено място и в късен нощен час . Въззивният съд не е констатирал загиналият да е разполагал с алтернативни възможности за прибиране в с . И. , съответно с разумен вариант за изход от създадената с безотговорното поведение на подсъдимия ситуация . Вместо това е отправил към 17- годишния Л. предизвикателно звучащ на фона на установената фактология укор , че в 23:00 – 23:30 часа е избрал да се придвижи от чуждото населено място до дома си в с . И. с управляваното от пияния подсъдим нерегистрирано превозно средство и без предпазна каска . Ситуацията е следвало да бъде обмислена по - добре от въззивния съд , за да бъде разбрана и правилно и обективно оценена , преди да бъде упрекван загиналия в принос към фаталния резултат и основанията за този упрек волно да бъдат третирани като облекчаващи наказателно - правното положение на подсъдимия . Като смекчаващ фактор е отчетено и от САС , и от мнозинството на настоящия състав , оказаното от подсъдимия съдействие при разследването , но не е коментирано действителното значение на това съдействие , като се има предвид , че инкриминирания пътен инцидент е имал и друг очевидец , освен самия подсъдим , който също е разказал подробно за събитията , предшествали и съпътствали възникването на злополуката . От тази гледна точка приносът на подсъдимия чрез дадените от него обяснения в досъдебното производство е неоспорим факт , но всека така неоспоримо е и това , че този принос не е имал решаващо значение за правилното установяване на фактите , нито за своевременното разкриване на обективната истина . Затова когато се преценява относителната му тежест , посоченото задължително трябва да намери отражение . А в случая това не е така , нито във въззивния акт , нито в решението на мнозинството от касационния състав . Фактът на пожеланата от подсъдимия процедура по ч . 371, т . 2 НПК няма място сред положително характеризиращите личността му фактори , тъй като този избор е премиран от самия закон чрез предвидените от него облекчения при реализирането на отговорността на подсъдимото лице . Неясно е от въззивното решение как според съда фактът , че след инцидента подсъдимият е напуснал мястото на злополуката , за да прикрие злепоставящ го факт – това , че е управлявал по пътната мрежа нерегистрирано моторно превозно средство , конкурира по тежест личното му укриване . Законът не прави подобно разграничение . Съдебната практика – също ( арг . от ППВС № 1/1983 г ., т . 4, б . „ и “ ). Дори и идентифицирания от мнозинството на касационния съдебен състав като причина за напускането на мястото на злополуката изпитан от подсъдимия страх от случилото се 10 не смекчава укоримостта на поведението му . Защото всяка подобна пътно - транспортна злополука , свързана с фатален за човешки живот резултат , поначало не би могла да предизвика положителен психологически резонанс у този , който я е причинил . Законът обаче е установил задължение за водача на превозното средство , което е участвало в такава злополука , да не го премества , ако то не пречи на движението и да не променя състоянието му до идването на органите на МВР ( чл . 123, ал . 1, т . 2 ЗДвП ). В случая подсъдимият не е изпълнил това задължение и така е реализирал квалифицирания състав по чл . 343, ал . 3, пр . 3 НК . Като смекчаващ отговорността фактор САС напълно немотивирано и без връзка с признатите от подсъдимия факти по обвинението е посочил скорошното негово завръщане на мястото на злополуката . Този факт е без каквото и да е значение , защото целта , с която подсъдимият е напуснал мястото след настъпването на злополуката , не е била свързана с личното му укриване , а с укриване на АТВ - то . А на мястото на произшествието той се е завърнал без превозното средство . Колкото до това , че е отвел служителите на полицията до мястото , на което е изоставил АТВ - то , присъствието на този момент като част от фактологията на събитията е безспорно . Но преценявайки относителната негова тежест за смекчаване на отговорността на Й. , въззивният съд е пропуснал да отчете това , че при завръщането му на мястото на произшествието , подсъдимият е заварил полицейския екип , който вече е бил информиран от свид . С. за злополуката , за лицето , което я е причинило и за превозното средство , което това лице е управлявало . Всичко изложено отчетливо показва , че смекчаващите обстоятелства не само не доминират над отегчаващите , а се превъзхождат от тях – и като брой , и като относителна тежест . Без съмнение липсват предходни осъждания за краткия четиригодишен житейски път на подсъдимия като наказателно отговорно лице . В досъдебното производство той е дал обяснения относно злополуката и с това е оказал съдействие на разследването , но без решаващо значение за разкриването на истината поради наличието и на други доказателства . Със същата роля е и признанието , което е направил пред полицейските служители след злополуката и отвеждането им до мястото , на което е било изоставено АТВ - то . Събрани са положителни характеристични данни за него , извън начина , по който личността му е характеризирана в рамките на самите инкриминирани по делото събития . Изразил е разкаяние за извършеното . Това са обстоятелствата със смекчаващо значение при индивидуализацията на наказанието . Споменаването на липсата на предходни нарушения на правилата за движение в касационното решение като смекчаващ фактор е неподобаващо , като се има предвид , че общият стаж на подсъдимия като правоспособен водач на МПС към датата на злополуката е бил 4 месеца . Като утежняващи отговорността се открояват фактът , че престъплението е извършено при две квалифициращи обстоятелства и при висока алкохолна концентрация в кръвта , надвишаваща почти три пъти ( а не два пъти , както е посочил въззивния състав ) критерия за пияно състояние и налагаща преценка за висока степен на обществена опасност на деянието , а и на самия деец . Наред с това създаден е бил при злополуката реален риск за живота на втория пътник – А. С. , който е получил , макар и леки увреждания . От същата категория обстоятелства са и младостта на загиналия – 17- годишен , както и на другия спътник на подсъдимия – свид . С. , който е бил 15- годишен към датата на престъплението . Фактът , че произшествието е възникнало при управлението на нерегистрирано моторно превозно средство също е с ролята на утежняващо обстоятелство . Този факт няма причинна връзка с произшествието и с настъпилия вредоносен резултат , както е посочено в касационното решение , но той красноречиво бележи характеристика на подсъдимия като водач на МПС , а и като гражданин – липса на дисциплина и респект към правните предписания 11 и ограничения . Допълнително утвърждава този извод фактът , че подсъдимият е приел да вози двама пътници в превозното средство , което е управлявал в процесната вечер , при положение , че мястото за пътника е било само едно . Все към отрицателно характеризиращите личността на Й. фактори следва да се отнесат и обстоятелствата , при които се е случила алкохолната злоупотреба – това , че той е поел управлението на моторно превозно средство , за да посети няколко питейни заведения , при това в различни населени места , за да консумира
алкохол там . Към коментираната категория обстоятелства следва да се отнесе и това , че при липсата на какъвто и да е практически опит като водач на моторно превозно средство Й. е предприел високорисково начинание – в състояние на обикновено алкохолно опиване - средна степен и в тъмната част на денонощието да вози двама човека . Установените индивидуални особености на извършеното деяние и проявените в него характеристики на личността на подсъдимия изключват категоричността , с която мнозинството от касационния съдебен състав приема , че смекчаването на санкцията , извършено от въззивния съд , е доказано необходимо и че целите на наказанието биха били реализирани и без ефективното лишаване на Й. от свобода . Конкретното проявление и съчетанието на отегчаващите обстоятелства трудно се съвместява с такива изводи . Пълноценната и обективна преценка на установените смекчаващи и утежняващите отговорността обстоятелства , не само като брой , но и като съдържание и тежест , прави отмереното от първостепенния съд наказание от пет години лишаване от свобода ( преди редукцията по чл . 58 а НК ), достатъчно адекватен и законосъобразен отговор на извършеното престъпление , ненарушаващ и хуманната идея за превъзпитание . Наказание в този размер , както и съпътстващата редуцирания негов срок , необходимост от ефективно изтърпяване , биха съдействали и за възстановяване на нарушената с престъплението социална справедливост и за оказване на необходимия предупредителен ефект върху останалите членове на обществото , при това в условия на повишена динамика и ръст на престъпленията от конкретния вид . Още повече , че в този смисъл са и задължителните указания , дадени от върховната съдебна инстанция с ППВС № 1/1983 г ., т . 7. По изложените съображения подписвам решението с особено мнение .
СЪДИЯ : / Милена Панева/