Доказване на размер на парично вземане по спогодба и тежест за доказване на плащане

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * неустановен размер * експертиза * допускане на експертиза * събиране на нови доказателства във въззивното производство

6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 94

гр. София,09.07.2024 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на четвърти юли две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

при участието на секретаря Лилия Златкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 926 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „Омникар Рент“ ООД срещу решение № 91/10.02.2023г. по в. т. д. № 967/2022г. на Апелативен съд – София с което, след отмяна на решение № 989/10.08.2022г. по т. д. № 1042/2021г. на Софийски градски съд, са отхвърлени като неоснователни предявените при субективно пасивно съединяване осъдителни искове от „Омникар Рент“ ООД против „Вегер 08“ ООД и Т. П. Н. за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца при условие на солидарност сумата от 46 321,64 лева, представляваща главница по споразумение от 28.02.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба - 14.06.2021г. до окончателното й плащане, като ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата от 921 лева - направените по делото разноски за двете инстанции.

Касаторът- ищец, иска отмяна на въззивното решение като неправилно, като твърди, че същото е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния закон – чл.154, чл.133 и чл.146, ал.2 ГПК, довели до неправилно приложение на материалния закон. Сочи, че е доказал, че в негова полза е възникнало валидно и изискуемо вземане по споразумението, като е заявил претенция, която попада в общия размер на обективираните в същото вземания. Поддържа, че не носи тежестта на доказване на отрицателния факт, че процесните суми не са постъпвали в патримониума му, като ако е било налице изпълнение на задълженията, ответниците е следвало да наведат такива твърдения, респективно да представят доказателства в тази насока. Излага съображения, че пропускът на ответника в срока за отговор на исковата молба да релевира възражение за недължимост по предявения осъдителен иск, поради изпълнение преди предявяването му, има за последица преклудирането по чл.133 ГПК на правото на възражение, освен ако ответникът не докаже, че пропускът му се дължи на особени непредвидени обстоятелства, каквито не са сочени. От друга страна, касаторът твърди, че въззивното решение е необосновано, тъй като съдържа в себе си противоречиви и взаимноизключващи се мотиви, като голяма част от мотивите на съда почиват върху изводите на друг съд по друго дело. Въззивният съд в противоречие с чл.146, ал.2 ГПК едва с решението си е обявил събрани и приети от първоинстанционния съд писмени доказателства за недопустими и ги е изключил от обсъждания от него доказателствен материал, въпреки че същите са надлежно приети и приобщени по делото в първа инстанция, както и че с проекта на ­доклада по делото, обективиран в определение № 695/02.03.2022г., обявен за окончателен с протоколно определение № 925/23.05.2022г., първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че не сочи доказателства за размера на претенцията си. Иска присъждане на направените за касационното и въззивното производство разноски, като представя списък по чл.80 ГПК за разноските в касационното производство в размер общо на 6926,43 лева.

Ответниците по жалбата и по делото, „Вегер-08“ ООД и Т. П. Н., в писмен отговор изразяват становище, че подадената касационна жалба е неоснователна. Намират за правилни изводите на апелативния съд, че вземането не е доказано от ищеца по размер, както и, че решението не може да се основава на експертизи, приети по друго дело. Считат, че мотивите на атакуваното решение не са противоречиви и взаимоизключващи се. Твърдят, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд е бил длъжен да укаже на ищеца, че не сочи доказателства за твърдяния от него размер на иска, тъй като той е представил за него доказателства с исковата молба, макар и недопустими, като за допуснатото от първата инстанция нарушение – приемане на недопустими доказателства, въззивната инстанция не следи служебно, поради което не е налице нарушение на чл.146, ал.2 ГПК. Правят възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева, като считат, че с оглед невисоката фактическа и правна сложност на делото, възнаграждението необосновано е завишено значително над минималния размер съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос: „ „ При недоказване на иска само по размер, следва ли съдът да укаже на страната, че не сочи доказателства за размера на претенцията си, когато доказателствата, приети от първоинстанционния съд, са изключени от доказателствения материал едва с въззивното решение, без на страната да е предоставена възможност да представи допустими доказателства за размера на претенцията си?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:

По поставения процесуалноправен въпрос:

Относно задълженията на въззивния съд в хипотеза на недоказване на иска само по размер, е формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, материализирана в решение № 175/6.06.2011г. по гр.д. № 1242/2010г. на ВКС и решение по т.д. № 855/2015г. на I т.о. на ВКС, която настоящият състав на ВКС напълно споделя. Съгласно нея, при наличие на доказателства за основателността на иска, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер. В тази хипотеза, съгласно правилото на чл.162 ГПК съдът трябва сам да определи размера, а ако това е невъзможно поради необходимост от специални знания, каквито той не притежава – да назначи експертиза.

По касационната жалба:

Апелативният състав е приел, че с влязло в сила решение № 20115602/13.05.2021г. по гр. д. № 22640/2019г. на РС - София, е уважен изцяло предявен частичен иск (от пълен размер от 73 101,41 лева), като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца при условията на солидарност сумата от 5 000 лева – главница по сключеното между страните процесно споразумение от 28.02.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 16.04.2019г., до окончателното изплащане на вземането.

Въз основа на задължителните указания, дадени в т.2 от Тълкувателно решение № 3/2016г. от 22.04.2019г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила осъдително решение по частичния иск се ползва основанието на иска, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Счел е, че тези факти в случай са - облигационната обвързаност между страните по спора по действително споразумение от 28.02.2017г. и неизпълнение на задължението на съдлъжниците за заплащане на уговорената обща дължима сума чрез месечни вноски от по 7 310,13 лева всяка, което неизпълнение е установено по размер за сумата от 5 000 лева. Посочено е, че в останалата му част - до пълния предявен размер от 46 321,64 лева заявеното спорно право не се ползва със сила на пресъдено нещо и следва да се установи при пълно и главно доказване от ищеца в производството /в каквато насока са и указанията на първоинстанционния съд в доклада по чл.146 ГПК/, вкл. не са преклудирани правопогасяващите възражения на ответника за недължимост на останалата част от вземането, каквито в случая е противопоставил ответникът - за погасяването му по давност, а по-късно заявено и погасяване чрез плащане.

Решаващият състав е посочил, че оплакванията на ответниците във връзка с погасителната давност са неоснователни, тъй като с обвързващото ги валидно извънсъдебно споразумение страните са уговорили заплащане на едно парично задължение, но на отделни /месечни/ вноски, който факт сочи, че уговорените месечни плащания нямат периодичен характер и по отношение на тях е приложима общата 5-годишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД.

Апелативният съд е отхвърлил иска по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.365 ЗЗД с оглед недоказаност на размера му, като е изложил следните съображения:

Приел е, че от доказателствата по делото не се установява твърдяния от ищеца факт, че насрещните страни по споразумението от 28.02.2017г. не са изпълнили задължението си за заплащане на дължимата цена до претендирания размер от 46 321,64 лева, доколкото в подкрепа на тези твърдения ищецът не е ангажирал годни доказателства. В тази връзка апелативният състав , на първо място, е приел, че първоинстанционният съд в нарушение на принципа на непосредственост, е намерил за доказан дължимия размер на остатъка на дълга на база доказателства, събрани извън висящия процес - приложени към исковата молба експертизи, вкл. съдебно-счетоводната, изготвени и приети по приключилото дело по частичния иск, поради което не могат да бъдат ценени като доказателство по настоящето дело, предвид принципа на непосредственост в гражданския процес. Констатирано е, че други доказателства относно размера на предявения осъдителен иск, освен съдебното решение по частичния иск, не са ангажирани. Посочено е, че мотивите на решението по частичния иск не са допустими доказателствени средства и не се ползват със сила на пресъдено нещо. Съответно апелативният състав е заключил, че основавайки крайните си изводи на недопустими доказателствени средства първоинстанционният съд неправилно е приел, че предявеният пред него иск е установен по размер, поради което е отменил решението му и е постановил отхвърляне на главния иск, поради недоказаност по размер, както и на акцесорния иск за заплащане на законна мораторна лихва, с оглед неоснователността на главната претенция.

Приемайки, че в тежест на ищеца е да докаже неизпълнение на задължението на ответниците – солидарни длъжници, за заплащане на вноски на дълга по споразумението от 28.02.2017г., имащо характер на спогодба по чл.365 ЗЗД, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на правилото на чл.154, ал.1 ГПК, което е от значение за крайния изход на спора.

В случая ищецът носи тежестта на доказване само на правопораждащия факт, от който възниква вземането му, и неговия размер. Пораждането на вземането е доказано със сключването на спогодбата от 28.02.2017г., чиято валидност е установена със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила осъдително решение по частичния иск, въз основа на която правилно апелативният съд е приел, че искът е доказан по основание. Основателно е оплакването на касатора – ищец, че размерът на вземането на ищеца по подписаната от страните спогодба се установява от самото й съдържание и възлиза на 87 721,57 лева, от които с решението по предходния иск е присъден пълния претендиран размер по този иск от 5000 лева, като следва да се вземе предвид, че ищецът признава неизгоден за него факт, че окончателният размер на вземането му по спогодбата към момента на предявяване на исковата молба е в размер на 51 321,64 лева (претендираните 46 321,64 лева и присъдените по частичния иск 5 000 лева).

В тежест на ответниците, на основание чл.154, ал.1 ГПК, е да докажат правопогасяващите си възражения, от които се ползват, основаващи се на обстоятелства, водещи до погасяване на вземането от 46 321,64 лева (чрез плащане) или на правото на ищеца на принудително изпълнение на вземането (поради изтекла погасителна давност), осъществени след възникване на вземането и преди предявяване на настоящия иск, при условие, че тези възражения са надлежно въведени в процеса с отговора на исковата молба. Съгласно дадените разяснения в т.4 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността на ответника да противопостави възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, като по силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи във въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство.

В настоящия случай, с оглед неправилното възлагане в тежест на ищеца на доказването на отрицателния факт на неизпълнение от ответниците на задължението им за плащане по споразумението, съдът не е разгледал възражението на ответника за плащане. От друга страна, решаващият състав неправилно е счел, че това възражение не е преклудирано, въпреки че е направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба и се основава на твърдения за плащания, направени преди завеждане на делото. Неоснователно е твърдението на ответниците в касационната жалба, че в отговора на исковата молба се съдържа възражение за неоснователност на иска за претендирания размер от 46 321,64 лева, поради извършени преди това плащания. В депозирания в законния срок отговор на исковата молба е направено от ответниците само възражение за погасяване на вземането по давност, основаващо се на съображения за приложение на кратката 3-годишна давност по чл.111 ЗЗД.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че ищецът е доказал вземането си, както по основание, така и по размер, а възраженията на ответниците за погасяване на вземането от 46 321,64 лева чрез плащания, извършени преди завеждането на иска, не могат да бъдат разглеждани, тъй като са недопустими на основание чл.133 ГПК, поради направата им след изтичане на законоустановения за това преклузивен срок по чл.131 ГПК, в каквато насока са и правните доводи на ищеца в касационната му жалба.

Само за пълнота следва да се отбележи, че в хипотезата, приета от въззивния съд, а именно - доказване на иска по основание, но не и по размер, приложение намира правилото на чл.162 ГПК, според което съдът трябва сам да определи размера, а ако това е невъзможно поради необходимост от специални знания, каквито той не притежава – да назначи експертиза, но не може да отхвърли иска по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер, в каквато насока е и отговорът на правния въпрос, по който е допуснат касационния контрол. В конкретния случай искът е доказан и по размер,с оглед съображенията, изложени по-горе, поради което не е необходимо събиране на нови доказателства във връзка с него.

Въпросът относно правилността на извода на въззивната инстанция за неоснователност на възражението на ответниците за погасяване на иска по давност не може да бъде разглеждан от настоящия състав, тъй като в отговора на касационната жалба на ответниците не се съдържат оплаквания и доводи за това. Решаващият състав се е мотивирал с приложение на общата 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД, основан на съдържанието на споразумението, въз основа на което е прието, че страните са уговорили заплащане на едно парично вземане, но на отделни месечни вноски, от който факт е изведено, че не се касае до отделни периодични вземания, за които би бил приложим 3-годишният давностен срок по чл.111 ЗЗД. По същество апелативният съд е приел, че обстоятелството, че споразумението е сключено относно уреждане отношенията на търговските дружества във връзка със заплащане на цена по договор за наем, не обосновава извод за приложение на кратния давностен срок по чл.111, б. „в“ ЗЗД, тъй като основание на вземането не е договорът за наем, а нов правопораждащ факт – сключена между страните спогодба на 28.02.2017г., по силата на която те са се споразумели, че в полза на ищеца съществува вземане към съдлъжниците в размер на 87 721,57 лева, платимо на 12 месечни вноски до 5-то число на съответния месец, първата от които е с падеж 5.03.2017г., а последната с падеж 05.02.2018г., като към датата на завеждането на исковата молба – 14.06.2021г., 5-годищният давностен срок не е изтекъл.

С оглед гореизложеното, настоящият състав на ВКС намира, че допуснатото от въззивната инстанция съществено процесуално нарушение на чл.154 е довело до неправилност на решението, и доколкото не е необходимо събирането на нови доказателства относно размера на претенцията по чл.79, ал.1, вр. чл.365 ЗЗД, решението следва да бъде отменено, като ответниците – съдлъжници по спогодбата, бъдат осъдени да заплатят на ищеца при условията на солидарност, на основание чл.79, ал.1, вр. чл.365 ЗЗД, пълния претендиран размер от 46 321,64 лева, представляващ главница по споразумение от 28.02.2017г., ведно със законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба - 14.06.2021г. до окончателното й плащане.

Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК, в полза на касатора – ищец, следва да се присъдят направените от него разноски за касационното производство в размер на 6926,43 лева (заплатена държавна такса от 926,43 лева и заплатено адвокатско възнаграждение от 6 000 лева) и разноски за въззивната инстанция в размер на 6000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Възражението на ответниците по чл.78, ал.5 ГПК е неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на делото, като съгласно решение от 25.01.2024г на СЕС по дело С-438/22, минимумите по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на които се позовават ответниците, са неприложими.

Водим от горното, на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 91/10.02.2023г. по в.т.д. № 967/2022г. на Апелативен съд – София с което, след отмяна на решение № 989/10.08.2022г. по т. д. № 1042/2021г. на Софийски градски съд, са отхвърлени като неоснователни предявените при субективно пасивно съединяване осъдителни искове от „Омникар Рент“ ООД против „Вегер 08“ ООД и Т. П. Н. за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца при условие на солидарност сумата от 46 321,64 лева, представляваща главница по споразумение от 28.02.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба - 14.06.2021г. до окончателното й плащане, като ищецът „Омникар Рент“ ООД е осъден да заплати на ответниците „Вегер 08“ ООД и Т. П. Н. сумата от 921 лева - направените по делото разноски за двете инстанции, като вместо това ПОСТАНОВИ:

ОСЪЖДА „Вегер 08“ ООД, ЕИК[ЕИК], и Т. П. Н., ЕГН [ЕГН], да заплатят солидарно на „Омникар Рент“ ООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 46 321,64 лева, представляваща главница по споразумение от 28.02.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба - 14.06.2021г. до окончателното й плащане, както и разноски за касационната и въззивната инстанция в размер общо на 12 926,43 лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.