Допускане на делба при имот, придобит по давност по време на брак

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50071

гр. София, 13.12.2022 год.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Т. И., като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4077 по описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационната жалба на С. В. С. и Р. В. И., двамата от [населено място], и чрез пълномощника им адв. Ан. П. от АК – В., срещу въззивното решение № 814 от 28.04.2021 год. по в. гр. д. № 2208/2020 год. на Окръжен съд – Варна. С него е потвърдено първоинстанционното решение № 87 от 26.03.2020 год. по гр. д. № 1492/2018 год. на Районен съд – Провадия, с което са отхвърлени обективно съединените искове на касаторите срещу М. С. Д. и Р. А. Д. с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 и 5 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба по нот. акт № 79/2018 год., с който С. Д. С. е продал на ответниците описания в него недвижим имот в [населено място], отхвърлени са исковете им срещу М. и Р. Д. и Б. и Ш. А. с правно основание чл. 76 ЗН за прогласяване на относителната недействителност спрямо ищците на договорите за покупко-продажба по нотариалните актове № № 79 и 58, двата от 2018 год. и е отхвърлен искът им за делба срещу Б. и Ш. А. на същия недвижим имот.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати нарушения при прилагане на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, по изложените в нея съображения. Заявено е искане за неговата отмяна и постановяване на решение по същество на спора или връщане на делото за разглеждане от друг състав на окръжния съд, като бъдат уважени предявените в условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 2, предл. 3 и 5 ЗЗД и чл. 76 ЗН, съответно да бъде допусната делба на недвижимия имот. Касаторите претендират и сторените пред трите съдебни инстанции съдебно деловодни разноски.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещните страни. Същите не се явяват, нито изпращат представител в откритото по делото заседание.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:

Касационното обжалване е допуснато с определение № 145 от 11.04.2022 год. на основание чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка дали не е налице очевидна неправилност на извода на съда за изключителна собственост върху имота в патримониума на С. Д. С. с оглед съдържанието на представения констативен нотариален акт и преценката на свидетелските показания.

Съгласно мотивите на въззивния съд в производството по обжалване на първоинстанционното решение, за да бъде решен основният спорен въпрос по делото – налице ли е съсобственост между страните по иска за делба, следва да бъдат разгледани предявените от ищците в условията на евентуалност инцидентни установителни искове за нищожността на разпоредителната сделка на С. Д. С. в полза на сина му М. Д., както и предявеният в условията на евентуалност иск по чл. 76 ЗН.

Касаторите, ищци в производството, са поддържали в исковата молба, че техният дядо С. Д. С. се е разпоредил изцяло с описания имот в полза на сина му М. Д., техен чичо, който пък след 25 дни го продал на Б. А. /към този момент в брак с Ш. А./. Поддържаното от тях основание, на което претендират да е възникнала съсобственост между тях и ответниците А., е наследственото правоприемство от баща им В. С. Д., починал на 4.02.1987 год., и Р. Г. С., тяхна баба, починала на 24.02.2012 год. В наследство от нея е останала 1/2 ид. ч. от процесния имот, за който С. Д. С. е признат за собственик с констативен нотариален акт по давност и дарение през 1992 год. /т. е. по време на брака му с Р. С./.

В исковата молба ищците не са уточнили претендираните от тях части от описания имот, които са придобили по наследство. За да отхвърли иска за делба, въззивният съд споделил съображенията на първоинстанционния съд, че имотът представлява лична собственост на С. Д. С., а не съпружеска имуществена общност със съпругата му Р. С.. Позовал се е на събраните свидетелски показания, с изключение тези на св. И. Д., майка на касаторите, установяващи произхода на имота по наследство от родителите му, както и на представения по делото нотариален акт № 16 от 1992 год., като приел, че от неговото съдържание „безспорно се установява… начинът на установяване на фактическата власт от страна на С. Д. С., а именно по давностно владение и наследство“. Според съда изводът не се оборва от представената декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която С. Д. С. е декларирал имота като съсобствен със съпругата му.

Така изведеният извод на въззивния съд е очевидно неправилен и противоречи на закона. Съгласно разпоредбата на чл. 77 ЗС, правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона, като за правните сделки с недвижими имоти е установена форма за действителност /чл. 18 ЗЗД/. В случая по делото не са представени други документи за собственост, освен констативния нотариален акт от 1992 год. В него е отразено, че С. Д. С. се признава за собственик на процесния имот „на основание давностно владение и дарение“. При това съдържание на представения титул за собственост, изводът за придобиване на имота в изключителна собственост въз основа на наследствено правоприемство и давност, мотивиран единствено със събраните по делото свидетелски показания, е явно необоснован. При липсата на по-ранни документи за собственост, които да установяват правото на собственост на наследодателите на С. Д. С. не може да се извърши констатация относно наследствения характер на имота и в тази връзка да се изключи статутът му на придобит в съпружеска имуществена общност /СИО/. Съгласно трайно установената практика на ВКС, презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение и в хипотезата, при която само единият от бившите съпрузи се позовава на изтекла по време на брака придобивна давност, като за възникване на собственически права в полза на двамата в режим на СИО е без значение както липсата на демонстрирано намерение за своене от страна на другия съпруг, така и последващото оспорване от негова страна на придобитите права – в този смисъл решение № 133 от 22.11.2016 год. на ВКС по гр. д. № 2057/ 2016 год., II г. о., решение № 317 от 02.07.2010 год. на ВКС по гр. д. № 877/2009 год., I г. о., решение № 581 от 24.11.2009 год. на ВКС по гр. д. № 267/2009 год., II г. о.

Настоящата хипотеза е именно такава. Всички свидетели по делото са категорични, че С. Д. С. и съпругата му Р. С. са прекарали целия си съвместен живот в процесния имот. Няма спор и че фактическият състав на придобивната давност е осъществен по време на брака им. В тази насока следва да бъде отчетена също така доказателствената стойност на представената декларация по чл. 14 ЗМДТ /частен свидетелстващ документ/, в която С. Д. С. е декларирал имота като съсобствен със съпругата му. Твърденията за наследствения характер на имота, съответно че същият му е бил дарен от неговите родители, не могат да бъдат установени само на базата на твърденията на част от свидетелите по делото /св. Ив. И. и Р. С./. Отразяването в нотариалния акт от 1992 год., че имотът е придобит „на основание давностно владение и дарение“ също не води до различен извод, тъй като договор за дарение не може да бъде установяван с констативен нотариален акт.

Следователно, на основание чл. 5, ал, 1, вр. чл. 9, ал. 1 ЗН, след смъртта на Р. С. собствената й 1/2 ид. част от процесния имот е преминала в наследство, при равни части, на наследниците ѝ по закон – 2/12 за съпруга й С. Д. С.; 2/12 за сина й М. Д.; съответно 2/12 за низходящите на по-рано починалия й син, ищците С. В. С. и Р. И., или по 1/12 за всеки от тях /чл. 10, ал. 1 ЗН/.

При така изложената констатация се налага изводът, че с договора за покупко-продажба по нот. акт № 79/2018 год., С. Д. С. е могъл да прехвърли валидно на ответниците М. и Р. Д. 8/12 ид. части от правото на собственост върху имота /собствените му 6/12 заедно с наследените 2/12 ид. части/. Съответно, с договора по нот. акт № 58/2018 год. М. и Р. Д. са прехвърлили на Б. А. 10/12 ид. части /придобитите по продажбата в режим на СИО 8/12 ид. части и наследените от М. Д. 2/12 ид. части/ от правото на собственост, което от своя страна е придобито в режим на СИО със съпруга й Ш. А.. Това е така, тъй като правоприемството представлява придобиване на права в същия обем, в който те са притежавани от прехвърлителя/наследодателя – приложимо е общото правило, че никой не може да прехвърли повече права, от тези, които притежава.

Настоящият състав споделя изводите на въззивния съд за неоснователност на обуславящите инцидентни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 и 5 ЗЗД за прогласяване нищожността на обективирания в нот. акт № 79/2018 год. договор за покупко-продажба на процесния имот.

По доводите на касаторите за липса на форма на нотариалния акт поради това, че е подписан с пръстов отпечатък без да са налице предпоставките по чл. 579 ГПК за това, приема следното: Полагането на отпечатък от десния палец е алтернатива на невъзможността да се положи подпис поради неграмотност или недъгавост. Недъгавостта включва всякакъв вид заболявания, които имат за последица някакъв вид недъг, т. е. някакво трайно увреждане на здравето. Когато това увреждане е свързано с невъзможност да се положи подпис /параф/, като израз на волеизявление, законодателят е предвидил потвърждението на изразената воля да стане с отпечатък от десния палец. Това е свързано с уникалността на дактилоскопските линии, които правят всеки пръстов отпечатък строго индивидуален и представляват идентифициращ белег в много по-висока степен от идентифициращите белези на почерка и подписа. В този смисъл полагането на отпечатък от палеца е предвидено за защита интересите на лицата, които страдат от някакъв недъг, с оглед установяване автентичността на направените от тях изявления. Той ги защитава от възможна подправка при не особено обработен почерк и подпис поради затруднението за писане. Затова ако лицето, чийто подпис е с неидентифицируеми белези поради заболяване е положило отпечатък от палеца, не е нарушен чл. 579, вр. чл. 580, т. 6 ГПК, защото е спазено законовото изискване, даващо по-голяма сигурност за автентичността на направеното изявление. В този случай нотариалното удостоверяване не е нищожно – така решение № 708 от 16.07.2009 год. на ВКС по гр. д. № 633/2009 год., I г. о. Когато болестното нарушение на двигателната способност на ръката не е пълно, в правомощията на нотариуса е да прецени дали се налага полагането на заместващ подписа отпечатък от палеца на лицето /решение № 621 от 13.07.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1195/2009 год., I г. о./. В случая не се установява да е нарушена формата на нотариалния акт. В него е отбелязано, че положеният отпечатък е от десния палец на С. Д. С., като са отразени и причините за приложение на разпоредбата на чл. 579 ГПК, а именно – невъзможност за полагане на саморъчен подпис поради старост и немощ. С това нотариусът е упражнил правомощието си по закон, спазени са нормативните изисквания, поради което и не е налице нищожност на нотариалния акт.

Неоснователни са също така твърденията за нищожност на нотариалния акт за покупко-продажба поради привидност като прикриващ дарение. Извън констатацията за липса на доказателства в тази насока следва да бъде подчертано и че уважаването на този иск не би имало никакви последствия относно правата на ищците върху собствеността на процесния имот. Установяването на безвъзмездния характер на сделката би имало значение единствено в хипотеза, в която се претендира възстановяване на запазена част от наследството на С. Д. С., каквото искане в случая липсва.

Правилни са също така изложените съображения в обжалваното решение относно неоснователността на иска по чл. 76 ЗН за прогласяване относителната недействителност спрямо ищците на сключените договори за покупко-продажба, обективирани в нотариалните актове № № 79 и 58, двата от 2018 год. Както е посочил въззивният съд, по делото не са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства за наличието на друго наследствено имущество, извън процесния недвижим имот в [населено място]. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 год. на ВКС по гр. д. № 1/2004 год., ОСГК, ако наследството се изчерпва само с една вещ, то прехвърлянето на наследствения дял на единия сънаследник на трето на съсобствеността лице би представлявало продажба на наследство по чл. 212 от ЗЗД, поради което тази разпоредителна сделка би била напълно действителна и по отношение на останалите сънаследници, тоест искът по чл. 76 ЗН в този случай би бил неоснователен. Изходът на спора по този иск е предопределен и от предявеният от касаторите иск за делба на имота срещу приобретателите по разпоредителните сделки на сънаследниците, с което всъщност не се цели обезпечаване на ликвидиране на съсобствеността върху наследствения имот само между наследниците, което е основната функция на тази разпоредба на закона.

Изложените съображения налагат въззивното решение да се остави в сила в потвърдителната му част досежно предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 и 5 ЗЗД и чл. 76 ЗН и да се отмени в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният иск срещу Б. и Ш. А. за делба на находящото се в [населено място], [община], област В., дворно място с площ от 820 кв. м. включено в урегулиран поземлен имот * в квартал 27 по плана на селото, при граници: улица, улица, УПИ № *, УПИ № *, ведно с изградените в това дворно място жилищна сграда със застроена площ 64 кв. м., лятна кухня със застроена площ 32 кв. м., гараж със застроена площ 20 кв. м. и стопанска сграда със застроена площ 52 кв. м. Доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, настоящата инстанция следва да разреши спора по същество, като се допусне делба на процесното дворно място с изградените в него сгради при квоти: 1/12 ид. част за С. В. С. и 1/12 ид. част за Р. В. И., които идеални части са придобили по наследство от своята баба Р. Г. С.; 10/12 ид. части, притежавани в режим на СИО, за Б. О. А. и Ш. Б. А., придобити по договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 58/2018 год.

По разноските: В практиката на ВКС е прието, че в случай на оспорване правата на съделителите, респ. при оспорване на самия факт на съществуване на съсобствеността /какъвто е процесният случай/, както и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения, намират приложение общите правила на чл. 78 ГПК /определение № 48 от 5.04.2021 год. на ВКС по ч. гр. д. № 357/2021 год., I г. о. и цитираните в него/. В случая ищците, касатори в настоящото производство, пред първоинстанционния съд не са представили договор за адвокатска защита и съдействие за установяване на заплатено адвокатско възнаграждение; данните са за направени в него разноски в общ размер 650 лв. – разноски за особен представител и държавна такса. За въззивното производство, на л. 53 и 54, са представени списък и договор за правна защита и съдействие, удостоверяващи сторени разноски в общ размер на 700 лв. /100 лв. заплатена държавна такса за обжалване на първоинстанционното решение и 600 лв. адвокатски хонорар/. От приложените на л. 59 и 93 от касационното производство списък и договор се установява извършването на разноски в общ размер на 810 лв. /210 лв. заплатени държавни такси за касационната инстанция и 600 лв. адвокатски хонорар/. Позитивен резултат е постигнат по един от общо предявените четири иска, поради което и претенцията за разноски на ищците следва да бъде уважена до размер на 1/4 от сторените разноски, или за сумата 540 лв.

Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА решение № 814 от 28.04.2021 год. по въззивно гр. д. № 2208/2020 год. на Окръжен съд – Варна в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от С. В. С. и Р. В. И. иск срещу Б. О. А. и Ш. Б. А. за делба и вместо него постановява:

ДОПУСКА ДЕЛБА между съделителите:

- С. В. С., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], област В.,[жк], вх. 2, ет. 6, ап. 48;

- Р. В. И., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], област В., [улица];

- Б. О. А., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], област В., [улица];

- Ш. Б. А., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], област В., [улица];

на находящото се в [населено място], [община], област В., дворно място с площ от 820 кв. м. включено в урегулиран поземлен имот *8 в квартал 27 по плана на селото, при граници: улица, улица, УПИ № *, УПИ № *, ведно с изградените в това дворно място жилищна сграда със застроена площ 64 кв. м., лятна кухня със застроена площ 32 кв. м., гараж със застроена площ 20 кв. м. и стопанска сграда със застроена площ 52 кв. м., при дялове както следва:

- за С. В. С. и Р. В. И. - по 1/12 ид. част за всеки от тях;

- за Б. О. А. и Ш. Б. А. - 10/12 ид. части в режим на СИО.

По иска за делба решението е постановено при участието на М. С. Д., ЕГН [ЕГН] и Р. А. Д., ЕГН [ЕГН], в качеството им на трети лица помагачи на страната на ответниците Б. О. А. и Ш. Б. А..

ОСТАВЯ В СИЛА обжалваното решение в останалите му части.

ОСЪЖДА Б. О. А., ЕГН [ЕГН] и Ш. Б. А., ЕГН [ЕГН], да заплатят на С. В. С., ЕГН [ЕГН] и Р. В. И., ЕГН [ЕГН], общо разноски пред трите съдебни инстанции в размер на сумата 540 лв. /петстотин и четиридесет лева/.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: