Връщане на дело за ПТП заради противоречиви експертизи за видимостта

Текстът на акта

Ключови фрази

Решение по н.д. № 657/25 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 430

гр. София, 17.10.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

2. ПЛАМЕН ДАЦОВ

при участието на секретаря ГАЛИНА ИВАНОВА и прокурора ИВАЙЛО СИМОВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 657/25 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Инициирано е с касационни жалби на повереника на един от частните обвинители и на защитника на подсъдимия, подадени срещу Решение № 72 от 23 април 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 77/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

С въззивното решение е изменена Присъда № 72 от 17 октомври 2024 г., постановена по н.о.х.д. № 2443/23 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, като подсъдимият е признат за невинен и оправдан за това да е нарушил предл. 1. на чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и чл. 116 ЗДвП. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. А с нея подсъдимият Е. Ю. А. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3. НК и осъден на лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изпълнение е било отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от три години, и на лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. Подсъдимият е бил оправдан по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК.

В жалбата на касатора и частен обвинител В. Г. М., депозирана чрез повереника му адвокат Г. С., са посочени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК без да са отразени каквито и да е подкрепящи ги съображения. В допълнението към касационната жалба е изложено твърдение за неправилно приложение на привилегироващата разпоредба по чл. 343а НК, аргументирано с оплакване за нарушение на чл. 14, ал. 1 НПК поради липса на дължимия всестранен, пълен и обективен анализ на доказателствата по делото. В тази връзка се настоява, че съдът игнорирал показанията на самия М.. Отново с твърдение, че съдът не е съобразил изцяло доказателствената съвкупност се оспорва и разрешението за оправдаването на подсъдимия за нарушението по предложение първо на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Изтъкнато е, че заключението на допълнително назначената експертиза е установило управление на автомобила със скорост, несъобразена с пътната обстановка, атмосферните условия и характеристиките на моторното превозно средство.
Отправеното искане е за отмяна на решението и връщането на делото за ново разглеждане от апелативния съд, алтернативно - за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление от касационната инстанция.
С касационната жалба на адвокат Х. Р. – защитник на подсъдимия, също са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. В основния и допълващия го документ е въведено оплакване за ограничаване правото на защита на подсъдимия поради неудовлетворяване на искането за изследване на обстоятелството какво било въздействието на воденото от пострадалата куче върху нейното движение. Изложени са твърдения, изразяващи недоволство и поставящи под съмнение експертните изводи на заключението на първата експертиза. Същевременно, за да се обоснове поддържаното нарушение на материалния закон, е анализирано съдържанието на допълнителната експертиза и е заключено, че от него несъмнено следва, че се касае за случайно деяние и подсъдимият следва да бъде оправдан.
Претендира се оправдаването на подсъдимия, а алтернативно – отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане в предната инстанция.

Не са постъпили възражения срещу касационните жалби.

Пред ВКС страните съответно поддържат изцяло жалбите си и оспорват насрещните. Подсъдимият заявява съгласие с изразената от защитника му позиция и несъгласие с тази на повереника.

Прокурорът от Върховната прокуратура оспорва и двете жалби и заема становище за правилност на атакуваното решение с аргумент, че то не страда от нито един от приписаните му пороци.

Частният обвинител – жалбоподател, както и останалите частни обвинители (М. Г. М., Г. В. М. и Т. В. М.) не се явяват.

В последната си дума подсъдимият подчертава, че е доказано, че той не е имал възможност да види пешеходката, както и че след случилото се е седял до нея, пазейки я с чадъра си до идването на Бърза помощ. Моли да бъде оправдан, тъй като всички доказателства разкриват, че няма вина за случилото се.

След като прецени заявените касационни основания и изложените доводи, и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Всяка от касационните жалби е допустима като депозирана от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.

Съдържанието на двете жалби и отправените с тях искания мотивират съда да припомни някои основни положения за естеството и обхвата на касационния контрол и следващите от него правомощия на тази инстанция.

Като съд по правото, а не и по фактите, касационната инстанция не е овластена да обсъжда доказателствата и да установява фактология. Поради това и необосноваността не е касационно основание. Всеизвестно е, че вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде контролирано, ако не е допусната грешка при неговото формиране, тъй като съдът е суверенен при решаване на въпроса за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите си изводи. Единствено процесът на формиране на вътрешното убеждение подлежи на проверка, защото същото всякога трябва да е основано на закона и доказателствата по делото и именно този въпрос – дали е основано на тях – може и следва да бъде установен. Дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не, подлежи на проверка. Така е, защото нарушаването на тези правила представлява нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК и ограничава правото на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано в съответствие с изискването по чл. 303 НПК. Затова и когато се претендира наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, редно е в сезиращия документ да се посочи каква грешка се твърди да е допуснал съдът в процеса на формиране на вътрешното му убеждение.

Това е необходимо и защото, в съответствие със законовите повели на чл. 351, ал. 1 НПК, във вр. с чл. 347, ал. 1 НПК, в касационното производство не съществува служебно начало (извън хипотезата на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните). Пределите на касационната проверка, съгласно разпоредбата на чл. 347 НПК, се определят от конкретните оплаквания, отразени в протеста/жалбата.

Накрая – проверявайки само приложението на правото, касационният съд разполага с възможност да оправдае подсъдим единствено когато приетите от въззивната инстанция факти определят несъставомерност на деянието като престъпно. Както бе посочено в началото, касационната инстанция не действа като трета редовна по фактите и не разполага с правомощие да преобсъжда доказателствата и да приема нови фактически положения (извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр.2. НПК, която не е налице в случая).

При отчитане на горните принципни съображения съдът отбелязва на първо място, че отправените с жалбите претенции за оправдаване на подсъдимия, респективно – за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, е невъзможно да бъдат удовлетворени. Без установяване на различна фактическа обстановка подсъдимият не може да бъде оправдан, тъй като приетите от предните инстанции факти са съставомерни. Те и не позволяват прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, защото сочат поведение на подсъдимия за оказване помощ на пострадалата, а като причина за произшествието – несъобразяване на скоростта с появата на пешеходката на платното за движение, но не и с други фактори.

Така или иначе приоритетно следва да бъдат обсъдени доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, доколкото наличието на такива определя поначало фактологията като неизяснена в съответствие с изискванията на процесуалния закон. Установяването на подобен порок дефинира като безпредметна преценката за съблюдаването на материалния закон.

Макар и да не са ясно заявени и подведени коректно под рубриката за съществени процесуални нарушения, и в двете жалби се съдържат твърдения, отпращащи към значим порок в доказателствения анализ на въззивния съд. Въпреки преследваните противоположни цели, и частното обвинение, и защитата намират за игнорирано заключението на допуснатата и приета от първата инстанция допълнителна автотехническа експертиза. С касационната жалба на частния обвинител се настоява, че от соченото заключение било установимо и допуснато от подсъдимия нарушение на правилото по предл. 1. на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. С жалбата на подсъдимия пък се поддържа тезата за случайно деяние с оглед изводимата от заключението невъзможност за подсъдимия да види пешеходката в осветената от фаровете зона.

И двете инстанции са приели, че експертните заключения на Комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза (оттук нататък – комплексната експертиза) и Допълнителната автотехническата експертиза (оттук насетне – допълнителната експертиза) следва да бъдат кредитирани напълно. Първостепенният съд е приел, че заключението на допълнителната експертиза е еднопосочно с това на комплексната и утвърждава нейните изводи. Въззивният съд не е констатирал проблемния характер на това умозаключение и на свой ред е определил като ползващи се с доверие и двете експертни заключения. Тяхното съдържание обаче е различно и то по отношение на ключови моменти относно причината за настъпване на произшествието. Въззивният съд, пропускайки да отчете разликите между комплексната и допълнителната експертиза, не е мотивирал становището си по каква причина по същество се е доверил на заключението на първата и е игнорирал съдържанието на втората.

В комплексната експертиза, назначена и изготвена в досъдебното производство, е изчислено, че пешеходката е била видима за водача при движението си по платното, на разстояние по-голямо от дължината на пълния спирачен път, с оглед на което е заключено, че водачът не е реагирал своевременно на опасността от удар с нея. В това заключение е прието, че дължината на пълния спирачен път (опасната зона) при движение със скорост от 45 км/ч. е била 37,25 м. Средната стойност на дължината на видимост към пешеходец с тъмни дрехи на къси светлини е изчислена на около 54 м. , а към куче със светла козина – 88 м. Според изчисленията, когато мястото на удара е било извън опасната зона, пешеходката е била около средата на платното за движение, била е видима в обхвата на осветената зона от фаровете на къси светлини и водачът е имал техническа възможност да избегне удара. Тоест, тук е прието, че подсъдимият е имал обективна възможност да спре в зоната, осветена от фаровете на късите светлини. Затова е и заключено, че се е движил с технически съобразена скорост, а за такава е определена скорост от 75 км/ч. В скоби следва да се отбележи, че с обвинителния акт на подсъдимия е вменено поведение именно с тези фактически рамки – липса на своевременна реакция при възникнала опасност за движението и налична обективна възможност за избягване на удара.

В допълнителната автотехническа, назначена от съда и изготвена от автоексперта след като той е направил оглед на фаровете на процесния автомобил и е измерил осветеността от тях, е изведен друг и съвсем различен извод относно видимостта на водача. Съобразно това експертно заключение (изготвено от същия автоексперт, участвал в комплексната експертиза), когато мястото на удара е било извън дължината на пълния спирачен път (опасната зона) на лекия автомобил „Мерцедес С 180“ пешеходката Ц. М. е била на платното за движение (независимо дали при движение с бавен, със спокоен, бърз ход, бягане или бързо бягане), но се е намирала извън зоната на осветеност от 2 лукса на фаровете и водачът на автомобила е нямал техническа възможност да я забележи само на светлината на фаровете. Водачът е нямал техническа възможност да избегне удара дори да е реагирал при забелязване на кучето, движещо се преди пострадалата. Тук се приема технически несъобразена скорост с конкретната обстановка заради изчислението, че водачът би могъл да спре, в случай че се е движел със скорост от 30 км/ч. На фигура на стр. 22 от собствената на експертизата номерация е онагледено положението и движението по платното на пешеходката, както и възможността на водача да я види. Съобразно това заключение ударът е настъпил в опасната зона и е бил непредотвратим, а водачът не е могъл да види пострадалата, когато тя е била извън тази зона.

От този сбит преглед на двете експертни заключения е видно, че те съвсем не са еднопосочни, както декларативно са били третирани. Противоречията в тях се отнасят до съществени обстоятелства, а не до незначителни подробности. Касационната инстанция многократно е посочвала, че съдът е напълно суверенен в преценката си да кредитира едни доказателства и да отхвърли други, но следва да стори това след всеобхватен и задълбочен анализ на годните доказателства и доказателствени средства като изложи ясни мотиви и посочи кой факт приема за установен и въз основа на какви доказателства. В разглеждания случай това не е сторено, доколкото изобщо не е отчетено и анализирано по надлежния ред противоречието в двете заключения. В крайна сметка това определя като основателни еднотипните оплаквания в двете касационни жалби за игнориране заключението на допълнителната експертиза.

Изложеното обосновава извод, че решението на въззивния съд следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане в същата инстанция. При новото разглеждане на делото съдът следва да обсъди доводите и възраженията на страните, да анализира противоречията и да мотивира доказателствените си изводи в съответствие с изискването на чл. 305, ал. 3, предл. 2. НПК.
Както бе отбелязано по-горе, касационната инстанция не следва да се произнася по основанията за нарушение на материалния закон. Разглеждането им е мислимо само при отсъствието на съществени процесуални нарушения.

В обобщение на всички изложени съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 72 от 23 април 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 77/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Пловдив.

Решението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.