Задължение на съда да обсъди всички доказателства при промяна на режима на свиждане

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 197
гр. София, 27.03.2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 22.11.2023 (двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова
Членове : Владимир Йорданов
Димитър Димитров

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3958 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3625/13.04.2022 година, подадена от Й. П. Б., срещу решение № 33/11.02.2022 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 889/2021 година.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 969/10.09.2021 година на Районен съд Плевен, ХІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2217/2021 година, с което на основание чл. 59, ал. 9 от СК е изменен определения режим на лични отношения на детето В. Й. Б., родено на 01.11.2016 година с бащата Й. П. Б. като бащата има право да се среща с детето В. Й. Б., родено на 01.11.2016 година всяка първа и трета неделя от месеца от 10. 00 часа до 17. 00 часа в присъствие на майката В. А. Ч.; също така през четните години детето да прекарва с бащата Й. П. Б. Коледа за времето от 10. 00 часа до 18. 00 часа и В. от 10. 00 часа до 18. 00 часа в неделния ден; през нечетните години бащата ще има право да го взима на първи януари за времето от 10. 00 часа до 18. 00 часа; всеки рожден ден бащата ще има право да прекарва с детето времето от 17. 00 часа до 20. 00 часа, ако е работен ден; ако е почивен ден двамата родители ще си разделят деня, а в случай, че не се споразумеят, бащата ще прекарва с детето времето от 10. 00 до 14. 00 часа.

В касационната си жалба Й. П. Б. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна и постановяването на ново, с което предявения от В. А. Ч. срещу него иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК да бъде отхвърлен.

Ответницата по подадената касационна жалба В. А. Ч. не е подала отговор, с който да изрази становище по допустимостта и основателността на жалбата.

Й. П. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 14.03.2022 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 3625/13.04.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 2404/08.08.2026 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това допустимо ли е въззивният съд да мотивира съдебния си акт, възпроизвеждайки единствено заключението на вещото лице, без да се произнесе по направените срещу него възражения; за това следва ли в мотивите си въззивният съд да направи пълен анализ на събраните по делото доказателства, както писмени, така и гласни и за това допустимо ли е на база доказателствено средство-заключение на вещо лице-изцяло да се игнорират от съда събраните по делото доказателства, както писмени, така и гласни и следва ли такова решение да бъде мотивирано.

По така поставените въпроси съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, в които да обсъди всички събрани по делото допустими и относими към спора доказателства, както поотделно така и в тяхната съвкупност, като при противоречиви такива посочи, на кои дава вяра и на кои не, както и какви са причините за това. Посоченото задължение се отнася до всички събрани по делото доказателства-писмени, гласни и заключения на вещи лица. Съгласно чл. 202 от ГПК съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с всички други доказателства по делото. В случай, че същото е неясно съдът може да назначи повторна експертиза, а ако е непълно-допълнителна такава. При сложност на въпросите може да разшири състава на допусната по делото експертиза. Съдът може да възприеме изцяло или частично заключението на вещото лице, като и в двата случая дължи излагането на мотиви-защо възприема заключението или защо възприема част от него, а друга част не. Също така съдът може да не възприеме заключението на вещото лице в цялост, като сам даде отговори на поставените въпроси, но в този случай в мотивите на решението му трябва да се съдържа ясно, точно, логично и изчерпателно посочване на начина, по който съдът е стигнал до заключението си. Съдебното решение не може да бъде основано само и единствено на заключението на вещото лице, като бъдат игнорирани останалите събрани по делото доказателства. Възможно е част от тези доказателства да не бъдат възприети от съда, доколкото противоречат на заключението на изслушаната и приета по делото експертиза, но това трябва да бъде изрично посочено в мотивите към съдебното решение, като се посочат конкретните причини даденото доказателство да не бъде възприето от съда.

С оглед на така даденият отговор на правните въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Плевен е неправилно по следните съображения:

Съставът на Окръжен съд Плевен е приел, че от събраните по делото писмени доказателства се установявало, че малолетното дете на страните В. Й. Б. живеело с майката В. А. Ч., както и че страните били постигнали спогодба, одобрена от съда по гр. д. № 6166/2018 година по описа на Районен съд Плевен относно упражняването на родителските права и режима на лични отношения между детето и бащата Й. П. Б.. С решение № 2215/01.11.2019 година, постановено по гр. д. № 4999/2019 година по описа на Районен съд Плевен този режим на лични отношения между детето и бащата бил изменен, като бил определен различен режим на лични отношения до и след навършване 4-годишна възраст на детето. Тези обстоятелства не били спорни по делото. Спорен в производството оставал въпросът налице ли било такова изменение на обстоятелствата, при които бил определен от съда режим на лични отношения между бащата и детето, което да налагало изменение на този режим, с оглед интересите на детето. За изясняването на този спорен въпрос в първоинстанционното производство били събрани гласни доказателства и била назначена съдебнопсихологическа експертиза. По делото били разпитани две групи свидетели-посочени от ищцата В. А. Ч. и от ответника Й. П. Б.. Свидетелите от първата група били навели твърдения, че детето не искало да отиде при баща си, а от втората-че майката не го пускала и препятствала осъществяването на определения от съда режим на лични контакти на детето с бащата. Независимо от противоречивите показания на двете групи свидетели, от показанията на свидетелката Ч. (сестра на ищцата) и на свидетелката Б. (майка на ответника) се установявало по безспорен начин, че след навършване на 4-годишна възраст на детето, то не било оставало при бащата с преспиване, съобразно определения със съдебното решение режим на лични отношения. В приетия по делото социален доклад било отразено, че след навършване на 4-годишна възраст на детето през ноември 2020 година, майката не спазвала режима да оставя детето с преспиване при бащата. Притеснявала се, тъй като, когато детето оставало без нея за няколко часа при баба му и баща му, а после било разтревожено и не искало да ходи при тях. Месечно са били осъществявани срещи между бащата и детето по 1-2 пъти, за по 2-3 часа ,в присъствието на майката, която била определяла мястото на тези срещи. Излизали всички заедно на разходки по центъра, в паркове, молове и детски кътове. В социалния доклад било отразено още, че пред социалния работник детето било споделило, че не иска да ходи само при баща си, защото „…тати говори глупости и се кара на мама…“, също така „…баба Н. и тати се ядосват и викат…“. Детето било заявило, че не иска да остава да спи при баща си, защото „…тати само вика и крещи…“. От приетото в първоинстанционното производство и неоспорено от страните заключение на вещото лице по назначената и изслушана съдебнопсихологическа експертиза се установявало, че детето В. Й. Б. било силно привързано към своята майка, която към момента била най-важната фигура за него, отнасяло се към нея с доверие и обич, в нейно присъствие се чувствало спокойно и защитено. Комуникацията между детето и майката била активна и свързана с удовлетворяване базисните потребности на детето от внимание, подкрепа и закрила. Когато в разговора се включвала фигурата на бащата обаче, детето проявявало видима тревожност и напрегнатост. Според заключението липсвало базисно доверие у детето към бащата, което да било основано на ясно и убедително демонстриран родителски капацитет и постоянство в опитите за ефективно емоционално сближаване, изключващи и най-малките прояви на вербална и физическа агресия към майката. При изслушването на вещото лице доц. д-р А. Р. в съдебно заседание същата била пояснила, че към момента детето било силно тревожно и напрегнато, когато бащата се появявал в разговора. Въпреки подкрепата на майката, детето категорично било отказало на срещата при психолога да присъства и бащата. Също така, според вещото лице детето се оказвало в силно травмираща среда, когато било принудено да общува с полицията, повикана от бащата поради неосъществена среща с детето. Травмираща за детето щяла да бъде ситуация, при която то не желаело да остане при бащата, но било принудено да го стори. Вещото лице било пояснило още, че в случая не се установявала някаква манипулация от страна на майката, а отношението на детето към бащата било естествено изградено, на база преживяното от него. Детето имало нужда от спокойствие, което родителите следвало да му осигурят. За това бащата трябвало да работи по въпроса за разгръщане и развиване на родителския си капацитет, който към момента бил силно дефицитен, а майката от своя страна трябвало да помогне за връщането на доверието на детето към бащата. Според вещото лице доверието към бащата трябвало да се върне преди детето да остава само при него, т. е. срещите на детето с бащата можели да бъдат в присъствието на майката, тъй като включването на други лица и институции влияело много зле на децата. В спокойна среда, осигурена от родителите, и с подкрепата на майката, детето можело да изгради връзка с бащата и да пожелае да остане при него.

Предвид на това въззивният съдебен съд е изложил съображения, че с оглед на посочените фактически констатации, основани на събрания по делото доказателствен материал, се налагал извод, че били налице обстоятелства, които налагали изменение на така определения от съда режим на лични отношения на детето В. Й. Б. с баща му след навършване на 4-годишна възраст на детето. Установено било по делото, че детето изпитвало тревожност в присъствието на бащата и отказвало да се среща с него. Въз основа на съдебнопсихологическата експертиза можело да се приеме, че принудителното оставане на детето при бащата можело много травмиращо за детето. Експертизата установявала дефицит в родителския капацитет на бащата, който предпоставял и липсата на базисно доверие на детето към него. Понастоящем детето се отнасяло с доверие единствено към майката и било спокойно в нейно присъствие. Срещите на детето с бащата били възможни и се осъществявали само в присъствието на майката, както било отразено и в социалния доклад. Затова въззивният съд приемал, че в изключителен интерес на малолетния В. Й. Б. било същият да осъществява лични отношения с баща си Й. П. Б. в присъствието на майката В. А. Ч., както правилно бил приел и първоинстанционният съд. Във връзка с това следвало да се има предвид, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗЗДет прогласявала правото на всяко дете на закрила за нормалното му физическо, умствено, нравствено и социално развитие и на защита на неговите права и интереси. Един от базовите принципи на закрилата, изведен от чл. 3, т. 3 от ЗЗДет, бил осигуряване най-добрият интерес на детето, а съгласно дефиницията на § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДет, в него се включвала преценката на физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; опасността или вредата, която била причинена на детето или имало вероятност да му бъде причинена; способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които щели да настъпят за детето при промяна на обстоятелствата, имащи отношение към детето. Съгласно чл. 3 от Конвенцията за правата на детето, приета от ОС на ООН на 20.11.1989 година, ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 година и съставляваща част от законодателството на Република България, най-добрите интереси на детето били първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са били предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи. В случая изводите на първоинстанционния съд, че защитата на интересите на малолетния В. Й. Б., които били с приоритет пред желанията и интересите на неговите родители, налагали да бъде изменен определения режим на лични отношения между детето и бащата, както и че предявеният от майката иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК бил основателен, били правилни и се споделяли изцяло от въззивната инстанция.

От така посочените мотиви е видно, че за да постанови своето решение съставът на Окръжен съд Плевен се е позовал почти изцяло на заключението на изслушаната и прието по делото съдебнопсихологическа експертиза с вещо лице А. С. Р. и в по-малка стенен на представения социален доклад. Липсва обсъждане на показанията на разпитаните по делото свидетели Д. Г. П., Г. А. Ч., Е. В. В. и Н. Й. Б.. Въззивният съд се е задоволил да посочи, че по делото били разпитани две групи свидетели-посочени от ищцата В. А. Ч. и от ответника Й. П. Б.. Свидетелите от първата група били навели твърдения, че детето не искало да отиде при баща си, а от втората-че майката не го пускала и препятствала осъществяването на определения от съда режим на лични контакти на детето с бащата. Независимо от противоречивите показания на двете групи свидетели, от показанията на свидетелката Ч. (сестра на ищцата) и на свидетелката Б. (майка на ответника) се установявало по безспорен начин, че след навършване на 4-годишна възраст на детето, то не било оставало при бащата с преспиване, съобразно определения със съдебното решение режим на лични отношения. Именно последното обстоятелство, заедно с това, че малолетното дете В. Й. Б. проявявало видима тревожност и напрегнатост към бащата Й. П. Б. са приети от въззивния съд като достатъчни основания да промяна на установения режим на лични отношения. Не е обсъждано обаче обстоятелството, на какво се дължи посоченото от свидетелите и установено по делото неизпълнение на вече установения режим на лични отношения между детето В. Й. Б. и бащата Й. П. Б.. Само по себе си неизпълнението на установения режим на лични отношения не е основание за неговата промяна. При това родителят, който препятства изпълнението на този режим, не може да се позове на това неизпълнение за да иска неговото изменение в своя полза. Неизпълнението на вече установения режим на лични отношения между родител и дете може да доведе до промяна на същия само ако това неизпълние е довело до качествена промяна в отношенията родител-дете, която прави изпълнение на съществуващия режим обективно невъзможно. Тези обстоятелства не са били изяснени от състава на Окръжен съд Плевен, който е следвало да ги установи като за целта използва не само заключението на изслушаната и приета по делото съдебнопсихологическа експертиза, но и от показанията на разпитаните по делото свидетели, а също така и от събраните писмени доказателства. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е могъл да направи извод не само за моментното състояние на отношенията между детето В. Й. Б. и баща му Й. П. Б., но и на причините за това. От показанията на една група от разпитаните по делото свидетели би могъл да бъде направен извод, че евентуалната причина да не се спазва установения режим на лични отношения между бащата и сина е майката В. А. Ч.. От показанията на другата група свидетели пък може да бъде направен извод, че режима на лични отношения не се осъществява поради нежеланието на самото дете, а причината за това се корени в поведението на бащата Й. П. Б.. Въззивният съд обаче не е обсъждал свидетелските показания в тази насока и не е посочил, какъв извод следва от тях, а също така и на коя от дете групи следва да се даде вяра след преценката им по реда на чл. 172 от ГПК. Поради това въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, при което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Наред с това въззивният съд не е посочил никакви други обстоятелства, които да са настъпили след определяне на режима на личните отношения между Й. П. Б. и детето В. Й. Б., които да налагат неговата промяна.

Освен това в производството по промяна на режима на личните отношения между родител и дете, по силата на чл. 59, ал. 6 от СК съдът е задължен да изслуша и двамата родители, като неизпълнението на това задължение представлява процесуално нарушение, което не може да бъде санирано в касационната инстанция. От данните по делото не може да бъде установено, че първоинстанционният или въззивният съд в конкретния случай са изпълнили задължението си по чл. 59, ал. 6 от СК, поради което е налице посоченото процесуално нарушение.

Освен тона съдилищата са определили част от режима на лични отношения между детето В. Й. Б. и бащата Й. П. Б. да се осъществява в присъствието на майката В. А. Ч.- всяка първа и трета неделя от месеца от 10. 00 часа до 17. 00 часа в присъствие на майката В. А. Ч.. Същевременно не са излагани мотиви за състоянието на отношенията между Й. П. Б. и В. А. Ч. и дали то ще позволи нормалното осъществяване на контактите между бащата и детето. Не е установявано както това дали тези отношения са търпими, така и дали В. А. Ч. е склонна да съдейства за нормалното осъществяване на контактите на детето с бащата или по-скоро нейното присъствие би ги възпрепятствало. Освен това не е изследвана възможността контактите между детето В. Й. Б. и бащата Й. П. Б. да се осъществяват в присъствието на трето лице, различно от майката В. А. Ч.. Тези обстоятелства са от значение за определяне на режима на лични отношения между бащата и детето, но не могат да бъдат установявани в касационното производство.

С оглед на изложеното обжалваното решение на Окръжен съд Плевен следа да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да съобрази указанията в мотивите на настоящето решение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 33/11.02.2022 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 889/2021 година като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.