Обезщетение от застраховател за дядо и майка при смърт на внук при катастрофа

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 147
гр. София 06.03.2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 06.12.2023 (шести декември две хиляди двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1231 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7721/12.12.2022 година, подадена по пощата на 09.12.2022 година, от Л. А. А. и А. А. Т., с която същите обжалват частично решение № 304/02.11.2022 година на Апелативен съд В., І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година.

С касационната жалба въззивното решение на Апелативен съд В. се обжалва в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 142/15.04.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 700/2021 година, е отхвърлен предявеният от А. А. Т. срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 493а от КЗ и чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 100 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л. А., внук на Т., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 09.10.2021 година до окончателно плащане, както и в частта с която е отхвърлен предявения от Л. А. А. срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 180 000.00 лева и претендираното такова от 200 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л. А., син на А., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 09.10.2021 година до окончателно плащане.

В подадената от А. А. Т. и Л. А. А. касационна жалба се излагат доводи за това, че решението на Апелативен съд В. в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново, с което предявените от касаторите срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъдат уважени, така както е посочено в жалбата.

Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 1493/24.02.2023 година, с който е изразил становище, че жалбата е неоснователна като е поискал оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в обжалваната му част.

А. А. Т. и Л. А. А. са били уведомени за обжалваното решение на 11.11.2022 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 7721/12.12.2022 година, като е подадена по пощата на 09.12.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

С определение № 2464/16.08.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 1230/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. производството по частното дело е присъединено за разглеждане към настоящото производство.

Присъединеното производство е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 650/26.01.2023 година, подадена от А. А. Т. срещу определение № 859/23.12.2022 година на Апелативен съд В., І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година с което оставена без уважение подадената от него молба с вх. № 7560/05.12.2022 година за изменение на постановеното по делото решение № 304/02.11.2022 година, в частта му за разноските, в частта му, с която след отхвърляне на иска му е преразпределена отговорността за направените разноски за първата инстанция.

В частната жалба са изложени доводи за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от А. А. Т. молба по чл. 248 от ГПК с вх. № 650/26.01.2023 година за изменение на постановеното по делото решение № 304/02.11.2022 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК бъде уважена като бъдат намалени поради прекомерност присъдените в полза на ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] разноски за производството по гр. д. № 700/2021 година по описа на Окръжен съд Варна до размера предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 6636.00 лева с ДДС.

ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] е подало отговор на частната жалба с вх. № 1984/14.03.2022 година, с който е изразило становище, че частната жалба е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.

А. А. Т. е бил уведомен за обжалваното определение на 19.01.2023 година, а частната му жалба е вх. № 650/26.01.2023 година, като е подадена по пощата на 25.01.2023 година. Поради това е спазен определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С постановеното по делото определение № 2465/16.08.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за начина на определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД и за критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.11.1969 година.

По така поставените въпроси съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира следното:

Отговорът на първия от въпросите, по който е допуснато касационно обжалване се съдържа в т. 11 от диспозитива и раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на Решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. Съгласно тях размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Тъй като така посочените в мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година обстоятелства не са изброени изчерпателно, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдилищата трябва да извършват конкретна преценка кои от установените по делото обстоятелства са от значение за това и да ги преценяват в съвкупност с останалите такива. В съдебната практика като такива обстоятелства са утвърдени икономическото положение в страната, към момента на настъпването на увреждането и размерът на присъдените при сходни случаи обезщетения за неимуществени вреди. Когато искът за обезщетение е насочен не срещу прекия причинител на вредите, а срещу неговия застраховател по риска „Гражданска отговорност“ съдилищата могат да вземат, като ориентир нормативно определените лимити по застраховката, което обаче не означава, че трябва да определят размерът на обезщетението с оглед на посочения в тях размер. При определяне на размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.

По втория въпрос трябва да се посочи, че съгласно задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, от гледна точка на чл. 52 от ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от КРБ и с чл. 20 и чл. 47 от ХОПЕС равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година, следва да се допусне като изключение-само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях-ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Подчертано е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година-че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Посочено е, че създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи-когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. Възприетите с това решение постановки са нормативно закрепени с разпоредбите на чл. 493а, ал. 3 и ал. 4 от КЗ. В постановената въз основа на тях съдебна практика е прието, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между баби/дядовци и внуци са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина. Приема се, че тази особена близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд В. е неправилно в обжалваната му част по следните съображения:

Страните по делото не спорят относно фактите по делото, при които е настъпила смъртта на А. Л. А., като спорът е относно това дали неговият дядо А. А. Т. има право на обезщетение за претърпени от смъртта на внука си неимуществени вреди, както и за размера на претърпените от майка му Л. А. А. такива.

Във връзка с горното от удостоверение за съпруга и родствени връзки изх. № ГП-633/21.09.2021 година на [община] е видно, че А. А. Т. е баща на Л. А. А., която пък е майка на починалия при пътнотранспортното произшествие А. Л. А.. Последното се установява от представеното по делото удостоверение за раждане от 19.04.2010 година, издадено въз основа на акт за раждане І-321/10.03.2004 година на [община]. В същото е отбелязан произхода на А. Л. А. от майката, но липсва такова отбелязване по отношение на произхода от бащата, като е посочено, че той е неизвестен.

В показанията си Свидетелят С. С. С. твърди, че не знае кой е бащата на А. Л. А. и не го познава. След като е родила Л. А. А. е живяла при баща си. На практика А. Л. А. бил отгледан от дядо си, с който е бил повечето време, даже му е викал тате. Свидетелят твърди, че А. А. Т. постоянно се е грижил за А. Л. А.. Като ги виждал по центъра дядото му вземал сладки, дрехи. Също така го водел на училище, постоянно е бил с него. От раждането си е живял заедно с дядо си. Това е продължило и след като Л. А. А. се е омъжила и е отишла да живее в [населено място], където сина й я посещавал от време на време, но след това се връщал при дядо си. В показанията си свидетелят е посочил, че е бил задържан и лишен от свобода, като в затвора чул, че А. Л. А. е починал. Същевременно е посочил, че е бил задържан от 2019 година до 2021 година-до 04.01. Вторият разпитан по делото свидетел Х. Е. Р. сочи, че познава А. А. Т. и Л. А. А., а също така и починалия А. Л. А.. Последният бил отраснал при дядо си и баба си, при които е живеел с майка си Л. А. А.. Всички те са живели в едно домакинство, като А. Л. А. е продължил да живее по този начин и след като майка му се е омъжила и се е преместила да живее в [населено място].Свидетелят имал впечатление, че А. Л. А. възприемал дядо си като баща. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че А. Л. А. е помагал в семейството, като след смъртта му Л. А. А. и А. А. Т. били други хора. Двамата често говорели да него-как работел, как отивал на училище, как им помагал. Стаята на А. Л. А. била запазена с плакатите му, като там били и дрехите му. А. А. Т. и Л. А. А. постоянно ходили на гробища, като били направили паметниче до пътя, казвали че не са добре. Същевременно от заключението на изслушаната и приета по делото съдебнопсихиатрична експертиза с вещо лице д-р С. В. В. се установява, че вследствие на смъртта на А. Л. А. и внезапната му загуба при А. А. Т. и Л. А. А. е настъпила остра стресова реакция. При първия от тях това де изразявало в бурна емоционална реакция и частична загуба на спомен за събитията, а при втората с бурна емоционална реакция, частична дезориентация и загуба на спомен за голяма част от последващите събития. И при двамата симптомите на острата стресова реакция са продължили в рамките на няколко часа и са отшумели в рамките на първото денонощие. В случая клиничната динамика е в рамките на първоначалната остра стресова реакция (бурна емоционална реакция) и последващата траурна реакция и нейните фази (отричане на загубата, гняв, тъга, приемане на случилото се), като към момента на изготвяне на заключението доминиращата реакция при двамата била тъга при подсещане за загубата. Предвид липсата на патологични находки и усложнения прогнозата била добра, като се очаквало А. А. Т. и Л. А. А. да преодолеят загубата в рамките на естествения ход на траурната реакция.

Дори и да не се даде вяра показанията на разпитания по делото свидетел С. С. С., както е направил съставът на Апелативен съд В., то от останалите събрани доказателства се установява, че в акта за раждане на А. Л. А. е посочено, че баща му е неизвестен, като той никога не се е появявал, не се е интересувал и не е участвал в живота на починалия. Последният от най-ранна детска възраст е живял, заедно с майка си Л. А. А., в едно домакинство с А. А. Т., който ежедневно е контактувал с дядо си, а последният е участвал в отглеждането му. При това участието на А. А. Т. в отглеждането на А. Л. А. е било ежедневно, т. е. надхвърлящо обичайното за отношения дядо-внук. Още повече, че при неизвестен и отсъстващ баща А. Л. А. се е нуждал от лице от мъжки пол, което да замести тази липса, какъвто в случая се е явил неговия дядо. От това следва, че житейската връзка между А. А. Т. и А. Л. А. е от естество, надминаващо обичайните отношения дядо-внук. Това е видно и от обстоятелството, че при преместването на майка му в. С. А. Л. А. не я е последвал, а е останал да живее при дядо си, където е бил до завръщането на майка му, след смъртта на съпруга й. Това следва и от заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебнопсихиатрична експертиза с вещо лице д-р С. В. В., която сочи на интензивността на негативните емоции на А. А. Т. вследствие на смъртта на внука му, която по интензитет се приближава към тези на майката. При това не се изисква отношенията между починалия и дядо му да са от такова естество, че да изключат отношенията му с останалите близки роднини. Въззивният съд не е дал вяра на показанията на разпитания свидетел С. С. С., поради констатирано противоречие в показанията му-твърдял е, че е узнал за смъртта на А. Л. А. в затвора, докато тя била настъпила след посочената от свидетеля дата на освобождаването му. Само по себе си това противоречие не е основание да не се даде вяра по показанията на свидетеля в цялост, ако същите не противоречат на останалите събрани по делото доказателства, което в случая е така. По повод отношенията между А. А. Т., Л. А. А. и А. Л. А. показанията на С. се припокриват с останалите доказателства по делото, които и без тези показания, са достатъчни за установяване на релевантните за спора отношения. Поради това в конкретния случай са налице предпоставките за обезщетяване на А. А. Т. за претърпените от него, вследствие смъртта на внука му А. Л. А., неимуществени вреди.

В конкретния случай дължимото се на А. А. Т. обезщетение за неимуществени вреди не трябва да бъде определяно по правилото на § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година, което ограничава размера на обезщетението до сумата от 5000.00 лева. Тази сума е по-малка от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5/ЕИО от 30.12.1983 година на Съвета относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на МПС, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 година, относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, а също така и от посочените в чл. 9, ал. 1 от втората минимални суми, които транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492 от КЗ. Същевременно с решение на СЕС (втори състав) от 24.10.2013 година, постановено по дело № С-277/2012 година е дадено тълкуване, че чл. 3, § 1 от Директива 72/166 и чл. 1, § 1 § 2 от Втора директива 84/5, не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на МПС да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, § 2 от Втора директива 84/5. Решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, в т. ч. за всички съдилища и учреждения в Република България, които са длъжни да съобразят даденото тълкуване на правото на ЕС в мотивите и диспозитива на решението по преюдициално запитване, което изрично е посочено в чл. 633 ГПК. Съдът е длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон да я тълкува по начин, който да осигури постигането на целите на посочените директиви съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Доколкото с § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” се ограничава само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, § 2 от Втора директива 84/5, то съгласно даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и поради това не следва да се прилага при разглеждане на произтичащи от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ претенции за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие. Обратното не следа от правилото на § 96, ал. 2 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година, уреждащо отговорността на прекия причинител на увреждането за причинените на лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ неимуществени вреди. На първо място то е създадено за да придаде легитимност на правилото по § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година, предвид акцесорния характер на отговорността на застрахователя, поради което трябва да се разглежда във връзка с нея, а оттам и като противоречаща на правото на ЕС. На второ място правилото създава възможност за непряка дискриминация на лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ, в сравнение с лицата по чл. 493а, ал. 3 от КЗ, като определя на първите по-ниско обезщетение в сравнение с вторите, макар че и за двете групи лица се изискват едни и същи условия за възникване на правото на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, без да е установена основателна причина за това. Поради това прилагането на това правило противоречи на чл. 6, ал. 2 от КРБ и на правото на ЕС и не следа да се прилага, а размерът на обезщетението трябва да се определи при спазване на правилното на чл. 52 от ЗЗД.

Видно от събраните по делото доказателства между А. А. Т. и Л. А. А. от една страна и А. Л. А. от друга страна е съществувала силна емоционална връзка, която е прекъсната със смъртта на последния при пътнотранспортното произшествие на 13.08.2021 година. Връзката между Л. А. А. и А. Л. А. не е била прекъсвана за периода, през който първата е живяла в друго населено място-с. С., тъй като дамата са продължили да поддържат връзка. Смъртта на А. Л. А. е била неочаквана за всички, доколкото към този момент той е бил на възраст от 17 години. Това от своя страна води до по-висок интензитет на търпените негативни емоции, за разлика от случаите когато смъртта може да се очаква с оглед конкретните обстоятелства. Вследствие на пътнотранспортното произшествие Л. А. А. е загубила сина си, а А. А. Т. внука си, като са били лишени от възможността да разчитат на неговата помощ в бъдеще време, като всички очаквания свързани с бъдещето на А. Л. А. няма да бъдат осъществени. Същевременно А. А. Т. и Л. А. А. продължават да поддържат жив спомена за А. Л. А.. При това положение, отчитайки характера и интензитета на претърпените от Л. А. А. и А. А. Т. неимуществени вреди, както и периода през който същите ще бъдат търпени, настоящият съдебен състав намира, че сумата от 200 000.00 лева за първата и от 100 000.00 лева справедливо ще ги обезщети за претърпените от смъртта на А. Л. А. неимуществени вреди. При това се взема предвид и икономическото положение в страната, към момента на настъпване на пътнотранспортното произшествие, но обезщетенията не се определят с оглед на конкретните доходи на А. А. Т. и Л. А. А., тъй като това би поставило изискването за справедливост, в зависимост от имущественото състояние на пострадалия. В тези случаи онези от тях, които имат по-висок доход, биха получавали по-високо по размер обезщетение, какъвто не е смисъла на закона. Поради това ще трябва да се изхожда от средната стойност на доходите в страната към релевантния момент.

Върху така определените обезщетения ще трябва да се присъди лихва за забава, считано от 09.10.2021 година.

С оглед горното въззивното решение на Апелативен съд В. ще трябва да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлен предявеният от А. А. Т. срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 493а от КЗ и чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 100 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л. А., внук на Т., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 09.10.2021 година до окончателно плащане, както и в частта с която е отхвърлен предявения от Л. А. А. срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 180 000.00 лева и претендираното такова от 200 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л. А., син на А., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 09.10.2021 година до окончателно плащане, като се постанови друго, с което исковете бъдат уважени.

Поради крайният изход от спора се налага и преразпределение на отговорността за направените от страните по делото разноски, което налага отмяната на определение № 859/23.12.2022 година на Апелативен съд В., І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година. ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] следва да заплати на адвокат К. И. Т., към Адвокатска колегия-София сумата от 2200.00 лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство на Л. А. А., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА и сумата о 8650.00 лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство на А. А. Т., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Тъй като А. А. Т. и Л. А. А. са освободени от заплащане на държавни такси ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] ще трябва да заплати по сметка на ВКС сумата от 2460.00 леда държавна такса за уважената част от исковете.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 304/02.11.2022 година на Апелативен съд В., І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от А. А. Т. от [населено място], [община], област В., [улица], с ЕГН [ЕГН] срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 493а от КЗ и чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 100 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л. А., внук на Т., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.10.2021 година до окончателно плащане, както и в частта с която е отхвърлен предявения от Л. А. А. от [населено място], [община], област В., [улица], с ЕГН [ЕГН] срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 180 000.00 лева и претендираното такова от 200 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л. А., син на А., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.10.2021 година до окончателно плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица], на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 493а от КЗ и чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД да заплати на А. А. Т. от [населено място], [община], област В., [улица], с ЕГН [ЕГН] сумата от 100 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л. А., внук на Т., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.10.2021 година до окончателно плащане.

ОСЪЖДА „ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица], на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД да заплати на Л. А. А. от [населено място], [община], област В., [улица], с ЕГН [ЕГН] сумата от още 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 180 000.00 лева и претендираното такова от 200 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л. А., син на А., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.10.2021 година до окончателно плащане.

ОТМЕНЯ решение № 304/02.11.2022 година на Апелативен съд В., І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година в частта му, с която А. А. Т. от [населено място], [община], област В., [улица], с ЕГН [ЕГН] е осъден да заплати на „ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] сумите от 3890.00 лева и 8636.00 лева разноски по делото, а Л. А. А. от [населено място], [община], област В., [улица], с ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на „ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] осъдена да заплати на „ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] сумата от 1440.00 лева разноски по делото.

ОТМЕНЯ определение № 859/23.12.2022 година на Апелативен съд В., І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година.

ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] да заплати сумата от 2460.00 лева, представляваща държавна такса върху уважената част от иска по сметка на ВКС.

ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] да заплати на адвокат К. И. Т., към Адвокатска колегия-София сумата от 2200.00 лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство на Л. А. А., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА и сумата о 8650.00 лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство на А. А. Т., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.