Отговорност на държавата за вреди от противоконституционен закон

Текстът на акта

Ключови фрази

17

Р Е Ш Е Н И Е

№ 249

гр. София, 15 януари 2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на трети декември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА

при участието на секретаря Райна Пенкова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4069 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД срещу решение № 1601/01.07.2019 г., постановено по възз. търг. дело № 2251/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) обезсилено е първоинстанционното решение № 1588/06.03.2019 г. по гр. дело № 3803/2018 г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Народното събрание (НС) евентуален деликтен иск (квалифициран от първата инстанция по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, а от въззивната – по чл. 7 от КРБ) за заплащане на сумата 217 284.34 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в удържани от касатора-ищец и внесени в държавния бюджет такси за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл.чл. 35а-35в от ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (КС); като е прекратено исковото производство по делото в тази част; 2) потвърдено е първоинстанционното решение в останалата част, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, обективно съединени искове, както следва: главен деликтен иск (квалифициран от първата инстанция по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, а от въззивната – по чл. 7 от КРБ) за заплащане на сумата 217 284.34 лв., претендирана като обезщетение за горепосочените имуществени вреди; и евентуален иск за неоснователно обогатяване (квалифициран от първата инстанция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД) за заплащане на същата сума 217 284.34 лв., претендирана за връщане като получена без основание, и съставляваща общия размер на горепосочените такси; 3) в тежест на касатора са възложени разноските по делото.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното: Ищцовото дружество-касатор е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници (слънчева енергия) чрез собствена фотоволтаична централа. За изкупуването на произведената от него електрическа енергия, през 2012 г. то е сключило договор с крайния снабдител „ЧЕЗ електро България“ АД. С § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет (ЗДБ) за 2014 г. (ДВ, бр. 109/20.12.2013 г.), в сила от 01.01.2014 г., е бил допълнен ЗЕВИ, като е бил създаден раздел V в глава IV, включващ разпоредбите на чл. 35а - чл. 35в, с които е въведена процесната такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имат задължение за подаване на тримесечна справка в Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. В течение на процесния по делото период 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. от ищцовото дружество по този ред са удържани процесните такси по чл. 35а от ЗЕВИ, в общ размер 217 284.34 лв., които са били преведени от крайния снабдител по сметка на КЕВР, откъдето са прехвърлени към централния държавен бюджет. С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на КС (ДВ, бр. 65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни т. 2 и т. 3 от § 6 от ЗР на ЗДБ за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ.

При така установените обстоятелства по делото, съвпадащи с твърденията в исковата молба, апелативният съд е приел, че главният деликтен иск срещу Държавата и евентуалният деликтен иск срещу НС са идентични по предмет и са насочени към ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица, съобразно общия принцип на чл. 7 от КРБ, чиито норми имат непосредствено действие. Излагайки подробни съображения, въззивният съд е достигнал до изводите, че отговорността по чл. 7 от КРБ може да се реализира както пряко срещу Държавата, като частноправен субект, така и срещу съответното държавно учреждение, тъй като и в двата случая задължението за обезвреда настъпва единствено в имуществения патримониум на държавата; следователно – когато са ответници по подобен иск, държавните учреждения не защитават собствената си правна сфера, а тази на държавата, поради което те участват в съдебния процес като процесуални субституенти на Държавата – във формата на процесуална суброгация. Съдът е приел, че по тази причина е правноневъзможно едновременното предявяване на два иска с един и същи предмет – един срещу процесуалния субституент и друг – пряко срещу субекта, в чиято правна сфера ще рефлектира съдебното решение; ако носителят на материалното право или задължение пряко участва като страна в исковия процес, то не е необходимо подобно участие и чрез процесуален субституент, тъй като на практика засегнатият заинтересован субект е само един – този, в чиято имуществена сфера ще настъпят последиците от съдебното решение. В този ред на разсъждения въззивният съд е приел, че предявеният евентуален деликтен иск срещу НС би бил допустим, ако на същото основание не бе предявен предметно идентичен главен иск срещу самата Държава, но тъй като в случая се касае до предметно и субектно идентични искови претенции, съдът е намерил, че евентуалният иск срещу НС е недопустим, което води и до недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение в тази му част.

За да намери за неоснователен главния деликтен иск срещу Държавата, апелативният съд е споделил извода на първата инстанция, че по аргумент от действието ex nunc на решението на КС, уредено в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, действието на закона за предходен период не може да се счита за неправомерно, което означава, че самият закон, преди обявяването му за противоконституционен, не може да се счита за противоправен акт, а липсата на противоправност означава и че липсва част от фактическия състав на обективната отговорност по чл. 7 от КРБ. Въззивният съд е намерил, че подобна противоправност не може да се изведе и от неизпълненото задължение на НС по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, която разпоредба предвижда, че възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил, като за това е регламентиран срок до 2 месеца от влизане в сила на решението на КС – чл. 88, ал. 4 от ПОДНС (ДВ, бр. 53/18.06.2013 г.), чл. 90, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 97/25.11.2014 г.), чл. 94, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 35/2.05.2017 г.). В тази връзка съдът е приел, че законът предвижда задължение за уреждане на последиците, но не задължава как точно те да бъдат уредени и по-специално – не задължава НС да приеме закон за възстановяване на паричните суми, събрани от правните субекти в периода на действие на закона, преди обявяването на неговата противоконституционност. В заключение, отново е изтъкнато, че не е налице противоправност като елемент от основанието за възникване на отговорността по чл. 7 от КРБ и по тази причина, събраните от касатора-ищец суми за такси по чл. 35а ЗЕВИ не могат да се определят като претърпени вреди, доколкото същите са събрани въз основа на валидно действащ закон. Препращайки към така изложените съображения, въззивният съд е намерил, че е налице е и валидно правно основание за събиране на процесните такси по чл. 35а ЗЕВИ, а именно – действащият закон за периода преди обявяването му за противоконституционен, поради което съдът е приел, че тези такси не подлежат на връщане, и като неоснователно получени от Държавата – по евнтуалния кондикционен иск срещу нея, който също е отхвърлен като неоснователен.

В касационната жалба на ищеца „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответниците Държавата, представлявана от министъра на финансите, и Народното събрание в отговорите си на касационната жалба излагат съображения за неоснователност на жалбата; първият ответник поддържа такива доводи и в откритото съдебно заседание, както и в писмени бележки.

С определение № 482/18.06.2020 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по следните правни въпроси: 1) материалноправен – налице ли е противоправност на законодателна дейност на НС, изразяваща се в приемане на закон, който е обявен за противоконституционен с решение на КС, и на бездействие на НС за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС – на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ГПК; и 2) процесуалноправен – когато искове за обезщетения за вреди, причинени от законодателна дейност на НС, изразяваща се в приемане на закон, който е обявен за противоконституционен с решение на КС, и от бездействие на НС за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон, са предявени в едно и също производство срещу Държавата и НС, кой от тях е надлежният, процесуално легитимиран ответник да отговаря по тези искове – на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, въззивният съд е разрешил материалноправния въпрос в противоречие със задължителните разяснения, дадени в мотивите към решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на КС (обн. в ДВ, бр. 42/12.05.2020 г.), където е прието следното: Докато КС не обяви един закон за противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с КРБ и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Неприлагането на противоконституционния закон само занапред брани правната сигурност и доверяването на адресатите на закона, че той е съобразен с КРБ. Това доверяване произтича от оборимата презумпция за валидност, с която законът се ползва. Обявените за несъответни на КРБ закони губят своето действие занапред (ex tunc), а възникналите от прилагането им правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на КС, се запазват, освен ако НС не постанови друго по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС. Ефектът от решението на КС не може да се разпростре върху вече уредените по окончателен начин от обявения за противоконституционен закон правоотношения. То не въздейства пряко върху тези правоотношения. Така конституционният законодател е гарантирал правната сигурност при многообразието от възможни житейски ситуации и законодателни разрешения. Такова решение поражда задължение за законодателя да уреди последиците от прилагането на обявения за противоконституционен закон. До произнасянето на НС, при наличие на правен спор, съдилищата го решават, като прилагат пряко КРБ и принципите на правото. Последното е приложимо и за нормативните закони с еднократно действие, което вече е изчерпано преди влизането в сила на решението на КС. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ конституционният законодател дава превес на правната сигурност. Казаното не означава, че в тази хипотеза КРБ допуска контрол за конституционност при отстъпление от основополагащия конституционен принцип на правова държава и върховенството на КРБ като негово същностно проявление. При контрола за конституционност на законите предназначението на конституционното правосъдие да гарантира върховенството на КРБ може да се постигне в пълнота, ако правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен акт до влизане на решението на КС в сила бъдат уредени от органа, постановил акта, и то съобразно мотивите на КС. Само по този начин може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения. Самата Конституция съдържа механизъм, чрез който да се постигне нужното равновесие между повелята за правна сигурност и правната справедливост като компоненти от богатото, многопластово съдържание на принципа на правовата държава. От конституционния принцип на правовата държава произтича задължението на органа, предвидено в чл. 22, ал. 4 от ЗКС. То се свързва и с чл. 7 от КРБ, предвиждащ отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. Уреждането на правните последици от прилагането на противоконституционния акт до обявяването му за такъв не е в правомощията на КС, но неговото решение задължава органа, постановил акта, да изпълни конституционното си задължение, което е и смисълът му на елемент от цялостния конституционен механизъм за балансиране на властите. Мерките, които органът следва да приеме, за да уреди правните последици от прилагането на акта до влизане на решението на КС в сила, са иманентна част от процеса на осигуряване на върховенството на Конституцията. За да се осъществи смисълът и да се постигне предназначението на контрола за конституционност – да гарантира върховенството на КРБ – решението на Конституционния съд спрямо вече уредените от обявения за противоконституционен закон правоотношения, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, обвързва НС да уреди възникналите от прилагането му правни последици.

По разглеждания матералноправен въпрос е налице и установена практика на ВКС, обективирана в решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановени по дела, материалноправният спор по които е същият като разглежданият и по настоящото дело. В тези решения е прието следното: Отговорност на НС е приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава КРБ; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 от КРБ действие занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Решението на КС за обявяването противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на органа постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането му. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на органа. Той установява не възможността НС да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон НС нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За НС в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон, сключените правни сделки при неговото действие, извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато НС не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава да бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само КРБ, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на КРБ. Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Видно от гореизложеното, с решаващите си изводи за отхвърлянето на предявения по настоящото дело главен деликтен иск срещу Държавата, въззивният съд е разрешил поставения по делото материалноправен въпрос в противоречие и с така цитираната практика на ВКС.

Със същите две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, разрешение е дадено и на поставения по настоящото дело процесуалноправен въпрос, а именно: НС е висш държавен орган, в чиято компетентност КРБ е възложила осъществяването на най-важните държавни функции. То е част от системата на държавните органи, която е изградена на принципа на разделение на властите. В този смисъл НС е държавен орган олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими – БНБ, КФН, Сметна палата и други. Народните представители са лица от състава на НС, като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и други. Отговорността за вреди е имуществена. Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред пострадалия, нито по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните предпоставки за това. Съгласно чл. 7 от КРБ държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на НС, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането нейн орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект – Държавата. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име. Държавният орган е структура, която се формира по установен в закона ред и на която са предоставени властнически правомощия във връзка със задачите, които решава. Същият има определен персонален състав, който може да бъде определен чрез избор или чрез назначение. От основно значение да държавния орган са предоставените му от закона властнически правомощия, които той упражнява по отношение на третите лица, а не неговия персонален състав. Последният може да бъде променян по установения за това ред, без това да се отрази на съществуването на държавния орган като структура от системата на държавните органи и на предоставените му от закона правомощия. Затова държавният орган не може да се идентифицира с персоналния си състав към определен момент. В случаите когато отношенията възникват по повод действията на даден държавен орган за третите лица е без значение персоналния състав на този орган. Промяната на персоналния състав не води до прекратяване на държавния орган и до възникването на нов такъв със същите правомощия. Длъжностните лица са част от държавния орган, но не се идентифицират с него. В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 от ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за вреди на общо основание (чл. 49 от ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ (нов-ДВ бр. 94/2019 година) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. Всъщност, когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна – в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. При действието на чл. 19 от ГПК (отм.), когато в процеса участва процесуален субституент, държавата имаше възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез министъра на финансите. При действието на новия ГПК контролираща страна няма. По така изложените принципни съображения, и в двете цитирани касационни решения е прието, че неправилно въззивната инстанция е приела, че по иск за обезщетение на вреди срещу Държавата тя може да участва в производството, и като главна страна, представлявана от законен представител, и чрез процесуален субституент – законовото представителство на държавата изключва процесуалната суброгация; предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно – уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението – Държавата и по отношение на процесуалния субституент – съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име. С оглед на това, и с двете решения на ВКС съответното въззивно решение е обезсилено като недопустимо по отношение на НС и производството по предявените срещу него недопустими искове е прекратено, а искът за обезщетение за вреди срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, е разгледан по същество от касационната инстанция.

Настоящият съдебен състав споделя така установената практика на ВКС и намира, че спорът по настоящото дело следва да бъде разрешен в съответствие с нея.

С оглед на това съдът намира, че в мотивите към обжалваното въззивно решение правилно е прието, че предявеният по настоящото дело евентуален деликтен иск срещу НС би бил допустим, ако на същото основание не бе предявен предметно идентичен главен иск срещу самата Държава, но тъй като в случая се касае до предметно и субектно идентични искови претенции, евентуалният иск срещу НС е недопустим, което води и до недопустимост на първоинстанционното решение в тази му част. Неоснователни са оплакванията и съображенията на касатора, че с така възприетото разрешение на процесуалноправния въпрос се стигало до пълна невъзможност за ангажиране отговорността на НС за вреди, причинени от противоправна законодателна дейност, и съответно – до невъзможност за обезщетяване на тези вреди. Видно от гореизложеното, както въззивният съд с обжалваното решение, така и цитираната по-горе практика на ВКС не отричат процесуалноправната възможност деликтен иск за обезщетение на вреди, причинени от противоправна законодателна дейност на НС, да бъде воден срещу самото НС – в качеството му на процесуален субституент на държавата, произтичащо от общите материалноправни норми на чл. 7 от КРБ и чл. 49 от ЗЗД (доколкото в законодателството не е установена специална норма за ангажиране отговорността на НС, като например – в ЗОДОВ). Както е разяснено по-горе обаче, недопустимо е единствено едновременното предявяване (в едно и също или в различни граждански производства) на иск за обезщетяване на едни и същи вреди, произтичащи от една и съща противоправна (противоконституционна) законодателна дейност, както срещу Държавата, така и срещу държавния орган – неин процесуален субституент – НС. По същите съображения, неоснователни са и доводите на жалбоподателя, че той имал правен интерес в случая да предяви деликтния си иск срещу НС, именно при условията на евентуално съединяване, който иск да бъде разгледан в случай, че съдът отхвърли главния му деликтен иск срещу Държавата. Именно поради това, че както главният иск срещу Държавата, така и евентуалният иск срещу нейния процесуален субституент НС са (процесуално недопустимо) предявени за обезщетяването на едни и същи вреди, произтичащи от една и съща противоправна (противоконституционна) законодателна дейност на НС, то правно невъзможно би било главният иск да бъде неоснователен и отхвърлен, а евентуалният – основателен и уважен, след като материалноправните предпоставки (фактическият състав за възникването на деликтната отговорност по чл. 7 от КРБ и чл. 49 от ЗЗД) за уважаването и на двата иска (по същество – един такъв, но насочен срещу различни ответници) в случая са едни и същи. В тази връзка следва да се отбележи, че искът срещу НС би бил процесуално недопустим, и в случай, че същият бе бил предявен като главен – ако НС бе било посочено от касатора-ищец като предпочитан ответник, а Държавата – като евентуален ответник.

По изложените съображения, обжалваното въззивно решение е правилно и следва да се остави в сила в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено в частта му, постановена по иска за обезщетение на процесните вреди, предявен срещу НС, и производството по този иск е прекратено.

Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос обаче, неправилно е въззивното решение в частта, с която този деликтен иск е отхвърлен срещу Държавата.

Правилно въззивният съд е приел, че отговорността на държавата за вреди, причинени от противоправни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, пряко произтича от разпоредбата на чл. 7 от КРБ, която има непосредствено приложение съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ. Правилен е и изводът, че тази отговорност на държавата е обективна (има гаранционно-обезпечителен характер) и се реализира, без оглед обстоятелството, виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица. Правилни са и съображенията на апелативния съд, че макар в специалния ЗОДОВ да не е уредена отговорност за вреди от противоправна законодателна дейност на НС, то това не означава, че държавата не носи такава отговорност, която пряко произтича от чл. 7 от КРБ, като за неуредените въпроси се прилага общият граждански закон – ЗЗД.

Неправилни са обаче решаващите изводи на въззивния съд, че в случая не била налице противоправност, като елемент от фактическия състав на чл. 7 от КРБ, респ. – като основание за възникване на отговорността за Държавата, както и че по тази причина, събраните от жалбоподателя-ищец суми за такси по чл. 35а ЗЕВИ не могли да се определят като претърпени вреди, доколкото същите били събрани въз основа на валидно действащ закон.

Неправилен в тази връзка, на първо място, е изводът на въззивния съд, че по аргумент от действието ex nunc на решението на КС, уредено в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, действието на закона за предходен период не можело да се счита за неправомерно, което означавало, че самият закон, преди обявяването му за противоконституционен, не можел да се счита за противоправен акт. Както вече беше посочено по-горе, предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт от момента на влизането на решението на КС, е пряка последица от самото решение – неговото конститутивно действие. Решението на КС обаче има и правно-установително действие, тъй като установява несъответствието на закона с конституцията, а това несъответствие съществува от момента на приемането на противоконституционния закон и затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на влизането в сила на решението на КС. Именно поради това, че противоконституционният закон е такъв от момента на приемането му, то и правните последиците от неговото прилагане също се явяват в противоречие с КРБ, т.е. – във висша степен противоправни, и запазването им би противоречало на принципа на правовата държава.

Неправилен е и изводът на въззивния съд, че противоправност не следвала и от неизпълненото задължение на НС по чл. 22, ал. 4 от ЗКС – бездействието да уреди правните последици, възникнали от противоконституционните разпоредби на чл.чл. 35а-35в от ЗЕВИ. В тази връзка апелативният съд правилно е приел, че законът (чл. 22, ал. 4 от ЗКС) предвижда задължение за НС да уреди тези последици, но е неправилен изводът на съда, че законът не го задължавал как точно те да бъдат уредени и по-специално – не задължавал НС да приеме закон за възстановяване на паричните суми, събрани от правните субекти в периода на действие на чл.чл. 35а-35в от ЗЕВИ – преди обявяването на тяхната противоконституционност. Както вече беше посочено по-горе, в мотивите към решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на КС изрично е прието, че при контрола за конституционност на законите предназначението на конституционното правосъдие да гарантира върховенството на КРБ може да се постигне в пълнота, ако правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен акт до влизане на решението на КС в сила бъдат уредени от органа, постановил акта, и то съобразно мотивите на КС. В случая решаващите мотиви на КС към решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. за това, че чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ, са че основанието за плащането и събирането на таксата е ползване на предоставяна услуга или предизвикване на действие или дейност на държавен орган в полза на платеца на таксата, а с таксата, установена с чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ законодателят (НС) е въвел задължение за производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия (35а, ал. 3 от ЗЕВИ) за безвъзмездно плащане, срещу което те не получават никаква услуга. Решаващите мотиви на КС за това, че чл. 35а, ал. 3 от ЗЕВИ противоречи на чл. 19, ал. 2 и ал. 3 от КРБ, са че от всички стопански субекти, които се занимават с производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, единствено производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени с таксата по чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ. Прието е и че разпоредбите на чл. 35а, ал. 2, чл. 35б, чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ противоречат на чл. 4, ал. 1 от КРБ не сами по себе си, а тъй като са свързани и обслужват противоконституционните разпоредби на 35а, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕВИ.

Неправилен е и изводът на въззивния съд, че събраните от жалбоподателя-ищец суми за такси по чл. 35а ЗЕВИ не могли да се определят като претърпени вреди, доколкото същите били събрани въз основа на валидно действащ закон. Както вече беше посочено, по делото е установено, че в течение на процесния период 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. от ищцовото дружество са удържани процесните такси по чл. 35а от ЗЕВИ, в общ размер 217 284.34 лв., които са били преведени от крайния снабдител по сметка на КЕВР, откъдето са прехвърлени към централния държавен бюджет. Следователно, дружеството-ищец е претърпяло имуществена вреда в размер на процесната сума 217 284.34 лв., която е в пряка причинно-следствена връзка от противоправната законодателна дейност на НС, изразяваща се както в приемането на противоконституционните разпоредби на чл.чл. 35а-35в от ЗЕВИ, така и в неизпълнение на задължението му по чл. 22, ал. 4 от ЗКС да уреди противоправните последици, настъпили вследствие прилагането на тези противоконституционни разпоредби от ЗЕВИ.

От гореизложеното следва, че е неправилен, поради нарушение на материалния закон – чл. 7 от КРБ и чл. 49 от ЗЗД, и крайният извод на апелативния съд за неоснователност на предявения по делото главен деликтен иск срещу Държавата.

Тъй като допуснатото от въззивния съд нарушение на материалния закон не налага връщане на делото за повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, обжалваното въззивно решение следва се отмени в тази неправилна негова част, като материалноправният спор се разреши от настоящата касационна инстанция, а именно – искът следва да се уважи, като Държавата бъде осъдена да заплати на дружеството-ищец дължимото обезщетение за вреди в размер на процесната сума 217 284.34 лв., ведно с претендираната и дължима законна лихва върху нея, считано от датата на подаването на исковата молба в съда – 20.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

Предвид уважаването на главния деликтен иск, не е налице процесуалното условие за разглеждането на предявения по делото евентуален иск срещу Държавата, с който ищецът претендира от нея връщане на процесната сума 217 284.34 лв. на плоскостта на неоснователното обогатяване – като получена без основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД). При това положение, обжалваното въззивно решение – в частта, постановена по този евентуален кондикционен иск, се явява процесуално недопустимо, поради което следва да бъде обезсилено в тази част, като производството по делото бъде прекратено и в частта по този иск.

Предвид уважаването на главния деликтен иск, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Държавата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на дружеството-ищец, и всички претендирани и направени от него разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото, а именно – сумата в общ размер 51 762.80 лв., от които: заплатени дължими държавни такси – 17 412.80 лв., внесен депозит за изплатеното възнаграждението на вещото лице – 350 лв. и заплатено адвокатското възнаграждение (ведно с ДДС) – 34 000 лв. Възражението на ответника, че не били представени доказателства за заверяване на сметката на кредитора съгласно чл. 75, ал. 3 от ЗЗД при заплащане на адвокатското възнаграждение за настоящата инстанция, е неоснователно. В откритото съдебно заседание от страна на ищеца са представени банкови извлечения, от които е видно, че адвокатското възнаграждение е било преведено и е постъпило по банковата сметка на адвокатското дружество. Неоснователни са и възраженията на ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнграждение пред всяка от трите съдебни инстанции, а именно: от по 12 000 лв. с ДДС (10 000 лв. без ДДС) за първата и за въззивната инстанци, и 10 000 лв. с ДДС (8 000 лв. без ДДС) за настоящата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът може да намали адвокатското възнаграждение, ако то е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, но не по-малко от минималния размер, определен съгласно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. В случая минималният размер за една инстанция, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, възлиза на 5 875.69 лв. без ДДС. Фактическата сложност на делото е много малка, но правната му сложност значително надхвърля средната такава, поради което заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение – под двукратния размер на минималното такова, не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Също предвид уважаването на главния деликтен иск срещу Държавата, на последната не се следват разноски по делото, поради което въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която такива разноски са ѝ присъдени – от по 450 лв. за първата (чрез потвърждаването на първоинстанционното решение в тази част) и за въззивната инсатнция.

Предвид прекратяването на производството по делото по иска срещу НС, на основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 4 от ГПК, дружеството-ищец дължи на този ответник, претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение – в размер от по 450 лв. за всяка от трите инстанции по делото. При това положение възивното решение следва да се остави в сила и в частта, с която тези разноски са присъдени на ответното НС за първата и въззивната инстанция, като с настоящото решение ищецът следва да бъде осъден да му заплати дължимата сума 450 лв. за касационното производство.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1601/01.07.2019 г., постановено по възз. търг. дело № 2251/2019 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която решение № 1588/06.03.2019 г. по гр. дело № 3803/2018 г. на Софийския градски съд е обезсилено в частта му, постановена по предявения от „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД срещу Народното събрание осъдителен иск за заплащане на сумата 217 284.34 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в удържани от „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД и внесени в държавния бюджет такси за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл.чл. 35а-35в от ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд; и е прекратено производство по делото в частта му по този иск; както и в частта, с която „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД е осъдено да заплати на Народното събрание сумите от по 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляващи разноски за първоинстанционното и за въззивното производство по делото.

ОСЪЖДА „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД с ЕИК200334354 да заплати на Народното събрание сумата 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща разноски за касационното производство по делото.

ОТМЕНЯ решение № 1601/01.07.2019 г., постановено по възз. търг. дело № 2251/2019 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, осъдителен иск за заплащане на сумата 217 284.34 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в удържани от „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД и внесени в държавния бюджет такси за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл.чл. 35а-35в от ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд; както и в частта, с която „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД е осъдено да заплати на Държавата, представлявана от министъра на финансите, сумите от по 450 лв. , претендирани като разноски за първоинстанционното и за въззивното производство по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на финансите, да заплати на „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД с ЕИК200334354 следните суми: сумата 217 284.34 лв. (двеста и седемнадесет хиляди двеста осемдесет и четири лева и тридесет и четири стотинки), представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в удържани от „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД и внесени в държавния бюджет такси за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл.чл. 35а-35в от ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; както и сумата 51 762.80 лв. (петдесет и една хиляди седемстотин шестдесет и два лева и осемдесет стотинки), представляваща разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

ОБЕЗСИЛВА решение № 1601/01.07.2019 г., постановено по възз. търг. дело № 2251/2019 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, постановена по предявения от „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, евентуален осъдителен иск за заплащане на сумата 217 284.34 лв., претендирана за връщане, като получена без основание, и съставляваща общия размер на горепосочените такси; и прекратява производството по делото в частта му и по този иск.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: