Уточняване на бланкетна норма при укриване на данъци и забрана за влошаване на положението

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * забрана за влошаване положението на обжалвалия/осъдения * изменение на обвинението

Р Е Ш Е Н И Е

№. 366

Гр. София, 22 юли 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА

и след становище на прокурора от ВКП КАЛИН СОФИЯНСКИ,

като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 482/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимата Ц. С. чрез упълномощения й защитник адв. П. П. срещу въззивно решение на Апелативен съд – гр.София, № 116/13.03.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 74/2025 г. по описа на същия съд. В касационна жалба на защитата се сочат касационните основания по чл. 348, ал.1, т.т. 1 и 2 от НПК и се правят алтернативни искания за оправдаване на подсъдимата или за преквалификация на деянието по чл. 255, ал.4 от НК и прекратяване на наказателното производство спрямо нея поради изтичане на абсолютната погасителна давност за наказателно преследване.

В подкрепа на основанието по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК се излагат доводи за ограничаване на процесуалните права на подсъдимата, поради осъждането й по нейна жалба след отмяна на осъдителната присъда на първата инстанция при първото разглеждане на делото, поради неправилно формулирано обвинение в частта относно приложимата бланкетна норма по ЗДДФЛ. Защитата счита, че това се установява от мотивите на първото въззивно отменително решение, съгласно което с осъждането на подсъдимата по непредявеното й обвинение съдът от първата инстанция се е произнесъл извън фактическите рамки на обвинителния акт в нарушение на процесуалния закон, поради липса на изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК. След връщането на делото, първият съд при повторното му разглеждане е върнал делото на прокурора, след което е бил изготвен нов обвинителен акт с промяна на приложимата бланкетна норма, по който е постановена осъдителната присъда, потвърдена с контролираното въззивно решение. Въззивният съд неправилно е приел, че не е било необходимо прилагането на института на изменение на обвинението по чл. 287 от НПК, като се е позовал на задължителната съдебна практика, ТР № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС, която е тълкувал неправилно. Отделно не се е съобразил и с практиката на ВКС по сходни казуси, цитирани в касационната жалба, съгласно които е следвало да оправдае подсъдимата, поради недопустима промяна в предмета на обвинението в нейна вреда, което е осъществено по жалба на самата подсъдима.

Алтернативно поддържаното искане за преквалификация на деянието, поради допуснато нарушение на материалния закон се аргументира по съображения за платен от подсъдимата данък, предмет на обвинението в хода на наказателното производство, чийто размер е следвало да се определи на базата на стойността на имота, отразена в нотариалния акт, а именно 137 000 лв., като подсъдимата е собственик на Ѕ от имота, който е бил съпружеска имуществена общност /СИО/ към момента на неговото придобиване. Подсъдимата не е разполагала с обективна възможност да декларира друга стойност на процесния имот, тъй като към датата на деянието не й е било известно каква е пазарната му стойност, която е претърпяла промяна и в хода на наказателното производство. След преквалификацията на деянието по чл. 255, ал.4, вр. ал.1 от НК същото е погасено по давност, поради което и се прави искане за прекратяване на наказателното производство срещу подсъдимата.

Подсъдимата С. пред ВКС се представлява от упълномощения защитник адв. П., който поддържа касационната жалба от името на подзащитната си по изложените в нея съображения. Акцентира върху допуснатото съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушаване на процесуалните права на подсъдимата чрез осъждането й по ново обвинение, предявено с внесения нов обвинителен акт, след като първата присъда е била отменена по нейна жалба, което намира за недопустимо. Счита, че единственият способ за отстраняване на допуснатото нарушение е чрез отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимата. Поддържа и алтернативното искане за прекратяване на наказателното производство, поради изтичане на абсолютната погасителна давност след преквалификация на деянието по привилегированата разпоредба на чл. 255, ал.4 от НК, поради заплащане на действително дължимия данък, определен на база стойността на имота от изготвения нотариален акт за придобиването му.

Подсъдимата С. в последната си дума пред ВКС моли да се уважи касационната жалба на защитата срещу въззивното решение.

В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от ВКП намира жалбата на подсъдимата чрез упълномощения й защитник за неоснователна и счита, че въззивното решение следва да се остави в сила. Посочва, че с жалбата защитата по същество оспорва процесуалното право на прокурора да изготвя нов обвинителен акт след връщането на делото за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, което на практика е реализирано с актуалния обвинителен акт, в който не е налице промяна в обстоятелствената му част, а е извършено само прецизиране на приложимия материален закон. По тези съображения подсъдимата не е била поставена в положение на процесуална изненада и правото й на защита не е било нарушено. Отделно посочва, че предлаганата от защитата правна квалификация по чл. 255, ал.4 от НК е неприложима, поради липса на извършено плащане от подсъдимата на недекларираното и неплатено данъчно задължение в цялост, а е налице само частично плащане, което препятства и изтичането на давността.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените съображения в касационната жалба на подсъдимата С. и доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

Въззивното производство по делото, в което е постановено контролираното въззивно решение, предмет на настоящото касационно производство е второ по ред, след като с първото решение на въззивния съд е отменена първоинстанционната осъдителна присъда срещу подсъдимата С. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.

Хронологията на наказателното производство по делото е следната:

С присъда № 260056/06.04.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 105/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Наказателно отделение, 5 -ти състав подсъдимата Ц. Л. С. е призната за виновна в това, че за периода от 01.01.2017 г. до 30.04.2017 г. в [населено място] като местно физическо лице избегнала установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – данък общ доход за 2016 г. в размер на 39 750, 00 лв., дължим за получен облагаем непаричен доход, земя и сграда /подробно описан в присъдата/ като не подала годишна данъчна декларация за 2016 г., която се изисква по силата на закон, чл. 50 , ал.1, т.1 от ЗДДФЛ и не декларирала получения доход, поради което и на осн. чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т.1 от НК и чл. 55, ал.1, т.1 от НК е осъдена на лишаване от свобода за срок от 6 месеца, изтърпяването на което е отложено на осн. чл. 66, ал.1 от НК с три – годишен изпитателен срок, считано от влизане на присъдата в сила.

С въззивно решение на Апелативен съд – гр.София, № 220/25.06.2021 г. по в.н.о.х.д. № 497/2021 г., по описа на същия съд /въззивното производство е образувано по жалба на подсъдимата/ присъдата на градския съд е била отменена изцяло и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС. При новото разглеждане на делото пред градския съд в хода на разпоредителното заседание е констатирано, че във внесения обвинителен акт са допуснати съществени процесуални нарушения и това е довело до прекратяване на съдебното производство по делото и връщането му на прокурора с цел тяхното отстраняване.

След връщането на делото пред първоинстанционния съд е бил внесен нов обвинителен акт срещу подсъдимата С. за престъпление по чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6, пр.1 и т.7 от НК. Съдебното производство пред СГС по този обвинителен акт е приключило с присъда №199/18.11.2024 г., с която подсъдимата С. е призната за виновна в това, че на 03.05.2017 г. в [населено място] като местно физическо лице по смисъла на чл. 4, ал.1, т.1 от ЗДДФЛ избегнала установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – данък общ доход за 2016 г. в размер на 15 413,55 лв., дължим за получен облагаем непаричен доход по чл. 10, ал.1, т.3 от ЗДДФЛ от друга стопанска дейност – Ѕ ид. част земя и сграда/ подробно описан в присъдата/ на стойност 205 514 лв. в замяна на извършени услуги по консултантски договор от 12.10.2007 г. на стойност 137 000 лв., като в периода 01.01.2017 г. до 02.05.2017 г. не подала пред ТДД на НАП – С.-град годишна данъчна декларация за 2016 г., която се изисква по силата на закон, чл. 50, ал.1, т.1 от ЗДДФЛ и не декларирала получения доход в размер на 205 514 лв., поради което и на осн. чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т.1 от НК и чл. 55, ал.1, т.1 от НК е осъдена на лишаване от свобода за срок от три месеца, изтърпяването на което е отложено на осн. чл. 66, ал.1 от НК с три – годишен изпитателен срок, считано от влизане на присъдата в сила. Подсъдимата е оправдана по обвинението относно избягването установяването и плащането на данъчните задължения в останалата им част над този размер. С присъдата на градския съд направените по делото разноски са възложени в тежест на подсъдимата.

С въззивно решение на Апелативен съд –гр.София, № 116/13.03.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 74/2025 г. / производството е образувано по протест на прокурора и жалба на подсъдимата/ присъдата на градския съд е била потвърдена изцяло.

Касационната жалба на подсъдимата С. чрез упълномощения защитник е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК от активно легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се намери за неоснователна.

На първо място следва да бъде даден отговор на оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, изразяващи се в накърняване процесуалните права на подсъдимата, доколкото при констатиране на същото е недопустимо да се проверява оплакването за неправилно приложение на материалния закон.

В касационната жалба се твърди че подсъдимата е била призната за виновна по непредявено с първоначалния обвинителен акт обвинение, след като присъдата на първоинстанционния съд е била отменена само по нейна жалба и делото е било върнато на прокурора за внасяне на нов обвинителен акт без изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК, което е недопустимо.

Възражението е неоснователно. Подсъдимата С. е била предадена на съд с внесен обвинителен акт по обвинение за престъпление по чл. 255, ал.3 от НК с предмет избягване установяване и плащане на данъчни задължения от получен непаричен доход, земя и сграда, прехвърлени в нейна собственост срещу парично задължение в размер на 137 000 лв., като произходът на получения доход е бил квалифициран по чл. 10, ал.1,т.5 от ЗДДФЛ, а именно като доход от прехвърляне на права или имущество, респективно с тази разпоредба е бил запълнен бланкета на нормата по чл. 255, ал.3 от НК.

Едновременно с това в обстоятелствената част на този първи по ред обвинителен акт са били описани фактическите обстоятелства от значение за правилно приложимата бланкетна норма, която е по чл. 10, ал.1, т.3 от ЗДДФЛ, а именно, че произходът на подлежащият на деклариране непаричен доход е от друга стопанска дейност - извършена от подсъдимата консултантска дейност, за която тя е получила като възнаграждение процесният недвижим имот. Всички факти от значение за правилната квалификация на деянието в частта за запълващата бланкетната диспозиция на чл. 255, ал.3 от НК норма от специалното законодателство/ЗДДФЛ/ са били подробно описани в обстоятелствената част на внесения обвинителен акт и подсъдимата е била запозната с тях. При това положение за първоинстанционният съд не е била налице процесуална пречка да приложи закон за същото престъпление без изменение на обстоятелствената част на обвинението и с постановената присъда да измени обвинението относно приложимата запълваща норма от ЗДДФЛ от чл.10, ал.1, т.5 в чл.10, ал.1, т.3, което правомощие съдът е упражнил с постановената отменена присъда при първото разглеждане на делото.

В задължителната съдебна практика, ТР № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС се съдържат ясни предписания за допустимите рамки на изменение на обвинението от страна на съда извън хипотезата на чл. 287 от НПК, а именно, че „съдът е компетентен да даде правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК/ както и всяка друга норма с бланкетна диспозиция/ ако в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му.“ Съгласно даденото задължително тълкуване е възможна промяна на правната квалификация на деянието, предмет на внесения обвинителен акт с приложение на закон за същото наказуемо престъпление без промяна или допълване на посочените фактически данни, свързани с начина на извършването му, които имат значение за неговото квалифициране. Тъй като промяната на запълващата норма представлява по естеството си вид изменение на обвинението е изяснено, че този вид промяна на нормата от специалното законодателство не променя самата криминализираща деянието наказателна норма, която остава същата, включително и в санкционен аспект. Посочено е, че в тези случаи процесуалната възможност на решаващите съдилища да приложат закон за същото наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението се извежда по аргумент за противното основание /за първоинстанционния съд от ограничените му правомощия да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора за посочване на точната правна квалификация по реда на чл. 249 или чл.288 от НПК, както и поради невъзможност прокурорът да измени обвинението по реда на чл. 287 от НПК, а за въззивния съд чрез правомощията му по чл. 337, ал.1, т.2 от НПК/ и не води до ограничаване на процесуалните права на обвиняемото лице, което се е защитавало по обвинение с идентични факти и с промяната на бланкетната норма не се утежнява положението му. По тези съображения за съдът от първата инстанция е налице възможност да постанови осъдителна присъда без изменение на обвинението по чл. 287 от НПК от страна на прокурора.

В противоречие с цитираното задължително тълкуване първият въззивен състав е отменил присъдата на първата инстанция и е върнал делото на първоинстанционният съд, който в изпълнение на дадените му указания е върнал делото на прокурора, поради липса на правомощия за допускане на изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК/предпоставки, за което по делото не са били налице/.

Тази съпоставка между съдържанието на обвинителните процесуални документи се налага в отговор на оплакването от касационната жалба на защитата, че с внасянето на новия обвинителен акт са нарушени процесуалните права на подсъдимата, тъй като първата присъда е била отменена само по нейна жалба, което е неоснователно.

От съдържанието на новия обвинителен акт се установява, че обвинението спрямо С. е за същите съставомерни факти като посочените в първия обвинителен документ, като полученият непаричен доход, който не е бил деклариран е квалифициран по чл. 10. ал.1, т.3 от ЗДДФЛ, а именно като доход от друга стопанска дейност, с който текст е запълнена бланкетната диспозиция на разпоредбата на чл. 255, ал. 3 от НК. При това положение с постановяването на втората осъдителна присъда по внесения втори по ред обвинителен акт не се нарушават правата на подсъдимата, тъй като прокурорът не е променил фактите в обстоятелствената част на обвинението, а е предложил нова правна квалификация на запълващата норма при същите факти. Единствената промяна от фактическо естество е в полза на подсъдимата, тъй като се отнася до обстоятелството, че придобитият недвижим имот е бил СИО, което впоследствие е довело до фактическия извод в новата присъда, че подсъдимата дължи деклариране само на Ѕ от неговата стойност, респективно недекларираният и невнесен данък е само за половината от сумата, на която възлиза пазарната му стойност към датата на придобиването му, за която редуцирана стойност С. е била призната за виновна, като е оправдана за останалата част от стойността на данъчното задължение, което при всички случаи се явява в нейна полза.

Цитираната от защитата съдебна практика на върховната касационна инстанция, освен че не е задължителна и се отнася до други фактически казуси е неприложима и от правна страна, тъй като се отнася до допустимото приложение на разпоредбата на чл. 287 от НПК в случаите на повторно разглеждане на делото пред първата инстанция. В настоящият казус не е изменяна обстоятелствената част на обвинението, нито е прилаган закон за по-тежко наказуемо престъпление, поради което и ограниченията за използването на този институт са ирелевантни.

За пълнота следва да се посочи, че цитираното в жалбата решение № 120 от 28.10.2021 г. по н. д. № 378/2019 г., Н. К., 2-ро Н. О. на ВКС касае съвсем друга проблематика, / по това дело ВКС е констатирал, че приетите от решаващите съдилища факти сочат на несъставомерно деяние и че за неговата съставомерност е било необходимо изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК, което не е било извършено/ поради което възприетото в същото решение за приложението на чл. 24, ал.1, т.1 от НПК и упражняване на правомощията на ВКС по чл. 354, ал.1, т.2 от НПК също е неприложимо.

Във второто посочено от защитата решение № 223 от 16.06.2014 г. по н. д. № 550/2014 г., Н. К., ІІ Н. О. на ВКС действително е изведено принципното положение, че при оправдаване на дееца за определени текстове от специалното законодателство, запълващи бланкетна норма е недопустимо при повторното разглеждане на делото, когато присъдата е била отменена само по негова жалба /включително и след внасяне на нов обвинителен акт/ той да бъде осъден за същите текстове, с оглед забраната за влошаване на положението му, каквото нарушение не се установява да е допуснато при повторното разглеждане на делото от решаващите съдилища.

По настоящото дело подсъдимата не е била оправдана по обвинението, свързано с действително приложимата бланкетна норма, при първото разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, напротив по този текст е постановена осъдителна присъда, поради което и не е налице накърняване на процесуалните й права чрез нарушаване на принципа за reformatio in peius.

Не отговаря на истината и възражението, че в първият обвинителен документ са били описани фактически обстоятелства, които сочат на несъставомерно деяние. Както се посочи по-горе обвинението, за което подсъдимата е била предадена на съд не е претърпяло съществена промяна на обстоятелствената му част в хода на цялостното наказателно производство, поради което и не са били налице процесуалните предпоставки за приложение на разпоредбата на чл. 287 от НПК при първото разглеждане на делото пред първоинстанционния съд.

По изложените съображения не е налице твърдяното с жалбата процесуално нарушение и искането на защитата за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимата, поради осъждането й по непредявено обвинение не може да бъде удовлетворено.

Не се намери за основателно и оплакването за неправилно приложение на материалния закон чрез неправилна правна квалификация на деянието по квалифицирания състав на чл.255, ал.3 от НК, а не по привилегированата разпоредба на чл. 255, ал.4 от НК.

Аргументите на защитата по това касационно основание се състоят в невъзможност подсъдимата да декларира размера на получения непаричен доход към датата на придобиването му по пазарни цени, а само съобразно посочената стойност от 137 000 лв., която е отразена в нотариалния акт за придобиването на недвижимия имот, поради което и дължимият данък върху дохода следва да се определи на основата на тази стойност .

Тезата на защитата не може да бъде споделена. След придобиването на недвижимия имот като непаричен доход на посоченото правно основание възниква и задължението по чл. 50, ал.1 от ЗДДФЛ, което подсъдимата не е изпълнила, тъй като изобщо не е подала годишна данъчна декларация за получаването на процесния непаричен доход в законовия срок по чл.53, ал.1 от ЗДДФЛ. /последващото подаване на декларацията по чл. 50, ал.1 от ЗДДФЛ през 2020 г. е ирелевантно за състава на престъплението по чл. 255, ал.3 от НК, както правилно са приели решаващите съдилища/. Задължението на подсъдимата се състои в това да декларира придобиването на недвижимият имот като непаричен доход от друга стопанска дейност по смисъла на чл. 10, ал.1, т.3 от ЗДДФЛ, съобразно описанието в документа за собственост, като посочи пазарната му цена към датата на неговото придобиване. /чл.10, ал. 4 от ЗДДФЛ/. Както е посочено в ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС по т.д. № 1/2009 г. „прилагането на данъчно правната норма се осъществява в някои случаи именно от данъчно задълженото лице чрез подаване на данъчна декларация, /в случая по чл. 50 от ЗДДФЛ/ което е дейност на гражданите, а не на данъчните органи, които упражняват контрол върху правилното прилагане на данъчно правната норма“. Задължението за подаване на декларация за получения вид непаричен доход включва и посочване на пазарната цена на недвижимия имот за целите на данъчното облагане по ЗДДФЛ, която цена съгласно изричната разпоредба на пар.1, т.8 и т.10 от ДР на ДОПК се определя на базата на нормативно предвидените способи в издадената в приложение на т.10 Наредба Н-9/14.08.2006 г. за реда и начините за прилагане на методите за определяне на пазарните цени, като декларирането й също е задължение на подсъдимата като приобретател на недвижимия имот. Подаването на декларация по ЗМДТ относно придобиването на недвижим имот за целите на установяването и плащането на съответните местни данъци не отменя публично правното задължение на подсъдимата по чл.50, ал.1 от ЗДДФЛ да декларира облагаемите си доходи и техният произход за целите на данъчното облагане от органите по приходите, както е посочил и въззивният съд в решението си. Касае се за различни по вид данъчни задължения, които възникват паралелно и съществуват едновременно и независимо едно от друго.

Не може да бъде споделено и възражението, че на деклариране като непаричен доход по чл. 10, ал.1, т.3 от ЗДДФЛ подлежи сумата от 137 000 лв., която е посочената в нотариалния акт за прехвърляне на имота. Сумата от 137 000 лв. е стойността на дължимото парично възнаграждение по сключения между подсъдимата и дружеството „Ц. груп“ О. консултантски договор, за погасяването на което дружеството е прехвърлило в нейна собственост недвижимия имот, предмет на обвинението. За подсъдимата придобитата по този начин недвижимост се явява непаричен доход от друга стопанска дейност и стойността на данъка върху същия доход се определя по реда на чл. 29 от ЗДДФЛ на база декларираната от получателя на дохода /който се явява приобретател на имота/ пазарна цена на недвижимия имот, определена по правилата на пар. 1, т.10 от ДР на ДОПК и издадената наредба по приложението му.

В съответствие с посочените нормативни разпоредби при съобразяване със заключението на допълнителната ССЕ, назначена пред първия съд, контролираният въззивен съд е приел, че стойността на получения от подсъдимата непаричен доход възлиза на сумата от 205 514 лв., респективно дължимият данък по ЗДДФЛ за 2016 г. е определен в размер на 15 413.55 лв. В хода на съдебното производство подсъдимата е заплатила сумата 10 275.00 лв., която не покрива изцяло размера на данъчното задължение, предмет на обвинението.

При това положение не са налице основания за преквалификация на деянието по чл. 255, ал.4 от НК. Съгласно установените по делото факти до приключване на съдебното следствие пред първата инстанция подсъдимата не е заплатила установеното дължимо данъчно задължение и лихвите към него в цялост, а е направила само частично плащане, поради което и не са налице основания за прилагане на по-лека правна квалификация на деянието, което изключва и възможността за прекратяване на наказателното производство по давност.

При тези данни изводите на въззивния съд относно правната квалификация на деянието като престъпление по чл. 255, ал.3 от НК са правилни и наказателната отговорност на подсъдимата законосъобразно е ангажирана при наличието на доказано обвинение, в съответствие с предписанията на разпоредбата на чл.303 от НПК.

С оглед изложеното относно обективната и субективна съставомерност на извършеното деяние като престъпление по чл. 255, ал.3, вр. ал.1 от НК претенцията на подсъдимата за прекратяване на наказателното производство поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване не може да бъде удовлетворена.

С оглед изложеното, въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение на Апелативен съд – гр.София, № 116/13.03.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 74/2025 г.

Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: