Индексация на възнаграждение по договор с годишната инфлация

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * тълкуване на договор

Р Е Ш Е Н И Е

№ 209

Гр. София, 22.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на десети юни две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т. д. № 1190 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Еридантранс“ ООД срещу решение № 795 от 21.12.2023 г. по т. д. № 729/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 647 от 18.05.2023 г. по т. д. 790/2022 г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от „Еридантранс“ ООД срещу Столична община иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 428 789,28 лв. с ДДС – претендирана индексирана разлика в цената на извършената транспортна дейност по градска автобусна линия № 260 от общинската транспортна схема на Столична община през периода м. януари – м. декември 2019 г. при маршрутен пробег от 714 769,579 км. въз основа на чл. 42, ал. 2 от договор за извършване на обществен превоз на пътници № РД – 56- 447/04.06.2001 г., сключен между Столична община като възложител и “Еридантранс” ООД като изпълнител, ведно със законната лихва върху сумата от 428 789,28 лв., считано от датата на подаване на исковата молба (29.04.2022 г.) до окончателното й плащане, и иск с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата 118 045,50 лв. - мораторна лихва за забава върху главницата (428 789,28 лв.) за периода от 14.02.2019 г. до 28.04.2022 г. включително, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излага, че за да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е извършил неправилно тълкуване на процесния договор и в нарушение на чл. 20 ЗЗД не е установил действителната воля на страните. Сочи, че изводът на съда е неправилно обоснован със сключените между страните допълнителни споразумения за индексация на цената по договора, като изтъква, че сключването на споразумение е правна възможност, независимо от клаузите на договора, и постигнатите съглашения не изключват извода, че в договора е установен автоматичен механизъм за изменение на цената, неизискващ сключване на допълнително споразумение, за да настъпи договорената промяна в правоотношението. Счита, че изявлението му по писмо от 17.08.2015 г. не може да бъде тълкувано в предлагания от ответника смисъл за отказ от права по повод на процесната претенция за възнаграждение по договора за осъществена дейност през 2019 г. Допълва, че решението е постановено и при допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, изразяващо се в несъобразяване с дадения доклад на делото от първоинстанционния съд, при липса на възражения срещу същия от страните. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат изцяло уважени. Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът по касация, Столична община, оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага, че споделя извода на въззивния съд, че съобразно уговореното между страните изменението на цената по процесния договор не настъпва автоматично. Поддържа, че постигнатото съгласие е, че цената не може да бъде променяна освен с годишната инфлация, което сочи на забрана за изменение на цената на друго основание, освен при постигнато изрично съгласие и само в хипотезата на инфлация. Подчертава, че такава е била и практиката между страните, като до 2009 г. са подписвали нарочни споразумения в случаите, когато са преценили, че цената следва да бъде изменяна. Позовава се и на разпоредбата на чл. 65 от договора, която предвижда, че измененията на договора са валидни само ако са изготвени в писмена форма и подписани от упълномощени представители на страните. Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че изменението на цената касае само нейното увеличение, като сочи, че използваният термин „изменя“ имплицитно съдържа промяна както в посока на увеличение, така и в посока на намаление, и следва да бъдат съобразени и годините с дефлация в страната. Излага, че ищецът не е искал изменение на цената по договора за периода от 2010 г. до 2018 г., поради което намира, че правото му да иска индексиране на цената с инфлацията за тези години е погасено по давност и евентуално увеличение на цената с годишната инфлация следва да бъде уважено само за инфлацията през 2019 г. Счита, че при определяне на евентуално дължима цена следва да бъдат взети предвид съдържащите се и в заключението по ССчЕ данни, че част от изминатите километри се заплащат по намалена цена. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел за приложим вариант трети на заключението по ССчЕ, който включва и натрупана инфлация, включително за 2019 г., която е обявена едва през 2020 г. Изтъква, че в случай, че се приеме, че е налице автоматична промяна в цената на услугите по процесния договор, то следва да бъде съобразено заключението по ССчЕ, отразено в таблица на стр. 17 долу, при който вариант е формирана цена от 2,97 лв. на километър пробег. Поддържа заявеното с отговора на исковата молба възражение, че част от исковата претенция, касаеща дължимо възнаграждение за месеците януари, февруари, март и април 2019 г. е погасена по давност, доколкото се касае за периодични вземания, а исковата молба е предявена в съда на 29.04.2022 г. Оспорва да дължи обезщетение за забавено изпълнение с доводи, че не е бил канен да заплати претендираната цена по договора. При условията на евентуалност излага, че не е в забава от приетата от първоинстанционния съд първоначална дата – от 10 число на следващия месец, с доводи, че инфлацията за 2019 г. е станала известна едва през март 2020 г. и няма как да е изпаднал в забава за плащане на увеличената цена преди тази дата. Позовава се на събраното по делото като писмено доказателство писмо от 17.08.2015 г. с рег. н. СО15-2600-7885, с което поддържа, че ищецът се е отказал от каквито и да е претенции срещу Столична община по процесния договор. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и да му бъдат присъдени разноски по делото.

С определение № 742 от 10.03.2025 г. по т. д. № 1190/2024 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по въпроса: „Относно задължението на съда да тълкува неясна или двусмислена договорна клауза и такава, по която има спор между страните.“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че спорният по делото въпрос е по тълкуването на клаузите на чл. 42, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор от 04.06.2001 г., касаещи формирането на дължимото от ответника на ищеца възнаграждение за километър пробег. Посочил е, че договорената в ал. 1 цена е в размер на 1,65 лв. на километър пробег, а с клаузата на ал. 2 от същата договорна разпоредба е уговорено, че тази цена не може да бъде променяна, освен с годишната инфлация или в случай на увеличаване цената на горивото за една календарна година с над 30 %, респективно ако общото поскъпване на горивата, смазочните материали, гуми и резервни части надхвърли 50 % от стойността им за съответната календарна година. Счел е, че от представените по делото допълнителни споразумения: от 26.07.2004 г. за изменение в клаузата на чл. 42, ал. 1 за определяне на цена в размер на 1,71 лв. за километър пробег; от 28.06.2006 г. за изменение в клаузата на чл. 42, ал. 1 за определяне на цена в размер на 1,93 лв. за километър пробег; от 14.12.2006 г. за изменение в клаузата на чл. 42, ал. 1 за определяне на цена в размер на 1,99 лв. за километър пробег; и от 16.05.2009 г. за изменение в клаузата на чл. 42, ал. 1 за определяне на цена в размер на 2,57 лв. за километър пробег, се установява, че в изпълнение на уговореното в чл. 42, ал. 2 от договора определената в чл. 42, ал. 1 цена от същия се е променяла винаги с подписани от страните двустранно споразумения. Изтъкнал е, че с договора не е постигнато съгласие, а и не съществува установена практика между страните, договорената твърда цена за километър пробег да се индексира автоматично. Подчертал е, че с клаузата на чл. 65 от процесния договор е предвидено, че измененията на договора са валидни, само ако са изготвени в писмена форма и съответно подписани двустранно, поради което е счел, че установената между страните по този договор практика не се е отклонила от тази договорка, а е в нейно изпълнение. Обобщил е, че не са налице предпоставките за изменението на чл. 42, ал. 1 от договора, съобразно клаузите на чл. 65 и чл. 42, ал. 2 от същия, поради което е намерил исковата претенция за присъждане на индексирано /увеличено/ възнаграждение за извършен обществен превоз за 2019 г. за неоснователна.

По тези мотиви и предвид несъвпадение с изводите на първоинстанционния съд е отменил първоинстанционното решение и отхвърлил предявените искове като неоснователни.

По релевирания правен въпрос:

По въпроса е налице утвърдена практика на ВКС, обективирана в редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения като: решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. 1698/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 215 от 21.03.2018 г. по т. д. 2233/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. 1843/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 132 от 20.12.2016 г. по т. д. 772/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. 1698/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съобразно която на тълкуване подлежи неясна или двусмислена договорна клауза и такава, по която има спор между страните, като съдът при тази си дейност е длъжен да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните, и не може да подмени нейното съдържание. При издирване на действителната обща воля, отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Относима е и съдебната практика по цитираните от касатора решение № 149 от 30.11.2017 г. по т. д. 268/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и решение 102 от 01.08.2017 г. по гр. д. 50 254/2016 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, съгласно която съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. При съществуващо между отделните уговорки противоречие съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора. Уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. При тълкуването следва да бъдат съобразявани логическите и граматически правила. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл. 20 ЗЗД критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. Тълкуването е способ за установяване на точния смисъл на договора, а оттам и на действителната воля на страните. Съдът е длъжен да изясни тази действителна воля, като не може да я подменя. Не може по пътя на тълкуването на бъде изменено поето с договора задължение или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли, или отнети договорени такива, защото това би представлявало изменение на договора, което по силата на чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД може да бъде извършено само от страните по него.

Дадените в цитираната съдебна практика разрешения по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, изцяло се споделят от настоящия състав на съда.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно и допустимо.

По правилността на въззивното решение:

Страните не спорят, че са сключили договор № РД-56-447/04.06.2001 г. за възлагане на обществен превоз на пътници по конкретно обособена маршрутна автобусна линия № 260 от масовия градски транспорт, организиран в пределите на Столична община, чиято еднопосочна дължина е 9,500 км, като сделката е сключена за срок от пет години, считано от датата на въвеждане в експлоатация на автобусната линия, която ищецът има задължение да въведе в срок от 180 дни от сключване на договора, а със споразумение от 31.10.2006 г. срокът на договора е продължен до провеждане на конкурс и сключване на договор за възлагане на превоза по маршрутна линия 260 с определения за изпълнител кандидат.

Не са оспорени и изводите на въззивния съд, че волята на страните относно полагащата се в полза на изпълнителя по договора цена за извършване на възложената му от Столична община транспортна услуга е намерила отражение в клаузите на чл. 42 и чл. 43 от договора, като според чл. 42, ал. 1 възложителят е поел задължение да заплаща на изпълнителя за извършения обществен превоз на пътници по посочената автобусна линия цена в размер на 1,65 лв. на километър пробег без ДДС, а с клаузата на ал. 2 от същата договорна разпоредба е уговорено, че тази цена не може да бъде променяна, освен с годишната инфлация или в случай на увеличаване цената на горивото за една календарна година с над 30 %, респективно ако общото поскъпване на горивата, смазочните материали, гуми и резервни части надхвърли 50 % от стойността им за съответната календарна година.

Неоспорени са и фактическите констатации на въззивния съд, че от представените по делото допълнителни споразумения: от 26.07.2004 г. за изменение в клаузата на чл. 42, ал. 1 за определяне на цена в размер на 1,71 лв. за километър пробег; от 28.06.2006 г. за изменение в клаузата на чл. 42, ал. 1 за определяне на цена в размер на 1,93 лв. за километър пробег; от 14.12.2006 г. за изменение в клаузата на чл. 42, ал. 1 за определяне на цена в размер на 1,99 лв. за километър пробег; и от 16.05.2009 г. за изменение в клаузата на чл. 42, ал. 1 за определяне на цена в размер на 2,57 лв. за километър пробег, се установява, че определената в чл. 42, ал. 1 цена е променяна по съгласие на страните, като последно е определена на 2,57 лв. със споразумението от 16.05.2009 г.

Правилно въззивният съд е отчел, че основният спор по делото е относно действителната воля на страните, отразена в чл. 42, ал. 2 от процесния договор за извършване на обществен превоз на пътници № РД – 56- 447/04.06.2001 г., която клауза предвид неясното й съдържание и наличния между страните спор за точния й смисъл следва да бъде тълкувана от съда при спазване на установените в чл. 20 ЗЗД критерии. При осъществяване на последната дейност обаче въззивният съд се е отклонил от утвърдената и горецитирана практика на ВКС досежно задължението на съда да установи действителната воля на страните, като използва всички, а не някои от заложените със законовата норма критерии, и не тълкува клаузата буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Изводимо от цялостното съдържание на договора с него се възлага осъществяването на комплексна услуга по обществен превоз на пътници по маршрутна автобусна линия № 260 за сравнително дълъг период от време – пет години от въвеждане на линията в експлоатация в срок от 180 календарни дни, като страните лимитативно са изброили хипотезите, при които договорът може да бъде прекратен едностранно от изпълнителя – чл. 59 - при установяване на икономическа непоносимост, и чл. 61 - при непреодолима сила, което сочи на формирана ясна воля от страните договорът да бъде изпълняван в дълъг период от време. В контекста на тази заложена с договора цел изводимият от клаузата на чл. 42, ал. 2 от договора смисъл е да бъде осигурен механизъм за изменение на цената на престираната услуга, така че договорът да може да бъде изпълняван през целия му срок, включително цената да е достатъчна, за да покрива промяната в разходите на изпълнителя, свързани с изпълнението на договора и обвързани с ясния критерий на годишната инфлация и допълнителните, но не кумулативно изискуеми, на цената на горивата, смазочните материали и т. н.

По вече изложените доводи на съда тълкуването е способ за установяване на точния смисъл на договора, а оттам и на действителната воля на страните, и съдът следва да се съобрази с изявената воля на страните. Безспорно страните са счели за необходимо да предвидят изрична клауза за изменение на договорената цена, като на така изразената от тях воля не може да бъде отречено правно значение, както е сторил въззивният съд, защото това би означавало изменение на договора чрез премахване на клаузата, респективно подмяна волята на страните, което е недопустимо да бъде осъществено по реда на тълкуване на договора.

Предвид систематичното място на клаузата, обособена като ал. 2 при договорен с ал. 1 първоначален твърд размер на възнаграждението, се налага изводът, че двете разпоредби заедно определят дължимата по договора цена, в който смисъл е първоначалната редакция на разпоредбата на чл. 44 от договора, според която дължимата цена по чл. 42 се разпределя и изплаща на изпълнителя на дванадесет месечни вноски.

Изводът, че действителната воля на страните, отразена в нормата на чл. 42 от договора, е цената на престираните услуги да бъде променяна с процента на годишната инфлация, следва и от приложението на логическите и граматически правила, като използваният подход за отричане възможността за изменение на цената при други условия „освен с годишната инфлация“, навежда на логическия извод, че цената се променя с годишната инфлация, като промяната не е обвързана с никакви други предпоставки, съобразно разписаната воля на страните.

Не може да бъде споделено предложеното от въззивния съд разбиране, че предвид общата разпоредба на чл. 65 от договора, гласяща, че измененията и допълненията към същия са валидни само ако са изготвени в писмена форма, може да бъде отречено правното значение на постигнатата с клаузата на чл. 42, ал. 2 от договора воля за изменение на цената с годишната инфлация, доколкото последното би означавало изявената воля на страните с последната клауза на договора да бъде лишена от правни последици и не просто да бъде тълкувана, а да бъде игнорирана от съда.

Според настоящия състав на съда подписваните впоследствие между страните споразумения за изменение на чл. 42, ал. 1 от договора чрез договаряне на нова цена, последното от 16.05.2009 г., не могат да обусловят различно тълкуване на клаузата на чл. 42, ал. 2 от договора, доколкото са израз на формирана нова воля от страните при установената с чл. 9 ЗЗД свобода на договарянето, като от съдържанието им не следва да целят изменение на постигнатата уговорка с ал. 2 на чл. 42 от договора.

В обобщение действителната обща воля на страните по чл. 42, ал. 2 от договора, тълкувана във връзка с останалите клаузи на договора в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, е за промяна в уговорената с чл. 42, ал. 1 от договора цена на предоставяната по договора услуга с годишната инфлация, като за настъпване на промяната не е необходимо сбъдване на други условия, включително подписване на споразумение, а единствено наличието на годишна инфлация.

В този смисъл неотносими са възраженията на ответника, че не бил канен от ищеца в периода от 2009 г. до 2018 г. да сключи споразумение за промяна на цената, доколкото поканата не е предпоставка за настъпване на правната промяна. Не се касае и за предвидено потестативно право на изпълнителя, което да може да бъде погасено по давност предвид неупражняването му в определен срок, а за настъпваща по силата на постигнатото между страните съгласие правна промяна в правоотношението им при реализиране на обективния факт, с който промяната е обвързана – наличието на годишна инфлация в страната, поради което възраженията на ответника за погасеност правата на ищеца поради неупражняването им в периода 2009 г. – 2018 г. е неоснователно.

Както е констатирал и въззивният съд, не е налице спор между страните, че процесният договор е изпълняван от ищеца през исковия период от 01.01.2019 г. до 31.12.2019 г.

Не е оспорено от страните и събраното по делото заключение по ССчЕ, включително в частта за изчислена годишна инфлация и възприетия от вещото лице икономически подход за изчисление на индексирани с икономическа инфлация цени за повече от един период при използване на принципа на „сложната (кумулативна) лихва“, както и досежно точността на извършените от експерта изчисления в дадените различни варианти на отговор при съответно записаните различни дадености и допускания.

Заключението е подробно мотивирано, ясно обосновано и основано на специалните знания на експерта, поради което се кредитира от настоящия състав на съда.

Предвид гореизведената действителна воля на страните с клаузата на чл. 42, ал. 2 от договора е придадено правно значение за настъпване на промяна в договорената цена само в хипотеза на годишна инфлация, поради което възраженията на ответника, че следва да се приеме, че цената се променя и в хипотеза на дефлация, не съответстват на постигнатото от страните изрично съглашение.

Последната уговорена цена по договора е със споразумението от 16.05.2009 г. и е в размер на 2,57 лева на километър пробег без ДДС, която цена, израз на свободното договаряне на страните, следва да бъде съобразена като начална и въз основа на същата да бъде изчислена чрез използвания от вещото лице принцип на сложната лихва инфлацията за следващия период до предхождащата процесния период 2018 г. включително.

Отговор за размера на променената при спазване на чл. 42, ал. 2 от договора цена при горепосочените от съда критерии е даден с вариант втори на заключението на ССчЕ, като изчислената от вещото лице цена е 3,07 лв. без ДДС. Видно от изготвената от експерта таблица на страница 7 от заключението и л. 197 от преписката пред СГС при отчитане на: горепосочената цена от 3,07 лв. без ДДС; на изминатите километри по месеци по тази цена, а и на тези отчетени от страните по договорената за част от километрите по-ниска цена от 1,54 лв., е изчислена разликата между дължима и платена от ответника цена за процесния период в размер на 428 789,32 лв., или ищецът има неудовлетворено притезание за сумата 428 789,32 лв.

С клаузите на чл. 44 и чл. 45 от процесния договор страните са постигнали съгласие дължимото по договора възнаграждение да се разпределя на дванадесет месечни вноски, като 30 % от цената за текущия месец се превежда авансово на изпълнителя, а уравняването се извършва до 10 число на следващия месец, или налице е уговорен в полза на длъжника Столична община срок за изпълнение на задължението и за заплащане на възнаграждение по договора – до 10 - то число на следващия месец за дължимото за предходния месец възнаграждение, след изтичането на който или от 11 - то число на месеца, следващ този за който се дължи възнаграждението, ответникът е в забава на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД и дължи обезщетение в размера по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Неоснователно е поддържаното от ответника възражение, че не дължи обезщетение за забавата, защото не е поканен. По вече изложените доводи на съда задължението му за плащане на възнаграждение по договора е дължимо на определен ден – чл. 84, ал. 1 ЗЗД, и за поставянето му в забава не е необходимо да бъде канен от ищеца.

Неоснователни са и доводите на ответника, че доколкото инфлацията за 2019 г. е определена едва през март 2020 г., няма как да е изпаднал в забава преди тази дата, доколкото при изчисление на промяната в цената по договора за процесния период по вече изложените доводи не се отчита инфлацията за текущата 2019 г., а само тази натрупана чрез приложения от експерта метод на изчисления на сложна лихва за предходните години - до 2018 г. включително.

В депозираната въззивна жалба не е оспорена верността на извършените от първоинстанционния съд изчисления и формирани фактически изводи относно размера на обезщетението по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД при горните правни изводи, възприети от настоящия състав на съда, поради което съдът приема, че размерът на дължимото обезщетение е 119 724,09 лв., който размер е и изчисленият от вещото лице по събраната ССчЕ.

Неоснователно е възражението на ответника, че предвид изявлението на ищеца по писмо вх. № СО – 2600-7885/17.08.2015 г. по входящия регистър на деловодството на Столична община, следва да се приеме, че ищецът се е отказал от процесните си претенции. Видно от съдържанието на писмото същото цели уреждане на други отношения между страните по издадени фактури за 2012 г., 2013 г. и 2015 г. и изразената с него воля, че ако получи плащане по фактурите в срок от 30 дни, ще опрости дължимите за забавата лихви и неустойки от ответника, няма никакво отношение към процесните претенции, възникнали повече от три години след изявлението по писмото.

Частично основателно е поддържаното с писмения отговор на касационната жалба, с въззивната жалба, а и заявено в срока по чл. 131 ГПК възражение от ответника за погасеност на процесните вземания предвид изтичането на установения в нормата на чл. 111, б. „в” ЗЗД тригодишен давностен срок.

Процесните вземания за възнаграждение по договора по вече изложените от съда доводи са уговорени като дължими периодично - на месечни вноски, при изначално определен срок за изпълнението им – до 10 число на следващия месец за дължимото възнаграждение за предходния, като престациите се обединяват от това, че имат един и същ правопораждащ фактически състав и определен начин за изчисление на размера им, което при съобразяване задължителната практика по ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. по описа на ОСГТК на ВКС ги определя като периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, респективно се погасяват с установената в закона кратка тригодишна давност.

Предвид нормата на чл. 114 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. По вече изложените доводи с клаузите на чл. 44 и чл. 45 от процесния договор страните са постигнали съгласие дължимото по договора възнаграждение да се разпределя на дванадесет месечни вноски, като 30 % от цената за текущия месец се превежда авансово на изпълнителя, а уравняването се извършва до 10 – то число на следващия месец, т. е. налице е уговорен в полза на длъжника Столична община срок за изпълнение на задължението и за заплащане на възнаграждение по договора – до 10 - то число на следващия месец за дължимото за предходния месец възнаграждение, като вземанията стават изискуеми след изтичане на този срок.

Видно от поставения входящ номер на сезиралата съда искова молба ищецът е предявил претенциите си в съда на 29.04.2022 г., като с подаването на исковата молба срокът е прекъснат на основание чл. 116, б. „б” ЗЗД, а по време на съдебния процес давност не тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, поради което погасени по давност са вземанията на ищеца за месеците януари, февруари и март 2019 г., които са станали изискуеми съответно на 10.02.2019 г., на 10.03.2019 г. и на 10.04.2019 г. При кредитиране на заключението по приетата ССчЕ погасените вземания за тези три месеца са в размер на 36 903,90 лв., 33 378,68 лв. и 35 951,57 лв., или общо в размер на сумата 106 234,15 лв.

Погасени по давност на основание чл. 119 ГПК са и вземанията за забавено изпълнение на тези главни задължения или както следва: за сумите 11 993,77 лв.; 10 588,46 лв. и 11 115,03 лв., или общо в размер на 33 697,26 лв.

По горните мотиви въззивното решение е неправилно в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният иск по чл. 79 ЗЗД за сумата 322 555,17 лв. с вкл. ДДС – дължима цена за извършената транспортна дейност по градска автобусна линия № 260 от общинската транспортна схема на Столична община през периода м. април – м. декември 2019 г. по договор за извършване на обществен превоз на пътници № РД – 56- 447/04.06.2001 г., сключен между Столична община като възложител и “Еридантранс” ООД като изпълнител, ведно със законната лихва върху сумата от 322 555,17 лв., считано от датата на подаване на исковата молба (29.04.2022 г.) до окончателното й плащане, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата 86 026,83 лева - мораторна лихва за забава върху главницата (322 555,17 лв.) за периода от 14.05.2019 г. до 28.04.2022 г. включително, и следва да бъде отменено, като вместо това исковете по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД бъдат уважени за тези размери.

В останалата част въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила.

Решението следва да бъде отменено и в частта, с която на ответника са присъдени разноски за горницата над сумата 3 196,85 лв.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за трите инстанции съразмерно на уважената част на иска. Пред първата инстанция доказва разноски за сумата 41 533,39 лв. Пред въззивната инстанция доказва разноски за сумата 32 400 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Ответникът е заявил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, което с оглед предмета на делото и осъществените процесуални действия от адвоката е неоснователно. Пред касационната инстанция доказва разноски по списък по чл. 80 ГПК за сумата общо 15 366,70 лв., в която е включен разход за платено адвокатско възнаграждение в размер на 4 400 лв., срещу което неоснователно насрещната страна възразява, че е прекомерно. Общо сторените разноски от ищеца са в размер на 89 300,09 лв. С оглед изхода на спора има право на разноски за всичките инстанции в размер на сумата 66 448,20 лв.

Пред касационната инстанция ответникът е заявил искане за присъждане на разноски за представляването му от юрисконсулт. С оглед изхода по спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК следва да му бъде присъден разход за сумата 115,15 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 795 от 21.12.2023 г. по т. д. № 729/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд В ЧАСТТА, с която след частична отмяна на решение № 647 от 18.05.2023 г. по т. д. 790/2022 г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от „Еридантранс“ ООД срещу Столична община иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 322 555,17 лв. с вкл. ДДС – дължима цена за извършена транспортна дейност по градска автобусна линия № 260 от общинската транспортна схема на Столична община през периода м. април – м. декември 2019 г. по договор за извършване на обществен превоз на пътници № РД – 56- 447/04.06.2001 г., сключен между Столична община като възложител и “Еридантранс” ООД като изпълнител, ведно със законната лихва върху сумата от 322 555,17 лв., считано от датата на подаване на исковата молба (29.04.2022 г.) до окончателното й плащане, и иск с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата 86 026,83 лв. - мораторна лихва за забава върху главницата (322 555,17 лв.) за периода от 14.05.2019 г. до 28.04.2022 г. включително, и в частта за присъдени разноски в полза на Столична община за горницата над сумата 3 196,85 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА

ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на „Еридантранс“ ООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 322 555,17 лева с вкл. ДДС – дължима цена за извършена транспортна дейност по градска автобусна линия № 260 от общинската транспортна схема на Столична община през периода м. април – м. декември 2019 г. по договор за извършване на обществен превоз на пътници № РД – 56- 447/04.06.2001 г., сключен между Столична община като възложител и “Еридантранс” ООД като изпълнител, ведно със законната лихва върху сумата от 322 555,17 лв., считано от датата на подаване на исковата молба (29.04.2022 г.) до окончателното й плащане, на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата 86 026,83 лв. - мораторна лихва за забава върху главницата (322 555,17 лв.) за периода от 14.05.2019 г. до 28.04.2022 г. включително, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 66 448,20 лева – разноски по делото.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 795 от 21.12.2023 г. по т. д. № 729/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.

ОСЪЖДА „Еридантранс“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на Столична община, БУЛСТАТ[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 115,15 лв. – разноски пред настоящата инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.