Обезсилване на решения поради произнасяне по непредявен иск за вреди от Прокуратурата

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 395

гр. София, 18.06.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Цветанка Найденова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3444 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Касационното производство е образувано по жалба на ищеца по делото П. Н. П., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. А. Н. срещу решение № 390/02.04.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 1966/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС).

С постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение № 6052/31.12.2025 г., касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в обжалваемата му част, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 2074/09.04.2024 г. по гр. дело № 12862/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) иск за заплащане на обезщетение в размер 100 000 лв. за причинени му неимуществени вреди, ведно със законната лихва за периода 06.12.2019 г. – 06.12.2022 г. В останалата част, като необжалваемо, въззивното решение е влязло в сила.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна – ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба; не заявява становище по нея и в откритото съдебно заседание.

С посоченото по-горе определение № 6052/31.12.2025 г., касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваемата част от въззивното решение, и конкретно – дали същата е постановена по нередовна искова молба, евентуално (ако исковата молба е редовна) – дали апелативният съд се е произнесъл по непредявен иск за обезщетение за неимуществени вреди, вместо по предявения такъв.

При извършената служебна проверка съдът не намери пороци, сочещи на нищожност на обжалваното въззивно решение, поради което намира, че то е валидно постановено. Относно процесуалната допустимост на обжалваемата и допусната до касационно обжалване част от решението, съдът намира следното:

Касаторът е основал иска си за обезщетението за неимуществени вреди на твърдения в исковата си молба, че на 14.11.2003 г. той е бил задържан във Ф. по обвинение за сводничество и проституция, по образувано досъдебно производство и на базата на данни и доказателства, изпратени от България във Ф.. На 20.05.2005 г. ищецът е бил изправен пред френски съд и на 15.12.2005 г. по отношение на него е била постановена изцяло осъдителна присъда, която е била изпълнена на 16.09.2007 г. и той ефективно я е изтърпял, като след освобождаването му през 2007 г. от затвора във Ф., се е прибрал при семейството си в България. В исковата молба се твърди и че по същото време в България срещу ищеца паралелно е било образувано и водено друго наказателно производство, като през 2003 г. и 2006 г. той е бил привличан като обвиняем, през 2007 г. срещу него е бил внесен обвинителен акт, през периода 2007-2017 г. са му предявявани множество обвинителни актове и постановления за привличане като обвиняем. След частично прекратяване на досъдебното наказателно производство с постановления на прокурора от 02.07.2014 г. и от 17.11.2015 г., с обвинителен акт от 13.03.2017 г. срещу ищеца било повдигнато окончателно обвинение. С определение на съда от 29.05.2019 г. наказателното производство срещу ищеца било окончателно прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, тъй като бил нарушен основния правен принцип, че никой не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление, както и да бъде наказателно преследван. В исковата молба са изложени и многобройни твърдения за претърпени от ищеца и съпругата му неимуществени вреди. Изложени са и твърдения и доводи, че с нарушаването на принципа „non bis in idem“, освен нарушение на правата на ищеца като български гражданин, ответната ПРБ е нарушила и европейското законодателство. В тази връзка ищецът се позовава в исковата си молба както на чл. 4, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НПК, така и на чл. 54 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген (КПСШ) от 14.06.1985 г.

Съдът намира, че макар и хаотична и многословна по съдържание, при така изложените съществени твърдения и доводи в обстоятелствената й част, исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 от ГПК и е редовна.

Първоинстанционният СГС е квалифицирал иска за обезщетението за неимуществени вреди като такъв с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ – вреди от незаконосъобразно наказателно производство, което е прекратено. В решението си съдът е изброил лимитивно и изчерпателно посочените в разпоредбата хипотези на прекратяване, съставляващи основание за ангажиране отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ. Установил е, че в случая прекратяването на наказателното производство е основано на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, тъй като производството, започнато срещу ищеца, е било образувано за същото деяние, за което той вече е бил обект на преследване и спрямо него има постановена влязла в сила присъда във Ф.. Първоинстанционният съд е приел, че този фактически състав, свързан с принципа „non bis in idem“, не е предвиден като основание за ангажиране отговорността на ответната ПРБ по специалния закон, както и че включването на нови основания за прекратяване на наказателното производство във фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ чрез разширително тълкуване е недопустимо. Приел е също, че отговорността на държавата може да бъде ангажирана по реда на общата отговорност за вреди по ЗЗД, но е намерил, че такъв иск по делото не е предявен. В заключение СГС е приел, че доколкото не се установява хипотеза от визираните в чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ, то искът за обезщетение е неоснователен – не се установява изискуем елемент от фактическия състав, визиран в нормата.

За да потвърди така постановеното първоинстанционно решение, в мотивите към въззивното решение САС е изложил почти идентични съображения, предвид които също е приел, че отговорността на ответната ПРБ не може да се осъществи по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, макар да е намерил, че СГС правилно е дал тази правна квалификация на иска. Въззивният съд също е посочил, че деликтните състави, при които държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, са изчерпателно изброени в разпоредбите на чл. 2, чл. 2а и чл. 2б от ЗОДОВ, но сред тях не попада случаят на прекратяване на наказателното производство при условията на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК. Апелативният съд е счел за неприложима и разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ЗНА, като е посочил, че отговорността на ответната ПРБ е могла да се осъществи по общия ред, предвиден в чл. 49 от ЗЗД, но също е приел, че такъв иск не е предявен, както и че отговорността на ПРБ не може да се осъществи по специалния ред – с правоприлагане по аналогия на закона, а още по-малко – чрез аналогия на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че макар правилно двете съдебни инстанции да са приели, че основанието по чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, на което е прекратено воденото срещу ищеца наказателно производство в България – поради нарушаване на основния правен принцип „non bis in idem“, да не попада сред хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, въпреки това, и двете съдебни инстанции са квалифицирали иска като попадащ в приложното поле именно на тази материалноправна норма. При определяне на правната квалификация както СГС, така и САС не са взели предвид твърденията и доводите в исковата молба, че с нарушаването на принципа „non bis in idem“, освен нарушение на националното право, ответната ПРБ е нарушила и европейското законодателство, т.е. правото на Европейския съюз. В тази връзка ищецът, макар да не е бил длъжен, изрично се е позовал на разпоредбата на чл. 54 от КПСШ от 14.06.1985 г., в която е закрепен принципът „non bis in idem“. Същият правен принцип, установяващ забраната за двойно осъждане и наказателно преследване за едно и също престъпление, е вложен и в разпоредбата на чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) (относно разликата между двете разпоредби – решение № 386/09.11.2015 г. по нак. д. № 1083/2015 г. на I-во нак. отд. на ВКС и решение № 7/26.02.2021 г. по нак. д. № 891/2020 г. на IІ-ро нак. отд. на ВКС). При горните твърдения и доводи в исковата молба, предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди има своето правно основание в разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ – вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), и конкретно – в хипотезата на чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ.

Като не са съобразили гореизложеното, както първоинстанционният СГС, така и въззивният САС, не само са приложили неправилно материалния закон като са дали неправилна правна квалификация на иска, а и процесуално недопустимо са се произнесли по непредявен от ищеца иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, вместо да разгледат предявения такъв с правна квалификация по чл. 2в от ЗОДОВ, като не са изследвали никой от елементите от фактическия състав на отговорността по последната разпоредба – дали е налице нарушение на правото на ЕС, дали то е „достатъчно съществено“, по смисъла на правната норма, както и дали ищецът е претърпял неимуществени вреди в причинно-следствена връзка от такова нарушение.

В заключение, съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 3, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение и потвърденото с него първоинстанционно решение, като процесуално недопустими – в невлязлата в сила част, постановена по иска за обезщетението за неимуществени вреди, както и в частта относно разноските по делото, следва да бъдат обезсилени, и делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг съдия в същата част и произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ.

Отговорността за разноските по делото, включително пред настоящата касационна инстанция, следва да бъде разпределена от съда при новото разглеждане на делото – съобразно неговия изход, съгласно разпоредбите на чл. 78, чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение 390/02.04.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 1966/2024 г. на Софийския апелативен съд, и потвърденото с него решение № 2074/09.04.2024 г., постановено по гр. дело № 12862/2022 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Н. П. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение в размер 100 000 лв. за причинени му неимуществени вреди, ведно със законната лихва за периода 06.12.2019 г. – 06.12.2022 г., като постановени по непредявен иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, както и в частта относно разноските по делото.

ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за ново разглеждане от друг съдия в посочената част и произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ.

В останалата част въззивното решение, като необжалваемо, е влязло в сила.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: