Справедливо наказание за продължаван грабеж при опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * явна несправедливост на наказанието * нарушено право на защита

Р Е Ш Е Н И Е
№105
гр. София, 20 май 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети май, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ :ВАЛЯ РУШАНОВА

ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора ТОМА КОМОВ, като изслуша докладваното от съдията КАРАКАШЕВА н. д. № 274/2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по жалби на подсъдимия Н. Ю. М., лично, и от назначения му служебен защитник- адв.П. В. , срещу въззивно решение № 260016 от 15.02.2021 г., на Варненски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 14/2021 г., по описа на съда, с което е потвърдена присъда № 260010 от 14.12.2020г., на Окръжен съд- Шумен, по НОХД № 197/2020 г.
В касационните жалби, подадени поотделно от подсъдимия и неговия служебен защитник, се релевира идентичен довод- за явна несправедливост на наложеното наказание – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.В жалбата на подсъдимото лице са изложени и съображения за нарушено право на защита, като в подкрепа на това оплакване, ангажиращо касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, се сочи, че оказаната му адвокатска защита в рамките на ДП от служебно назначения му адв.А. Д. е непълноценна.В двата сезиращи касационната инстанция документа е заявено искане за изменение на въззивното решение и намаляване размера на наложеното наказание, като се поддържа, че то е прекомерно тежко и не кореспондира с тежестта на извършеното.
Подсъдимият и служебният му защитник, поддържат жалбите в съдебно заседание пред настоящата инстанция, по изложените в тях съображения, с искане за намаляване размера на наказанието.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, поради което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбите, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационните жалби на подсъдимия Н. Ю. М. и неговия защитник са процесуално допустими.Подадени са в законоустановения срок, от процесуално легитимирани лица, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол.Разгледани по същество са неоснователни.
С първоинстанционната присъда Окръжният съд – Шумен е признал подсъдимия Н. Ю. М. , от [населено място], обл.В. , за виновен в това, че през периода 08.10.2019г. до 23.11.2019г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление , отнел чужди движими вещи от владението на различни лица, с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и заплашване и деянията са извършени при условията на опасен рецидив, както следва:
-на 08.10.2019г. в [населено място] е отнел чужди движими вещи, всички на обща стойност 961,79лв. от владението на З. З. Б. от [населено място], без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване;
-на 20.11.2019г. в [населено място] е отнел чужди движими вещи на обща стойност 80,70лв. от владението на В. Н. Петрова, без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, и
-на 23.11.2019г. в [населено място] е направил опит да отнеме чужди движими вещи-парична сума и злато от владението на Г. Б. Б. от [населено място] с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 26, ал.1 , вр. чл.18, ал.1 от НК, и чл. 58а, ал. 1 НК, го е осъдил на девет години и три месеца лишаване от свобода, като е определил строг първоначален режим на изтърпяването му, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС.
Възложил е разноските по делото в тежест на подсъдимия.
Постановил е разпореждане с веществените доказателства.
С обжалваното въззивно решение №260016 от 15.02.2021г., постановено по в.н.о.х.д. № 14/2021г., Варненският апелативен съд е потвърдил цитираната първоинстанционна присъда.Въззивното производство е било образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимото лице, в която е бил релевиран довод за явна несправедливост на наложеното наказание на М..
Преимуществено произнасяне следва да получи довода, ангажиращ касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като от неговата основателност зависи дали ще бъдат разгледани доводите на касаторите за явна несправедливост на наказанието на подсъдимото лице.
Оплакването е неоснователно.То е подробно развито в саморъчно изготвената жалба от подсъдимия, като в подкрепа са изложени съображения, според които служебно назначеният в рамките на ДП защитник на М. –адв.А. Д. не само е игнорирал желанието му за приключване на делото по реда на правилата, установени в глава ХХІХ от НПК /със споразумение/, но и го е посъветвал да не възстановява щетите от инкриминираната престъпна деятелност, а делото да бъде разгледано и приключено по реда на съкратеното съдебно следствие, в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК.Това е накърнило правото на защита на подсъдимия, тъй като същият е бил лишен от възможността да получи по-лека присъда, от тази която му е наложена.Наред с това, адв.Д. е неглижирал версията на подсъдимия за част от инкриминираните събития, която М. лично му е сподели, като въпреки желанието на последния да даде обяснения в рамките на ДП, защитникът му не е направил необходимите постъпки пред разследващите органи в коментираната насока.Това също е рефлектирало върху правото на защита на подсъдимия в посока ограничаването му.
Видно е от материалите по делото, че в рамките на ДП защитата на подс.М. е била осъществена от служебно назначеният му защитник –адв.А. Д. /постановление за предоставяне на правна помощ, л.154, т.1 от ДП/.Този защитник, срещу назначаването на когото подс.М. не само не е възразил в рамките на ДП, но и при проведените му разпити е заявил, че е съгласен да бъде защитаван именно от него, е осъществил и защитата на подсъдимия при проведеното от първоинстанционния съд разпоредително заседание.Както на последното, така и в рамките на ДП, подсъдимият е заявил желание производството по делото да бъде приключено по реда на глава 29 от НПК, със споразумение.С оглед на така изразената позиция от подсъдимото лице, първият съд е предоставил възможност за изготвянето на споразумение, като е дал едномесечен срок за депозирането му в съда, считано от датата на провеждане на разпоредителното заседание.Насрочил е следващото съдебно заседание за 06.11.2020г.Преди провеждането на това заседание, на 29.10.2020г. подс.М. е депозирал саморъчна молба, с която е уведомил решаващия съд, че се отказва от защитата, осъществявана му от адв.Д. и желае да му бъде назначен друг служебен защитник.Съобразявайки желанието на М., решаващият съд е изискал от ШАК определянето на адвокат, като на съдебното заседание на 06.11.2020г. е назначил за служебен защитник адв. С. С., който от този момент насетне е осъществявал защитата на М..На това съдебно заседание не е било депозирано споразумение, поради невъзстановяване от подсъдимия на причинените имуществени вреди.Въпросът за сключването му отново е бил поставен от подсъдимия, който е поискал допълнителен срок за изготвяне на споразумението.Представителят на ШРП обаче е заявил категорично, че няма да сключи споразумение със защитата на подсъдимия /л.89 от първоинстанционното дело, протокол от проведено съдебно заседание на 06.11.2020г./.Въпреки така изразената позиция от страна на държавния обвинител, ШРС е предоставил отново възможност на подсъдимия да възстанови причинените вследствие на инкриминираната престъпна деятелност вреди и да сключи споразумение.Делото е било отложено за 14.12.2020г., като на 11.12.2020г. служебният защитник на М. – адв.С. е уведомил ШРС с молба вх.№261741, че подзащитният му желае делото да бъде разгледано по реда на глава ХХVІІ от НПК, в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК.С оглед на тази молба, първоинстанционният съд постановил провеждане на съдебното производство под формата на съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 от НПК, за което подсъдимият е изразил съгласие.
Така изложеното не позволява да бъде споделено оплакването на подсъдимия, основано на това, че адв.А. Д. е компрометирал възможността му да сключи споразумение по реда на глава ХХІХ от НПК.Причината подс.М. да не сключи споразумение, с което да се договорят параметрите на следващото му наказание /в какъвто аспект е основното му оплакване/ е неговото лично поведение, обективирано в това, че не е възстановил вредите от престъпната си дейност. Подсъдимият е разполагал с достатъчен период от време да изпълни задължителната предпоставка по чл.381, ал.3 от НПК, позволяваща му да приключи делото по желания от него ред, в случай разбира се, че се постигне консенсус между защитника му и представителя на държавното обвинение по отношение на наказанието, което следва да му бъде наложено като размер и начин на изтърпяване.Тук е мястото да се посочи, че споразумението като част от диференцираните процедури по НПК /глава 29/, представлява само правна възможност за приключване на делото, която е поставена в зависимост от наличието на редица законови предпоставки.Една от последните, при това

задължителна - е при причинени имуществени вреди от престъплението, те да бъдат възстановени или обезпечени.От друга страна наличието на императивните условия за сключване на споразумение не обуславя задължително прилагането на тази диференцирана процедура / в противовес на глава 28 от НПК относно чл.78а от НК/, като сключването му зависи освен от съгласието на подсъдимия и волята на страните / защитник и прокурор, / и от одобрението на съда, поради което се явява възможна, но не и задължителна форма на приключване на наказателното производство.

Диференцираната процедура по глава 29 от НПК не създава право за обвиняемия или подсъдимия делото да се реши със споразумение, а закрепва правна възможност за решаването му по този начин, /в чл.384 от НПК е посочено, че съдът “ може” да одобри споразумение / респективно за съда не съществува задължение да приключи наказателното производство по този процесуален ред.В този ред на мисли, несъмнено невъзстановяването на причинените от престъплението имуществени вреди е абсолютна процесуална пречка делото да се реши със споразумение, но изпълнението на това условие от подсъдимия не предпоставя задължителното прилагане на коментираната диференцирана процедура. Одобряването на сключено от страните споразумение, дори и в случаите когато не противоречи на закона е изцяло в правомощията на решаващия съд, който на самостоятелно основание преценява дали да го одобри или отхвърли и в това отношение нормата на чл.384, ал.1 от НПК не поставя ограничения.
С оглед изложеното относно правната природа на споразумението като вид диференцирана процедура съпоставено с конкретните обстоятелства, изложени по-горе, касаещи поведението на подсъдимия и това на служебния му защитник адв.Д., оплакването за нарушено право на защита, аргументирано с пропусната възможност от страна на М. да приключи делото по реда на глава ХХІХ от НПК, е неоснователно.
Не намира опора в доказателствата по делото и твърдението на касатора, че адв.Д. не е му е осигурил възможност да даде обяснения в рамките на ДП, в които да разкаже версията си за инкриминираните събития.Правото на подсъдимия да даде обяснения в рамките на ДП е било осигурено и реализирано.Подробни такива той е дал при проведения му разпит на 14.12.2019г., а впоследствие – в разпита на 12.05.2020г. е заявил, че поддържа дадените в предходния разпит обяснения.Същевременно, процесуалното поведение на подсъдимия в рамките на първоинстанционното съдебно дирене, и по-конкретно желанието му за провеждане на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК няма как да бъде свързано с адв.Д., тъй като последният не е бил защитник на М. към момента, към който е депозирана молбата в ШРС за разглеждане на делото по коментирания ред.Към този момент защитата на подсъдимия е била осъществявана от адв.С., в присъствието на когото е била проведена и финализирана диференцираната процедура, последиците от която са били надлежно разяснени на подсъдимия от решаващия съд.
Несъстоятелен е и доводът за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Престъплението, за което е ангажирана наказателната отговорност на М. предвижда в санкционните си рамки лишаване от свобода от пет до петнадесет години. Първоначално наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от четиринадесет години е определено по-близо към предвидения законов максимум след преценка на всички смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Процесуалният ред за разглеждане на производството е предопределил задължителната редукция на наказанието с една трета при условията на чл.58а, ал.1 от НК.Направените от предходните инстанции изводи относно високата обществена опасност на деянието и дееца се споделят напълно, поради което не следва да бъдат преповтаряни в тяхната цялост. Извършеният от подсъдимия грабеж при условията на опасен рецидив, съставлява тежко умишлено престъпление, отличаващо се с висока степен на обществена опасност. Оценката на съдилищата за завишената обществена опасност на М. не е произволна, доколкото почива на внимателен анализ на предходната му престъпна дейност и осъждания, извън квалифициращото обстоятелство по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК, каквото е наличието на опасен рецидив. Взети са предвид тежестта на посегателството- грабеж, извършен при условията на продължавана престъпна дейност, в която са включени три деяния, реализирани при двете форми на принуда, чрез използване на хладно оръжие и придружен с несъставомерни телесни повреди.Отчетени са също предходните осъждания на дееца, извън тези определящи квалификацията опасен рецидив и високата степен на обществена опасност на деянието, изведена от упоритостта и продължителността на престъпната дейност, високата лична степен на обществена опасност на подсъдимия, обусловена от големия брой предходни осъждания и тежестта на престъпленията, за които същите са постановени.При индивидуализацията на наказанието за смекчаващи вината обстоятелства са отчетени подробните и пълни обяснения, които подсъдимият е дал в рамките на досъдебното производство, както и тежкото му семейно положение, аргументирано с недоброто здравословно състояние на две от децата му. Неоснователно е направеното от защитата оплакване за подценяване на относителната тежест на инак правилно констатираните смекчаващи вината на М. обстоятелства.Законосъобразен е също и изводът за отсъствие на предпоставките на чл. 55, ал. 1 НК, предвид липсата на многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, с оглед индивидуализация на наказателната санкция при условията на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК.
Прегледът на предходната съдимост на М., налага извода, че целите на наказанието по чл.36 от НК не могат да бъдат постигнати успешно с по-леко наказание. Подсъдимият е осъждан за множество различни по вид тежки престъпления, като част от осъжданията са при условията на съвкупност, но е продължил с престъпната си дейност, което налага извод за необходимост от определяне на по-висока санкция с цел ефикасно постигане целите на наказанието спрямо него.
С оглед изложеното, определеното наказание от девет години и три месеца лишаване от свобода / след редукцията с една трета / е отмерено в пълно съответствие с високата обществена опасност на деянието и дееца и съобразено с вида и тежестта на смекчаващите и отегчаващи вината му обстоятелства, поради което не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК .То е съобразено както с целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, така и с принципа за съответствието му с извършеното престъпление, прогласен с нормата на чл. 35, ал. 3 НК. Поради това и същото не съдържа характеристиките на явната несправедливост, по смисъла на регламентираното с разпоредбата на чл. 348, ал. 5 НПК касационно основание.
Предвид гореизложеното, като намери, че жалбите, с които е сезиран, са неоснователни, ВКС прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, следва да остави в сила обжалваното въззивно решение.
Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260016 от 15.02.2021 г., на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 14/2021г., по описа на съда.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :