Идентичност на спорове при периодични плащания за застъпващи се периоди

Текстът на акта

Ключови фрази

8
Р Е Ш Е Н И Е

№ 335
гр. София, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Трето отделение , в открито съдебно заседание проведено на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

при секретаря Росица Иванова, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 4044 по описа за 2025г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Овергаз Мрежи“ АД, подадена чрез процесуален представител адв. Б. Д. против част от решение № 4870/24.07.2025г., постановено по в.гр.д. № 13422/2023г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваната част от въззивното решение е обезсилено първоинстанционно решение № 12319/12.07.2023г. постановено по гр.д. № 31979/2022г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е прието за установено, че Ц. И. И. с ЕГН [ЕГН] дължи на „Овергаз Мрежи” АД, ЕИК[ЕИК] сумата от 4807.26 лева, представляваща цена на доставена и потребена топлинна енергия за горещо водоснабдяване за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. в имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] дължима в качеството й на клиент на топлинна енергия съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ведно със законната лихва от 04.02.2021г. до окончателно плащане на задължението, както и сумата 381.19 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 25.02.2020г. до 03.02.2021г. и е прекратено производството в тези части на основание чл. 126, ал. 2 от ГПК.

В останалите части, с които исковете са частично уважени и отхвърлени, въззивното решение не е предмет на настоящото производство и е влязло в сила.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос: налице ли е обективен идентитет по смисъла па чл. 126 от ГПК, когато предмет на двете висящи дела между едни и същи страни е иск за периодични плащания за един и същ период, възникнали на основание различни правопораждащи факти и имат различен петитум?

Отговорът на въпроса се съдържа в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 567/09.10.2025г. по гр.д. № 2983/2024г., III ГО; решение № 471/16.01.2012г. по гр.д. № 1522/2010г., IV ГО; решение № 117/02.11.2015г. по т.д. № 730/2014г. на ВКС, II ТО; определение № 59/21.01.2019г. по ч.т.д. № 28/2019г., II ТО; определение № 357/24.07.2013г. по ч.гр.д. № 3981/2013г., I ГО; определение № 132/20.07.2021г. по ч.гр.д. № 347/2021г., III ГО и др.

Константна е практиката на Върховния касационен съд, дефинираща предмета на делото като претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се индивидуализира чрез основанието и петитума на исковата молба. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича спорното материално право, т.е. правопораждащите юридически факти. Белезите, които индивидуализират материалното правоотношение и съответно субективното материално право се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричано право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита. Важно е не как страната сама определя понятийно спорното и преюдициалните права и правоотношения, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Именно като изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, съдът квалифицира искането и по този начин прилага правните норми като е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба.

Съгласно чл. 126, ал. 1 от ГПК, когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения относно едно и също спорно право или правоотношение – антиципира се отвода за пресъдено нещо. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно. Ако предпоставките на чл. 126, ал. 1 от ГПК са установени едва във въззивното производство, прекратяването на делото е правомощие на въззивния съд, който следва да обезсили недопустимото решение на първата инстанция – чл. 126, ал. 2 от ГПК.

Разяснено е, че отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 от ГПК е основателен само при наличието на пълно субективно и обективно /предметно/ тъждество между делата. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо. Обективно тъждество е налице при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца, т.е. когато искането по двете дела е идентично и е предявено на едно и също основание – посочените факти, от които произтича претенцията са идентични и искането е на същото правно основание; когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува. Липсва обективен идентитет, когато предмет на едно от делата е правоотношение, което е преюдициално спрямо предмета на второто дело. В този случай е налице условие за спиране на обусловеното дело по разпореждане на съда на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК.

В практиката на ВКС са дадени и конкретни разрешения, например за допустимостта на частичния иск със задължителните разяснения по т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС е прието, че ако в съда има две висящи дела между едни и същи страни, на едно и също основание, но претенцията е за различни части на едно и също вземане, не е налице идентитет между двете дела; за допустимостта на иск с предмет едно и също вземане за друг период в определение № 3063/13.06.2025г. по ч.гр.д. № 1962/2025г. на ВКС, IV ГО и в цитираните в него е прието, че съдът е обвързан от посочения от ищеца в исковата молба правнорелевантен период, като разликата в периода, за който се претендира вземането, изключва обективния идентитет между делата; в определение № 547/27.10.2016г. по т.д. № 1567/2016г., II ТО и решение № 45/22.04.2009г. по т.д. № 483/2008г. на ВКС, I ТО е даден отговор, че при уважен осъдителен иск за изпълнение на парично вземане, в което производство е релевирано от ответника правопогасяващо възражение за недължимост на сумата поради извънсъдебно изявление за прихващане на насрещни вземания и материалноправното изявление за прихващане не е разгледано по същество относно съществуването и основателността на вземането на прихващащия, а с влязлото в сила решение е прието, че вземането е спорно и неликвидно, от една страна, и предявен от прихващащия /ответника по първото дело/ иск за установяване съществуване на вземането на прихващащия, не е налице обективен идентитет по смисъла на чл. 126, ал. 1 от ГПК.

Съдът в приложение на служебното начало в гражданския процес /чл. 7 от ГПК/ във всяко производство служебно следи за наличието на абсолютните положителни процесуални предпоставки и за липсата на отрицателните процесуални предпоставки /процесуални пречки/ за постановяване на валидно решение. Ето защо за съда, пред който е висящо второто дело, следва да са налице безспорни доказателства за идентитет на страни, основание и петитум по двете дела, висящи пред един и същ или различни съдилища. Ако съдът констатира припокриване на посочените компоненти – страни, основание на заявения иск и петитум, производството по по-късно заведения иск следва да бъде прекратено. Ако съдът констатира разлика в някой от компонентите, то не са налице основания за прекратяване на по-късно заведеното дело. Ако разликата се състои само в част от заявената претенция, съдът следва да извърши преценка в коя част трябва да прекрати по-късно образуваното производство, а в непредявената с предходната искова молба част, производството следва да продължи.

Въз основа на всичко изложено и в отговор на правния въпрос обусловил допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС се придържа към така утвърдената константна практика на върховната инстанция и приема следното: не е налице обективен идентитет по смисъла па чл. 126 от ГПК, когато предмет на двете висящи дела между едни и същи страни е иск за периодични плащания за един и същ период, възникнали на основание различни правопораждащи факти и имат различен петитум. Обективният идентитет по смисъла на чл. 126 от ГПК предполага пълно тъждество между спорното право, предмет на двете дела, включително и правопораждащите ги факти и основанието, на което се претендира или отрича и между вида на търсената по всяко от делата съдебна защита.

По касационните основания:

Касационният жалбоподател поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което отправя искане въззивното решение да бъде отменено.

Ответникът по касация Ц. И. И. в писмена молба оспорва касационната жалба като неоснователна и отправя искане да се остави без уважение.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд е приел, че предмет на делото са предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за признаване съществуването на вземания на ищеца от ответницата за сумата 8382.89 лв., представляваща цена на потребена топлинна енергия за периода от 01.12.2019г. до 08.12.2020г. в имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] ведно със законната лихва от 04.02.2021г. до окончателно плащане на вземането, и сумата 638.30 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 25.02.2020г. до 03.02.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 6789/2021г. на СРС.

От препис от решение № 12942/01.07.2024г. постановено по гр.д. № 54374/2021г. на СРС приел за установено, че с него е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че Ц. И. И. дължи на „Овергаз Мрежи” АД сумата 8816.16 лв., представляваща главница за топлинна енергия за горещо водоснабдяване за периода от 01.05.2018г. до 30.01.2020г. по партида с аб. № 0011003610, ведно със законната лихва от 31.01.2020г. до изплащане на вземането, и сумата 606.69 лв. – мораторна лихва за периода от 24.07.2018г. до 30.01.2020г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 5252/2020г. на СРС. Отбелязал като безспорен факта, че абонатният номер 0011003610 се отнася за процесния недвижим имот - находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]. Към момента на приключване на устните състезания по делото решението по гр.д. № 54374/2021г. на СРС не е влязло в сила.

Въз основа на тези данни приел, че част от вземанията, които са предмет на настоящото дело, са идентични с част от вземанията, предмет на гр.д. № 54374/2021г. на СРС, а именно вземанията за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. Съобразил, че решението по гр.д. № 54374/2021г. е между същите страни и има за предмет стойността на доставената топлинна енергия в същия имот, като част от периода, за който се претендират вземания за незаплатената топлинна енергия /01.12.2019г. – 30.01.2020г./, е идентичен с периода, за който се претендират вземания за неплатена топлинна енергия по настоящото гр.д. № 31979/22г. на СРС. С оглед наличието на висящ спор между същите страни за частта от вземането на ищеца от ответницата за незаплатена топлинна енергия, доставена в същия имот, отнасяща се за същия период от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. приел, че е налице основанието по чл. 126, ал. 1 от ГПК за частично прекратяване на по-късно заведеното дело, а именно гр.д. № 31979/2022г. на СРС, което е предмет на въззивната проверка. С оглед на това и на основание чл. 126, ал. 2 от ГПК обезсилил първоинстанционното решение за вземанията за топлинна енергия за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г.

От представените фактури /по ч.гр.д. № 6789/2021г./ и заключението на комплексната съдебно-техническа и счетоводна експертиза изчислил, че стойността на начислената на ответницата топлинна енергия за м. 12.2019г. е в размер на 2200.08 лв., а стойността на начислената за м. 01.2020г. топлинна енергия е в размер на 2607.18 лв. Така намерил общата стойност на начислената топлинна енергия за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. като възлизаща на сумата 4807.26 лв. Обезсилил първоинстанционното решение за вземането за сумата 4807.26 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. /по фактури № 9100020697/10.01.2020г. и № 9100020974/10.02.2020г./, съответно и за вземането за мораторна лихва върху тази главница за сумата 381.19 лв.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

Основателен е доводът в касационната жалба за липсата на идентичност на част от вземанията, които са предмет на двата иска и липсата на основание за приложение на разпоредбата на чл. 126, ал. 2 от ГПК.

В исковата молба и в уточняващата молба от 19.05.2023г. ищецът предявил искове за установяване съществуването на вземане за сумата от 8382.89 лева – сбор от дължима и неплатена месечна цена за доставена и потребена топлинна енергия за горещо водоснабдяване за периода от 01.12.2019г. до 18.12.2020г. в имот, находящ се в [населено място], на основание издадени 13 броя фактури, които описал подробно. Посочил, че първото месечно вземане включено в този период е по фактура № 9100020697/10.01.2020г. и е за неплатена топлинна енергия за м. декември 2019г. Обяснил, че това е причината началният момент на периода, който е заявен в исковата молба да е посочен от 01.12.2019г.

Уточнил също, че предмет на предявените по гр.д. № 54374/2021г. на СРС искове е установяване съществуването на вземане за сумата от 8816.16 лева – сбор от дължима и неплатена месечна цена за доставена и потребена топлинна енергия за горещо водоснабдяване за периода от 01.05.2018г. до 30.01.2020г. в същия имот, на основание издадени други 25 броя фактури. Посочил, че последното месечно вземане включено в този период е по фактура № 9100020638/10.12.2019г. и е за неплатена топлинна енергия за м. ноември 2019г., както и фактура № 9600001998/23.01.2020г. за абонамент за разпределители 2019г. и за абонамент уреди за водомери 2019г. на обща стойност 36 лева със срок за плащане 30.01.2020г. Обяснил, че това е причината крайният момент на периода, който е заявен в исковата молба по това дело да е посочен като 30.12.2020г.

Следователно твърденията за правопораждащите факти на вземането на ищеца за дублиращия се период в двете дела са различни: в първия случай те са за неплатена топлинна енергия за м. декември 2019г. по фактура № 9100020697/10.01.2020г., а във втория – за неплатена топлинна енергия за м. ноември 2019г. по фактура № 9100020638/10.12.2019г. и за абонамент за разпределители 2019г. и за абонамент уреди за водомери 2019г. на обща стойност 36 лева по фактура № 9600001998/23.01.2020г. със срок за плащане 30.01.2020г.

В диспозитива на приетия пред въззивния съд препис от решение № 12942/01.07.2024г. постановено по гр.д. № 54374/2021г. на СРС е прието за установено съществуването на вземане на ищеца от ответницата за сумата от 8816.16 лв. – топлинна енергия за горещо водоснабдяване за периода 01.05.2018г. до 30.01.2020г. От мотивите на решението не става ясно как е формирана тази сума и кои компоненти от вземането на доставчика възникнало на основание договора за покупко продажба на топлинна енергия за битови нужди в този период включва. Начинът на формиране на сумата и обстоятелствата, от които произтича вземането са неустановими и въз основа на съдържанието на издадената заповед за изпълнение на парично задължение от 06.07.2020г. по ч.гр.д. № 5252/2020г. на СРС /л. 80 от първоинстанционното дело/.

При тези данни преценката на въззивния съд по чл. 126, ал. 1 от ГПК е формална, незадълбочена и основана единствено на простото съвпадение на периода от два месеца по двете дела – 01.12.2019г. – 30.01.2020г. без да отчита твърденията на ищеца за различните правопораждащи факти на отделните вземания. А както съдът вече поясни, липсва обективен идентитет между две дела за периодични плащания за един и същ период, възникнали на основание различни правопораждащи факти и имат различен петитум.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото разяснение и закона; мотивите му са бланкетни и при липса на безспорни доказателства за обективен идентитет по двете дела. Ето защо въззивното решение се явява неправилно, следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе по същество на въззивната жалба.

На основание чл. 294, ал. 2 от ГПК при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските пред Върховния касационен съд.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 4870/24.07.2025г., постановено по в.гр.д. № 13422/2023г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е обезсилено първоинстанционно решение № 12319/12.07.2023г. постановено по гр.д. № 31979/2022г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е прието за установено, че Ц. И. И. с ЕГН [ЕГН] дължи на „Овергаз Мрежи” АД, ЕИК[ЕИК] сумата 4807.26 лева, представляваща цена за доставена и потребена топлинна енергия за горещо водоснабдяване за периода от 01.12.2019г. до 30.01.2020г. в имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] дължима в качеството й на клиент на топлинна енергия съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ведно със законната лихва от 04.02.2021г. до окончателно плащане на задължението, както и сумата 381.19 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 25.02.2020г. до 03.02.2021г. и е прекратено производството в тези части на основание чл. 126, ал. 2 от ГПК.

ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.