Действие на спогодба за обезщетение и правила при изготвяне на експертиза

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 57

гр.София, 30.01.2024 г.

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на

двадесет и втори януари две хиляди двадесет и четвърта година,

в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев

Ерик Василев

при секретаря Ани Давидова и прокурора

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1699/ 2023 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 3470/ 13.11.2023 г. по настоящето дело по жалби на Ф. А. Л., П. А. С., Е. А. С., А. А. С. и С. А. С. /ищци/ и на „Делта“ ЕООД, с.Дунавци, община Казанлък /ответник/ е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 358 от 23.11.2022 г. по гр.д.№ 386/ 2022 г., с което „Делта“ ЕООД е осъдено да заплати на всеки от ищците по 48 000 лв - обезщетение за търпени неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им А. С. Л., настъпила на 08.11.2019 г. в резултат на претърпяна трудова злополука, ведно с лихва за забава от деня на злополуката /08.11.2019 г./ до окончателното изплащане на задължението, като исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от 100 000 лв /част от вземания в общ размер 120 000 лв/ и е разпределена отговорността за дължимите по делото такси и разноски.

По жалбата на ищците обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос длъжен ли е съдът при назначаване на експертиза да укаже на вещото лице въз основа на кои документи да изпълни задачата си и длъжен ли е, в случай, че заключението се базира на документи, неприети като доказателство по делото, да събере тези доказателства, ако някоя от страните ги е оспорила.

Съгласно установената от Върховния касационен /ВКС/ съдебна практика /срв. решение № 129/ 08.11.2017 г. по гр.д.№ 60344/ 2016 г., ІІІ г.о., ВКС и цитираните в него/, преценката на експертното заключение следва да се извършва, като се има предвид, че съгласно чл.195 ал.1 ГПК вещо лице се назначава, когато за изясняването на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други, с каквито съдът не разполага. Посредством експертните заключения се установява значението на определени факти и процеси за спорното правоотношение, механизмът на протичането на тези процеси, което дава възможност на съда да разреши конкретния правен спор, макар да не разполага със специални знания в определена област. Вещото лице е длъжно да даде заключението си в рамките на поставените му от съда въпроси и въз основа на доказателствата по делото, или и на други материали, които съдът е определил вещото лице да проучи, но то няма задължение служебно да събира и проверява материали, данни и доказателства, тъй като това би нарушило принципите на равенство и състезателност в процеса – страните са тези, които могат и следва да попълват делото с доказателства или да търсят съдействие от съда, за да извършват тази своя дейност. Освен това заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички събрани и относими по делото доказателства. В тази връзка съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори и когато страната не е направила възражение срещу него – чл. 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата.

С оглед така установената практика на конкретно формулирания в настоящето производство процесуалноправен въпрос следва да се отговори, че при назначаване на експертиза съдът е длъжен да укаже на вещото лице въз основа на кои документи да изпълни задачата, а ако заключението се базира на документи, неприети като доказателство по делото и страна възрази срещу тяхната достоверност, съдът е длъжен да събере тези доказателства и да осигури възможността за оспорването им. В противен случай, основавайки решението си на експертното заключение, той допуска съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

По жалбата на ответника обжалването е допуснато по при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по материалноправния въпрос съставлява ли изявлението в спогодба, с която се определя размер на обезщетение за неимуществени вреди, че страните за в бъдеще няма да имат претенции една към друга във връзка с предмета на спогодбата, предварителен отказ от права.

За да се даде отговор на този въпрос следва да се изходи от естеството на спогодбата като договор и последиците от него. С договора за спогодба страните чрез взаимни отстъпки прекратяват един съществуващ спор или избягват бъдещ възможен спор, поемайки насрещни задължения. В съдебната практика не съществуват колебания, че предмет на спогодба могат да бъдат вземания за обезщетяване на неимуществени вреди /срв. решение № 144/ 14.11.2017 г. по т.д.№ 1084/ 2016 г., I т.о., ВКС/. Сключването на договор, с който на пострадало от непозволено увреждане дете се изплаща обезщетение за претърпените вреди, има за предмет придобиване на имущество и следователно преценката за интереса на детето от договора е предоставена на родителите му. Целта на сключения договор за спогодба е прекратяването на съществуващ или избягването възможен спор, поради което сама по себе си спогодбата може да не съдържа отказ от права. Взаимните отстъпки по смисъла на законовата норма са допустими, но не и включващи задължително отказ от субективни права. Размерът на обезщетението за причинени неимуществени вреди се определя според разбиранията и възприятията на пострадалия и на застрахователя. Критерият за справедливост се извежда от общоприетите морални норми в обществото и се прилага при определяне на обезщетението от съда, но този критерий не предполага незачитане на волята от страните, изразена в спогодба относно размера на обезщетението за неимуществени вреди. Затова се приема, че изявленията, че със споразумението са уредени отношенията между страните и нямат претенции една към друга сочат на разрешаване на спора между тях, а не представляват отказ от права. Отказът от съществуващи субективни права би следвало да е изрично заявен или в споразумението да е посочено, че същото е частично, не покрива изцяло претенциите на една от страните, но тя няма да има право да претендира по съдебен ред разликата до пълния размер на вземането. Съдебната практика допуска и споразумение между пострадал от трудова злополука и работодателя му относно размера на дължимото обезщетение /срв. решение № 536/ 17.07.2012 г. по гр.д.№ 215/ 2011 г., IV г.о., ВКС и цитираното в него/. Споразумението, постигнато между пострадалия при трудова злополука и работодателя, отговорен по чл.200 КТ, обвързва страните и не може да бъде изключено от института на доброволното уреждане на спорове между тях по аргументи, че правоотношението е трудово или че естеството на правата и задълженията при отговорността по чл.200 КТ не позволява договаряне. Страните могат да постигнат обвързваща уговорка по отношение размера на обезщетенията и вида им, като при всеки конкретен случай подлежи на изясняване кои вреди са в обема на уговореното обезщетение, които по правило са настъпилите и проявили се преди сключването на споразумението или предвидените за срока на неговото действие, но не и тези, които не са могли да бъдат предвидени, съобразени и уговаряни като предмет на спогодбата. При наличието на валидно извънсъдебно споразумение пострадалият при трудова злополука работник не може да претендира чрез иск присъждане на обезщетения за имуществени и/или неимуществени вреди, които са предмет на споразумението. При неизпълнение на споразумението от страна на работодателя работникът може да защити правата си по предвидения в чл.79 ЗЗД ред. Няма колебания в практикаа също /срв. решение № 60152/ 27.04.2022 г. по т.д.№ 49/ 2021 г., I т.о., ВКС/, че включените в споразумението изявления, че ползващото се лице няма да има други претенции към застрахователя и страните по договора ще считат отношенията си по повод застрахователното събитие за уредени, сочат на разрешаване на спора, а не представляват отказ от права. Отказът от субективни права следва да бъде изрично заявен или в споразумението да е отразено, че същото е частично и не покрива изцяло претенцията на една от страните.

Като се има предвид изложеното, поставеният от ответника правен въпрос следва да получи следния отговор: Изявлението в договор за спогодба, с която се определя размер на обезщетение за неимуществени вреди, че страните за в бъдеще няма да имат претенции една към друга във връзка с предмета на спогодбата, не представлява предварителен отказ от права. Това изявление е израз на взаимните отстъпки, направени от страните по спогодбата, за разрешаване на съществуващ или избягване на бъдещ правен спор.

И по двата правни въпроса, по които касационното обжалване е допуснато, въззивният съд е дал противоположни правни разрешения. Той е приел, че със сключената спогодба ищците, заявявайки липса на следващи претенции, предварително се отказали от бъдещо процесуално право и това било основание за нищожност на договора. Ако това е вярно, то не би могло да има валидна спогодба въобще – практически няма спогодба, в която страните да не декларират, че правят взаимни отстъпки за да избегнат или да прекратят един спор и че по повод конкретните отношения – предмет на спогодбата няма да имат претенции в бъдеще. Тези декларации не съставляват отказ от бъдещи права, а изводът на въззивния съд в този смисъл е направен в противоречие с материалния закон, поради което по отношение на обжалваното решение е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК и то следва да бъде отменено в осъдителната част. То следва да бъде отменено и в отхвърлящата искове част, тъй като с оглед отговора на процесуалноправния въпрос, поставен от ищците, въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила /касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК/. Неправилно съдът е оставил без уважение възраженията на ищците, че механизмът на злополуката не е установен и че за съпричиняване има данни само в оспорено заключение на вещо лице, което е работило по материали, неприети като доказателства по делото. Крайно непоследователно, обсъждайки обаче заключението на почерковата експертиза, съдът приел, че след като вещото е лице работило по материали, които не се намират по делото, а се намират при ответника, експертизата била изготвена в нарушение на процесуалните правила и не можело да се кредитира от съда. Техническата експертиза обаче, изготвена също по материали, ненамиращи се по делото, съдът кредитирал. Кредитирането или не на експертизата не зависи от това, къде се намират материалите, по които вещото лице е работило, а дали страните оспорват тези материали и какво е решението на съда по това оспорване. Това налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът не може да бъде разрешен от настоящата инстанция /чл.293 ал.3 ГПК/. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд, който да осигури приемането по делото на необходимите за работата на вещите лица документи и да даде възможност за оспорването им, като в зависимост от изхода от това оспорване отново да изслуша вещите лица или да назначи нова комплексна експертиза, като укаже на вещите лица кои материали да ползват при изготвянето й.

При новото разглеждане на делото съдът следва да обсъди доводите за нищожност на спогодбата между ищците и ответника, като вземе предвид дадените с настоящето решение указания, че договорът не е нищожен поради това, че в него се съдържа отказ от права.

Разноските за производството следва да бъдат присъдени с оглед изхода от спора при новото разглеждане на делото /чл.294 ал.2 ГПК/.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 358 от 23.11.2022 г. по гр.д.№ 386/ 2022 г. и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: