Липса на превишаване на неизбежна отбрана при умишлено убийство след имотен спор

Текстът на акта

Ключови фрази

1

7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 458

Гр.София, 29.10.2025г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА

НАДЕЖДА ТРИФОНОВА

при секретар ИЛ РАНГЕЛОВА

и в присъствието на прокурора Р.СЛАВОВА

изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 612/2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по повод постъпила жалба от адв. Б. Б., защитник на подс. Б. Д. М. срещу решение № 43 от 03.04.2025г. постановено по ВНОХД №429/2024г. по описа на АС –гр.Варна с релевирани касационни основания по чл.348, ал.1,т.1,2,3 НПК. Доводи за допуснати съществени процесуални нарушения се извеждат на базата на твърдения за направен необективен доказателствен анализ. Твърди се, че и материалният закон не е приложен правилно, тъй като е следвало деянието да се преквалифицира по чл.119 НК. Аргументи се изтъкват срещу отмерването на наказанието, като защитата счита същото за несправедливо завишено. Иска се от касационната инстанция да измени решението на въззивния съд.

Жалба срещу въззивното решение е депозирана и от повереника на частните обвинители С. А. и Б. Е.- адв.А., в която се развиват доводи за явна несправедливост на наказанието, подкрепени с твърдения за неадекватно отчитане на високата степен на обществена опасност на стореното от подсъдимия. Изразено е становище, че дори увеличеният от въззивния съд размер на наказанието няма да изпълни целите му. Иска се от касационната инстанция да отмени решението и да върне делото за ново разглеждане от апелативния съд, с указания да се отстрани нарушението по чл.348, ал.1,т.3 НПК.

В съдебно заседание пред касационната инстанция, защитникът на подсъдимия М.- адв.Б. поддържа касационната жалба, като подчертава, че гласните доказателства не са обективно оценени от съдебните инстанции, поради което фактическата обстановка не е правдиво отразена в мотивите към атакувания акт. Подробно развива доводите си за неправилно приложение на материалния закон с искане за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, а именно- преквалифициране на деянието по чл.119 НК. Защитата отстоява тезата, че поведението на пострадалата покрива критериите на нападение спрямо подсъдимия, а последният се е отбранявал срещу него, превишавайки пределите на необходимото. Във връзка с касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 НПК подчертава, че данните за влошено здравословно състояние на подсъдимия не са оценени с нужната тежест при индивидуализиране на наказанието, а е следвало да се възприемат като предпоставка за редуцирането му съобразно чл.55 НК

Подсъдимият поддържа аргументите на защитника си.

Повереникът на частните обвинители- адв.А. оспорва жалбата на подсъдимия и поддържа тази, подадена от името на доверителите му. Не споделя оплакванията на подсъдимия за допуснати съществени процесуални нарушения. Счита, че в съответствие с безпротиворечиво установената фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно с ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия по чл.115 НК. Относно касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 НПК повереникът съзира явна несправедливост на определеното наказание, но в обратен смисъл от този, вложен от подсъдимия. Доводите в жалбата на частните обвинители са свързани с несправедливо занижено наказание, което не съответства на обществената опасност на стореното от подсъдимия и на личността му.

Частният обвинител Б. Е. споделя доводите на повереника си. Подчертава значимостта на тежката загуба, която са преживели с брат й, в резултат на причинената смърт на тяхната майка .

Представителят на Върховна прокуратура не споделя оплакванията и в двете касационни жалби. Намира за аргументирани мотивите на въззивния съд, с които е отхвърлил твърдението на защитата, че поведението на подсъдимия може да се квалифицира като превишаващо пределите на неизбежната отбрана. Не счита, че наказанието е несправедливо, поради което предлага решението на въззивния съд да се остави в сила.

Подсъдимият реализира правото си на последна дума като отправя молба за намаляване на наложеното наказание.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби на защитника на подсъдимия и на частните обвинители, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 3 от 14.10.2024г. постановена по НОХД № 244/2024г., на ОС-гр.Търговище, подс. Б. Д. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.115 НК- затова, че на 07.09.2023г. в гр. О., умишлено умъртвил Р. Д. А., като на основание чл.115 НК му е наложил наказание от 10 години лишаване от свобода, като го е оправдал по първоначалното обвинение по чл.116, ал.1,т.11 НК. Частично са били уважени гражданските искове на С. А. и Б. Е.. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и се е произнесъл по въпроса за разноските.

С решение № 43 от 03.04.2025г. постановено по ВНОХД №429/2024г. по описа на АС –гр.Варна присъдата е изменена по отношение размера на наказанието лишаване от свобода, като то е увеличено на 13 години. Увеличени са размерите на присъдените обезщетения по гражданските искове и те са уважени изцяло.

Касационните жалби на подсъдимия и на частните обвинители са неоснователни.

По касационната жалба на подсъдимия:

Относно касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК: Защитата твърди, че въз основа на неправилна интерпретация на гласните доказателства, съдебните инстанции са достигнали до невени фактически изводи. Посочва се, че показанията на св.А. / съпруг на пострадалата/ и св.Н.- полицейски служител, са необективно анализирани. Касационната инстанция не може да сподели това оплакване. Нито относно обстоятелството дали е имало среща между св.А., пострадалата и подсъдимия, нито относно фактите свързани със задържането на подсъдимия и поведението на последния, се констатира превратно интерпретиране на доказателствени източници. Принципно няма спор , че е имало такава среща, че тя се е случила в централната част на града, че е била съпроводена с размяна на обвинителни реплики между тримата и е приключила с намушкването с нож на пострадалата от подсъдимия. Въззивният съд не е окачествил срещата като предварително уговорена, в каквато насока възразява защитника, а е била повече случайна. Съдът е мотивирал пространно и вярно изводите си относно поводът за нея, разменените между лицата реплики и протичането на конфликта, както и предисторията, обременила взаимоотношенията между пострадалата и подсъдимия с негативен емоционален заряд. Това е резултат от аналитична дейност, която не страда от пороци и не се основава на превратно интерпретирани доказателства. Противоречия, които да са останали неизяснени, както и доказателства които да са пренебрегнати, не се констатират. Следва да се отбележи, че в принципен план доказателствата са еднопосочни. Различна е оценката, която се прави на фактите от страните. Оценката, която защитата дава на поведението и мотивите на пострадалата, са плод на лична интерпретация , която не почива на обективен прочит на доказателствата. Въззивният съд не отрича факта, че последната е имала съмнения, че подсъдимият е взел документите за собственост на спорния имот, нито е игнорирал доказателствата, установяващи настояването й подсъдимият да й ги върне или поне да покаже съдържанието на носената от него торба.

Поведението на подсъдимия след нанасянето на удара с нож, също не е спорно. Това, че е бил на място, че се е подчинил на полицейското разпореждане да остави ножа на земята и е бил безпроблемно задържан, са все обстоятелства, установени с нужната доказателствена обезпеченост.

Относно нарушението на материалния закон.

Основните доводи на защитника са срещу отказа на въззивната инстанция, да сподели аргументите й за нуждата от преквалифициране на деянието по чл.119 НК. Както още пред първия съд, така и пред касационната инстанция се отстоява схващането, че по отношение на подсъдимия е извършено противоправно посегателство- грабеж или кражба, срещу което той се е защитавал, очевидно превишавайки необходимите предели .

В правната теория и практика последователно се застъпва тезата, че първото и определящо условие на института по чл.12, ал.1 НК е осъщественото противоправно нападение спрямо лицето, което се отбранява. Нападението ще е такова, ако засяга живота, здравето и личността на нападнатия, като от кръга на защитимите права не са изключени и имуществените такива или казано по друг начин, нападението следва да е насочено към увреда на правно защитим интерес, за което то създава обективно предпоставки.

Направените теоретични уточнения, имат своето значение за настоящия казус, който следва да се интерпретира през призмата на собствената му специфика.

Защитата твърди, че пострадалата е нападнала подсъдимия, опитвайки се да осъществи грабеж или кражба, очевидно имайки за предмет посегателство по отношение на носената от подсъдимия найлонова торба и находящите се в нея документи.

Особеностите на ситуацията обаче разкриват друга картина, която не е убягнала от вниманието на въззивния съд. Пострадалата и подсъдимия са брат и сестра между които е имало дългогодишен имуществен спор и съдебни дела за наследствен имот. В крайна сметка, въпросният имот е окончателно придобит от зетя на пострадалата. Това не е препятствало подсъдимият да се самонастанява на няколко пъти в къщата, от където е бил принудително изваждан със съдействие на полиция. В деня преди инцидента, пострадалата е установила изчезването на нотариалния акт за въпросния имот от семейния автомобил, за което заподозряла брат си. Срещата им в центъра на гр. О. и била резултат от желанието й да го открие, лично да се види с него и да се увери, че той не е взел от колата им нотариалния акт. Поведението й впоследствие- дърпането на найлоновата торба, носена от подсъдимия, определено не е оправдано. Нито тя е имала право по този начин да настоява да види съдържанието й, нито подсъдимият е имал задължение да й го покаже. Репликите на пострадалата, съпроводили неприемливото й от морална страна поведение - „….дай документа“, ясно са обективирали намерението й, което не е било противозаконното отнемане на движими вещи, собственост на подсъдимия. За това и дърпането на торбата не може да се окачестви като проява, насочена към увреждане на правно защитен интерес- в случая правото на собственост върху движима вещ, за което са създадени реални предпоставки.

От своя страна подсъдимият е бил наясно с намеренията й, както и със съдържанието на торбата си, в която е имало кадастрална скица -документ не пораждащ и не прекратяващ имуществени права, нито с особено правно значение относно установяване право на собственост. Твърдението на защитата, че той е защитавал документите удостоверяващи, според представите му, имуществени права, се противопоставят на фактически безспорното намерение на пострадалата да се увери, че нотариалният акт на придобития от зет й имот не се намира у брат й. Колкото и неприемлив да е начинът, по който е избрала да стори това, той не може да се окачестви като противоправно нападение, засягащо имуществен интереси на подсъдимия, за да може да се обоснове правото му да отвърне на нападението, с цел да се защити и впоследствие да се разсъждава върху въпроса дали е превишил тези свои права.

Обсъждайки тезата на защитата и мотивите на въззивния съд относно института на неизбежната отбрана, за пълнота трябва да се отбележи, че настоящият състав изразява несъгласие с част от аргументите на въззивния съд, с които е отхвърлил възраженията на защитата по повод правната квалификация на деянието. Доводите, че подсъдимият е можел да избегне ескалирането на напрежението като изпълни исканията на пострадалата и покаже съдържанието на торбата си, за да се увери тя, че в нея не се намира търсеният нотариален акт, не са правно издържани. Нито пострадалата е била овластена с правомощия да извършва проверки на лични вещи, нито подсъдимият е бил длъжен да се съгласи с това, да бъде проверен. Въпреки направеното уточнение, касационният съд споделя аргументите на проверяваната инстанция, с които са мотивирани законосъобразните изводи по приложението на материалния закон и е отхвърлено искането на защитата действията на подсъдимия да се определят като такива, превишаващи пределите на неизбежната отбрана.

Крайният извод е, че материалният закон е приложен правилно с ангажиране отговорността на подсъдимия по чл.115 НК.

Относно касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 НПК.

И подсъдимият и частните обвинители изтъкват това касационно основание- подсъдимият, с желание да се намали наказанието, предвид подценяването на смекчаващите отговорността му обстоятелства, като чистото съдебно минало и здравословното състояние, а частните обвинители точно в противоположната насока- считайки, че същото е несправедливо занижено. Възраженията и на страните не могат да се споделят.

Въззивният съд е отчел обществената опасност на деянието и в двете посоки, като е увеличил наложеното от окръжния съд наказание от 10 на 13 години „лишаване от свобода“. В резултат на внимателен и прецизен анализ на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, е коригирал определеното наказание на подсъдимия, като го е завишил с три години. Сред доводите му за това са съображения, свързани с личността на подсъдимия, като е неоснователен упрекът на касаторите, че този факт не е бил взет предвид / стр.22 от решението/. Трайно установените нагласи на подсъдимия да не се съобразява с общоприетите правила, неумението му да търси приемлив и законосъобразен начин за решаване на проблемите си, склонността към упражняване на насилие, редом с конкретния факт, че въпросния ден е носил нож, дори в полицейското управление, са дали основание на въззивния съд да направи вярна преценка на личността му. Не е пренебрегната и трайната нагласа на подсъдимия да не се съобрази със съдебното решение по повод съдбата на наследствения му имот и последователно демонстрираното от него поведение по самонастаняване в същия, след закупуването му от трето лице . Предишните осъждания на подсъдимия, за които се посочва в касационната жалба, са интерпретирани законосъобразно в светлината на настъпилата реабилитация.

Увеличеното наказание на 13 години, не може да се определи като несъответстващо на целите на генералната и специалната превенции, само защото частните обвинители декларативно изказват такова твърдение. Същото е индивидуализирано при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства и съответства на тежестта на стореното от подсъдимия. Здравословното му състояние е взето предвид, но на същото не е придадена прекалена тежест и значение, за да може да се окачестви като обстоятелство по чл.55 НК, нито като такова, което да промени качествено съотношението между смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства.

По изложените съображения, настоящата инстанция счита, че касационните жалби на подсъдимия и на частните обвинители са неоснователни. Не се констатират нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила, нито явна несправедливост на наказанието, поради което решението на въззивния съд следва да се остави в сила.

В касационната жалба на частните обвинители е направено искане, поддържано и в съдебно заседание, за осъждане на подсъдимия за направените от тях разноски пред касационната инстанция. Представена е разписка за получени от адв.А. 3500лв. от Б. С. Е.- сума за адвокатски хонорар във връзка с касационното обжалване, както и за процесуално представителство пред настоящата инстанция. С оглед изхода на делото и на основание чл.189, ал.3 НПК тези разноски следва да се възложат в тежест на подсъдимия, като същият бъде осъден да ги заплати на частната обвинителка.

Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 43 от 03.04.2025г. постановено по ВНОХД №429/2024г. по описа на АС –гр.Варна .

На основание чл.189, ал.3 НПК осъжда подс. Б. Д. М. да заплати на Б. С. Е. сумата от 3500 / три хиляди и петстотин/лева за направени пред касационната инстанция разноски за заплащане възнаграждение на повереник.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: