Доказване на неразрешена платежна операция при търговци

Текстът на акта

Ключови фрази

11

Р Е Ш Е Н И Е

№ 218

[населено място], 24.08.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България Търговска колегия Второ отделение в публичното заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

при участието на секретаря Александра Ковачева, като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2268/24г.,за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка“АД срещу решение №309/16.05.2024 г. по т.д.№848/23 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №814/24.06.2023г. по т.д.№1013/21г. по описа на Софийски градски съд,с което е осъдена банката да заплати на „Петрол М“ ЕООД [населено място] сумата 46 582,39 лв., представляваща стойността на неразрешена платежна операция, извършена на 18.01.2019г., ведно със законната лихва.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Касаторът твърди, че съдът неправилно е споделил дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска; основал е извода си, че платежната операция е неразрешена, на предположения на вещото лице за наличие на компютърна измама и за наличие на недостатък в услугата на банката за електронно банкиране, както и на съвкупност от косвени доказателства, пренебрегвайки наличието на множество преки доказателства, установяващи обратното; не е обсъдил аргумента му за разпределението на доказателствената тежест в процеса, с оглед приложимия в случая чл.67 ал.4 ЗПУПС вр. с изричната клауза на т.9.10 от Общите условия, изключваща приложението на диспозитивната норма на чл.78 ЗПУПС; не е съобразил,че електронното банкиране се осъществява през крайно устройство на потребител, до което банката няма достъп и не би могла да отговаря за защитите му; в противоречие със закона и с практиката на съдилищата е приел,че банката носи доказателствената тежест да установява отрицателни факти – че ищецът не е ползвал легални версии на операционна система, обновени версии на интернет браузъри и инсталирана антивирусна програма; неправилно е приел,че разпоредбата на чл.97 ЗПУПС е неприложима. По тези съображения, подробно обосновани в касационната жалба, касаторът претендира отмяна на решението на САС и отхвърляне на предявения срещу него иск с присъждане на разноските за всички инстанции.

Ответникът по касация „Петрол М“ ЕООД в писмен отговор и в проведеното пред касационната инстанция открито съдебно заседание поддържа становище за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания срещу законосъобразността на съдебния акт. Прави искане за потвърждаване на решението на апелативния съд , като претендира разноски за настоящата инстанция. Представя списък.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното:

С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд е приел, че страните по делото са били обвързани във валидно облигационно правоотношение, възникнало по силата на сключен между тях договор за разплащателна сметка от 08.01.2007г. Посочил е като приети в производството документи следните такива: карта за промяна на данни за електронно банкиране от 06.08.2013г. /в която управителят на дружеството е декларирал,че е получил в неразпечатани пликове пароли за електронен достъп/; ксерокопие на разпечатка от 18.12.2019г. на електронен документ – платежно нареждане за кредитен превод на сумата 46 582,39 лв. с получател „Салина 7“ ЕООД с IBAN на банкова сметка в „ОББ“АД и с основание по издадена фактура; ксерокопие от разпечатка от електронен документ от 29.01.2020г. /когато по твърдение на ищеца той е установил,че сумата не е достигнала до получателя й/ - платежно нареждане за кредитен превод със системна дата 18.12.2019г. на същата сума със същия наредител и същия получател, но по сметка с IBAN на банкова сметка в „УниКредит Булбанк“АД.Приел е за установено,че на същата дата – 29.01.2020г. с писмо до банката ищецът я е уведомил, че наредената от него сума не е постъпила по посочената от него сметка, а по непозната за дружеството такава, както и че в резултат на извършена от ГД“БОП“ и ДА“НС“ проверка по сигнал за неразрешена платежна операция било установено,че сумата е била преведена по сметка на трето физическо лице, разкрита в „УниКредит Булбанк“АД, след което незабавно била наредена към сметка в австрийска банка, по която към момента на проверката липсвала наличност.

Съдът е приел,че към деня на осъществяването на спорната платежна операция правната регламентация на възникналото между тях правоотношение се съдържа в разпоредбите на Закона за платежните услуги и платежните средства и на Наредба №3/18.04.2018 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти,като предмет на делото е претендирано от ищеца, в качеството на ползвател на платежна услуга по смисъла на чл. 4 от ЗПУПС, право на възстановяване на стойността на неразрешена платежна операция, изпълнена от ответника, като доставчик на платежна услуга, по разпореденото с платежно нареждане от 18.12.2019 г. плащане на парична сума по сметката на получателя - контрахент по търговска сделка.

По въпроса за правната квалификация на така предявения иск /предвид възражението на ответника,че в случая се касае не до неразрешена, а до неточно изпълнена платежна операция/, съдът е посочил,че правната квалификация на иска се определя въз основа на фактическите твърдения, изложени в исковата молба, сред които липсват такива за предприети от ответната банка действия в отклонение от заявеното и договореното между страните , а недвусмислено в молбата се поддържа, че ищецът не е имал намерение да нареди плащането на паричната сума по сметка, различна от тази с IBAN-а на контрагента му, разкрита в „ОББ“АД. Приел е,че съответно на тези твърдения е и направеното от ищеца искане за ангажиране на отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешена платежна операция, поради което е заключил,че правното основание на иска е чл.79 ал.1 от ЗПУПС.

Като основен спорен между страните въпрос съдът е определил този дали превеждането на сумата 46 582,39 лв. по сметка с IBAN в „УниКредит Булбанк“АД е станало без съгласието на ищеца, което би квалифицирало платежната операция като неразрешена, по смисъла на чл. 70 ал.1 пр. 2 ЗПУПС. Приел е за безспорно и установено, че платежната операция е била осъществена посредством електронно банкиране, извършено чрез посочени в заключението на техническата експертиза стандартни действия в тяхната последователност - след зареждане на началния екран регистрираният в системата за онлайн банкиране на банката потребител въвежда своето потребителско име и парола; в зареден електронен формуляр/образец на платежно нареждане за изходящ кредитен превод в лева в меню „Плащания - левов превод“ се въвеждат реквизитите: име на получателя, IBAN на банкова му сметка, сума и основание на превода; при натискането на бутон „потвърди“ така въведените данни се изпращат към банката, чиято система генерира уникален еднократен код за разрешаване на операцията на база подадените данни за номера на банковата сметка на получателя и сумата на превода; кодът се изпраща на платеца чрез SMS на номера на мобилния му телефон, генериран от хардуерно устройство или от приложение за мобилно банкиране „ОББ Мобайл“ и следва да бъде въведен от него на следващия екран, на който са видими номерът на банковата сметка на получателя и сумата на превода; след въвеждането на кода платежното нареждане постъпва за обработка в счетоводната система на банката, като се изпраща към платежната система, избрана от потребителя - БИСЕРА или РИНГС.

При така изяснения начин на осъществяване на електронното банкиране, съдът е приложил разпоредбата на чл.78 ал.1 от ЗПУПС, като е посочил,че доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест да установи автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в предоставената от него услуга, а, съобразно процесуалните правила, тези факти следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване. Приел е,че фактът на надлежното регистриране на платежната операция на 18.12.2019 г. е установен в заключението на експертизата, според което същата е била извършена точно по описания механизъм; на база данните в платежното нареждане /IBAN на сметката на получателя, сумата на превода и валутата/ системата на банката е генерирала цветен QR код /графична криптограма, съдържаща тези данни/ за потвърждаване на операцията; платецът е сканирал изображението през приложението „ОББ - Мобайл“ и камерата на телефона си, с което се е декодирала матрицата от цветни точки и съдържащата се в нея информация, като данните от платежното са били видими както на екрана в „ОББ Онлайн“, така и на екрана на мобилното приложение, с което е бил сканиран цветния QR код. Съдът е отбелязал също така и установеното с обясненията на вещото лице, че, според декриптираните съобщения за генерирането на QR кода, въведеният от ищеца еднократен цифров динамичен код за потвърждение е съдържал IBAN-а на сметката в „УниКредит Булбанк“АД, както и че евентуална промяна след въвеждането на този код в реквизитите на платежното нареждане е щяла да доведе до отказ за приемане на генерирания цифров код след сканирането на QR кода, а оттам и до отказ от изпълнение на платежното нареждане, като клиентът би получил съобщение „грешен код“.

Като се е позовал на разпоредбата на чл.78 ал.4 от ЗПУПС, според която при твърдение за неразрешена платежна операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги използване на платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца и на липсата на противопоставени от ответника възражения,че платецът е действал чрез измама или че умишлено, или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си по чл.75 ЗПУПС, съдът е приел,че в тежест на ответника е да установи автентичността на платежната операция и незасягането й от техническа повреда или друг недостатък в предоставената от него услуга. При липсата на констатация в заключението на експертизата за техническа повреда в системата на банката, която да е възникнала в деня на извършването на платежната операция, съдът е потърсил отговор на въпроса дали тя е била засегната от друг недостатък в предоставената от доставчика услуга.

В тази връзка е установил, като отново се е позовал на заключението, че към изследвания период банката е ползвала инсталирано решение на IBM - Trusteer, която обичайно била използвана от финансовите институции по цял свят за превенция на измами, посредством интелигентен мониторинг на клиентските устройства и анализ на данните, подавани към банката при използване на онлайн банкиране; че в рамките на работната сесия, в която е било подадено процесното платежно нареждане от ползвания от ищеца IP адрес, в системата не фигурира запис за постъпила информация със зловреден софтуер - вирус /malware, но въпреки това е приел,че обясненията на експерта при изслушването му в съдебното заседание не дават основание да се отхвърли категорично вероятността въпросната платежна операция да е била засегната от друг недостатък в предоставената от банката услуга. Позовал се е на изявленията на вещото лице, че при ползването в интернет банкирането на готов шаблон /с предварително въведени за улеснение основни данни в платежното/, какъвто е ползвал и ищецът, определен IBAN може да бъде сгрешен или да бъде подменен с друг IBAN- с помощта на компютърен вирус, който следял потребителя докато пише на клавиатурата, вземал шаблона и след като потребителят го попълнел, той го визуализирал и след това с помощта на инструмента developer tools в рамките на секунди променял IBAN-а,за да може към банката да бъде изпратен грешния, подменения IBAN; че за установяването на наличие на такава хакерска атака се изискват специални познания, а предотвратяването на действието на конкретен вирус предполага той да е селектиран и изследван от специализирана лаборатория, да е направен алгоритъм за неговото разпознаване,който да е внедрен в съществуваща антивирусна програма.

Въз основа на тези разсъждения, налагащи, според съда, извод за граничеща със сигурност вероятност платежната операция да е била засегната от злонамерен софтуер, проектиран да причинява щети или нежелани действия на компютърната система, съдът е отрекъл да е създадено у него сигурно убеждение в истинността на фактическото твърдение на ответника, обуславящо спорното право. Поради това е заключил,че осъществяването на значимия за спора правнорелевантен факт – наличие на разрешена от платеца платежна операция – не е установено при проведеното от ответника, съобразно изискването на чл.78 ал.1 от ЗПУПС, пълно и главно доказване. Обратно – приел е за осъществено дължимото от ищеца насрещно непълно доказване с представеното от него ксерокопие на платежно нареждане за кредитен превод /съдържащо попълнен IBAN на сметка на получателя в „ОББ“АД/, изготвено на 18.12.2019 г. и принтирано от него като разпечатка от електронен документ, по смисъла на чл.3 ал.1 от ЗЕДЕУУ, квалифициран от съда като неподписан частен свидетелстващ документ /предвид липсата на добавен квалифициран електронен подпис, съгласно чл.13 ал.4 от ЗЕДЕУУ/. При тази му характеристика, съдът е посочил,че същият няма задължителна за него сила, а доказателствената му стойност следва да бъде преценявана доколкото съдържанието му отговаря на действителното положение чрез съпоставката му с останалите материали по делото и по вътрешно убеждение на съда.

Намерил е в тази връзка, че от една страна няма основания разпечатката да бъде изключена от доказателствата по делото /каквото искане е поддържал ответникът/, мотивирайки се с това,че ищецът е бил в невъзможност да представи оригинала на документа и че тази невъзможност не е настъпила поради негово умишлено действие /по изложените от самия него твърдения, платежното нареждане е било изготвено на настолния компютър на управителя на дружеството; след извършването на операцията е било принтирано и „оставено за осчетоводяване“, а впоследствие банковата сметка, през която е било извършено електронното банкиране, е била закрита и ищецът вече не е имал достъп до приложението на банката за електронно банкиране/. От друга страна съдът е приел,че в подкрепа на предположението, че съдържанието на частния документ отразява действително осъществен факт – попълването от ищеца в преводното нареждане на сметка на получател с IBAN в „ОББ“АД, е представената от ищеца фактура № [ЕГН]/ 17.12.2019 г., издадена от „Салина 7“ ЕООД, в която са отразени реквизити на търговска сделка, по силата на която за ищеца е възникнало задължение да заплати на издателя й сумата 46 582,39 лв.Обосновал се е с това,че датата на издаване на фактурата предхожда с един ден датата на преводното нареждане, в което като основание за плащането е посочена именно тази фактура. Посочил е,че съдържанието на фактурата има значението на доказателствен факт /индиция/, който стои във връзка на зависимост с релевантния за спорното право факт и е указание, че този факт се е осъществил. Допълнително потвърждение за това е извлечено и от установен в заключението на експертизата друг доказателствен факт - наличието по банковата сметка с IBAN в „Уникредит Булбанк“АД само на един превод от сметката на ищеца - този от 18.12.2019 г. В заключение, съдът е приел, че при съобразяването им в тяхната съвкупност посочените косвени доказателства постигат в максимална степен целта на насрещното доказване, тъй като разрушават сигурността, че подлежащият на доказване от ответника правнорелевантен факт се е осъществил, а като краен извод, произтичащ от това, е заключил, че ищецът нито е наредил, нито е дал съгласие за изпълнението на 18.12.2019 г. на платежна операция, с която от неговата сметка в „Обединена българска банка“ АД по сметката с IBAN в „Уникредит Булбанк“ АД да бъде преведена сумата 46 582,39 лв.

Като неоснователно е преценено от съда възражението на ответника, основано на разпоредбата на чл.97 от ЗПУПС, според която той не носи отговорност за неразрешената платежна операция поради съществуването на извънредни и непредвидени обстоятелства, последиците от които неизбежно биха настъпили, въпреки положените от него усилия за тяхното предотвратяване. Посочил е,че ответникът е кредитна институция, в чийто лиценз е включено и извършването на платежни услуги по смисъла на чл. 4 от ЗПУПС, като едно от най - съществените негови задължения е да осигури максимална защита на предлагания платежен инструмент от възможна нежелана интервенция на трети недобросъвестни лица в операционната система на ползвателя на платежния инструмент, а според чл.76 ал.2 от ЗПУПС изрично е предвидено, че той носи риска от неправомерно използване при изпращането на платежен инструмент на платеца, както и при изпращането на персонализирани средства за сигурност на платежен инструмент. Посочил е,че след като системата за онлайн банкиране е собственост на банката, разработена е по нейно задание от софтуерен доставчик и е под неин контрол, нейно е и задължението да осигури недостъпност на персоналните защитни характеристики на платежния инструмент срещу лица, различни от ползвателя на платежни услуги, който има право да използва платежния инструмент; че дължимата от банката грижа за осигуряване на сигурна среда за ползване на платежните инструменти е завишена с оглед това, че банката е търговец, който по занятие предоставя банкови услуги, във връзка с което разполага с експертен състав от служители - специалисти в областта на банковата сигурност, както и средства за осигуряване на защита на всеки отделен банков продукт,като извлича печалба от предоставянето на платежния инструмент и съответно носи риска при възникването на проблеми с надеждното функциониране на платежния инструмент. Посочил е,че от своя страна потребителят на услугата има само задълженията по чл.75 от ЗПУПС, в които не е включено осигуряване на техническата обезпеченост на системата за електронно банкиране.

По съображения за недоказаност съдът е намерил за неоснователно и възражението на ответника, че не следва да носи отговорност на основание освобождаващата клауза в чл.9.13.1. от Общите условия на банката - поради неспазване от клиента на изискванията и препоръките, описани в секция „Сигурност“, публикувана в страницата за онлайн банкиране или препоръките за сигурност, описани в приложението за мобилно банкиране, по отношение на платежни операции, извършени чрез онлайн или мобилно банкиране. Като се е позовал отново на нормата на чл.78 ал.1 ЗПУПС, съдът е приел,че ответникът не е представил никакви доказателства в подкрепа на наведените от него в отговора на исковата молба твърдения за неизпълнение на задължения на клиента да използва съответни версии на операционна система, обновени версии на интернет браузъри и инсталирана антивирусна програма. Обратно – приел е,че с оглед изяснения от него обхват на отговорността на ответника, от доказателствата по делото следва извод, че в конкретния случай той не е изпълнил своето задължение да осигури недостъпност на персоналните защитни характеристики на платежния инструмент и това неизпълнение не се дължи на съществуването на извънредни и непредвидени обстоятелства, последиците от които неизбежно биха настъпили въпреки положените от него усилия за тяхното предотвратяване.

Крайният извод, до който е достигнал съдът, основан на тези съображения,е че искът с правно основание чл.78 ал.1 от ЗПУПС е основателен и доказан и поради съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение.

С определение №2725/25.09.2025 г., решението на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по въпроса - Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните?

Отговор на така поставения въпрос е даден в практиката на касационната инстанция, обективирана не само в посочените от касатора ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК по гр.д.№4744/08г. на І г.о. на ВКС, по т.д.№1106/10г. на ІІ т.о. на ВКС, по гр.д.№5980/14г. на І г.о. на ВКС, по гр.д.№1084/11г. на ІІІ г.о. на ВКС, по гр.д.№1857/10г. на ІV г.о. на ВКС,по гр.д.№4780/18г. на ІV г.о. на ВКС, по т.д.№1115/17г. на І т.о. на ВКС, по гр.д.№2926/16г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№4581/14г. на І г.о. на ВКС, но и в служебно известните на състава ТР № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решения по чл. 290 ГПК - по гр.д.№ 3973/2008 г. на ІV г.о., по гр.д.№ 748/2011 г. на ІІ г.о., по гр.д.№ 891/2010 г. на І г.о., по гр.д.№ 1318/2010 г. на ІV г.о., по гр.д.№ 761/2010 г.на ІV г.о., по гр. д. № 2184/2015 г. на ІІІ г. о., по гр. д. № 811/2018 г. на ІІ г. о., по гр. д. № 4190/2014 г. на ІV г. о., по т. д. № 2624/2016 г. на ІІ т. о., по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г. о. , гр.д.№4564/19г. на IV г.о., по т.д.№1115/17г. на I т.о., по гр.д.№1163/10г. на IV г.о. и др.С нея се приема, че задължението на съда да обсъди всички доводи и събраните по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121 ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК, като въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба и отговора, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тези факти за установени, а други за неосъществили се, да съобрази и се произнесе по въведените от страните релевантни за решаването на спора доводи и възражения; отнасяйки установените от него обстоятелства и правоотношения към съответните материалноправни норми, да формира самостоятелни правни изводи за изхода на делото; изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

Между изложените от ответника в отговора на исковата му молба защитни тези се съдържа позоваване на разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК /общия принцип за разпределение на доказателствената тежест в процеса/ и на т.9.10 от Общите условия на банката за платежни услуги на бизнес клиенти, които ищецът е приел за приложими към сключения с банката договор за разплащателна сметка с изричното му изявление в т.2 от него. С посочената клауза от Общите условия е въведено изключение /в съответствие с предвидената в чл.67 ал.4 ЗПУПС диспозиция, относима спрямо търговци – клиенти на банката/ от приложението на принципите, въведени с чл.78 ал.1 и ал.4 ЗПУПС за разпределяне на доказателствената тежест при доказване автентичността и точното изпълнение на платежната операция. С нея е прието в отношенията между страните по делото,че в случай на оспорена платежна операция от страна на клиента, същият носи отговорността да докаже,че извършването й не е разрешено от него, както и,че когато банката е регистрирала използване на платежен инструмент чрез неговите персонализирани защитни характеристики, страните ще считат това използване за достатъчно доказателство,че платежната операция е автентична и е била разрешена от клиента, освен ако той не докаже противното.

Макар да е възпроизвел това становище на ответника, в доклада си по делото при разпределянето на доказателствената тежест първоинстанционният съд е приел,че приложимост намира нормата на чл.78 ал.1 и ал.3 ЗПУПС, възлагайки в тежест на банката установяването на автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране и осчетоводяване, както и, че в съдържанието на изпълненото от банката платежно нареждане е бил посочен IBAN-а на третото лице в „Уникредит Булбанк“АД, а не твърдяния от ищеца IBAN на негов съконтрагент в „Обединена българска банка“АД.

В подадената от ответната банка въззивна жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение страната е навела изрично оплакване за липса на произнасяне на първата инстанция по възражението й за приложимост на посочената клауза от Общите условия както и за неправилно разпределена от първоинстанционния съд доказателствена тежест с доводи, извлечени от разпоредбите на чл.154 ГПК, чл.67 ал.4 ЗПУПС вр. §1 т.40 ДРЗПУПС вр. т.9.10 от ОУ на банката.

Съгласно приетото в мотивите към т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, докладът по делото е от особено значение за постановяването на правилно и съобразено с фактическата действителност решение по материалния спор и е предназначен да ориентира страните при упражняването на техните процесуални права; неточно извършеният доклад представлява процесуално нарушение, което въззивният съд, като инстанция по същество, дължи да поправи при наведено от страната съответно оплакване във връзка с доклада, като даде релевантни за отстраняването на порочното процесуално действие указания до страните по ангажирането на доказателства; ако на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва и служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства.

Пред въззивната инстанция банката-ответник е навела в жалбата си оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение с липса на произнасяне по наведеното от нея възражение за приложимост в отношенията между страните на клаузата на т.9.10 от Общите условия, както и за неправилно разпределена с доклада доказателствена тежест. Въззивният съд не се е произнесъл нито по така направеното възражение, нито е предприел служебно съответните процесуални действия за обезпечаване правилното приложение на разпоредбите на ЗПУПС. Основния си решаващ извод за наличие на неразрешена платежна операция е основал изцяло на съображения за приложимост на принципното правило на чл.78 ал.1 ЗПУПС в отношенията между страните, в резултат на което е приел,че в тежест на ответника, като доставчик на платежни услуги, е пълното и главно доказване на твърдения от него факт, че платежната операция е извършена по нареждане /с разрешението/ на ищеца, а в тежест на ищеца – насрещното непълно доказване, достатъчно да разколебае убеждението за осъществяването му. При неправилна преценка на дължимото от страните процесуално поведение по доказването на твърдените и отричани от тях факти с обръщане на приложимата към случая доказателствена тежест е обоснован крайният му извод за недоказаност на спорния по делото факт, че операцията е разрешена.

Доколкото при формирането на този си решаващ извод въззивният съд се е отклонил от дадените с посочената съдебна практика разрешения на поставения правен въпрос, които настоящият състав напълно споделя, решението му се явява неправилно по смисъла на чл.281 т.3 предл.2 ГПК и подлежи на отмяна. Делото следва да се върне на въззивния съд за отстраняване на констатираното процесуално нарушение с даване на указания на страните за подлежащите на установяване от тях факти,съобразно доказателствената им тежест, предвидена в чл.154 ал.1 ГПК вр. т.9.10 от Общите условия на банката за платежни услуги на бизнес клиенти вр. чл.67 ал.4 ЗПУПС.

При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по направените в настоящото производство разноски.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло решение №309/16.05.2024 г. по т.д.№848/23 г. на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, съобразно дадените указания.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: