Признаване на апартамент за лична собственост при дарение на пари от родител

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50084
гр. София, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при секретаря Славия Тодорова

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3966/2021 г.
Производството е по реда на чл. 290 ТПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. О. Б., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г., срещу въззивно решение № 556/2021г. по гр.д. № 155/2021 г. на Софийски апелативен съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ТПК.

С определение № 137/05.04.2022 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на даденото разрешение на релевантните процесуалноправни въпроси /обобщени и уточнени съгласно приетото в т. 1 ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС/ относно дейността на въззивната инстанция и задължението й да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да обсъди защитните тези на страните, като при преценката на свидетелските показания да установи налице ли е противоречие и основания да бъдат кредитирани някои от тях при съпоставка с останалите доказателства по делото, с константната практика на ВКС, обективирана в решения : №176/2011г. по гр.д.№ 759/2010г., ІІ.о.,№ 65/2014г. по т.д.№ 1656/2013г., ІІт.о., № 210/2016г. по гр.д.№ 861/2016г., IV г.о., № 62/2018г. по гр.д.№ 1840/2017г., 1г.о., и др., както и в ТР № 1/2013г., ОСГТК.

Ответникът по касация С. С. М.,гр.София, изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на II г. о. при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното:

С въззивното решение е отменено решение от 03.08.2020г. по гр.д. № 12915/2018 г. на Софийски градски съд. Постановено е друго, с което са отхвърлени предявените от Р. Б. срещу С. М. искове с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК да се признае за установено, че Б. е изключителен собственик на недвижим имот: апартамент в [населено място], находящ се в[жк], [жилищен адрес] вход Б, етаж 3, ап.25, с площ 75.31 кв.м., придобит с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 134/2000 г., и с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението върху същия имот.
Въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 134/2000г. процесният апартамент е придобит на името на ищеца Б. с договор за покупко- продажба от 29.09.2000г. Видно от нотариалния акт, продажната цена на имота в размер на 25 700 лева е заплатена на продавачите преди подписване на договора от бащата на ищеца - О. Б. Видно от нот.акт №90/01.06.2000 г., последният продал собственото си вилно място, съставляващо парцел * 130 кв. 4 по плана на [населено място], вилна зона Киноцентър, за сумата 20 000 лева. Въззивният съд е посочил събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, възпроизвел ги е, без обаче да ги обсъди. В обобщение е приел, че показанията на всички свидетели следва да се ценят през призмата на чл. 172 ГПК - с оглед възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото, като остава напълно неясно защо първоинстанционният съд е решил да кредитира показанията на свидетелите на ищеца, а не на ответника. Не може да се сподели виждането, че едните имали непосредствени впечатления от процесната сделка по закупуването на апартамента, а другите нямали. Първоинстанционният съд частично мотивирал решението си на недопустими доказателствени средства, тъй като е кредитирал показанията на ищцовите свидетели за сделка /договор за заем/ за сума над 5000 лева, сключена между О. Б. и Б. С.. Показанията на свидетелите са разноречиви, и са в посока на това, че пари за закупуването на процесния апартамент са давали близки и роднини, както на ищеца, така и на ответницата, без да са налице документи за това. За необоснован е приет изводът на първоинстанционния съд, че заплатената от бащата на ищеца цена на процесния апартамент е с царствено намерение за ищеца, а не за семейството. Изложени са мотиви, че договорът е сключен само с участието на ищеца, но не и при участието на ответницата и вписаните в нотариалния акт договорки относно цената и от кого са предоставени средствата, не биха могли да се противопоставят на лицата, които не са участвали в сделката. В тази част нотариалният акт няма характер на официален удостоверителен документ с обвързваща за съда материална доказателствена сила относно самия факт на плащането, както и кой е дал парите. Той свидетелства по обвързващ начин единствено за направените пред нотариуса изявления от участниците в нотариалното производство за извършено преди подписване на договора плащане, съгласно чл.179, ал.1 ГПК, като в частта относно така подписаните от тях изявления нотариалният акт е с характер на частен свидетелстващ документ. Вписаното в тази част не обвързва ответницата. Освен това покупната цена /25 700 лв./ е близка до данъчната оценка на апартамента /25 690 лв./ и не съответства на пазарните цени за този тип имоти в съответния район на [населено място] към 2000 г., което прави твърде вероятно реалната цена по продажбата на апартамента да е различна от тази, която е посочена в нотариалния акт, макар и за това преки доказателства по делото да няма. Ищецът не е провел пълно и главно доказване по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК, че средствата за покупката са изцяло на баща му, както и че е налице дарствено намерение само за него, а не и за семейството му. Освен това свидетелските показания, в допустимата им част съгласно ограниченията в чл. 164, ал. 1 ГПК, сочат, че пари за апартамента са давали близки и роднини както на ищеца, така и на ответницата. Принос в придобиването на вещта имат и двамата съпрузи и не е доказана трансформация на лични средства по реда на чл. 23, ал. 1 СК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК.
С оглед рамките на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантния за изхода на спора правен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по който е допуснато и касационното обжалване с определението по чл. 288 ГПК, настоящият състав намира следното:
По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя изцяло - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тьлк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тьлк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., III г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., II г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о. и др. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно разясненията на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Практиката на ВКС константно приема, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. С решение №176/2011г. по гр.д.№759/2010г., ІІг.о. се приема, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях,съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Той следва да изложи съображения налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни като основани на лични и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Цитираната практика на ВКС се възприема и от настоящия съдебен състав.

По основателността на касационната жалба:

В TP № 5 /2014 г. по тьлк.д. № 5/2013 г. на ВКС, ОСГТК се посочва, че съвместният принос на съпрузите се предполага оборимо при възмездните придобивни основания, какъвто е договорът за покупко-продажба на недвижим имот - чл.21,ал.З СК. Критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен - изследва се характерът на вложените в придобиването средства. Съпругът, притежавал преобразуваното лично имущество, може да предяви положителен установителен иск за признаване личния характер на придобитото имущество. От изложеното по процесуалноправните въпроси и извършените от въззивния съд съдопроизводствени действия следва, че направените в касационната жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с мотивирането на съдебното решение и допуснатата необоснованост, са основателни. Изводите по съществото на спора са необосновани, тъй като не са направени след задълбочен анализ на доказателствата /поотделно и в съвкупност/ и доводите на страните. Безспорно е установено по делото, че процесният апартамент е придобит на 29.09.2000г. по време на брака между страните - около 11 месеца след сключването му, като купувач по договора е само ищецът. В нотариалния акт за покупко-продажба е вписано, че продажната цена /25 700 лева/ е заплатена на продавачите от бащата на купувача - О. Б. От показанията на последния в качеството му на свидетел е установено, че той е искал да подари апартамент на сина си /от първия брак/, за да изпълни към него свое родителско задължение. За да не създава неприятности между сина си и новото си семейство, не закупил имота на свое име и не го дарил на сина си впоследствие. Направо се уговорили, в т.ч. и с адвокатите, да се запише при сделката, че парите за апартамента са дадени от него. Тези пари имал от продажба на негово вилно място /20 000 лева/ и заети 6 000 лева от роднини. Видно е от нотариален акт № 90/2000г., че вилният имот е продаден от свидетеля на 01.06.2000г. за сумата 20 000 лева. Свидетелката С. /леля на ищеца/ потвърждава, че със съпруга и са услужили с 6000 лева на бащата на ищеца. Последният изцяло е осигурил парите за апартамента, искал да даде нещо на сина си, да се погрижи за него, тъй като имал затрогваща съдба на млад човек, а той имал вече и ново семейство. Впоследствие бащата Б. върнал заетата сума на семейството на свидетелката. При съпоставяне на показанията на тези свидетели с показанията на свидетелите М. /майка на ответницата/ и Ц. /вуйчо на ответницата/, които свидетелстват за това, че към 1995г. от бащата на ответницата били заделени за нея 3000 германски марки,които майката предала на съпрузите за заплащане на цената на имота, както и получения от вуйчо й заем от 4700 лева, с оглед останалите доказателства и установени факти /продажбата на собствен имот от бащата на ищеца, отразеното в нотариалния акт дарствено разпореждане при плащането на цената, липсата на данни дадените от бащата на ищеца суми да са предназначени и за двамата съпрузи, т.е. двамата да са страна по договора за дарение, липсата на знание на ответницата, както и на свидетелката М. кога е изповядана сделката/, следва да се направи извод, че показанията на свидетелите на ищеца следва да бъдат кредитирани като достоверни. Показанията на свидетелите на ответницата не водят до друг извод. От анализа на цялостния доказателствен материал, както и от становищата на страните, вкл. отговора по чл.131 ГПК, следва, че е необоснован изводът на въззивния съд, че принос в придобиването на вещта имат и двамата съпрузи и не е доказана трансформация на лични средства по реда на чл. 23, ал. 1 СК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК. От обсъдените по-горе писмени и гласни доказателства се налага извод, че процесният имот е закупен по време на брака между страните от ищеца, като при придобиването са вложени извънсемейни, лични средства - дарение от баща му. Ответницата не е оспорила, че паричните средства са дарение от бащата на ищеца, а тезата и е, че дарението е за семейството. Доказателства в подкрепа на това нейно твърдение не са събрани по делото. Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено и да се постанови друго, с което така предявените искове бъдат уважени. Липсва спор по делото, че ищцата ползва имота.Ползването е било предоставено на основание чл.56 СК по силата на съдебното решение за прекратяване на брака поради развод и предоставяне упражняването на родителските права върху роденото от брака дете -М. Б. С навършване пълнолетие на последния /към момента на завеждане на иска/ основанието за ползване е отпаднало. Предявеният иск по чл.108 ЗС за осъждане на ответницата да предаде владението на имота е основателен. Неоснователен е поддържаният от нея довод, че такъв иск не е предявен и произнасянето по него е плюс петитум. Искът е заявен с исковата молба /вкл.и последващото уточнение/ и е включен в предмета на разглеждане и от двете инстанции.
С оглед изхода на спора, направеното искане и представените доказателства, вкл.списък по чл.80 ГПК, на касатора следва да се присъдят разноски за трите съдебни инстанции в размер на общо 4999,14 лева /заплатени такси и адвокатско възнаграждение/.
По изложените съображения и на основание чл.293,ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на II г.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 556/2021г. по гр.д. № 155/2021 г. на Софийски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА за установено по предявените от Р. О. Б., [населено място], срещу С. С. М.,гр.С., искове с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, вр. чл. 124, ал. 1 ТПК и чл.108 ЗС, че Р. О. Б. е изключителен собственик на недвижим имот: апартамент в [населено място], находящ се в[жк], [жилищен адрес] вход Б, етаж 3, ап.25, с площ 75.31 кв.м., при съседи : стълбище, В. Г. Л., Р. и Г. Г. и З. Г., двор, заедно със зимнично помещение, заедно с 1,97/100 ид.ч. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, отстъпено от ИК на СГНС, придобит с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 134/2000 г. на нотариус Т. А., рег.№272 на НК, с район на действие СРС.
ОСЪЖДА С. С. М.,гр.С., да предаде на Р. О. Б., [населено място], на основание чл.108 ЗС владението на : апартамент в [населено място], находящ се в[жк], [жилищен адрес] вход Б, етаж 3, ап.25, с площ 75.31 кв.м., при съседи : стълбище, В. Г. Л., Р. и Г. Г. и З. Г., двор, заедно със зимнично помещение, заедно с 1,97/100 ид.ч. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, отстъпено от ИК на СГНС.
ОСЪЖДА С. С. М.,гр.С., да заплати на Р. О. Б., [населено място], на основание чл.78,ал.1 ГПК разноски за трите съдебни инстанции в размер на общо 4999,14 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :