Прилагане на условно осъждане при причиняване на смърт при пътно произшествие

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * условно осъждане * справедливост на наказание * цели на наказанието

Р Е Ш Е Н И Е
№ 366

гр. София, 25.06.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. НАДЕЖДА ТРИФОНОВА

2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и прокурора МАКСИМ КОЛЕВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 475/24 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационна жалба, депозирана от защитника на подсъдимия В. Т. З., срещу Решение № 35 от 5 февруари 2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 970/23 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС), 9. състав.

С решението на въззивния съд е потвърдена Присъда № 10 от 5 юни 2023 г. по н.о.х.д. № 169/23 г. на Окръжен съд – Враца, с която подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, вр. чл. 342, ал. 1 НК и при условията на чл. 54 НК - осъден на лишаване от свобода за срок от три години и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство (МПС) за срок от пет години.

С касационната жалба е заявено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК с оплакване в две насоки – неправилно индивидуализиране на наказанието при условията на чл. 54 НК вместо по чл. 55 НК и несправедлив отказ за прилагане на института на условното осъждане. Отправеното към касационната инстанция искане е за изменение на въззивното решение чрез намаляване на наказанията лишаване от свобода и от лишаване от право да се управлява МПС и прилагане на чл. 66, ал. 1 НК относно първото.

Не са постъпили възражения срещу касационната жалба.

Пред ВКС защитникът на подсъдимия – адвокат Р. Б., поддържа претенциите в жалбата по изтъкнатите в нея съображения.

Подсъдимият З. заявява, че съжалява за случилото се, което не пожелава на никого.

Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Смята, че целите на индивидуалната превенция не биха могли да бъдат постигнати, ако подсъдимият не изтърпи наказанието, което поначало било ниско.

Адвокат И. М. - повереник на частните обвинители Н. Й., Х. Б. и А. П., също претендира за оставяне в сила на съдебния акт. Обръща внимание на факта, че детето на двамата починали е лишено от своите родители.

Не се явява повереникът на частните обвинители С. Г., Е. Г. и Б. Г..

В предоставената му последна дума подсъдимият заявява, че се осланя на съда да прояви снизхождение.

След като прецени изложените в касационните жалби касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационната жалба е допустима като подадена от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба, с която се претендира цялостно смекчаване на наказанията на подсъдимия, е частично основателна.

Въззивният съд е споделил извода на контролирания от него и е приел, че санкцията правилно е отмерена при условията на чл. 54 НК. Този съдебен състав смята, че относимите обстоятелства, включени в кръга на смекчаващите такива, са зачетени в тяхната пълнота с изключение на едно – разкаянието на подсъдимия за случилото се. Съдилищата са го третирали като формално изразено заради изявлението му в хода на съдебните прения, че карал с превишена скорост, тъй като пътното платно било сухо. Подобен извод – за неискреност и липса на чистосърдечност в многократно заявеното от подсъдимия съжаление за това, което е причинил с поведението си - не може да бъде споделен. Подсъдимият не е отричал вменените му факти, сред които и този за управлението с превишена скорост. Подбраната с негово съгласие позиция за провеждане на делото по реда на чл. 371, т. 1 НПК, способствала за по-бързото му разглеждане и спестила немалко процесуални усилия за всички участници в процеса, също е индиция за наличие на проявена от него критичност. Въпреки тази корекция, преценката за определянето на санкцията при условията на чл. 54 НК е правилна. Касаторът не твърди да е пропуснато някое от смекчаващите обстоятелства, но счита, че те могат да бъдат дефинирани като многобройни. ВКС не намира основания за такава трактовка. Чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, трудовата му ангажираност, напредналата му възраст, а и изразеното съжаление за тежкия резултат, който е причинил, са смекчаващи обстоятелства, но нито са многобройни, нито някое от тях бележи характер на изключително. Освен това – на тях противостоят и отегчаващите, правилно третирани като такива обстоятелства, а именно: административни нарушения на правилата за движение по пътищата и близо до двукратното превишаване на скоростта при навлизане в населено място. При това положение не може да се приеме, че и най-лекото, предвидено в закона наказание за престъплението по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, вр. чл. 342, ал. 1 НК (съгласно приложимия към момента на деянието закон – от три до петнадесет години лишаване от свобода) се явява несъразмерно тежко в случая.

Чистото съдебно минало на подсъдимия и размерът на наказанието лишаване от свобода изпълват първите две изисквания за приложението на чл. 66, ал. 1 НК. ВКС намира, че при изследване на третото – дали за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на дееца се налага да го изтърпи – въззивният съд е проявил декларативен подход. Адресираната до САС въззивна жалба е съдържала оплакване само касателно размера на наказанията и в частност – изрична претенция за приложението на института на условното осъждане. В отговор въззивният съд се е задоволил да посочи, че подсъдимият не може да бъде поправен без да изтърпи наказанието и целите на индивидуалната превенция няма да могат да бъдат постигнати с отлагането му. Тази формална преценка не е съобразена обаче с данните за личността на подсъдимия в аспекта на легитимните цели на наказанието. Макар да не е експлицитно заявено в мотивите на решението, по същество е дадено абсолютно преимущество на целите единствено на генералната превенция. Те обаче не само не изключват нуждата от справедливост при санкционирането на дееца, а напротив – предполагат въздаването на такава. Без да оспорва тревожната тенденция, свързана с нарастването на смъртоносните произшествия по пътищата, налагаща оказването на нужното възпитателно и предупредително въздействие върху обществото чрез отмерването на адекватни санкции, съдът припомня, че установеният в константната практика решаващ критерий е дали поправянето на дееца е възможно извън затворническата среда. Изводим е и от самата формулировка на законовата повеля на чл. 66, ал. 1 НК, подчертаваща като значима за преценката „преди всичко“ поправянето на дееца. Критерият е валиден и в случаите, когато, както е в процесния, е причинен много тежък и трагичен резултат, съобразен обаче от законодателя, предвидил по-тежко санкциониране.

По виждане на този съдебен състав в разглеждания казус е достатъчно да се въздейства върху личността на подсъдимия главно чрез самия факт на осъждането и свързаните с него неблагоприятни последици, сред които и възможността деецът да изтърпи наказанието в случай на нарушаване на толеранса на определения изпитателен срок. Съображенията за това решение са изведени при зачитане на принципното положение, че санкцията „лишаване от свобода”, особено за лицата, осъдени за първи път, поначало е своебразна крайна мяра, при непредприемането на която наказанието не би изпълнило функцията си. Тя следва да се прилага тогава когато поправянето и превъзпитаването на дееца действително няма да е възможно по друг начин освен чрез изолацията му в местата за лишаване от свобода. При това, съдът припомня, че генералната превенция не може да вземе превес и да не държи сметка за степента на обществена опасност на дееца, защото първата не е самоцел и не бива да се разглежда изолирано, при прекъсване на връзката й с целите на специалната превенция. В този смисъл съдът винаги дължи внимателен подход при решаване на въпроса за изпълнение на наказанието по отношение на лице, което макар да е извършило тежко от гледна точка на причинения вредоносен резултат престъпление, не е с висока степен на обществена опасност, налагаща коригиране на поведението му с интензивна по тежест държавна принуда. В случая следва да се отчете и това, че се касае за непредпазливо извършено деяние, което деецът не е бил престъпно мотивиран да осъществи. Легалното дефиниране на целите на наказанието (в чл. 36, ал. 1 от НК) позволява тълкуването, че общественият приоритет, свързан с тях е насочен към постигането им по възможно най-ефективния и приемлив начин, осигуряващ едновременно оптимален резултат спрямо осъдения гражданин и адекватен резонанс в обществото. В конкретния случай, според мнението на съдебния състав, не се налага изолирането на подсъдимия от обществото в местата за лишаване от свобода. В случая социалната дезинтеграция на подсъдимия се явява прекомерно строго разрешение, надхвърлящо целите на наказанието. Подсъдимият досега е водил законосъобразен начин на живот, неразкриващ криминогенен стереотип, работи и се грижи и за болната си съпруга. Самият той е в напреднала възраст (70 години). По време на процеса е направил неколкократни изявления, от които е видно, че той самият осъзнава и се разкайва дълбоко за тежката трагедия, причинена от него на семейството на двамата загинали и на пострадалата им малолетна дъщеричка. Проведеният наказателен процес е осъществил частично възпитателна роля. При тези обстоятелства откъсването на подсъдимия от социалната среда за изтърпяване на ефективно наказание би било оправдано в случай на безусловна необходимост обществото да бъде предпазено от него (т.е да се отнеме на дееца възможността да извършва други престъпления) или в случай на достатъчно данни, обосноваващи извод, че ако не изтърпи ефективно наказанието той не би се поправил и превъзпитал, и не би се въздържал занапред от извършване на престъпни прояви. Съдът не съзира нито една от коментираните опасности и в обобщение заключава, че и без ефективното изтърпяване на наказанието, целите му са постижими по отношение на този подсъдим. Определеният максимален изпитателен срок в достатъчна степен ще даде възможност на подсъдимия да осмисли поведението си и същевременно ще му въздейства предупредително и възпиращо да извършва други престъпления под страх и от възможно активиране на наказанието. При определяне размера на изпитателния срок съдът отчете данните за личността на дееца, но съобрази и тежестта и конкретните характеристики на деянието, като в резултат прие, че за гарантирано постигане целите на наказанието следва да определи изпитателен срок от пет години.

Неоснователна е претенцията за смекчаване на наложеното наказание „лишаване от право да се управлява МПС“ за срок от пет години. Въпреки известното надценяване от съдилищата на съдържанието на справката за административни нарушения на пътните правила за движение (отчитани са и деяния с над десетгодишна давност), това наказание се приема за напълно справедливо отмерено. И това е така, защото подсъдимият има и актуални санкционирания по административен ред, включително и такива, свързани с нарушения на скоростта. Задължително е да се окаже по-интензивно въздействие върху личността на подсъдимия чрез лишаването му от право да управлява моторно превозно средство за период, съвпадащ с рамките на изпитателния срок, а не с този на отмереното лишаване от свобода.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1, вр. чл. 348, ал. 5, т. 2 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ Решение № 35 от 5 февруари 2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 970/23 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС), 9. състав, като:

На основание чл. 66, ал. 1 НК ОТЛАГА изпълнението на наказанието лишаване от свобода от три години, наложено на подсъдимия В. Т. З., за изпитателен срок от пет години.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.