Обезщетение от държавата при необжалвано уволнение по противоконституционен закон

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 244

гр.София, 16.04.2026г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря Кристина Григорова, като разгледа докладваното от съдия Петкова гр. дело № 2719 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Проведено е при участието на прокурор Малинова от ВКП.

С определение № 5772/11.12.2025г. е допуснато касационно обжалване на решение № 215/28.02.2025г. по в.гр.д.№ 2528/24г. по описа на Окръжен съд Варна, с което са уважени предявените от И. Л. А. срещу Народното събрание на Р България като частични искове по чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ и по чл. 86, ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди и лихви за забава, по въпроса кога е налична причинно-следствена връзка между нарушението на правото на ЕС от Държавата и заявените за репарация вреди.

По въпроса, чиито отговор произтича от разпоредбата на чл. 4, ал.1 ЗОДОВ, която пък възпроизвежда нормата на чл. 51 ЗЗД, съществува задължителна и константна казуална практика на ВС и ВКС – т.2 ППВС 7/59; т.1 ППВС №4/68; т.3 и т.11 ТР №3/22.04.2005г.; р. № 50020/15.02.15.02.2023г. по гр.д.№ 2340/22г., ВКС, ІVГО; решение по гр.д. № 5165/2016 г., решение по гр.д. № 1914/2020 г. и по гр.д. № 4449/2023 г., и трите на ВКС, IV г.о., и др. Според разрешенията й, отговорността на Държавата за вреди по ЗОДОВ е обективна; деликтна; за да бъде ангажирана е без значение от поведението /действие или бездействие/ на кой от нейните органи са причинени вредите; поражда се при наличието на причинна връзка между увреждащото поведение и вредите, каквато съществува ако първото е condition sine qua non за вторите; причинната връзка е в доказателствена тежест на пострадалия ищец; отговорността обхваща всички преки и непосредствени последици от увреждането; обезщетението за имуществени вреди се определя според особеностите на всеки конкретен случай.

По касационните оплаквания:

Не е спорна установената от въззивния съд фактическа обстановка, според която с изменение на Закона за митниците от ДВ бр.98/2018г., в сила от 07.01.2019г., разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изречение второ: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“. На основание цитираната разпоредба служебното правоотношение между ищеца А. и Агенция Митници, по силата на което той е заемал длъжността главен инспектор в ТД на АМ, ТД Северна морска, е прекратено със заповед № 6544/02.04.2019г. на Директора на Агенция „Митници“, считано от 03.04.2019г./ поради обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл. - привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по пр.пр.вх. №СП-486/2016г. по описа на Специализираната прокуратура, ДП № 08/2016г. по описа на БОП-Варна/. Ищецът не е обжалвал уволнението си по съдебен ред и е останал без работа за целия исков период - от 03.04.2019г. до 10.06.2022г. Размерът на неполучената от ищеца основна заплата за исковия период е определен от заключението на ССчЕ на 69631,47 лева.

С решение № 7 от 17.09.2019г. на Конституционния съд на Република България, обн. ДВ бр. 75 от 2019г., разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закона за митниците е обявена за противоконституционна.

С присъда № 26/02.10.2023г. постановена по внохд № 540/2023г. по описа на Апелативен съд-София, 7-ми наказателен състав, за която няма данни да е влязла в сила, подсъдимият И. Л. А. е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2, вр. ал. 2 от НК.

При тази фактическа обстановка, в приложение на разрешенията на обусловилата касационния контрол съдебна практика, настоящият състав намира за необосновано приетото от въззивния съд, че заявените за репарация имуществени вреди от неполучаване на трудово възнаграждение за заеманата преди уволнението на ищеца длъжност са пряка и непосредствена последица от приемането на разпоредба на чл. 10, ал.1, изр.2ро ЗМ.

Вредите са преки и непосредствени, когато причинната връзка е пряка – те са закономерен, необходим резултат от противоправното поведение при дадени условия, предпоставени са директно от противоправния резултат без намеса на други фактори на въздействие. Непосредствена вреда от приемането на разпоредбата на чл. 10,ал.1, изр.2ро ЗМ е уволнението на ищеца, а то е поставило началото на вредоносния процес на лишаване на същия от възможността да реализира трудови доходи от изпълнение на длъжността, от която е бил уволнен. Ищецът обаче не е положил дължимата грижа да предотврати/ограничи развитието на вредоносния процес, защото не е упражнил правото си да обжалва уволнителната заповед и така да оспори пред съд законността на основанието за издаването й, вкл. изтъкнатото понастоящем противоречие с правото на ЕС. Това бездействие на ищеца, довело до стабилизиране на уволнителната заповед преди произнасянето на КС, е прекъснало причинната връзка със сложилото началото на вредоносния процес противоправно поведение на Държавата и представлява нов фактор на въздействие за проявление на противоправния резултат, какъвто е лишаването на ищеца от възможността да реализира трудови доходи от заеманата преди уволнението длъжност. Затова, в случая вредите от неполучаване на трудово възнаграждение за заеманата преди уволнението длъжност са косвени – следствие на нетипично развитие на вредоносния процес, на комбинираното действие на деликта и други фактори, които са прекъснали причинната верига. За косвените вреди отговорността на Държавата по реда на чл. 2в ЗОДОВ не може да бъде ангажирана.

Отделно, предвид вида на вредите - пропуснати ползи, за доказването им важат постановките на ТР №3/ 2021г. от 13.01.2023г. по т.д.№ 3/ 21 на ОСГТК на ВКС, на което касаторът основателно се позовава. В доказателствена тежест на ищеца е било да установи по несъмнен начин, че е съществувала възможност през целия исков период за сигурно увеличение на имуществото му чрез получаване на трудов доход за длъжността на митнически служител. Такова доказване не е проведено, напротив – факта, че уволнителната заповед е влязла в сила като необжалвана, изключва възможността именно заявените за репарация вреди да са реално претърпените.

Останалите оплаквания по касационната жалба са неоснователни.

Въззивното решение е постановено по допустима искова претенция, която има правното си основание в чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Ищецът не претендира вреди от незаконно уволнение, а вреди под формата на пропуснати ползи от нереализирано трудово възнаграждение за период, в който е останал без работа поради приемането на противоречаща на правото на ЕС законова разпоредба - чл. 10, ал. 1, изр.2 ро ЗМ от ДВ бр.98/2018г., в сила от 07.01.2019г. Насочил е претенцията си срещу НС като процесуален субституент на Държавата, защото то е приело засягащата правата му правна норма. Въззивният съд правилно е приел, че регламентираният в чл. 104 ЗДСл ред за обезщетяване на вреди от незаконно уволнение не изключва на основание чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ предявяването на исковата претенция, защото става въпрос за различни фактически състави, които не са в съотношение специален към общ.

Правилно въззивният съд е приел, че Народното събрание, като законодателен орган на Държавата, чиято е отговорността за съответствие на приетите закони с правото на ЕС, е пасивно легитимирано да отговаря по реда на чл. 2в ЗОДОВ, доколкото въведената с изменението на чл. 10, ал.1, изр.2 ЗМ забрана ограничава правото на труд на гражданите на държава-членка / каквато е Р България/ в нарушение на една от основните икономически свободи в рамките на съюза – тази на свободното движение на работници по член 45 от Договора за функционирането на ЕС, поради което и нарушението е съществено.

Неоснователно е и оплакването срещу крайния извод на въззивния съд по възражението по чл.5 ЗОДОВ. Ищецът не е проявил каквото и да е поведение във връзка с приемане на изменението на чл.10 на ЗМ, поради което е немислимо основанието на чл. 5, ал.1 ЗОДОВ за освобождаване от отговорност на делинквента. Обстоятелството пък, че за целия исков период ищецът не е постъпил на работа на каквато и да било длъжност, остава ирелевантно, тъй като при изключена, предвид приетото по – горе, причинно – следствена връзка между противоправното поведение и вредите, не се поставя въпрос за съпричиняване на последните.

В заключение, въззивното решение следва да бъде касирано и постановено ново, с което предявените искове срещу НС бъдат отхвърлени.

Като ответник по делото участва и Държавата, представлявана от министъра на финансите, срещу която ищецът е предявил същите искови претенции, но като „евентуални“. Те не са били разгледани от въззивната инстанция поради несбъдване на поставеното вътрешнопроцесуално условие - да бъдат отхвърлени исковете срещу Народното събрание на РБ. Спрямо ответника Държавата производството по делото следва да бъде прекратено като недопустимо. Константно е разрешението на съдебната практика, че по иск за обезщетение на вреди срещу държавата тя не може да участва в производството и като главна страна, представлявана от законен представител, и чрез процесуален субституент. Законовото представителство на държавата изключва процесуалната суброгация. Предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно – уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението – държавата и по отношение на процесуалния субституент – съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име.

С оглед изхода по съществото на спора, на ответника НС се следват сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение, чиито общ размер за представителство пред трите инстанции е в размер е 450 евро /по 150 евро за всяка съдебна инстанция/.

Ищецът дължи държавни такси по сметка на ВКС в общ размер от 25,56 евро.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 215/28.02.2025г. по в.гр.д.№ 2528/24г. по описа на Окръжен съд Варна и ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от И. Л. А., ЕГН [ЕГН] срещу Народното събрание на Република България, частични искове по чл. 2в, ал.1 т.2 ЗОДОВ и чл. 86 ,ал.1 ЗЗД за присъждане на 25000 лева от общо дължими 59347,76 лева като обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на размера на неполучената от ищеца за периода от 03.04.2019г. - 10.06.2022 г. основна заплата, и на 1300 лева от общо дължими 10729 лева – лихва за забава, начислена за периода от 05.10.2019 г. до 04.10.2022 г.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото срещу Държавата, представлява от министъра на финансите.

ОСЪЖДА И. Л. А., ЕГН [ЕГН] да плати на Народното събрание на Република България, на основание чл. 10, ал.2 ЗОДОВ, сумата 450 евро – разноски за юрисконсултско възнаграждение за представителство пред трите инстанции.

ОСЪЖДА И. Л. А., ЕГН [ЕГН] да плати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВКС, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, общо сумата 25, 56 евро за държавни такси по делото.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: