Отговорност на държавата за обезщетение за незаконно уволнение над шестмесечния лимит

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 425

София, 28.06.2024г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и осми март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като изслуша докладваното от съдията М.Христова г.д. № 1517 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Народното събрание на Република България, чрез юрисконсулт Л. Т., срещу въззивното решение на Варненски окръжен съд № 1365/07.11.2022г. по в.г.д.№1492/2022г. в частта, с която е потвърдено решението на първостепенния Районен съд – Варна, с което касаторът е осъден да заплати на Д. Г. Й. сумите, както следва: 20 990,62 лв. – неполучена от ищеца основна заплата за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020г., вкл., в резултат от съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното ѝ изплащане; 2 979,14 лв. – мораторна лихва върху главницата от 20 990,62 лв., считано от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска.

Касационното обжалване е допуснато с определение №319/24.01.2024г. по обобщения и уточнен от съда (съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) правен въпрос: за обема на отговорността за вреди от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, изразяващи се в неполучаване на месечен доход и обезщетен ли е служителят за същите, когато е получил максималния размер на обезщетението, определено в специалния закон (ЗДСл), в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение по правния въпрос, за чието разглеждане е допуснато касационно обжалване:

Съгласно императивното правило на чл.51, ал.1 от ЗЗД при деликтната отговорност обезщетение се дължи за „всички вреди”, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали същите са имуществени (претърпяна загуба или пропусната полза) или неимуществени (чл.52 от ЗЗД). Преки и непосредствени вреди са онези, които настъпват вследствие на непозволеното действие (деяние), което е решаващо, вътрешно необходимо и свързано с резултата, т.е. вредата закономерно произтича от него (решение по гр.д. № 3026/2008 г. на IV г.о.). Причинно-следствената връзка трябва да бъде доказана, съгласно разясненията в т. 2 на Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на ППВС.

Когато вредите са настъпили от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, служителят може да претендира различни по вид вреди. При предявена претенция за обезщетение от работодателя за имуществените вреди, изразяващи се в пропуснат доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между получавано преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по нововъзникнало правоотношение, е ограничено времето, за което може да се търси обезщетение: през което служителят не е заемал държавна служба, но за не повече от 6 месеца (чл.104, ал.1 от ЗДСл.). По аналогичен начин е разрешен въпросът и в останалите нормативни актове, уреждащи обезщетението при незаконно прекратяване на служебно/трудово правоотношение – чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 237 от Закона за МВР, чл.226 от Закона за съдебната власт, чл.225 от КТ.

Ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси, срещу прекия извършител на деликта, като в този случай няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение. Приложим е общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД за обезвреда на всички вреди, пряка последица от увреждащото действие, проведен и в правилото на чл. 4 от ЗОДОВ.

Тези принципни постановки са в съответствие и с постановените решения на СЕС по съединени дела С‑46/93 и С‑48/93 от 5 март 1996 г. и по дело Francovich и др. от 19 ноември 1991 г. (C‑6/90 и C‑9/90, Recueil, стр. I‑5357, точка 37), в които е прието, че общностното право установява принципа, съгласно който държавите членки са длъжни да поправят вредите, причинени на частноправни субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които държавите носят отговорност. Той е приложим във всеки случай, когато държава членка наруши правото на Общността, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението, при наличие на пряка причинно-следствена връзка с вредите. Прието е още, че обезщетението в тежест на държавите членки за вреди от нарушението на общностното право, трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда. При липса на общностни разпоредби, вътрешният правов ред на всяка държава членка трябва да установи критериите, които позволяват да се определи обхватът на обезщетението, като се има предвид, че те не могат да бъдат по-малко благоприятни от тези, които се отнасят до подобни вътрешни искове, и не могат да са уредени така, че да правят на практика невъзможно или изключително трудно получаването на обезщетението (Решение от 9 ноември 1983 г. по дело San Giorgio, 199/82, Recueil, стр. 3595).

В жалбата си Народното събрание на Република България излага доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че при постановяването му съдът не е съобразил обстоятелството, че Народното събрание на Република България не носи отговорност във връзка със своята законодателна дейност, като единственият орган, който е компетентен да се произнесе по приеманите от него актове е Конституционният съд. Народното събрание не е процесуален субституент по смисъла на ЗОДОВ, а държавата следва да се представлява от министъра на финансите. Твърди, че размерът на дължимото на ищеца обезщетение е определен от специалния закон – Закона за държавния служител (чл.104 от ЗДСл.), поради което не може да бъде разширен обема на отговорността на органа по назначение, още по-малко да търси такава от законодателния орган. В тази хипотеза приложението на обезщетението по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е недопустимо с оглед разпоредбата на чл.8, ал.3 от ЗОДОВ. Сочи още, че въззивният съд не е изследвал всички елементи на фактическия състав на чл.2в от ЗОДОВ вр. с чл.4 § 3 от ДЕС, като не е налице пряка връзка между оставането на ищеца без работа и нарушаване на правото на ЕС от Народното събрание. Претендира отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, както да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът Д. Г. Й., с писмен отговор, чрез адвокат И. В., оспорва жалбата. Твърди, че решението на въззивния съд е допустимо и законосъобразно. Излага, че в практиката на ВКС и СЕС е възприето разбирането, че законодателният орган е пасивно легитимиран да отговаря за вреди причинени от приемането на закон при съществени противоречия с правото на ЕС. Същата произтича от чл.4 §3 от ДЕС. По отношение на ищеца, приложими са чл.45 от ДФЕС и всички норми на ПЕС свързани със свободното движение на хора и тяхната трудова заетост. Правилно съдът не е приложил разпоредбата на чл.104 от ЗДСл., тъй като обезщетението се претендира от трето за служебното правоотношение лице. При преценка налице ли е нарушение и дали то е съществено, съдът правилно е приложил разрешенията дадени от СЕС по съединени дела С-46/93 и С-48/93г. По същество претендира за отхвърляне на жалбата и присъждане на направените по делото разноски.

Към настоящото производство е присъединено ч.г.д.№1516/2023г. на ВКС, ІV г.о. образувано по частна жалба от Д. Г. Й., чрез адвокат В., срещу определение №72/10.01.2023г. по в.г.д.№1492/2022г., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на въззивното решение в частта за разноските и присъждане на разходите за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно. Излага, че съгласно разпоредбата на чл.81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция съдът следва да се произнесе по искането за разноски. В конкретния случай, по делото са представени и надлежни доказателства за извършването им. Размерът на същите следва да бъде определен според материалния интерес на всяка от подадените въззивни жалби.

Ответникът Народното събрание на Република България, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата.

Въззивният Варненски окръжен съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Варна в частта, с която Народното събрание на Република България е осъдено да заплати на Д. Г. Й. сумите, както следва: 20 990,62лв. – неполучена от ищеца основна заплата за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020г., вкл., в резултат от съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното ѝ изплащане и 2 979,14 лв. – мораторна лихва върху главницата от 20 990,62 лв., считано от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска.

Въззивното решение в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Със Заповед №4038/25.02.2019г. на Директора на Дирекция Митници, служебното правоотношение на ищеца с Агенция Митници било прекратено, считано от 26.02.2019г. Основанието за издаването ѝ било „обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл. Привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по ДП №8/2016 г. по описа на ТСБОП – Варна, пр.пр. №486/2016 г. по описа на СП“.

Заповедта била отменена с решение №8767/03.07.2020г. на Върховен административен съд, след което със Заповед №3552/17.07.2020г. на Директора на Агенция Митници, ищецът Д. Й. бил възстановен на заеманата от него длъжност (Началник на митнически пункт II ниво, Длъжностно ниво 6, Ръководно ниво 6Б, при териториална дирекция С. морска, с ранг II старши), считано от 17.07.2020г.

Прекратяването на служебното правоотношение на ищеца Д. Й. с Агенция митници било за периода от 26.02.2019г. до 17.07.2020г.

С Решение №7/17.09.2019г. на Конституционния съд на Република България, обн. ДВ бр. 75 от 2019 г., била обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закон за митниците (обн. ДВ, бр. 15 от 06.02.1998г., последно изм. ДВ, бр. 32 от 16.04.2019г.), според която: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“.

Въззивният съд кредитирал заключението на допуснатите пред първостепенния съд първоначална и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, от които приел, че размерът на неполучената от ищеца Й. основна заплата за периода на прекратяване на служебното му правоотношение (от 26.08.2019г. до 16.07.2020г.) възлиза на 20 990,62 лв.; размерът на обезщетението за забавено плащане на посочената сума, за периода от 01.03.2019г. до 25.09.2020г. било в размер на 2 979,14 лв.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че Народното събрание е надлежен ответник по предявения иск, доколкото претенцията е за обезщетение на вреди настъпили в резултат на приложение на законова норма, обявена за противоконституционна. Посочил, че основното задължение на ответника е приетите от него закони да съответстват на Конституцията и на правото на ЕС, както и да предприема действия за уреждане на правните последици от прилагането на противоконституционен закон. Приел още, че по делото е установен факта на прекратяване служебното правоотношение на ищеца на основание чл. 10, ал.1 от Закона за митниците, поради което направил извод, че ищецът е претърпял вреди именно от дейността на Народното събрание, което не е изпълнило задължението си приетите от него закони да съответстват на Конституцията и правото на Европейския съюз.

Направил извод, че въведените с чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закона за митниците изисквания към митническите служители, като митнически органи, ограничават правото на труд и правото на свободен избор на професия, гарантирани в чл. 15 от ХОПЕС. Приел, че разпоредбата е поставила знак на равенство между ограничението, налагано в резултат на осъждане, и това, възникващо вследствие на образувано, но не приключило наказателно производство. Правните последици за засегнатите лица били едни и същи, без наличие на конституционно оправдано основание за това, което обосновало извода за наличие на пряка причинно-следствена връзка между посочената разпоредба и настъпилите вреди, тъй като прекратяването на служебното правоотношение на ищеца било в резултат на приложението ѝ.

По отношение на размера на дължимото обезщетение съдът приел, че между страните не е спорно, че на ищеца било изплатено обезщетение в размер на неполученото трудово възнаграждение за периода от 25.02.2019г. до 26.08.2019г. (съгласно чл.104 от ЗДСл.). Обосновал извод, че не са налице пречки и законови забрани за предявяване на иск за заплащане на обезщетение за неполученото трудово възнаграждение за период, следващ посочения, доколкото искът не е насочен към работодателя и не се основава на чл. 121, ал.1 от Закона за държавния служител.

В заключение, съдът направил извод, че на ищеца се дължи обезщетение в размер от 20 990,62 лв., представляващо неполученото от същия трудово възнаграждение за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане. Намерил за основателна и претенцията за присъждане на обезщетение за забавеното плащане на главницата, за периода от 01.03.2019 г. до 25.09.2020 г., в размер на 2 979,14 лв.

При извършената касационна проверка, настоящата инстанция не установи пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение.

Съдът намира за неоснователно касационното оплакване за недопустимост на производството по следните съображения: Предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ за обезщетяване на вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, в конкретния случай приемане на норма в нарушение на правото на Европейския съюз. Трайно установено в практиката на ВКС (част от която са решение № 72/31.03.2021 г. по гр. д. № 3006/2020 г., III г. о., решение 71/06.04.2019г. гр.д. № 3804/2019г. ІV г.о. и др.) е разбирането, че държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица (чл.7 от Конституцията на Република България). Прието е, че държавата може участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ (чл. 7); по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД), както и по съдебни спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз – чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Разяснено е, че в тези случаи, тя не става страна по делото, но е обвързана от постановеното решение. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (държавата) да вземе участие в процеса като главна страна.

Неоснователен е и касационният довод, че Народното събрание не носи отговорност за своята законодателна дейност. Правилно и в съответствие с формираната и установена непротиворечива практика на ВКС, включително и посочената по-горе, е изводът на въззивния съд, че Народното събрание носи отговорност приетите от него закони да съответстват на Конституцията и на правото на Европейския съюз, което произтича от основното задължение на законодателния орган да спазва конституционния ред и задължителните за страната европейски актове. Приемането на противоконституционен закон или закон в нарушение на правото на Европейския съюз, представлява деликт, защото неизбежно причинява вреди на правните субекти (държавата, гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията и правото на Европейския съюз).

В съответствие с отговора на поставения от касатора правен въпрос е изводът на въззивния съд, че не са налице пречки и законови забрани за предявяване на иск за заплащане на обезщетение за неполученото трудово възнаграждение за период, следващ определения в чл.104, ал.1 от ЗДСл., срещу деликвента (прекия извършител) за обезщетение на действително претърпените от ищеца вреди в пълен размер, надхвърлящ обема на отговорността на работодателя. Посочената материално-правна разпоредба е специална спрямо общите правила на деликтната отговорност и същата не изключва отговорността на деликвента за пълна обезвреда на действително претърпените от деянието (действие или бездействие) вреди. Неоснователен е касационният довод за приложимост на правилото на чл.8, ал.3 от ЗОДОВ в конкретния случай.

Правилен е и изводът на съда за наличие на материалните предпоставки за уважаване на предявения иск с правно основание чл.2в от ЗОДОВ: нарушена правна норма, която има за предмет предоставяне на права на частноправните субекти и нарушението да е достатъчно съществено. Същият е изведен след съвкупен анализ на събраните доказателства и безспорно установените по делото факти. Въведените с чл.10, ал. 1, изречение второ от Закона за митниците (ДВ, бр.98/2018г.) изисквания към митническите служители, като митнически органи, ограничават правото на труд и правото на свободен избор на професия, гарантирани в чл. 15 от ХОПЕС, като поставят знак на равенство между ограничението, налагано в резултат на осъждане, и това, възникващо вследствие на образувано, но не приключило наказателно производство. За приравняването на правните последици не е налице конституционно оправдано основание, което представлява съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

При постановяване на оспореното решение в посочената му част съдът не е допуснал нарушение на материалния закон. Решението е обосновано.

Неоснователно е и последното наведено касационно оплакване за липса на пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, за което носи отговорност държавата (приетата норма противоречаща на правото на Европейския съюз) и настъпилата вреда, претърпяна от увреденото лице (неполученото трудово възнаграждение за процесния период). Прекратяването на служебното правоотношение на ищеца е резултат от приложението на правилото на чл.10, ал.1 от Закона за митниците (в редакцията ѝ към 25.02.2019г.), вследствие на което ищецът е бил лишен от възможността на работи на заеманата от него длъжност и от правото да реализира доход от трудовото правоотношение. По делото не е установено, нито се твърди лицето да е работило на друга работа, поради което същото принудително не е могло да упражнява исканата от него работа за целия процесен период (до възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност).

По така изложените съображения, касационната жалба е неоснователна и въззивното решение следва бъде оставено в сила.

По депозираната частна жалба по реда на чл.274, ал.2 от ГПК:

С обжалваното определение №72/10.01.2023г. по в.г.д.№1492/2022г. въззивният съд оставил без уважение искането за изменение на решение №1365/07.11.2022г. в частта за разноските, по реда на чл.248 от ГПК.

За да постанови този резултат въззивният съд приел, че в представения по делото списък на разноски и договор за правна помощ не е направено разграничение каква част от разноските за коя от постъпилите по делото жалби са заплатени. С оглед на посоченото и изхода на спора (подадените жалби са приети за неоснователни, а решението на първостепенния съд е потвърдено), съдът направил извод, че разноски не се следват на никоя от страните в производството.

Подадената частна жалба е основателна.

Предмет на въззивното производство са били разгледаните от първостепенния съд искове: по жалба на ищеца Д. Г. Й. в частта, с която претенциите му са отхвърлени за сумата от 3 473,78лв. и за сумата от 838,20лв.; по жалба на ответника Народното събрание на Република България в частта, с която исковете са уважени за сумите от 20 990,62лв. и от 2 979,14 лв. Поставеният за разглеждане пред въззивния съд спор е с материален интерес от 28 281,74лв.

Заплатените от страните адвокатски хонорари са за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд от всяка от страните, както по подадената от нея жалба, така и по тази на насрещната страна, поради което всяка от тях има право на направените разноски, съразмерно уважената/отхвърлената част от исковете. В конкретния случай, ищецът Д. Г. Й. е направил разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 2 900лв., поради което същият има право на разноските по уважената част от претенциите му (23 969,76лв.) в размер на 2 457,85лв.

Обжалваното въззивно определение е неправилно, поради което същото следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което въззивното решение да бъде изменено в частта за разноските, по реда на чл.248 от ГПК, като в полза на Д. Г. Й. бъде присъдена сумата от 2 457,85лв. - разходи за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, съразмерно уважената част от исковете.

Предвид крайния изход от спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът Народното събрание на Република България следва да бъде осъден да заплати на Д. Г. Й. сумата от 2 690лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1365/07.11.2022г. постановено по в.г.д.№1492/2022г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която е потвърдено решението на първостепенния Районен съд – Варна по г.д.№6194/2021г., с което Народното събрание на Република България е осъдено да заплати на Д. Г. Й. сумите, както следва: 20 990,62 лв. – обезщетение в размер на неполучена от ищеца основна заплата за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020г., вкл., в резултат от съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното ѝ изплащане; 2 979,14 лв. – мораторна лихва върху главницата от 20 990,62 лв., считано от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска.

ОТМЕНЯ определение №72/10.01.2023г. на Окръжен съд – Варна по в.г.д.№1492/2022г., с което е оставено без уважение искането на Д. Г. Й. за изменение на постановеното по делото решение №1365/07.11.2022г. в частта за разноските, по реда на чл.248 от ГПК, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение №1365/07.11.2022г. постановено по в.г.д.№1492/2022г. на Окръжен съд – Варна в частта за разноските, както следва:

ОСЪЖДА Народното събрание на Република България да заплати на Д. Г. Й., ЕГН [ЕГН] сумата от 2 457,85лв., представляваща разноски за осъществено процесуално представителство пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА Народното събрание на Република България да заплати на Д. Г. Й., ЕГН [ЕГН] сумата от 2 690 лв., разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

Въззивното решението в останалата му част е влязло в сила.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: